Л. С. Хилтън
Домина (28)

27.

— Маслото ли? — Да Силва ме гледаше търпеливо, любопитно.

Разбрах, че от известно време мълча.

— Моля, помогнете ми — прошепнах аз. — Не знам какво искате.

— Преди две години в Рим сте убили човек на име Камерън Фицпатрик. Признавате ли това?

— Да.

— След това сте взели една картина от този човек и сте я продали на друг мъж, Монкада. Признавате ли това?

— Да.

— Монкада е бил убит малко по-късно в Париж. Вярвам, че сте присъствали.

— Бях там.

— Оттогава живеете тук под — извинявам се за английския си — псевдоним?

— Така е.

— Защо убихте Алвин Спенсър?

Реагирах тъпо, в състояние на амнезия, но този въпрос леко ме стресна. Със сигурност нещо не беше наред. Не трябваше ли да присъства още някой? Защо не ме попита за Рено, колегата му, бойния му другар? Той имаше перфектното местопрестъпление, признание, виновникът беше арестуван. Защо все още не беше извадил белезниците?

— Имам ли нужда от адвокат? — Идиотизъм, научен от детективските сериали.

— Засега не, освен ако не предпочитате да ви обвиня. Моля, продължавайте. Защо убихте Алвин Спенсър?

— Алвин познаваше някого. Някой от миналото. Мислех, че е заплаха. Но не можех, не бях в състояние… — замлъкнах. Не бях успяла да се отърва от тялото. Не бях успяла да се отърва от тялото, защото знаех, че ако в онзи момент се бях опитала, щях да се разпадна. Не можех да го понеса. Така че мислех да изчакам, само около една седмица, докато събера сили. Но след това се появи Елена и Маша беше убита, и тогава пак нямах сили за това. Аз просто го оставих там.

Да Силва бръкна в джоба си. Представях си, че ще извади лист с официално обвинение, ще ми прочете правата, сцена, добре позната на всички, но той извади кърпичка и ми я подаде.

— Ето, вземете. — Лицето ми беше мокро и яката на якето ми също. Не бях почувствала сълзите. Шумно издухах носа си.

— Трябва да ви задам няколко въпроса. Можем да говорим в колата.

— В колата? — Предположих, че трябва да отидем в Рим. Да Силва беше част от римското подразделение на Гуардията, вероятно не можеше да ме обвини тук. — Трябва ли да идвам?

— Можете да ме придружите или да ви арестувам сега. Изборът е ваш.

Така, както се чувствах в момента, бих била щастлива да легна на пода и да се събудя в оранжев затворнически гащеризон, но нямах особен избор.

— Ще дойда с вас.

Той заобиколи масата и учтиво издърпа назад стола ми, сякаш вечеряхме в изискан ресторант. Когато се наведе, сакото му се разтвори. Носеше пистолет. Каракал F, да бъдем по-точни. Стандартно оръжие за Guardia di Finanza. Преди няколко години имаше демонстрация на възможностите на полицията в клуба по стрелба „Футура“ в Рим. Също така предпочитано оръжие от италианските мафиоти, както стана ясно от факта, за срам на Гуардията и за възмущение на Кориере дела Сера, когато цялата доставка демонстрационни пистолети заедно с полицейския ван изчезнаха по пътя към града и така и не бяха открити. Пистолетът на Монкада. Познавах усещането му в ръката си, неговата тежест. Пистолетът, който бях разглобила в Париж, без да го използвам. Трепнах, когато вълна адреналин ме заля толкова рязко, че се олюлях.

— Лошо ли ви е?

— Не. Добре съм. Леко замаяна. Да тръгваме.

Наведох глава към яката на якето си, докато преминавах по коридора. Не му позволявай да разбере. Въпросът, който бях заровила в Сейнт Мориц, се разви в съзнанието ми. Как беше узнал Казбич? Мислех си, че Казбич и Монкада са участвали заедно в далаверата изкуство-срещу-оръжие, че Казбич трябва да е чул името на Да Силва от Монкада. Но ако Монкада и Да Силва са от една и съща страна, ако Да Силва е бил двоен агент, ченге, което работи за мафията? Ако е участвал през цялото време? Брилянтно, Джудит. Отново грешка.

 

 

През цялото време, докато Да Силва ми помагаше да се кача в лодката, пътувайки обратно до Сан Базилио, където започва единственият път от Венеция към вътрешността, анализирах и подреждах отделните парчета.

Кой знаеше, че Монкада ще бъде на Плас де л’Одеон в онази нощ? Аз и самият Монкада. Рено. Гиш. Баленски. Казбич. Да Силва. Да Силва беше помагал на Казбич за „призраците“. Да Силва беше закачил Караваджо. Той знаеше.

Изкуство срещу оръжие. Да Силва е бил част от същата разследваща група като Рено, натоварена с издирването на откраднати произведения на изкуството в южната част на Италия. Една от операциите беше приключила със смъртта на няколко техни колеги в бомбена засада. Бях предположила, бях повярвала, че смъртта на Монкада е била отмъщение от страна на Рено, направил го в памет на своите колеги. Бях го довела до Монкада и после той щеше да ме предаде. Но аз изчезнах за известно време, до откриването на „Джентилески“ във Венеция, и те ме бяха намерили.

