Л. С. Хилтън
Домина (19)

18.

Накарах Тимъти да вземем метрото до Болонския лес. Той изръмжа, но пазаруването за него ме остави само с няколко хиляди в брой, а все още не бях по-близо до този, който ме беше натопил. Не се притеснявах за собствения си гардероб. Вече бях разбрала, че ако изглеждаш много лъскав, веднага те определят като новобогаташ; важното беше пълната самоувереност, което е и причината един херцог да отива на вечеря в стара поло риза. Най-малкото бях прочела това в Татлър. Черни панталони с висока талия и сладки копчета от „Миу Миу“ и мъжка бяла риза „Ком де гарсон“ с ниски обувки изглеждаха подходящи. В днешно време само сервитьорките носят коктейлни рокли. Тимъти беше блестящ в сако и ботуши, с чиста тениска и фулар от „Пол Смит“ с лек намек за style anglais. Той прекара трогателно дълго време да се обръсне два пъти, сложи си само лек фон дьо тен и признавам, че резултатът беше превъзходен. Той би могъл да бъде модел; надявах се, че нещата с Едуар ще се оправят и той ще има шанс.

Поредицата от припокриващи се черупки на Гери, като прекатурената опера от Сидни, надничаха над дърветата на парка, докато приближавахме сградата на „Вютон“. Шоуто беше в чест на двайсетгодишнината на художниците от 798 квартал в Пекин; галерията беше осветена в златно-черни изображения на китайски йероглифи, преливащи навътре и навън от логото на Марката. Влизането там беше като стъпка към стария ми живот, или поне към живота на Елизабет Тиърлинк. Докато се приближавахме към домакините, под краката ни хрущяха парчета от порцелан, препратка към зрелищна фотография от 1995 г. на Ай Вей-вей, когато той разбива ваза, датирана от епохата на династия Хан. Сервитьорите в златни пижами стил Мао държаха таблички с коктейли в чаени чаши, изрисувани с комунистически лозунги. Поисках вода, докато предпазливо оглеждах тълпата, готова да се превъплътя в ролята на Елизабет, ако се приближи някой от артистичните кръгове, който ме познава. След като взехме питиетата си, Тимъти ме помъкна през тълпата, без дори да погледне към експонатите. Направихме кръг обратно на часовниковата стрелка и след това още един, докато открие Едуар, в тъмен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Останах назад, докато Тимъти се приближи до него и двамата дискретно се ръкуваха. Наблюдавах няколко минути как си говорят, Гиш се привеждаше напред, като че разказваше история. Едуар изглеждаше определено хетеросексуален — невъзмутимо красив, професионално уверен. Ако не бях чувала какво са правили в Танжер, никога не бих повярвала, че двамата са нещо повече от бегли познати.

 

 

Тимъти насочи Едуар далеч от жуженето на гостите, в сянката на огромна черна гумена скулптура на затлъстял лудуващ Буда и с леко кимване ми даде знак да се приближа. Тимъти се обърна, за да разгледа експоната и аз се приближих до Гиш.

— Мосю Гиш? Добър вечер. Чудя се дали бих могла…

Просто бях планирала да попитам дали бихме могли да поговорим насаме, но Гиш не ме посрещна така, както се надявах. Разсеяната му светска усмивка застина, докато разглеждаше лицето ми, а след това залитна назад, като че ли съм го ударила.

— Мосю Гиш?

Той погледна над рамото ми и изражението му се промени от шокирано в паникьосано.

— Вие двамата? Тук? Какво, мамка му…?!

Бях шокирана и от езика, и от яростта на тона му.

— Аз…

Но Гиш не говореше на мен. Той ме бутна рязко настрани и когато се обърнах, за да проследя погледа му, зърнах гола глава с познато мастилено петно под ухото, зад гънките на танцуващия крак на бога. Юрий. Бях с гръб към него и когато той тръгна към Гиш, се отдръпнах встрани, тялото ми се движеше, преди мислите ми да започнат да регистрират какво означава присъствието на руснака. Промъкнах се през групата, заобиколила таблите с напитки на изхода — не, не ставай глупава — отново се обърнах, шмугнах се под скелетоподобната ръка на изработена от тел наложница с маска на мадам Мао и тръгнах енергично, без да бързам, към извитата стълба, където видях, че влизат сервитьорите. Коридорът водеше към сервизна кухня, където бригада от шеф готвачи в бяло подреждаха миниатюрни летни рулца е омар.

