Л. С. Хилтън
Домина (11)

10.

Прекарах остатъка от следобеда в леглото си, притисната от ледената тежест в сърцето ми. Йермолов знаеше. Елена знаеше. Защо просто не бях пуснала обява в проклетия Corriere della Sera? Едва се сдържах да не надникна под леглото, да видя дали Ромеро да Силва не се спотайва там за всеки случай. Това нямаше да спре. Това никога нямаше да спре. Какво трябваше да направя? Да хвърля Елена Йермолов в лагуната заедно с нейния бодигард? Много смешно. Поне можех да чуя някой да се смее.

Пернах се наум по ухото. Бях права, че Zersetzung беше дело на Йермолов — използването на истинското ми име от Елена го потвърди. Така че кой им беше казал? Припомних си разговора ми с Йермолов, когато вечеряхме в беседката. Не беше ли казал нещо за Париж? Захапах кокалчетата си от чувство на безсилие. Той е знаел дори преди да ме покани там. А аз бях толкова горда, толкова щастлива. Но сега не беше моментът да лаская наранената си гордост. Обърканият разказ на Елена относно развода имаше някакъв смисъл. Йермолов е искал да оценя по-ниско колекцията, мислел е, че може да упражни натиск — ужасяващо правдоподобно. Но какво да кажем за „заплахите“ към жена му? Не придавах голямо значение на неясните й приказки, но настойчивостта на Елена навеждаше на мисълта, че тя вярва на собствената си история. Беше готова да предизвика съпруга си и беше споменала картина. По някакъв начин това беше свързано с някаква картина. Така че — следващата стъпка. Не можех да се защитя, без да имам информация. Значи трябва да се срещна с нея. Да действам бавно, да науча всичко, което мога.

 

 

До седем часа вечерта бях възвърнала самообладанието си. На пристана се качих на яхта „Рива“ в цвят на мед, за да се присъединя към г-жа Йермолов в долната кабина. Черният цвят ми се струваше подходящ за пътуване до гробищния остров Сан Микеле — панталони и прилепнала блуза от копринено жарсе, но в последния момент ми се стори прекалено стил нинджа, така че добавих тюркоазен шал от плътен кашмир, за да ме предпазва от вечерния бриз от лагуната. Потеглихме мълчаливо над млечната нефритенозелена вода, възхищавайки се на безкрайните съвършени гледки към Канале Гранде, две дами на необичайна романтична разходка. Горилата стоеше на носа с капитана и жадно пушеше. Яхтата зави надясно към Канареджо и след няколко минути почувствах по-силното вълнение на откритата лагуна под нас. И на мен ми се искаше една цигара, но по средата на пролива на Елена започна да й се гади, така че беше по-любезно да не запалвам. Когато спряхме на Сан Микеле, тя остана няколко минути с наведена към коленете си глава, трудна маневра във вечерна рокля с корсет от „Версус“ и четирисантиметрови токчета.

— Лодката ще ни чака — важно обяви тя. — Била ли си тук преди?

Не бях идвала. Хенри Джеймс може и да е казал, че Венеция е най-красивата гробница в света, но това не беше идея, която в последно време бих искала да изследвам.

— Той е в гръцката част. Хайде.

За разлика от останалата част на града, Сан Микеле е добре поддържан — тисови дървета, подрязани като луковици, открояваха оранжевата зидария на лоджиите. Тънките токчета на Елена се огъваха опасно по чакъла, но тя се носеше напред, старателно изпънала рамене, в памет на Дягилев.

— Ето го.

Паметникът беше от камък с кремав цвят на слонова кост, възпоминанието беше издълбано в позлатена кирилица. Елена седна удобно на съседния гроб, извади бутилка „Столичния“ и три чаени чаши от чантата си.

— Една за теб, една за мен и една за Маестрото — обясни тя, докато наливаше. Вдигнахме тост към гроба и двете обърнахме по чаша, преди Елена да излее третата върху камъка. Почудих се дали редовните възлияния на алкохол го поддържат толкова лъскав. Запалих бленуваната цигара и подадох чашата си за доливане.

