Л. С. Хилтън
Домина (24)

23.

Инструкциите ми бяха: без охрана, без персонал или нямаше да стане. Затъмнените стъкла на къщата на Йермолов в Понтрезина изглеждаха неподвижни като черен лед, но все пак поспрях отвън в продължение на няколко болезнено мразовити минути, търсейки знак за засада. Без Елена огромната къща изглеждаше готическа, полегатите, покрити с борове склонове в блестящата си снежна мантия приличаха на декор за филм на ужасите. Йермолов лесно би могъл да позиционира снайперист в гората, но предполагах, че няма да бъде толкова безразсъден да ме ликвидира, преди да е научил местонахождението на Караваджо. Асансьорът беше облицован с малки седефени плочки. Преброих ги в хладния им блясък, докато се изкачвах. Както беше обещано, къщата изглеждаше празна, въпреки че затаих дъх и отново се заслушах в тишината, усилена от представата ми за масивните тъмни върхове навън.

Влязох в хола в 17,55 часа и изчаках последните пет минути в сянката. Тогава изпратих есемес от телефона си към устройството, закачено на полилея. Гледах дали малката червена звезда ще светне. Един от техно творците на Йована беше инсталирал модифицирана версия на директна транслация, настроена с таймер, който можех да активирам. Екипът й можеше да гледа пряко чрез криптирана връзка и да направи запис. Това ме изнервяше, понеже никога не съм си падала по съвместната работа. Трябваше да й се доверя. Филмът беше застрахователна полица, резервен план. Надявах се, че няма да ми бъде необходим.

След като това проработи, се заиграх със сложната система от ключове до асансьора, като увеличавах и намалявах осветлението, докато намерих подходящото. Ослушах се за превозно средство, но дебелината на стените и снежната покривка бяха такава изолация, че чувах единствено собственото си дишане. После долових слабия, равен вой на асансьора, който слизаше надолу. Бях преброила трийсет и два светещи квадрата при изкачването, по един на секунда, което означаваше, че ще бъдат тук след малко повече от минута.

Високият и ниският мъж се сблъскаха комично, когато всеки от тях се опита да излезе пръв от асансьора.

— Къде е тя? — попита Баленски на руски.

— Вот — отговорих аз. — Тук. — Преминах на английски. — Както казах, картината е у мен. — Баленски се приближи достатъчно, за да помириша силния одеколон в гънките на дебелото му кашмирено палто.

— Къде е?

— Просто ни я предайте, мис Тиърлинк. Колкото по-скоро приключим с този цирк, толкова по-добре.

Йермолов звучеше по-скоро уморено, отколкото ядосано. Дали двамата с Баленски не бяха решили да играят на доброто и лошото ченге?

— Преди да ви я дам, имам някои условия. Очевидно сте тук, защото вашият… колега — Иван Казбич — ви е предал едно съобщение. От Деян Ражнатович, в Сърбия, с когото се срещнах. Знам, че търгувате с изкуство срещу оръжие. Не ми пука за това, но доста други хора не са на това мнение. Искам от вас единствено да спрете да прецаквате живота ми. По какъвто и да било начин. Ще ви дам картината. В замяна на това вие — посочих Йермолов — ще дадете двете картини на Ботичели на Джеймисън на съпругата си. И двамата ще получите моето мълчание. Лесно е, нали?

Йермолов изсумтя, което ме смути.

Баленски се приближи още повече, сандаловото дърво в одеколона му не можеше да прикрие лошия му дъх.

— Тези абсурдни заплахи не са подплатени с доказателства.

— Но все пак сте тук, нали?

— Дойдохме за картината. Дайте ни я. Веднага.

Той сведе поглед, проследих очите му. Под палтото му се подаваше метална цев. Пистолетът не беше дамски. Е, добре, нека влезе в действие резервният план.

— Знаете ли, че вашата картина е фалшификат? — обърнах се към него, наблюдавайки лицата и на двамата в приглушената светлина. Йермолов съвсем не изглеждаше изненадан.

Той знае. Той знае. Тогава защо?

