Л. С. Хилтън
Домина (26)

25.

Тази нощ напуснахме Сейнт Мориц. Изчаках до последната възможна секунда да чуя, че рецепционистката тича нагоре по стълбите в отговор на моите ужасени писъци, след това се втурнах навън по същия път, по който бях насочила Йермолов. Вървях надолу към „Палас“, но от прилива на адреналин не усещах парализиращата температура, въпреки че носех само елегантния жакет на Карлота и се присъединих към семейство Йермолови в апартамента на Елена. Отидох направо в банята, заключих вратата и се свързах с моята „сива шапка“.

 

 

Готово. 2000 долара, за да ги качите в мрежата?

Дадено.

Ще ми трябва сметката. Ще трябва да изчакате, докато не се добера до някой лаптоп.

Ти си почтена. Знам.

Благодаря. Замъглете лицето на момчето. Изчакайте пет часа. После разпространявайте.

Смятайте, че е направено.

Добре ли сте? Проблеми с руснаци?

Нито един. Благодаря.

Изпращам нов код сега.

 

 

Когато прозвуча сигнал, че съобщението е получено, изпратих снимките, които бях направила на Баленски и Тимъти в екстремната ситуация. Надявах се, че разказът на Тимъти ще бъде потвърден от бодигарда на Баленски, тъй като вече знаех, че не му е плащано и той сигурно беше недоволен. Тимъти щеше да обясни на властите, че си е уредил среща за платен секс с Баленски. Че Баленски поискал малко екшън в стил Крисчън Грей, с което Тимъти се съгласил, докато жицата не го стегнала прекалено силно и той замахнал отчаяно, за да спаси собствения си живот. Щеше да преживее няколко трудни дни, но при възрастта на Баленски щеше да е трудно да се докаже предумишлено убийство, докато естеството на престъплението щеше да предотврати вдигането на шум от семейството на Баленски, особено предвид неговите финансови обстоятелства. А Тимъти в крайна сметка щеше да получи двойна популярност, когато снимките изплуват от тъмната мрежа. Бях поискала лицето му да бъде замъглено, за да запази анонимността си, но може би не беше нужно да си правя труда. Въртенето на номера не беше пречка към славата. Той вероятно ще получи собствено риалити шоу. Щях да му дам 500 бона, които ще му осигурят свобода. Предишната цена изглеждаше разумна, но тъй като смъртта на Баленски беше толкова полезна за Йермолов, предполагах, че мога да го накарам да я увеличи.

 

 

В съседната стая Елена и Йермолов, изглежда, си говореха тихо на руски. Взех дълъг душ и се увих в подплатен халат с монограм на „Палас“. Когато се появих с коса, увита в кърпа като тюрбан, Елена изтича да ме прегърне, докато Йермолов отваряше бутилка „Круг“. Не можех да разбера защо изведнъж бях станала толкова популярна, но се възползвах да поръчам двойни чийзбургери от румсървиса. Излапахме ги с чинии на коленете, майонеза и сос капеха надолу по китките ни. Елена вдигна чашата си за нестабилен тост. Забелязах, че Йермолов я наблюдава, но не каза нищо.

— Благодаря! Имахме такъв прекрасен разговор, за първи път от месеци, благодарение на теб!

Разбирах, че шансът да изнудва мъжа си за убийство можеше да я развесели, но тя изглеждаше искрено щастлива.

— Само ако бяхме поговорили преди, ако се бяхме обяснили — продължи тя, — всичко щеше да е много по-лесно! Няма от какво да се страхувам.

Разбрах откъде беше чула това.

— Казах на Елена, че всичко ще се уреди — намеси се Йермолов. — Тя няма от какво да се притеснява.

— Съжалявам за твоя Караваджо, Елена.

— Мисля, че това вече няма значение.

Погледът, който размени със съпруга си, беше тъжен, знаещ, изразяващ разкаяние и любов. Ефектът му обаче беше премахнат от това, че тя бавно се изтърколи от стола си и полегна върху килима, все още стиснала четвъртинка бургер в юмрука си. Скритата бутилка водка се изтърколи изпод възглавницата, която подпираше безупречната й поза на балерина.

Двамата с Йермолов се спогледахме.

— Кажи ми, че не си го направил.

— Кажи ми, че ти не си го направила.

Аз я обърнах и тя изхърка силно. Въздъхнах:

— Господи, всъщност си помислих…

— Аз си помислих същото — прекъсна ме той.

