Л. С. Хилтън
Домина (21)

20.

Вече се стъмваше. Тимъти скоро щеше да се събуди. Единствената храна, която минибарът предлагаше, беше микс от ядки и може би това ме накара да отложа опцията за самоубийство — такава храна не подхождаше на смъртник. Трябваше да има още нещо във връзката между Йермолов, Баленски и Казбич. Тимъти се размърда и се обърна насън. Краката ми бяха изтръпнали, сякаш ме боцкаха иглички, когато допълзях до чантата си, опитвайки се да не го събуждам. Ако щях да го застрелям, предпочитах да го направя, докато е в безсъзнание. Отворих лаптопа, който бях купила, когато пристигнах в Париж, и пуснах търсене, свързващо Ражнатович и Казбич, но освен един минимален уебсайт на галерията на последния в Белград, присъствието на Казбич в мрежата си оставаше черна дупка. Нямаше снимки, нито информация. Ражнатович, от друга страна, със сигурност не беше свенлив. В действителност, ако си падате по бивши сръбски четници, превърнали се в гангстери, той направо си беше Мик Джагър. Роден през 1967 г., служил в прословутите Червени барети по време на режима на Милошевич, когато започват войните през 1991 г., но за разлика от шефа си успешно се беше адаптирал в постюгославската държава и станал главатар на банда. Четниците, както бяха известни военните колеги на Ражнатович, се появили, за да упражняват контрол над сриналата се държава според собствената си брутална и анархична справедливост. Ритуалното приемане в милицията, а по-късно в редиците на бандите, се състои в бавното прерязване на гърлото на жертвата (за предпочитане мюсюлманин). „Малко е странно първия път — Ражнатович бе цитиран от един журналист, — но след това си доволен да излезеш и да празнуваш.“ Предполагаше се, че от обикновени убийства, на цена по петнайсет долара, Ражнатович и екипът му са преминали към оръжия, продавайки от произведени от държавата AK47s на цена по 200 долара до ракетни гранатомети за по 2000 долара. Сърбия има идеалното местоположение за вкарване на военна контрабанда в Шенгенското пространство на Европа, а веднъж вътре, няма досадни гранични пунктове, които да те притесняват.

На една снимка Ражнатович позира с известен руски писател, на друга — с другарите си в планински лагер, на трета — с пура и стандартна хубавица по бикини в Сен Тропе, когато все още е било безопасно за него да напуска страната. Ражнатович беше обект на сериозни биографични очерци в чужди вестници, вписан в документите на мозъчни тръстове, цитиран като национален герой и международен престъпник. Той дори имаше своя статия в Wikipedia на английски, в която се споменаваха богатството му, законният му бизнес и, много удачно, интересът му към сръбското национално изкуство, по-специално — иконите. Той беше основен дарител на наскоро създаден музей в Белград и очевидно все още живееше в града. Можех да прекарам цяла сутрин да го гледам, ако ми се искаше, имаше достатъчно материал за дисертация, но аз се интересувах от друго. А именно как беше натрупал богатството си Баленски.

Преди да стане почтен, обезпечавайки активите си на Запад, Баленски е бил търговец на оръжие. В клептокрацията на постсъветска Русия, когато не е имало разлика между гангстерите и държавата, черният пазар на оръжие е бил голям бизнес. Както Брус Икин и колегите му, теоретици на мафията, усърдно подчертават, войната в Чечения по същество е била прикритие за огромни продажби на нелегално оръжие, при което държавата може да отпише излишните оръжия, които са били „унищожени“ — тоест продадени. Баленски е търгувал с Ражнатович чрез Казбич. Твърдеше се, че Ражнатович също се е издигнал до сегашното си положение чрез търговия с оръжие. И какво, ако Казбич прекарва нещо по-различно от очарователните пейзажи от средата на века? Ако старият Брус се беше постарал малко повече, мислех си аз, той би могъл да спечели „Пулицър“.

Въпросът е накъде ги прекарваше Казбич? Единствената връзка, която имах, беше Монкада, но след това се сетих за банката в Сицилия. Така че отново се върнах към моя стар приятел Рено. Ако търсите някого в Гугъл, това не означава, че той ви липсва. Бях научила достатъчно от него, за да подозирам пране на пари. Картините са доста неподлежащ на контрол начин за притежание на пари — властите могат да девалвират банкова сметка, но за да се девалвира една картина, трябва да я притежават. Което може да е причината, след оръжията и дрогата, третият най-важен актив на черния пазар за италианската организирана престъпност да е изкуството. Пазарът се оценява на 8 милиарда евро годишно, докато Tutela del Patrimonio Culturale — италианският орган, натоварен с възстановяването на откраднати предмети на изкуството — е успял да секвестира над 600 000 творби само за една година. Беше напълно възможно Казбич да е в центъра на търговията на оръжия срещу картини, с Ражнатович и Монкада като доставчици за размяната.