Бях изпратила онова глупаво съобщение:

Името Джентилески говори ли ти нещо?

Ето как Казбич беше открил моята галерия. Защото само Да Силва знаеше значението. Гледката на пистолета, същия пистолет, ми го показа ясно. Причината да не върна Караваджо, лицето, свидетелят, когото бях търсила толкова безрезултатно, беше Да Силва.

 

 

При доковете ни отведоха до една кола, тъмен седан с шофьор. Прожекторите между крановете я осветяваха ярко. Видях, че регистрационните номера бяха римски. Да Силва ми посочи да се кача на задната седалка до него, натисна един бутон, за да раздели превозното средство с екран от плексиглас, като такси в Лондон. Потеглихме към моста за Местре и Да Силва се облегна назад.

— Как е жена ви? — попитах го внезапно.

— Жена ми?

— Казахте ми за нея, когато се срещнахме в Комо. Франческа.

Франческа — Франци — ме беше довела до истинската самоличност на Рено. Бях я засякла във Фейсбук, бяхме станали приятелки, бях намерила снимки на Рено от кръщаването на детето й. В интерес на истината Да Силва не показа никаква изненада.

— Тя е много добре. Но сега, мисля, че трябва да поговорим.

Проблемът със смелия избор е, че той никога не е забавният избор. Седнах по-изправено и бавно развързах косата си, разпилях я по раменете си, докоснах с върха на пръстите устата си. Преминах на италиански.

— Не, не мисля така. Мисля, че ти трябва да си поговориш с мен.

— Как така?

— Името Джентилески говори ли ти нещо?

— Мисля, че това е името на галерията ти, мис Тиърлинк.

— Бях задала този въпрос веднъж по-рано. В съобщение, изпратено от телефона на мъж, когото познавах като Рено Клере. Знаеш това. Искам да знам как Иван Казбич е узнал. Искам да знам ти откъде знаеше какво има в моя апартамент. Искам да знам защо не ме арестува за убийство. Защото мисля, че знам отговорите.

Прецених, че ако това малко пътуване за удоволствие е съгласно закона, той би си помислил, че съм луда и ще ме арестува, когато стигнем там, където, по дяволите, отивахме. А ако е корумпиран, той би могъл да накара горилата да отбие и да ме убие направо на магистралата. В момента това ми изглеждаше успокояващ вариант. Но аз знаех, че няма да направи нито едно от двете.

Да Силва гледаше право напред.

— А твоят колега? Моят приятел в Париж? Защо не ме попита за него?

Да Силва натисна бутона и прозорецът се плъзна надолу, пускайки полъх от ледената нощ на Венето. Той извади цигара и запали. Отказах, когато ми протегна пакета. Наистина мразя пушенето в колите. Той дръпна дълбоко от цигарата, струйка дим се изви от гърлото му.

— Нека просто да кажем, че си ми направила услуга.

Седях известно време, обмисляйки това.

— Е, къде отиваме?

— Ще видиш.

 

 

Автомагистралата се извиваше в нощта. Спряхме веднъж на един аутогрил, където Да Силва поиска телефона ми, преди да използвам тоалетната. Поразтъпкахме се, пушихме и отново потеглихме и когато започнах да задрямвам, видях, че сме пресекли невидимата линия, след която започват маслиновите дървета, преминаваща през цяла Италия. После навих якето си като възглавница, обърнах се настрани и заспах. Събудих се от топлината на дневната светлина върху клепачите ми, но продължавах да ги държа затворени, усещах движението на колата, чувствах, че спира по-често сред бученето на трафика. Завъртях се сковано и зарових лице в импровизираната възглавница, докато не намалихме и спряхме.

Да Силва докосна рамото ми.

— Пристигнахме.

Измъкнахме се и застанахме на малък бетонен пристан, лъх на машинно масло и стара риба плисна в лицата ни, гъстата влага на Венеция беше заменена от лек морски бриз. Зад кея — бетонна алея, две тъжни изсъхнали палми, редица от овехтели бетонни жилищни блокове, украсени с отрупани с боклук балкони и с олющена боя, обграждаха заключена църква с бяла мазилка. Шофьорът вадеше чантите ни от багажника, аз се мотаех безцелно около него.

— Насам.

Обръщайки се към малкия град, видях, че е обграден от високи сухи хълмове, от един от тях като гнил зъб стърчеше нещо като недовършена магистрала.

— Къде сме? — Алиса в шибаната страна на чудесата, това бях аз.

— Калабрия. Ще обясня. Първо ще пием по едно кафе.

Да Силва даде някакви напътствия на водача, който замина с нещата ни. Следвах Да Силва по крайбрежната алея. Възрастен човек ни зяпаше с безразличие от един балкон. По-навътре градчето беше изоставило усилията си за крайморски весел вид: голямата част от магазините бяха празни, с изключение на един супермаркет, салон за слот машини и магазин за електронни цигари. Гирлянди от фолио в черешов цвят бяха окачени между стълбовете на лампите. Влязохме в един запустял бар, от телевизора гърмеше някаква шоу игра, миришеше на прясно кафе, на кроасани, на лимони и на канализация, седнахме на една маса в дъното. Да Силва кимна на бармана, който, изглежда, го познаваше.