— Няма ли да предложим една на Стравински? — отбелязах дружелюбно. Струваше ми се в духа на този откачен коктейл. — Той е единайсет гроба по-нататък.

Елена изсумтя:

— Ха! Стар плагиат.

Ходът ми не беше много успешен.

— Значи си била танцьорка? — подхванах аз.

— Не кой знае каква. Исках да отида в „Болшой театър“, но не бях достатъчно добра. И тогава се запознах с Павел. — Тя отново изсумтя и гаврътна водката си. — Мислех, че бихме могли да поговорим тук.

— Става. Това не беше първият път, когато ме видя, нали, Елена? Онази вечер в къщата на плажа? Нито пък се запознахме на сватбата на Карлота. Първо си ме видяла на яхтата на Михаил Баленски.

Баленски, известен като The Man from the Stan^[1], ползващият се с лоша слава търговец на оръжия, превърнал се в бизнесмен, беше поканил Стив на парти, когато гостувах на Мандарин. Карлота се беше представила като годеницата на Стив, докато аз проведох малко промишлен шпионаж под палубата. Имам добра памет за лица, а това на Елена — със силен слънчев загар и неумел грим — изскочи пред мен веднага щом се разрових в спомена.

— Точно така. Затова предположих, че си… курва, така ли казвате?

Камбаните на кръглата миниатюрна базилика започнаха да бият осем часа над алеите между гробовете.

— Гробището няма ли да затваря вече?

Елена се усмихна кисело:

— Ние сме на частно посещение с любезното съдействие на Павел. Да се възползвам, докато все още мога. И така?

Поех си дълбоко дъх.

— Така. През 2007 г. колекцията на Ростропович бе обявена на търг в една от големите къщи в Лондон. Продажбата бе отменена в последния момент, защото един руски клиент закупил всички творби накуп за около 25 милиона долара. Той обещал да ги върне в Русия, патриотичен жест, който го направил много популярен. Да продължавам ли?

Изглеждаше, че Елена не ме слуша. Тя отново ровеше в чантата си.

— Ти искаш да ме сплашиш — продължих аз, — защото ти самата си изплашена. Искаш една картина, която да дариш на руската държава като допълнителна гаранция за защита. Подобно на онзи бизнесмен с колекцията на Ростропович?

Тя вдигна поглед и се усмихна, като ми подаде няколко фотокопия на документи.

— Ти си много съобразителна.

— Или си съобразителен, или си мъртъв.

— Какво? — Тя изглеждаше нелепо стресната.

— Нищо. Извинявай.

Хвърлих поглед към документите, които ми беше дала. Разпечатки от онлайн изданието на италиански вестник; репортаж за убийството на англичанин, търговец на картини, Камерън Фицпатрик, в Рим; кратка статия на френски за продължаващото полицейско разследване на мистериозна смърт в хотел в близост до Плас де л’Одеон, Париж. Бях запозната и с двете.

— Изглежда, че и двете доста ни бива в проучванията. Можем ли да действаме по-бързо? Студено ми е.

— Изпий още едно.

Следващата реплика на Елена ме накара да се задавя.

— Съпругът ми има рисунка на Караваджо.

Тя може и да не беше успяла като примабалерина, но притежаваше таланта за постигане на театрален ефект.

— Това е невъзможно. Всеки знае, че Караваджо не е правил рисунки — той е известен с това.

— Въпреки това.

— Сигурно е фалшификат — трябва да е такъв. Каквото и да ти е казал…

— Не ми е казвал нищо. Двамата с Баленски са го купили заедно. Това е картината, която искам.

— Видях Караваджо, но това е копие. Брилянтно, но копие. Съпругът ти знае това.

— Нямам предвид онази картина. Става дума за рисунка, направена тук, във Венеция.

— Елена, Караваджо не е правил рисунки, а той така и не е стигнал до Венеция. Нямам представа какво си мислиш, че знаеш, но ако смяташ, че имам някакво отношение към това, грешиш. Съвсем не е така. Съжалявам за трудностите, през които преминаваш, но трябва да си вървя.

