Л. С. Хилтън
Домина (17)

16.

Два дни по-късно, пресичайки „Тюйлери“ в посока към „Конкорд“, се сетих за първия път, когато говорих с Рено Клере на една студена пейка в градините. Странно е какво изчезва и какво остава в паметта. Рено ме беше изиграл и аз съответно му го бях върнала, но докато под ботушите ми скриптеше чакълът по добре оформените пътеки, си спомнях само хубавите моменти, които бяхме споделяли — пазаруването на пазара до стария ми апартамент близо до Пантеона, как той се мъкне след мен по мократа трева на Люксембургската градина, спокойното четене на вестници, докато слънцето рисува по дъските на пода в апартамента ми. Понеже най-близкото нещо до връзка, което някога съм имала, приключи с обезглавяване, някой терапевт можеше да предположи, че имам проблем с обвързването. Минах покрай пейката, на която той ме беше наметнал с якето си и ме беше изнудил да му помагам. За момент поспрях там в дима от автомобилите и бавно прокарах ръка по зелената дървена облегалка.

Веднага след като пристигнах в Париж, се снабдих с нов телефон и лаптоп, плащайки очевидно от моите намаляващи запаси от пари в брой. Бях се запознала с репортажите във вестниците за смъртта на Монкада много преди Елена Йермолов да извади сувенирната си папка, но ги прегледах още веднъж. Проследявайки историята, ставаше ясно, че полицията по необясними причини не проявява интерес към случая. Френската преса просто съобщаваше за разследване на смъртта на неназован мъж в парижки хотел, последвано от съобщения, че той е с италианска националност. И нищо повече. Италианската преса изобщо не го споменаваше. Безуспешно бях търсила доклади на патолози около тази дата. Трансграничната бюрокрация на две нации със страст към документацията беше възмутителна. Доколкото можах да разбера от подръчен указател за експатриране на труповете на нефренски граждани, се оказваше, че разследването може да се извърши в Италия, макар и не непременно с достъп до френско съдебно дело. Документацията, необходима за проследяване на трупове, бе безмилостна и очевидно циркулярна — наистина беше тревожно, ако баба ти почине при автобусна екскурзия до Дордона, колко лесно можеше да бъде загубена. Тогава бях предположила, че колегата на Рено — Да Силва — ще успее да потули въпроса, за да защити своя приятел и изглежда, че бях права.

Не успях да стигна по-далеч с Иван Казбич. Освен един минимален уебсайт, представящ галерията му в Белград, която се занимава с православни икони и непретенциозни съвременни творби, присъствието на Казбич в мрежата беше черна дупка. Нямаше снимки, нито информация. Бях заинтригувана, че един човек, който е активен и важен търговец от дълго време — достатъчно голям, за да работи за такива като Йермолов — може да остави толкова малко следи, но дори и след като загубих часове в търсене на вероятни връзки, не намерих нищо. Връщах се няколко пъти до Плас де л’Одеон, надявайки се, че видът на хотела ще предизвика някакъв спомен, някаква логична последователност, но ако имаше странични улики, те бяха заключени в съзнанието ми.

Така че сега скитах безцелно из туристическите забележителности на Париж, без реална представа къде да търся. Не ми помагаше фактът, че с Париж на практика вече не си говорехме. Градът, който някога бях обичала толкова много, ме беше предал на призраците. Може би, ако за известно време живеете някъде, то се превръща в палимпсест^[1], написан отново със сенките на бившето ви аз. Прашен, претъпкан, задръстен от трафик, Париж се подиграваше с по-старите ми въплъщения, които предпочитах пред сегашното си. Бях живяла там за кратко като студентка, завърнах се, за да създам там галерията си, прекарах няколко емоционални, интимни седмици с Рено, моя любовник и бъдещ враг. Въпреки че се опитвах да избягам от старите призраци, те все пак се връщаха, за да ме преследват.

Един следобед, на Рю де Тюрен в Маре, разсеяно ровех из купчина плетени пуловери на луди цени в един бутик, когато зърнах отражението на Ивет в огледалото зад мен. Ивет беше стилистка, която за известно време ми беше нещо като приятелка — най-малкото ми беше полезна и все още беше жива. Също така тя беше с мен в редовното ни свърталище, суинг клуба „Ла Люмиер“, в нощта, когато за съжаление трябваше да застрелям собственика. Магазинът беше малък и тя се намираше между мен и вратата, като вяло се опитваше да убеди продавачката, че избира някакви дрехи за „фотосесия“. Сега косата на Ивет бе оплетена като кула от кобалтовосини кичури, съответстващи на цвета на високите каубойски ботуши „Ветман“, които несъмнено беше откраднала от някоя снимачна площадка. Мисълта, че тя все още е в бизнеса, ме накара да се усмихна, но зарових главата си в пуловерите, молейки се да си тръгне, без да ме види, което очевидно означаваше, че тя веднага ме зърна.