— Гладна ли си?

— Не — отговорих грубо. Но барманът се мотаеше около нас, така че си поръчах капучино. Когато останахме сами, започнах да ровя с лъжичката в пяната на кафето.

— Значи през цялото време си знаел? Знаел си, че съм била аз, в Рим?

— Не бях сигурен. Изпълнението ти беше доста добро. Но тогава ти се появи в Париж и — нека просто да кажем, се случиха още много други неща. В които ти неочаквано се забърка.

 

 

Бях повярвала, че играя игра, чиито правила се определят от самата мен. И все пак се бях забъркала в друга една игра, започнала много преди това, чиито правила дори не можех да разбера.

 

 

Да Силва и Монкада. Изкуство срещу оръжие. През цялото време.

— Така че да — продължи спокойно той, — аз знам някои неща. Предполагам, че има още какво да науча от теб. Разполагаме с достатъчно време.

Изведнъж почувствах, че се задушавам. Отпих от кафето, но то се разплиска по масата. Барманът се огледа с раздразнена загриженост.

— Съжалявам, трябва да взема малко въздух.

— Разбира се. Както казах, имаме достатъчно време.

Застанах на вратата, гледайки надолу по улицата. Преминаха група деца, дебело облечени, макар че не беше студено. Носеха пакети от пекарната. Някои вече бяха разкъсали тънката опаковка и тъпчеха лакомствата в охранените си лица. Марципан. Малки зеленчуци, моркови и патладжани, чепки грозде, миниатюрен панетоне. На юг ги правят за Коледа. Разходих се надолу към брега и погледах известно време морето, но водата не ми предлагаше решение. Нямаше къде да отида.

Да Силва ме чакаше пред бара. Той ме хвана за ръката.

— Да вървим.

 

 

Известно време вървяхме по протежение на главния път, оставяйки малкото градче зад нас. Няколко коли ни подминаха. Може би пътниците в тях мислеха, че сме двойка, излязла на разходка. След около двайсет минути Да Силва ме насочи по черен път, който се спускаше надолу към морето. Найлонови торбички и кутии от напитки се бяха закачили по трънливите храсти от двете страни. После стигнахме до покрит с чакъл залив, с още боклук, изхвърлен на брега от вълните, въпреки че шумът им се заглушаваше от бумтенето на машини. Във водата беше построена бетонна платформа, предположих, че е инсталация за пречистване на водата, тъй като от ниската конструкция от пенобетон върху платформата излизаше червена тръба, по-широка от тялото ми, която се простираше през водата до танкер, акостирал на около сто метра от плажа. Тя се полюляваше в морето като пипалото на чудовищен калмар. Огледах палубите на кораба, но те бяха пусти като плажа. Да Силва ме поведе зад сградата, където бяхме скрити от всякакви погледи от борда и където звукът на турбините беше най-силен. Замириса ми на масло и пикня и когато бризът смени посоката, на слаб аромат на бадеми.

Бях схванала идеята, преди той да извади каракала.

— И така, предлагам ти избор — започна той.

— Да, да. Разбрах, че си корумпиран, така че сега ще ме убиеш. Хубаво място си избрал. Близо до твоите приятели, Калабрия.

— Точно така. Или…

Бях повярвала, че играя една игра, която се оказа съвсем друга. Работата е там, че аз не обичам манипулираните шансове. Макар и единак, имам някаква представа за справедливост. Докато не бях разбрала как стоят нещата, чувствах някакво объркано безразличие, ехо на апатията, обхванала ме, когато удавих Алвин. Кротката малка Джудит, парализирана от травма. Но сега вече се чувствах ядосана. Наистина дяволски ядосана.

— Е, между какво трябва да избирам?

Направих стъпка към ръба на платформата, после още една. Той проследи движението ми с пистолета.

— Не си мисли, че ще поплуваш — промърмори той. — Течението ще те изхвърли в Галиполи до утре сутринта. Защо мислиш, че сме тук?

— Защото ти липсва въображение?

— Или ще спрем дотук, или ще се върнеш в града с мен и ще видим дали можем да работим заедно за известно време. — Ръката му беше съвсем стабилна, както и гласът му. Странно, бях прекарала месеци да мисля, че някой се опитва да ме убие, а сега, когато някой действително се опитваше да ме убие, изпитвах разочарование.

— Да работим заедно? — изсъсках аз.

— Има нещо, което искам да направиш. И след това ще бъдеш свободна да си тръгнеш, Джудит.

Можех да помисля за сестра си или за майка си. За всичко, което бях направила, за всичко случило се, довело ме дотук, за всичко, което съм била, и всичко, в което се бях превърнала. Но не го направих.

— Давай тогава. Направи го. Направи го. Хайде, давай.

И той вдигна пистолета и го насочи към сърцето ми.

 

 

Следва продължение…