След това много се смяхме, докато Йермолов не ме попита дали съм готова да тръгвам.

— Да се върна у Карлота? Разбира се. Но все пак трябва да я сложим в леглото.

— Не у Карлота. Отивам в къщата си във Франция. Да не си мислиш, че ще те изпусна от поглед, преди твоите малки артистични приятели да изпратят своята „инсталация“?

— Какво те кара да мислиш, че няма да има копия на записа?

— Нищо. Но и не планирам да те нараня.

Начинът, по който той каза „нараня“, беше показателен.

— Нямам никакви дрехи — печелех време.

— Да не би да флиртуваш с мен?

— Да.

— Тогава няма да имаш нужда от тях. Носиш ли си документите?

— Да.

— Добре тогава. Освен ако не смяташ, че твоята приятелка тук би имала нещо против?

Погледнах надолу към просналата се Елена.

— Тя не ми е приятелка. Никога не е била.

Той ме закара до летището, гола под халата, макар че изчаках да излетим, преди да го сваля.

 

 

Всеки остатък от женска солидарност, който бих изпитала към Елена, беше забравен, когато видях какво е направила в приземния етаж на вилата на Йермолов. При предишното ми посещение беше прекалено топло, за да стоя вътре, но сега, през зимата, бях изложена на пълния ужас от позлата при неограничен бюджет. Казват, че трябва да си Ротшилд, за да пресъздадеш успешно „стила Ротшилд“, аксиома, доказана убедително от приемните на Елена. Бяхме посрещнати от мадам Полхазан, облечена в безупречен костюм и с прическа, въпреки че беше четири сутринта. Лицето й не издаваше нищо, но можех да усетя мнението й за халата ми. Независимо от това, когато тя ми показа стаята ми, открих, че е пълна с кутии с маркови етикети.

— Надявам се, че размерът ще бъде точен — обясни мадам. — Трябваше да налучквам.

— Но как?

— Господин Йермолов се обади по време на полета. Той каза, че — ъх — спите. Обясни, че ще ви трябват някои неща, така че накарах някои бутици в Кан да отворят и изпратих хеликоптера.

— Сериозно? Много ви благодаря, но това означава, че са отворили бутиците посред нощ?

— Едно телефонно обаждане бе достатъчно. Надявам се, че нещата ще ви харесат.

Когато си легнах в зелено копринена нощница от „Карин Гилсън“, си мислех, че съм доста доволна. Преди да заспя, изпратих есемес на Карлота: Съжалявам, че изчезнах. Получих предложение, на което не можех да откажа. Много благодаря за прекрасния престой, поздрави на Франц. Късмет! Нямах нищо против да изоставя дрехите си. Така или иначе ми бяха омръзнали.

Тя веднага ми отговори „Кой е той?“. Представих си я с горещи очи в спалнята с контролирана температура в Сейнт Мориц, с мириса на Франц — болнав стар човек — изпълващ тясното пространство, стиснала телефона си под завивката. Поколебах се. „Руснак. Не го познаваш, но мисля, че би го одобрила.“

Тя ми отговори с целувка и емотикон на диамантен пръстен. Милата Карлота.

 

 

Много хора бъркат секса с любовта, което не е толкова вредно, колкото бъркането на любовта с разбирателството. Обаче сексът и разбирателството заедно са силна комбинация. В петте дни, които последваха, двамата с Йермолов се занимавахме с бизнес сутрин и прекарвахме късите зимни следобеди в спалнята ми. Накарах Йована да изпрати по DHL видеозаписите на Смъртта на един олигарх от Белград, а Йермолов се съгласи да плати таксата, както и да даде своя дял за участието на Тимъти в решаването на въпроса с Баленски.

На лаптоп, предоставен ми от мадам Полхазан, проверих банковите си сметки и прегледах насъбралите се имейли за вече несъществуващата ми галерия, отговаряйки, че „Джентилески“ е затворена. Най-после започнах да чета книгата на Дейв, когато не следях онлайн развитието около зрелищно скандалната смърт на Баленски. Човекът на Дейв беше свършил добра работа. Снимките бяха излезли в социалните медии и веднага бяха качени от гадни руски антигей групи. Включиха се хаштаг групи, активисти за човешките права в Туитър, швейцарската полиция каза само, че са разследвали смъртта на 86-годишен мъж. Историята заля руската преса, пълна с гръмки редакционни статии за упадък в консервативните вестници, които Йермолов ми превеждаше. Източникът на снимките беше определен окончателно като руски журналист, работещ под прикритие, за да се сложи край на корупцията, пропаганда, която бързо се превърна в истина. Не се тревожех за Тимъти. Обаждане до Панама прехвърли парите му в тръст, до който той щеше да има достъп, когато се върне във Франция. Паролата, която избрах, беше „Едуар“. Направих ги 750 бона. В крайна сметка Тимъти щеше да получи своя ключ от парадната врата за имението „Плейбой“.