— Лорън?

Както и Стив, тя ме познаваше под истинското ми второ име. Не промених изражението си, придърпах ръкава на палтото си да скрия часовника, единственото нещо, което носех, а тя можеше да го разпознае от онези дни.

— Извинете? — казах на английски.

— Mais, c’esttoi, non?^[2]

— Съжалявам. Не говоря френски. — Усмихнах се любезно, безпомощна едноезична англичанка.

— Ах. Извинете — отговори тя на английски със силен акцент и се върна към преговорите си.

Аз тръгнах към вратата и кимнах на продавачката.

— Благодаря ви! — изчуруликах весело, но Ивет ме изгледа продължително, изучаващо, когато минах покрай нея и усещах погледа й в гърба си по целия път надолу по улицата. Това поне беше различно от всички други очи, които, бях убедена, че ме следяха. Разходките ми из моя загубен град бяха стряскащо придружени от въображаемото присъствие на мутрите на Йермолов.

Бях платила предварително в брой за престой от две седмици в хотел „Златната решетка“, недалеч от метроспирка „Бастилия“ и прекрасната градина на Плас де Вож. Шегата с „решетката“ ме развесели, а и беше относително евтин, около 100 евро на нощ. Пачката ми банкноти изтъняваше с обезпокоителни темпове, а не знаех още колко дълго трябва да изкарам с тях. Вратата на стаята ми имаше заключалка и верига, но не мисля, че щяха да ми бъдат полезни, в случай че Юрий ме посети, а тънките стени означаваха, че прекарвах всяка нощ в параноична пот, будейки се всеки път, когато чувах движение в коридора. Всеки път, когато се прибирах или излизах, проверявах при портиера китаец дали е имало някакви посещения или съобщения за мен — представях си, че той гледа на мен като на отчаяно влюбена, очакваща уговорена среща — докато същевременно знаех, че за него съм само дразнещо прекъсване на безкрайните му игри на покер онлайн. Разговорът ми с човека на Дейв в Кения ме беше успокоил, разумът ми подсказваше, че вероятността Йермолов да ме открие е малка, но логиката е слаба защита срещу безсънието. Пред мен имаше толкова много неизяснени въпроси. В четири сутринта чувствах дори Ивет като заплаха. Опитвах се да си създам някаква рутина — тичах край реката, ходех до Рю Вивиан, зад Пале Роял, да ползвам компютрите в библиотеката там, купувах депресираща храна от местния минимаркет „Фран-при“ за вечеря — но след няколко дни бях скована от тревога.

Следствие на това беше и хубавата бърза разходка из Лувъра, завършила със зяпане на пейката с отворена уста като селския идиот. Идвах от библиотеката на Рю Вивиан, където бях проверила микрофишови файлове на статии от френската преса, включващи думата „олигарси“. Би било много по-лесно да се регистрирам за онлайн достъп, но това беше невъзможно в сегашното ми въплъщение „плащане само в брой“. Опитвах се да открия някакъв смисъл в това какво би могъл да прави в Париж някой, свързан с Йермолов или Баленски, при последното ми посещение в града. Не таях голяма надежда да намеря нещо, но един материал в Ле Фигаро — любимия вестник на Рено — споменаваше името на Баленски. Човекът от Стан беше фотографиран миналата година на панихида за Оскар Ралевски — поляк, парижки адвокат, починал заедно със своя пилот, когато малкият му частен самолет се разбил на път за Швейцария. На панихидата в православната катедрала „Невски“ на Рю Дару присъствал също така някой си Павел Йермолов. Двамата мъже преднамерено не бяха снимани заедно, но с ликуване се съобщаваше фактът, че фирмата на Ралевски представлявала редица новобогаташи от Русия. В статията се цитираше книга от британски журналист, сензационен анализ на проникването на руски пари в най-високите етажи на европейската политика, чийто автор предполагаше, че смъртта на Ралевски може да не е била случайна. Понеже нямах какво друго да правя, реших да се отбия в английската книжарница на Рю де Риволи да видя дали нямат екземпляр. Станах и се протегнах, изтупвайки спомена за миризмата на сакото на Рено като паяжина от врата си.