— Мадам? Тоалетните са насам — извика услужливо един от тях, но аз го изгледах смразяващо и подминах, търсейки авариен изход, забелязах червения знак…

— Мадам! Vous nepouvezpas^[1]…

— Desolee, excusez-moi^[2] — извиках весело, бутнах дръжката на вратата и се изплъзнах в здрача, преди да имат възможност да ме спрат. Тичах без никакво чувство къде отивам, странно въодушевена. Чувствах се необичайно силна, върнала се отново в тялото си за първи път след толкова време, прелитах над тревата с желанието да се отдалеча колкото е възможно повече от сградата. След около двайсет секунди погледнах назад към вратата, от която надничаше объркано една глава с шапка на готвач. Виждах опашката от чакащи автомобили, шофьорите им, които пушеха и си бъбреха, докато чакаха своите клиенти. Лазерите се кръстосваха над покрива и аз бях уловена в тяхната светлина, логото премина по светлата ми риза. Приклекнах, смалих се, докато не преминаха, след това прилазих като рак към горичка от подстригани дървета, шмугнах се под жицата — дали имат охрана? Няма време — и се запромъквах покрай стволовете им, докато не излязох на друго шосе, този път обратно в парка на Болонския лес. Вървях по една алея, пресичаща парка, докато стигнах до кръстопът и взирайки се в табелите, поех по маршрута с надпис „Етоал“. Пътеките бяха пусти, въпреки че от време на време бавно преминаваше кола, а фаровете ме стряскаха. Търсят клиенти, помислих си аз. Болонският лес някога е бил плацът за парад за демимонда на Париж, прекрасни куртизанки — „трошачки на диаманти“ — полюшващи се в украсените си карети. Минах покрай клатещ се миниван, което предполагаше, че местните жители поддържаха традицията. По-нататък пътят се разделяше и нямаше надписи. Търсейки напразно преминаващо такси, избрах десния разклон на случаен принцип. Всяка секунда ми се привиждаше как Юрий пресича града преди мен, кима на портиера китаец, качва се по стълбите към моята стая…

 

 

Стоп. Може да е съвпадение. Йермолов може да е в града за проявата на „Вютон“, просто още една спирка за кервана на изкуството. Това не означава непременно нещо. Да. Точно така.

 

 

Вече беше съвсем тъмно и след като потта изсъхна върху кожата ми, треперех в омърляната си памучна риза. Във въздуха се носеше апетитен аромат на сочно месо и от него стомахът ми закъркори. Завих и буквално паднах върху пълничка жена, седнала на столче за къмпинг на тясното пространство между пътя и дърветата.

— О, много съжалявам, извинете ме!

— Компания ли търсиш, скъпа?

— Не, съжалявам. Просто се загубих. Ако можете да ми кажете…

Тя се изправи и въпреки че сигурно беше метър и деветдесет, ми трябваше една минута в сенчестата светлина на фенера на масата пред нея, за да осъзная, че тя беше той. Направо си беше той със съмнителна червена найлонова перука и минирокля на зеброви шарки, опъната над колосален чифт фалшиви цици.

— Изгубила си се?

— Просто се опитвам да стигна до „Етоал“ възможно най-скоро.

Най-бързият начин да се върна в Маре е да взема първа линия на метрото до „Бастилията“. Когато очите ми привикнаха към светлината, можех да видя, че тя беше подредила нещата си. На масата имаше полупразна бутилка червено вино, две чаши, чинии, франзела, прибори и бурканче с горчица. До масата имаше печка за къмпинг с тиган весело цвърчащи наденички. Друг миниван беше паркиран под дърветата с гостоприемно отворени задни врати, разкриващи двоен матрак, хладилна чанта и малка ваза с изкуствени рози, залепена на вътрешната дръжка.