— Какво ще предприемеш по отношение на Казбич?

Двамата с Йермолов седяхме в леглото. Огънят гореше, капаците на прозорците бяха отворени. Навън небето над морето беше меко гълъбовосиво, прорязвано внезапно от изненадващо топло синьо. Пиехме чай „Лапсанг“ и дъвчехме блини с конфитюр от черни череши. Ароматът на чая и сладостта на конфитюра имаха вкуса на уроците ми с Маша.

— Казах му, че за жалост картината е била унищожена, когато Баленски направил опит да я получи. Още една трагедия. Не знае, че аз знам. Той е в Белград. Не исках да избяга. Ще се справят с него.

— Ефективно?

— Разбира се. — Той ме целуна по слепоочието, прокара устни по скулата и по челюстта ми.

— Значи Юрий ще си търси нов шеф?

— Може би. Или трябва да се справя и с него?

— Професионалист до мозъка на костите си. Да, чудесно би било да се справиш и с него.

— Отмъщение?

— Не. Просто справедливост.

— А ти, Джудит? Какво ще правиш?

— Ще се върна във Венеция, предполагам. Когато пристигне пратката от Белград. — Не че моят апартамент ме привличаше кой знае колко.

За миг си помислих, че Йермолов ще ме помоли да остана, но той се стопи заедно със синята светлина отвъд скалите и ние задрямахме, докато стане време да се облечем и да отидем да погледаме картините. Всяка вечер преди вечеря ние отивахме в галерията. Гледахме картините по различен начин — Йермолов избираше някоя от колекцията си и заставаше пред нея за около двайсет минути, докато аз, мисля, че плувах като водолаз, осмелил се да премине отвъд черния ръб на подводна пещера и изплувал в скрита лагуна от цвят. Не бях гледала картини по този начин от дълго време, да не ги измервам или оценявам, да не преценявам това, което помня, и това, което е необходимо да знам, а просто да гледам, да гледам с цялото си тяло, с напълно деконцентрирани сетива. Нищо, което правехме в спалнята ми, нищо, което някога съм правила с някого, не беше близо до това. Най-точната дума е екстаз. И после се връщахме, ръка за ръка, в тъмнината към къщата, светеща пред нас, и вечеряхме, докато Йермолов ми разказваше за творбите, как и защо беше придобил всяка една от тях, вадеше книги за сравнение на илюстрации и четеше на глас пасажи, докато затрупвахме масата с купища снимки и поставяхме изоставените си чинии на пода, за да направим още място.

— Знаех, че ти знаеш — каза Йермолов през последната ми, както се оказа, вечер.

— Кое?

— Баленски ми се обади — не бяхме говорили, откакто картината изчезна, и ми каза, че е разговарял с Елена, че Казбич е получил съобщение и че ти ще бъдеш в Сейнт Мориц с картината. Знаех си, че ти знаеш, че е фалшива.

— Как?

— Ела тук.

Той не ме взе в ръцете си, както очаквах. Вместо това ме заведе до една малка кабина под главното стълбище, триъгълната стена беше облицована с екрани. Той включи един от тях — показваше галерията, камерата се движеше на всеки двайсет секунди от единия ъгъл до другия, картините проблясваха и се разтваряха.

— Гледах те. Първия път. Наблюдавах как гледаше картините.

— И?

— Ти разбираш. Руският ти акцент е ужасен, но имаш добро око.

— Благодаря.

Значи в крайна сметка той мислеше, че съм достатъчно добра. Нямаше горчивина. Секс и разбирателство. Бихме могли да продължаваме с това донякъде може би. Някой немилостиво беше казал, че изкуствената светлина на взаимното самоуважение представлява най-тесният хоризонт на човешката душа, но въпреки това беше добре да го почувствам поне веднъж.