Биографията на Брус Икин го описва като „уеб кръстоносец на свободна практика“, нищо повече. Неоново розовата корица на книгата му обещава вътрешни разкрития за „култа“ на олигарсите под пушещо дуло на пистолет и наклонена купчина банкноти евро, в случай че някой не е схванал смисъла. Прелистих страниците и ми се видя, че изследванията на Брус не са го отвели много по-далеч от тавана на родителите му, тъй като повечето от „разкритията“ бяха предвидими, попрочетени и сглобени компилации, свободно достъпни в интернет. Поне имаше индекс и аз потърсих Ралевски, за да прочета съответния пасаж. Адвокатът е имал професионални контакти и с Баленски, и с Йермолов, както и с редица техни сънародници, и Брус охотно описваше подробностите на злополуката. Той правеше всичко възможно да накара обстоятелствата да звучат зловещо, но имайки предвид, че самолетът се е разбил в Алпите при внезапна буря с нулева видимост, си мислех, че може би бедният Ралевски просто не е имал късмет. Беше препечатана снимка на Баленски, отново изучавах онова вдървено лице. Баленски се ръкуваше с висок, посивял мъж. Надписът гласеше: „Баленски със «Сакар Ругон Буш», партньор на Едуар Гиш, на панихидата за Ралевски“. Прелистих отново индекса, но Гиш не беше регистриран. Оставих обратно книгата под острия поглед на момичето при касовия апарат и се разходих в раздела за изкуство. Бях свикнала да идвам тук понякога като студентка, преди звуците на френския около мен да придобият смисъл, поглъщайки колкото можех от недостъпните книги, докато гневният поглед на подобно момиче не ме прогонеше.

Какво се изплъзва, какво остава? Гиш е старши адвокат във фирмата, представляваща Баленски във Франция. Може би след като Йермолов присъства на службата за злочестия колега на Гиш, фирмата представлява и него? Не беше много, но беше първата истинска връзка, която имах. Обратно на касата, Брус беше закупен. Горещ шоколад надолу по улицата при Анжелина, толкова гъст, че лъжичката можеше да стои права в него, бърз преглед онлайн и след това бях на път към Плас де Виктоар в края на първи arrondissement^[3], където в къща от епохата на Луи XIV, с изглед към статуята на краля, се намира офисът на „Сакар Ругон Буш“. Фирмата е вписана във „вълшебния кръг“ на френските адвокати, очевидно специализирани в „първокласни компетенции и придобивания“. Не изглеждаше много умно да позвъня и да попитам дали господин Гиш е свободен без някаква легенда, така че заех позиция и дебнех отвън, редувайки зяпането по витрините на елегантните бутици на площада с прикрити погледи към вратата, която от време на време се отваряше, за да пропусне навътре или навън серия от повече или по-малко еднакви мъже в добре скроени тъмни костюми. След един час бях възнаградена да зърна самия Гиш, разговарящ с една колежка, когато се качиха в очакващо ги такси и отпътуваха. Изкушението да скоча в преминаващо такси и да помоля шофьора да ги следва беше неустоимо, но в Париж е невъзможно да спреш шибано такси, така че се върнах в хотела и продължих да ровя.

След няколко опита открих поредица от сайтове, хоствани от френското адвокатско дружество, от които научих, че Едуар Гиш е станал партньор след смъртта на Ралевски и че за последните десет години неговата фирма е участвала в сделки е имоти през швейцарска компания, включващи жилищни сгради в Париж, Клермон-Феран и на Лазурния бряг. След още малко ровене открих, че Баленски е вписан като директор на швейцарската фирма и че от различни френски общини са били издадени разрешения за работа на нейните служители. Опитах няколко руски сайта, но моят речник просто не беше на ниво. Всичко изглеждаше относително тривиално за „олигарх“, макар че вероятно някой с богатството и интересите на Баленски — или евентуално Йермолов — разполагаше с армии от адвокати на повикване по целия свят. Не си представях, че Гиш би могъл да ме доведе до решението за сцената на Плас де л’Одеон, но в търсенето ми на тайнствения свидетел на събитията през онази вечер нямах друго, с което да продължа.