Чантичката ми беше достатъчно голяма за портфейла и ключовете, нямах телефон. Порових вътре за пари.

— Ако можеш да ми извикаш такси — с радост ще платя за обаждането.

— Сериозно, скъпа, да не си паднала с последния дъжд?

Наистина нямах време за това. Юрий вероятно опитваше моя „Крем де ла мер“, докато чакаше в хотела да ме убие. Обърнах се да си вървя, почувствах голяма длан на рамото си и ръмжене, надигащо се в гърлото ми.

— Къде отиваш?

Поизправих се.

— Казах ти, че бързам. Не ми пука, ако имаш мачете наред с всичко останало в гащите си, можеш да вземеш парите. Просто ме остави на мира.

Тя се отдръпна, размахвайки високо космати китки.

— Добре, добре. Ca va, quoi. Исках да кажа, че ще те закарам, ако искаш.

— Ще ме закараш?

— Петдесет евро. Имам един мотопед отзад.

— Хм, благодаря. Извинявай за безпокойството.

— Няма нищо. Така или иначе тази вечер тук не върви. Ей там има някакво шибано парти, затова няма клиенти. Искаш ли да хапнеш?

— Благодаря, но не мога. Наистина трябва да тръгвам.

— Както искаш. Имам резервна каска.

 

 

Докато покриваше с чиния наденичките и експедитивно прибираше принадлежностите отзад в микробуса, тя ми каза, че името й е Дестини. Всъщност бих хапнала. Вероятно бих могла да остана тук, да живея в гората, да спя в микробуса, без никой да ме притеснява. Можех да събирам билки, да направя нещо с перуката за подобряване на бизнеса. Не ми се струваше толкова зле.

— Хайде да тръгваме. Сложи си това, скъпа. — Дестини ми подаде каската и избута стар мотопед иззад едно дърво.

— Аз обикновено оставям микробуса тук, по-удобно е. Полицията го наглежда.

— Всъщност отивам в Единайсети район. Става ли?

— Няма проблем. Ще те закарам за нула време. — Тя проверяваше червилото си в страничното огледало и прибираше навитите букли изкуствена коса, подаващи се под каската й. — Някога бях шофьор на такси. Скачай.

Не всяка вечер може да ти се случи да летиш по „Шанз-Елизе“ с травестит на мотопед и с топъл вятър в косата. Бих могла дори да изпитам удоволствие от пътуването, ако не чувствах всеки светофар като пауза по пътя към собствената ми смърт. Докато заобикаляхме „Бастилията“, стисках щедрите хълбоци на Дестини с такава сила, че се страхувах да не я нараня. Мина ми лудата идея да я помоля да се качи заедно с мен, но тя не заслужаваше това, така че я накарах да спре на ъгъла на улицата, дадох й петдесетачка и весело й помахах, докато се отдалечаваше.

Попитах портиера дали някой ме беше търсил, но в отговор получих само сумтене. Почувствах, че пулсът ми се ускорява, когато влязох в стаята си, но паниката, която ме беше обхванала при вида на Юрий, беше надмогната от друго познато усещане, разширяването на зениците, резкия прилив на адреналин. Дори може би на устните ми играеше страшна лека усмивка. Здрасти, бейби. Кога забравих, че яростта е толкова хубаво чувство?

Но стаята беше празна, всичко си беше точно както двамата с Тимъти го бяхме оставили, единственият звук беше собственото ми тихо, задъхано дишане. Докато сядах на леглото, поемайки въздух с глава между коленете си, се почувствах странно разочарована. Възбудата отминаваше, страхът се промъкваше и отново превземаше тишината. Опипвайки с хлъзгави от пот длани, измъкнах каракала изпод матрака и го напъхах в колана на панталона си. Прибрах паспортите и парите и безмилостно изхвърлих половината си дрехи, за да направя чантата по-лека. Устата ми беше залепнала, така че изгълтах шепа чешмяна вода, докато тъпчех вещите от банята в несесера си. Странно, че след като можете да си купите четка за зъби навсякъде, опаковането й винаги изглежда толкова важно. И тогава чух стъпките. Най-накрая.