Елена беше сигурна, че Йермолов има тайни. Знаех за Баленски, но той беше от старата школа, почти на осемдесет, на практика вече реликва. Йермолов беше от нова порода, почтеното лице на постсъветското богатство. Ако той беше замесен в контрабанда на оръжие заедно с колегите си, любители на изкуството, бих могла да използвам тази информация като средство за въздействие. Елена не би могла да ме защити дори и да си получи проклетата картина, но това би могло. Но как да стане? Как да стигна до Йермолов така, че да остана жива достатъчно дълго, за да го изнудвам?

Тимъти избра този вълнуващ момент, за да се събуди. Остана зашеметен за няколко мига, преди да осъзнае, че не, това не беше кошмар и отново започна да плаче. И аз се чувствах по този начин в „Ибис“. Дадох му малко вода, като издавах успокояващи звуци, след това си спомних за бележката, която бях взела от бюрото на Гиш. Тя все още беше в джоба на захвърленото ми яке. Подадох му я и наблюдавах лицето на Тимъти, когато той разгъна листа. Пачка банкноти и малко монети се изсипаха върху леглото. Тимъти не им обърна внимание, мълчаливо прочете бележката и ми я подаде.

Съжалявам, беше написал Гиш. Благодаря ти за радостта, която ми донесе. Моля те, приеми това, опитай се да бъдеш щастлив. Ти трябва да учиш. Знай, че вярвам в теб. Но моля те, моля те, напусни Париж. Е.

Значи все пак е обичал Тимъти, личеше си по сладникавото сбогуване. Събрах парите и ги преброих — малко под три хиляди евро, две хиляди в стотачки, а останалите — в различни банкноти, сякаш го беше планирал, но е трябвало да събере парите набързо. Тимъти не каза нито дума. Наблюдавах го известно време, сложих ръка на рамото му, но той ме отблъсна и скръсти ръце под мишниците си, загледан безчувствено в сумрака навън.

Ако бях върнала картината веднага след като я открих в Англия, това нямаше да се случи. Гиш щеше да е жив. Тимъти би могъл да има бъдеще с човек, който го обича.

— Джудит? — продума той внезапно.

— Да.

— Помниш ли, че ти разказах за онова парти в Танжер?

— Да.

Той седна, сериозен, бялото на очите му блестеше в сумрака.

— Там имаше една двойка — момиче и момче. Просто туристи. Французи. Някой се беше запознал с тях в града и ги беше довел там — за представлението.

— Представление?

— Правиха секс. Пред всички. Нормален секс. Момичето, изглежда, се вживяваше, но можеше да се види, че момчето беше натъжено, въпреки че им плащаха за това. Ние всички ги гледахме.

— И?

— Те бяха заедно, двойка. И двамата руси. И аз си мислех… — Гласът му спадна, задави го ридание.

— Какво си мислеше, Тимъти?

— Че наистина перверзното беше… че това, което гледахме, не беше секс. Това беше любов. Те бяха влюбени. И аз се чудех… — Сега той говореше бързо, опитвайки се да изрече думите преди сълзите. Звучеше сърдито — дали той не искаше да развали това. Плащайки им. Този тип, Баленски. Защото те се обичаха, разбираш ли? Той п-просто искаше да унищожи това.

Разбирах накъде бие, наистина разбирах, но точно тогава последното нещо, което ми трябваше, бяха трогателни истории за опорочена невинност. Прегърнах го.

— Слушай. Това, което се случи, е наистина ужасно. Много съжалявам, че трябваше да се забъркаш в това. Но Едуар наистина те е обичал. Той е искал да продължиш живота си. Казвал ти е това, нали? Защото е бил загрижен за теб. Така че ще направим точно това. Ще ти помогна, обещавам.

Той захлипа по-силно и аз го залюлях. Той не оплакваше Едуар и аз знаех защо от първия път, когато се видяхме. Неговото перчене, когато излезе от задната стая в онзи ужасен клуб, лицето му, обърнато нагоре към мен, когато го хванах да краде нещата ми. Винаги съм знаела какво представлява и по някакъв начин тази връзка винаги е била там, между нас, неизречена. Защото и той също знаеше какво представлявам аз. Какво правите, когато се взирате в бездната на душата на другия и бездната ви отвръща със същото?

— Всичко ще бъде наред — прошепнах в крайна сметка. — Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. — Притисках го здраво, докато дишането му се успокои.

Нямаше начин да убия Тимъти. Той ми беше по-полезен жив, отколкото мъртъв. Оказа се, че всъщност бях направила избора. Йермолов вече нямаше да нарани никого. Не че точно това беше мотивацията ми. По-скоро беше удоволствието от това, че той ще знае, че мога да го спра. Въпреки че беше и пречка, Тимъти ми беше необходим за плана, който изграждах в съзнанието си. Бях привикнала да действам сама, но сега разбирах, че имам нужда от него. А може би наистина исках да му помогна. Колко трогателно от моя страна. Още малко и щях да даря кръвта си, за да му купя „КитКат“.

— Това са много пари — напомних му. — Може да ги използваш, за да се върнеш в Мароко. Искаш ли да го направиш? — Трябваше да му позволя да направи избор. Той трябваше да избере, за да се чувства лоялен.

Той нещастно поклати глава.