Ето защо на следващия и на по-следващия ден бях отново на Плас де Виктоар. Към 17,00 часа на третия ден Гиш излезе от офиса и тръгна забързано към реката със солидно на вид куфарче. Не знам много за техниките за наблюдение, освен това, което бях научила от шпионските романи, но не беше толкова трудно да го проследя, особено с неговите изработени по поръчка обувки „Оберси“, с месингови налчета на петите, които тракаха по паважа като високи токчета. Всъщност беше доста забавно. Гиш тръгна към Отел дьо Вил, след това премина през Пон Мари към Ил Сен Луи, като вървеше от лявата страна по Ке д’Анжу. Бях преминала по острова през първата вечер, когато заговорих Рено, и последния път също, когато бях пуснала главата му по течението на Сена. Такова дълго сбогуване.

Гиш спря и извади телефона си, набра някакъв номер, заговори, като през цялото време оглеждаше улицата и реката, сякаш търсеше някого. Дали ме беше забелязал? Той продължи, вече по-бавно, прибра телефона и извади връзка ключове, които проблеснаха на фона на тъмния плат на сакото му. Значи се прибираше в дома си? Спря пред една сграда в края на кея, в горния източен ъгъл на острова, и тогава се случи нещо. Гиш остави куфарчето и започна да отваря обикновената черна дървена външна врата, когато един млад мъж, идващ от далечния край на моста Съли, извика към него. Гиш се завъртя, очевидно позна мъжа и го отпъди с махване. Аз се приближих, гледайки към реката, и извадих телефона си, като туристка, която снима преминаващите лодки. Включих селфи приложението и наблюдавах двойката зад гърба си.

Мъжът, заговорил Гиш, всъщност беше момче на около двайсет и една години. Тъмнокос, с порочно красиво лице и тяло на танцьор, стегнатият му силует изпъкна, когато якето му (миналогодишен моряшки модел на „Валентино“, с предизвикателни шипове по яката) се разтвори, докато той се опитваше да обърне колебаещия се адвокат с лице към себе си. В поквареното изражение на опитната му уста имаше нещо, което ми напомни за красивия, предизвикателен „Купидон“ на Караваджо. На китката на момчето проблясваше златен часовник, но панталоните и обувките му бяха евтини. Интересно. Гиш се обърна да говори с него — не изглеждаше да спорят, по-скоро момчето искаше нещо, изражението му беше нещо средно между уговарящо и умоляващо. Гиш поклати глава, отвори вратата, размисли и се обърна да каже нещо друго. Момчето кимна и се върна по пътя, по който беше дошло, на отсрещната страна на тротоара. Вратата се затвори. Обърнах се, прибрах телефона и пресякох към сградата, вцепенявайки се, когато вратата щракна и се отвори. Но Гиш нямаше очи за никой друг, освен за момчето. Той се колебаеше на прага, гледайки го как си отива, докато не зави наляво към Рю Сен-Луи ен л’Ил и изчезна от погледа му. Веднага щом чух, че вратата отново се затвори, аз хукнах надолу след момчето, завих към главната улица на острова, вече оживена в здрача от прибиращи се у дома купувачи и подранили туристи, поели към ресторантите, като търсех по тротоарите ръкава на момчето. Той вече беше по средата на моста и се насочваше към „Нотър Дам“. Аз забързах и с облекчение видях, че е спрял да запали цигара, мръщейки се смутено на Сена. Знаеше, че изглежда добре.

Докато той пушеше, извадих един евтин яркооранжев шал, който бях взела по-рано от сергиите покрай реката. Планирах да го използвам за дегизиране при следенето на Гиш. Сега, ако момчето ме видеше, очите му щяха да го регистрират и когато го махнех, щях да бъда отново невидима. Поне така казва Джон льо Каре. Той допуши цигарата и хвърли фаса в реката, провери телефона си по навик и се отдалечи. Трябваше да призная, че това преследване бе забавно. „Да бъдеш в центъра на света и все пак да оставаш скрит от света… Наблюдателят е принц, който навсякъде се радва на своето инкогнито.“ Може би това усещане ми харесваше най-много, пълната изолация на абсолютната анонимност, когато никой не знае кой си или къде се намираш.