Станах и решително се отправих към кея.

— Почакай. Съжалявам. Моля те, почакай. — В сумрака тя самата приличаше на надгробна статуя в неудобната си рокля, отново сложила ръка на гърлото си. Нещо в умоляващия й глас ме накара да поспра в неподвижната, сивееща атмосфера. — Не се опитвам да те заплашвам. Не ме интересува коя си, нито какво си направила. Знам как те е намерил съпругът ми. Имаше нещо общо с онзи човек, в Париж. — Гласът на Елена звучеше налудничаво — мина ми мисълта, че е започнала с водката много по-рано, отколкото бях забелязала. Имах достатъчно опит с майка ми, за да разпозная признаците. Тя беше започнала да плаче, като търкаше нервно очите си, а сълзите оставяха бразди по бронзанта й.

— Хайде, Елена, става студено. Нека отидем у дома и пием по кафе. — Изобщо не я исках в жилището си, но беше прекалено сълзлива за публично място. Обвих твърдо ръка около раменете й, говорех решително и нежно, както го бях правила толкова често, всеки път, когато трябваше да замъкна майка си в леглото. — Хайде. Да се връщаме.

Елена знаеше. Йермолов знаеше. Ако по някакъв начин не се справех с това, нямаше да мога да продължа живота си като Елизабет Тиърлинк. А Йермолов ме беше унижил. Беше ми изиграл номер и мисълта за това запали малък, отдавна забравен пламък в мен. Тъй като не можех правдоподобно да се отърва от Елена, трябваше да я използвам. Ако не го направех, Йермолов можеше да ме унищожи и тя го знаеше.

 

 

Тя повърна зад борда на корабчето, докато прекосявахме лагуната, което, изглежда, проясни главата й. Помолих лодкаря да ни остави възможно най-близо до пиацата и обясних на горилата, че ще помогна на г-жа Йермолов да се преоблече, тъй като не се чувства добре. Той се позиционира на улицата, пред входната врата на жилището ми. Запитах се дали за първи път се намира там. Когато влязохме, бързо подуших с подозрение въздуха, но не миришеше на нищо, освен на ароматизатора Cire Trudon s Spiritus Sancti. Попитах Елена дали е гладна, но тя поклати глава с раздразнение, така че направих кафе, като добавих захар към нейното. Донесох чифт спортни панталони, чорапи и пуловер и й казах да ги облече, след това седнахме една до друга на шезлонга. С измито лице и в простичките дрехи тя изглеждаше много по-млада. Отново видях колко прекрасна трябва да е била.

— Те са идвали тук — започнах аз, — хората на съпруга ти. Местеха разни неща наоколо. — Нямаше да разкрия точно какви неща или какво си мислех, че мъжът й иска да ми съобщи.

— Така предполагах. Те работят така, отначало. Той и Баленски.

— И са купили тази предполагаема рисунка от Караваджо заедно. Значи те са приятели?

— Приятели, колеги, но вече не. Преди време направиха много пари от имоти в Москва.

Спомних си разказа на Маша за начина, по който Йермолов се справял с неудобните наематели. Зачудих се, когато научих, че е замесен с Баленски, който нагло си беше създал доста лоша репутация.

— Продължавай.

— Вече не са приятели. — Тя придърпа с босите пръсти на крака чантата си по пода към нас и разгъна втора изрезка от вестник.

— Този човек, човекът, умрял в хотелската стая, е работил за мъжа ми. Също така за Баленски.

— Аз го познавах като Монкада. — Нямаше смисъл да се преструвам, че не знам за какво говори. Особено след като всъщност не го бях убила аз.

— Ти си била там в нощта, когато той е умрял, нали?

Кимнах, бавно.

— Продавах му една картина. Занесох я в хотела на Плас де л’Одеон, да. Тръгнах си преди, ъ… убийството.

— Съпругът ми е знаел за това. Неговите хора са наблюдавали хотела. Там е имало още една картина; този човек — Монкада — трябвало да я предаде на някого за съпруга ми и Баленски. След това Монкада е бил убит. Но когато мъжът ми се опитал да открие картината, тя била изчезнала. Той мисли, че Баленски го е преметнал заедно с теб.