— Ще останеш във Франция?

— Шегуваш ли се?

— Имам една идея — можем да направим нещо заедно. Ако проработи, ще си го върнем на хората, които убиха Едуар. Ще отмъстим за него — добавих, като леко потръпнах. Драматичният темперамент на Тимъти щеше да оцени това.

— Добре.

— Но това ще бъде… доста опасно.

— Добре.

— И ако проработи, ще спечелиш пари. Много пари.

— Не ми пука за парите.

Погледнахме се в очите. Крива, користна усмивка потрепна в ъгъла на устните му.

Повдигнах вежди въпросително.

— Достатъчно пари за колеж по мода. И повече.

— Едуар искаше най-доброто за мен — отвърна безизразно той.

— Междувременно вземам това назаем — казах аз, посягайки към парите. — За автобусни билети. Започни да си събираш нещата.

С леко свито сърце се обърнах към компютъра и отворих сайта на международната автогара в Париж. Имаше един автобус до Белград в осем часа, който нямаше как да хванем, но имаше и по-късен — в единайсет, и се надявах, че ще има свободни места. Веднъж да стигнем в Сърбия, щях да се развихря с картата, но гледах да съм предпазлива, докато Казбич все още бе наблизо. После обърнах камерата на лаптопа с лице към стената на разхвърляната ни стая, така че нищо да не издава местоположението ни, и се обадих по скайпа на Йована, ръководителката на Хаос Collective в Белград.

Доктор на науките по изследване на Ренесанса, Йована охотно признаваше, че самата тя не е художник — твърдеше, че едва може да скицира елементарно човече — но имаше изключителни технически познания и се оправяше на пазара. Тя ръководеше кооперацията като старите италиански производствени работилници — измисляше концепциите, а художниците в групата ги изпълняваха и деляха печалбите. Беше като сръбски Деймиън Хърст, само че умна и с интересни пиърсинги по лицето. Бяхме се запознали в македонския павилион на Биеналето, където бяха изложили огромна версия на един от колажите, който по-късно направиха за мен — трийсет метра ръчно зашити покривки, украсени с карти на икони и миниатюрни калаени чайници, и аз веднага се възхитих от нея. Тя еднакво уверено говореше както за финансови лостове, маржове и праг на резистентност, така и за влиянието на фламандското изкуство върху източноевропейските религиозни фрески и по време на разговора ни аз научих много от нея. Когато работех в аукционната къща, бях наивно шокирана, че безценни шедьоври се третират като инвестиционни чипове, но възгледите на Йована бяха едновременно изтънчени и непретенциозни. Тя гледаше на пазара като такъв, какъвто винаги е бил, но вярваше, че все пак има място за красота и идеи в нови творби дори ако трябва да се промъкват подмолно, невидимо за клиентите.

Не ми отговори, затова си опаковах багажа, докато чаках. Разглобих и пистолета, като планирах да изхвърля частите по време на пътуването ни. Нямах планове да го използвам отново. На третия ми опит Йована отговори. Когато образът й цъфна на екрана, видях, че малка пластмасова фигурка на Майкъл Джексън, закачена на халка от ключодържател, виси от пиърсинг на веждата й. Обясних, че ще бъда в Белград и попитах върху какво работят.

— Ох, Елизабет — видях я да потрива ръцете си, изразявайки задоволството си, — нещо… пикантно. Мислех за — нека да го кажа правилно — унижение.

— Изкуство на унижението?

Повръщано, лайна, кръв, клане, осакатяване. Произведения, които се стремят да провокират отвращение и по този начин да оспорят връзката ни с красивото. Това е търговска реклама така или иначе. Или понятия, чието вулгарно търсене на сензации е забележително само с баналността си, която не е търговска реклама.

— Мнооого авангардно. Имам кадри от някои наистина гадни работи, трахеотомия на пациенти… Монтираме ги заедно с някои порнокадри на изнасилвания от нелегалната мрежа и създаваме видео като малки телескопи.

Окей, Йована. Нелегална мрежа, порнокадри на изнасилвания, ясно.

— Не, не телескопи — продължи тя, — онези неща, които създават шарки от пясък?

— Калейдоскопи?

— Точно така. И след това ги слагаме редом с дребните играчки — и тя се наведе напред, за да покаже, а Майкъл изпълни лунната походка над очната й ябълка, — така че ги отваряш и намираш нещо… нещо много, много гадно.

— Значи става дума за експлоатация и реперспективизиране на покварата?

— Добре казано! — Тя спря да пийне глътка кока-кола зиро. — Може би те интересува?

— Определено. И аз имам няколко идеи за вас. Едната е преработка на старо произведение, а другата — филмова инсталация. Един вид пресъздаване, нещо като пиеса, с двойници. Малко като Синди Шърман.

— Звучи добре. Имаш ли клиент?

— Двама. Е, вероятни.

— Страхотно. Ще бъде супер да се видим отново. Искаш ли да пренощуваш тук?

— Благодаря — може би. Би било добре, за да получа представа за това, което правите.

— Разбира се, разбира се. Кога ще бъдеш в Белград?

— Утре.