Лесно проследих момчето до фонтана „Сен Мишел“, след това по тесните улички на Латинския квартал с ужасните табели на заведенията за дюнери. Вече ми беше студено и бях благодарна, когато той влезе в едно от заведенията и можех да го последвам. Престорих се, че разглеждам дъската с менюто, докато той се ръкуваше през щанда с млад човек, работещ на фритюрника с картофи, който казваше нещо на арабски. Аз чаках на опашката, а те си поприказваха, без да обръщат внимание на все по-нетърпеливите клиенти, докато сервитьорът сви рамене и направи порция пилешки дюнер с огромна салата и пържени картофи, напълнени в питка, и му го подаде с кимване и намигване. Момчето посегна нетърпеливо и видях, че часовникът беше „Ролекс“. Изглеждаше доста истински — тогава защо човек с такъв часовник ще си проси храна? Той излезе да яде навън, застанал до една от двете малки високи маси. Наблюдавах го как взема от дюнера и деликатно поставя парчетата в устата си, очевидно опитвайки се да запази дрехите и ръцете си чисти, докато пиех късото кафе, което си бях поръчала. След това отново тръгнахме, първо до „Макдоналдс“ надолу по пътя, където той се шмугна да използва тоалетната, след това обратно към реката, на изток, към центъра „Помпиду“, и пак на изток. Той беше лесна мишена, спирайки да провери телефона си през няколко пресечки, но разходката беше дълга и въпреки че устата ми беше неприятно суха от еспресото, не исках да спирам за вода, за да не го загубя. Той скита около час — беше след 20,00 часа, когато най-накрая седна пред едно кафене в Белвил. Това беше част от града, в която някога не бих си помислила да дойда, дори масите в кафенето изглеждаха, сякаш се свиваха от презрение към това, в което се беше превърнал кварталът. Неохотно развързах шала и седнах в далечния край на терасата. Сервитьорът не бързаше да вземе поръчките — в крайна сметка аз получих ужасно божоле, а момчето — рикар. Добро е за дъха. Отпивах от питието си толкова дълго, колкото и той, което ми се стори като цяла година. Той си играеше безцелно с телефона, аз четях последното произведение на Уелбек, като прикрито го поглеждах и отпивах, мръщейки се.

Бях сигурна, че до момента не ме беше забелязал, но на терасата бяха заети само още две маси и почувствах погледа му, докато обръщах страницата. Вдигнах очи и срещнах за кратко погледа му — преднамерена липса на внимание би изглеждала неестествено. Неговите гъсти черни мигли се сведоха и запърхаха флиртуващо. Аз отново погледнах надолу към книгата си. Малко по-късно той стана. Вече бях сложила монетите за питието си в чинийката, готова да тръгна, когато той стане, но сега поспрях и събрах косата си на конска опашка, наблюдавайки го как целенасочено върви към ъгъла на улицата. Той беше убивал времето; сега трябваше да отиде някъде. Изостанах на около трийсет метра зад него, като не го изпусках от очи, заобикаляйки една жена в ярки африкански щампи с гюм на количка, хладилен камион, разтоварван пред халал месарница. Той зави в глуха улица, оградена от сиви жилищни сгради и модерен блок, оформящ перпендикулярно задънен двор, отвратителен дори по стандартите на Двайсети район. Стар арабин в сиво-кафява джелаба седеше до една маса пред вратата под трептяща ивица неонова светлина, погълнат от редене на пасианс. Той поздрави момчето с плашещ проблясък на златни зъби, то влезе във фоайето и слезе по стълбите вдясно, под знака за изход. Може би живееше тук.

Портиерът не вдигна поглед от играта си.

— Ти приятел на Оливие? — Той използва фамилиарното ти.

— Хм, да. — Който и да беше Оливие.

— Двайсет.

Подадох му банкнота и последвах момчето вътре.

По времето, когато Караваджо рисува, когато разни нови светове стават достъпни за всеки, има един, чиито течения бучат под повърхността на ежедневния живот в цяла Европа, от славянските степи до малките полета на Англия. Знаещите го наричат „шпионски“, сенчестата земя на шпионажа, чиито методи често са не по-сложни от мастило от лимонов сок и претоварени с латинизми кодове, темпото е просто скоростта на галопиращ кон, но властта им може да преначертае границите на царства, да избие цели градове, да избере папа или да опетни кралица. Ние щяхме да имаме успех в този свят, мислех си по-късно, тези от нас, които търсеха la nuit^[4]. Ние разпознавахме нашия собствен вид и пазехме нашите собствени тайни, поне до сутринта. Потърсих този свят, когато за първи път живеех в Париж, след това Рено ме намери там, а сега тук, в дъното на опиканото бетонно стълбище, зад една изоставена обществена пералня, аз отново си бях у дома.