— Почакай. Съпругът ти мисли, че съм взела неговия Караваджо? Затова ли ме преследва?

— Така мисля. Той смята, че вие двамата с Баленски сте го измамили.

— Това е лудост. Освен това аз не съм го направила. Наистина не съм.

— Това, което аз знам за теб, е следното: жена на име Джудит Рашли е разпитана от италианската полиция във връзка с убийството на търговеца на картини Камерън Фицпатрик. Жената създава художествена галерия в Париж, регистрирана под името „Джентилески“. След това жената е видяна да напуска хотела, където друг мъж, който е носил картина, е бил убит. После… пуф! „Джентилески“ се появява като галерия във Венеция, регистрирана на името на Елизабет Тиърлинк. А картината липсва.

— Откъде знаеш всичко това, Елена? Това е невероятно. Нали каза, че сте разделени със съпруга ти?

— Ние сме се отчуждили, да. Но официално все още сме женени. — Тя изсумтя презрително. — Позволено ми е да продължавам да живея в къщите ни, засега. Но ние не се засичаме. Онази вечер във Франция бях дошла неочаквано. Исках да говоря с него.

— И разбра за това — за тази работа?

— Аз съм добър шпионин. Все пак съм рускиня. Когато разбрах, че Павел иска да се разведе с мен, имах нужда от информация — добави тя е горчив смях.

Макар и стряскаща, информацията от Елена ми донесе… почти облекчение. Ако тактиката на сплашване от Йермолов имаше за цел да ме накара да върна картина, която нямах, то можех бързо да оправя недоразумението. Картината, която бях занесла в хотела на Плас де л’Одеон, беше малък Герхард Рихтер, законно закупен на търг от „Джентилески“. За съжаление не бях присъствала лично на продажбата, защото наддаването се записва и предполагам, че по този начин бих могла да му покажа, че съм наддавала за картината, но в удостоверението за произхода то беше описано; би трябвало да бъде, тъй като бях дала картината на Дейв, мой приятел някога в аукционната къща, където работеше като портиер след напускане на армията. Благодарение на някои връзки, които се бяха оказали много полезни и за двама ни, той и съпругата му се преместиха в хубаво селце близо до Бат, където се беше преквалифицирал като учител по история на изкуството. Картината на Рихтер беше продадена, за да финансират преместването си в провинцията. Обясних накратко, доколкото можах.

Ръцете на Елена разглеждаха отново вестникарските изрезки. Тя, изглежда, вярваше в тях като в талисман.

— Приемам твоя разказ, Джудит. Но искам рисунката на Караваджо. Имаш си тайни — казах ти, че те не ме интересуват. Предполагам, че не интересуват и мъжа ми, ако знае, че не си крадла. Бих искала да му предложиш да намериш картината, а когато я откриеш, да ми кажеш къде се намира. Това е всичко.

— Какво е това? Бандата на Оушън? Защо да го правя, Елена?

— Ако не се съгласиш, ще му кажа, че съм била тук. — Тя кимна към прозореца, напомняйки ми за присъствието на горилата долу. — Такова съвпадение! И двете приятелки на скъпата Карлота. И ще му кажа, че съм видяла картината, и той първо ще те убие, а след това ще я потърси. Или мога да предложа на италианската полиция да възобнови определен случай, да попита защо живееш под фалшива самоличност. А също така — това особено ми харесва — мисля, че искаш да го направиш.

Тя ме заплашваше, но също така ми предлагаше един вид игра. В известен смисъл идеята да й помогна да прецака Йермолов ми допадаше. Не заради нея, а заради мен. Засега се престорих на съгласна дори и само защото отчаяно се нуждаех от време, за да помисля.

— Окей, Елена. Шах и мат. Въпреки че не мога да разбера защо съпругът ти би искал да се разведе с теб. Ти си гениална.

— Да — отвърна тя тъжно. — Да, някога бях.