Вратата не се заключваше отвътре, беше само с карта за достъп, която половината от времето не работеше, но аз не смятах, че Юрий би изпитал затруднение да убеди портиера да му даде една. Щрак. Пауза. Представих си червена светкавица. Стегнах се, облегнах се на стената, е лице към вратата, хванала пистолета с двете си ръце за по-стабилно. Прицелват и натискане. Щракване. Отпускане. Не съм добър стрелец, но парижките хотелски стаи са малки. Добре че Тимъти извика името ми, преди да отвори вратата, иначе щях да му пръсна главата.

 

 

— Джудит? Къде изчезна? — Отне му известно време, за да осъзнае, че това в ръцете ми наистина беше пистолет, а на мен още един миг, за да разбера, че не беше първият, който го вижда. Нещата в Рабат очевидно са били по-груби, отколкото ги беше представил. Лицето му остаря с десет години, когато заговори бавно, е тъничък глас.

— Моля те, махни това. Окей? Просто го остави.

Размишлявах. Мисля, че засега не мога да го оставя.

— Затвори вратата. Сега стой мирно. — Той направи, както му казах.

 

 

Все още можеш да го направиш. Гледай как дробовете му ще се пръснат, гледай едрите мехурчета кръв, гледай го как се мята, гледай го как се дави. Хайде. Дръж здраво ръката си и натисни спусъка. Не е като да не си го правила и преди.

С усилие наведох надолу цевта през гъсто силово поле. Не сега.

 

 

— Твоят приятел ме позна.

— Какво говориш?

— Едуар Гиш. Той ме познава. Което означава едно от следните две неща. Или ще ме убедиш, че не знаеш нищо за това, или ще преместя лицето ти от другата страна на коридора. Не бързай.

— Това има нещо общо с оня руснак, нали?

— Ти ще ми кажеш.

— Едуар беше страхотен тази вечер, в началото — изглеждаше като старото си аз. Каза ми, че утре трябвало да замине за известно време, но че мога да прекарам нощта при него. Каза, че имал да ми даде нещо. Че всичко щяло да бъде различно. А после…

— Какво стана после?

— Как бих могъл да знам? Ти дойде, след това изведнъж изчезна — не можах да разбера какво става. Едуар разговаряше с онзи едър мъж на руски. Той говори руски, знаеш ли? — Гласът му беше изпълнен с гордост.

— Както и да е. Продължавай.

— Така че отидох да видя къде изчезна ти и когато се върнах, те си бяха отишли. Опитах се да му позвъня, но беше изключил телефона си. Така че се върнах тук. Получи се неудобно, да избягаш така. А той каза, че има нещо за мен — повтори той недоволно.

Въздъхнах и избутах косата от лицето си. Тимъти отскочи назад. Бях забравила, че все още държа каракала. Свалих го надолу и щракнах предпазителя, така че той да види.

— Съжалявам. Просто стой там за минута, става ли?

Реакцията на Гиш, когато ме видя, можеше да означава само едно. Гиш е бил този, който е чакал в онази нощ на Плас де л’Одеон. Гиш е трябвало да получи втората картина в папката. Не я беше получил, защото аз я бях взела. Но тогава Гиш не би могъл да знае нищо повече за мен, за това, което съм направила. Той не беше успял да предаде картината на Йермолов. В този момент Юрий беше с Гиш. Внимателно оставих пистолета настрани.

— Трябва да си вървиш — казах аз. — Просто си събери нещата и си върви. Няма нужда и ти да се забъркваш в това.

— Какво става? Моля те, кажи ми защо правиш това. Какво става с Едуар?

— Ти каза, че Едуар изглеждал… разнежен?