Това беше далеч от лъскавите клубове, където имах обичая да ходя с Ивет, макар че мястото щеше да е златна мина за хипстърите в Лондон или в Манхатън. След като преминах покрай двете еднакви качета и неописуемата тоалетна, скапаното мазе изглеждаше почти като всички други, с изключение на това, че червените тапети от дреб не бяха шега. Веднага харесах тълпата, смес от ококорени развратници от покрайнините, хулиганстващи буржоа бохеми от Париж — благоприлични и любезни, смутени травестити, облечени като ято загубени библиотекарки, доблестно скрили четина под старомоден грим, обувки на токчета с размер 45 — старателно лъснати, давещи се в култура, която внезапно изисква да отрежеш пишката си, за да докажеш ангажираност. Напълно депресиращо, но дори и това ми харесваше.

Очевидно беше по-скоро място за свалки, отколкото истински клуб за групов секс: няколко нервни мениджъри на средно ниво в евтини костюми избираха клиенти от ято гърчещи се педали, които се цупеха и оплакваха на бара. Не бях съвсем изненадана, когато обектът ми се присъедини към тях. Той имаше такъв вид. След известно време той се извини на своите дружки и се вмъкна в нещо, което трябва да беше тъмната стая, с младолик мъж, който въртеше брачната си халка, докато следваше момчето зад кадифените завеси. Появиха се отново след не повече от десет минути, през които открих, че добрият стар „Оливие“ е зареден с бърбън „Мейкърс Марк“. Клиентът веднага изчезна, готов да подпали реното за гузното си пътуване към предградията. Момчето си тръгна малко след това. Не си направих труда да го последвам; имах достатъчно материал за размишление. Освен това исках още едно питие. Може би бяха станали твърде много питиета. Струваше ми се, че мога да вляза лесно в тази роля: изобщо не считах, че притежавам нужната за алкохолиците дисциплина, но по всички стандарти трябваше да забравя един куп глупости.

Докато пийвах, размишлявах за Гиш и момчето, каква можеше да бъде връзката им. Гиш работеше за Баленски и вероятно за Йермолов, очевидно печелеше доста добре от това, щом живееше на Ил Сен Луи, и не си представях, че мъжка проститутка може да бъде част от обичайния му социален кръг. Когато срещнах Баленски за пръв път, през лятото, което прекарах на яхтата на Стив, бях наясно със слуховете за личния му живот — клюки за купони с момчета в дома на олигарха в Мароко. Може би Гиш е гей, но какво от това? Русия беше пословично нетолерантна към хомосексуалността, но това е Франция. Поръчах си още едно, отново чисто.

Трябваше да разбера кой беше издал моето минало на Йермолов. Казбич вероятно вече му беше казал, че картината е у мен, но не смятах да се откажа от единствената си разменна монета, докато не разбера. Ако се опитах да я върна, лесно можеха да ме убият или арестуват. Връзката на момчето с Гиш, изглежда, беше единственото, от което бих могла да се възползвам. Отдавна не се бях чувствала толкова безсилна и Йермолов беше виновен за това, Йермолов, който си мислеше, че съм твърде неопитна за картините му. Но сега тази, която той наистина желаеше, беше у мен, нали? Третата творба, която да допълни двете на Ботичели в неговата галерия. Мисълта за чувството му за безсилие, че досега съм му убягвала, ми носеше жалка радост. Кой беше Йермолов, че да ме подценява? Не само той можеше да бъде безмилостен. Вдигнах колеблив тост за Алвин и гаврътнах остатъка от питието, но толкова вбесено сграбчих чашата, че тя се изплъзна от ръката ми и се разби върху бара. Капка кехлибарена течност падна в скута ми.

— Да ви предложа друго питие?

Обърнах се. Млад мъж, около моята възраст, брадат. Дъхът му миришеше на зеле. Последното нещо, което ми се искаше, беше посещение в тъмната стая.

— Не, благодаря. — Опитах се да изкривя устните си, но усмивката ми отдавна беше избягала с крясъци от сградата, така че вместо това се задоволих да се плъзна със задника напред от стола. Типът любезно подаде чантата ми, докато аз се оправях, но аз бях отегчена и от него, и от себе си.

— Аз сссамо… отивам за цигара — успях да кажа, докато залитах към вратата, потискайки порив за повръщане. Задържах го, докато стигнах на улицата, където изригнах в канавката под безстрастния поглед на стария портиер арабин.