— Да. По начина, по който ме гледаше, мога да кажа…

Все още можех да го използвам. Ако Юрий и Гиш ме търсеха, Тимъти може да бъде полезна бариера между нас. Най-вече заложник.

— Мисля, че Едуар е в опасност — казах накрая.

— Трябва ли да се обадим в полицията?

— Не можем. Аз не мога. Но трябва да го видя.

— Тогава ще остана с теб. Ако Едуар е в опасност, искам да му помогна. — Това бе първото изцяло искрено нещо, което изобщо ми беше казвал.

— Окей. Да се махаме оттук.

Тимъти напъха вещите си в сака от „Сен Лоран“ и ме последва озадачен на Рю де ла Рокет, където след още няколко тревожни минути спрях такси. Помолих шофьора да ни закара до Пон де Сюли, където за първи път видях Тимъти, близо до дома на Гиш на Ил Сен Луи.

Островът беше оживен, ресторантите и кафенетата бяха пълни с разговарящи хора, които пушеха, облечени в палтата си, навън под нагревателите. Един поглед към часовника ми показа, че е рано, едва десет часът. Намерих една маса и поръчах две чаши бяло вино.

— Върви зад ъгъла и позвъни на звънеца. Изпрати ми есемес, ако те пусне да влезеш.

Той изчезна. Чудех се дали ще се върне с Юрий по петите, ако изобщо се върнеше, но той се появи няколко минути по-късно, сам, и се отпусна близо до мен.

— Светлините на горния етаж са загасени и никой не отговори на звънеца. Отново опитах да му се обадя.

— Тогава ще чакаме.

— Окей. А ти можеш да ми кажеш какво става.

Сетих се за Елена, как се кикотеше истерично над салатата си. Защото знам твърде много.

— Тимъти, наистина не мога. Просто мисля, че някой преследва Едуар.

— Има ли нещо общо с онзи руснак, за когото работи? Подобно на твоя приятел, за когото ми каза, от книгата?

— Донякъде. Виж, знам, че звучи откачено. Но съм сериозна. Трябва да изчакаме Едуар, това е всичко.

Поръчах две чинии monies frites^[3], за да минава времето. Тимъти изяде и двете, като междувременно отскачаше зад ъгъла, за да потърси признаци на живот. Седяхме, докато клиентите оредяваха, докато, след няколко многозначителни погледа и почуквания с метлата, сервитьорът започна да прибира столовете на закрито и решително постави сметката на масата. Преместихме се на моста и седнахме на парапета с торбите си за още един час, а Тимъти периодично проверяваше телефона си, но никой не се появи.

— Часът е почти два. Това е безнадеждно — отстъпих аз.

— Той каза, че трябвало да замине, но първо искал да ме види, не помниш ли? Може би ще бъде тук на сутринта — намекна той.

— Предполагам.

Довлачихме се до хотел „Ибис“, близо до Плас д’Итали, където накарах Тимъти да ни регистрира, използвайки своята лична карта. Дадох му достатъчно пари за стаята. Не ми се мислеше колко ми бяха останали. Както и преди, двамата учтиво спазвахме дистанция, след като се пльоснахме с дрехите си върху тясното двойно легло, но никой от нас не спа много. Вероятно защото бях стиснала в ръка каракала. Гледах как зад тънките щори се появяваха светлините на ранния утринен трафик, преценявах подбудите, чаках сутринта. Бях съобщила на Казбич, че Караваджо е у мен. Гиш беше лицето, което първоначално е трябвало да го получи. Можех да кажа на Гиш, че е у мен, да предложа да го върна, като в замяна той ми каже, ако наистина знае, кой ме е предал на Йермолов. Но кой можеше да бъде? Въртях се под тънката завивка, мятах се в собствената си безпомощност. В главата ми се въртяха имена. Каква беше онази строфа от Бродски — нещо за скоростта на светлината, която е равна на мимолетен изглед? Шибани руснаци. Маша е мъртва. Юрий е в Париж. Той беше потърсил Гиш. Така че може би. Мамка му.

— Тимъти! Ставай. Веднага. Трябва да се върнем там.