Премислях, когато лицето на Баленски застина, след това избухна яростно. Той извика нещо на руски, което не можах да разбера. Йермолов просто сви рамене, светлите му очи бяха спокойни. Долових името на Казбич в тирадата на Баленски.

— Да, може би искате да зададете някои въпроси на доктор Казбич — прекъснах го аз. — Само едно дете би повярвало на тези удостоверения за произход. Вашата картина е безполезен боклук.

Защо Йермолов не реагираше?

Баленски вдигна пистолета. По план се бях облякла много внимателно в черни панталони и черен жакет от „Долче и Габана“, откраднати от Карлота, с блуза пеплум с висока, бяла кожена яка. Отдолу гърдите ми бяха здраво стегнати под лененото платно, но въпреки това предполагах, че Баленски може да види как бие сърцето ми. Не бях уплашена. Нямах и трийсет години, но бях много, много уморена от това постоянно да ме прецакват. И зареденото дуло, насочено към аортата ми, пробуди усещане за щедрите възможности на живота, така че направих това, което би направило всяко момиче при такива крайно тежки обстоятелства. Започнах да се събличам.

Когато разкопчах първото копче, Баленски изпусна дълга, треперлива въздишка, но не заради очакването да види гърдите ми. Под сакото си бях увита в Караваджо.

Описите на творбите на художника, направени по негово време, включват много картини, които са били изгубени, платна, които са изчезнали или са били унищожени поради невежество. Тези изчезнали картини от време на време се появяват отново — в таванско помещение в Тулуза, в трапезария в Дъблин — някои, за да бъдат доказани като автентични и изложени на показ като съкровища, а други, недоказани, бавно влудяват своите фанатично убедени собственици. Казбич цитира един такъв опис в удостоверенията си за произход: „картина, нарисувана за жената, която му дала подслон“. Адаптация на добре познатата, договорена практика художникът да се разплаща в натура, като нарисува набързо някой шедьовър върху покривката, за да плати за виното си; в този случай се предполагаше, че Караваджо е нарисувал венецианската си хазяйка — вероятно също и една от многото му любовници — използвайки долната й риза като импровизирано платно.

 

 

Сръбските икони ми бяха разяснили последния елемент от фалшификацията на Казбич. Когато отворих папката в Англия, объркана открих, че „Караваджо“ беше върху парче плат. Но музеят в Белград, създаден с помощта на Ражнатович, съдържаше образци от църковни одежди от манастири в региона, фелони и стихари, изработени на ръка от поколения търпеливи монахини. Не знаех нищо за историята на текстила, но вероятно Казбич беше откраднал нещо подобно. Когато предпазливо разгърнах плата, можех да различа малките дупчици, където оригиналната бродерия внимателно е била разшита, създавайки празно платно от автентична стара материя върху простата дреха без ръкави. Гънките на плата бяха втвърдени и потъмнели, но лененото платно е дълготрайно. Предположенията ми за креда и неаполско жълто в архива в Амстердам бяха съвсем точни. Едва след като видях подписа на Казбич, осъзнах къде може да се намира картината. Бях се заблудила, защото не разбирах как е възможно Монкада да скрие друга картина по време на срещата ни в хотелската стая. Но ако тя е върху платно — възможност, която Казбич, изглежда, също е имал предвид — тогава той би могъл внимателно да я навие в куфарче, скривайки я не само от охраната на летището, но и от мен. Много умно. Портретът е бил създаден да наподобява главата на хитрото, любопитно момиче от „Циганка гадателка“, една от първите картини, с които Караваджо е смаял гладните за сензации колекционери на изкуство в Рим. Казбич беше създал поетична връзка между лицето на забравената венецианка и игривото многознайство в чертите на циганското момиче. Сигурно се е надявал, че алчността ще свърши останалото.

Баленски зяпна фалшифицирания ми нагръдник.

— Можете да ме застреляте — продължих, — но няма да успеете да изчистите кръвта. Искате ли да опитате?

Устата му се кривеше, но пистолетът му все още бе насочен към мен.

— Мога и да го разкъсам. Това е много крехък, стар плат. И тогава можете да ме застреляте. Но все пак няма да получите картината.

— Какво искате? — Той се колебаеше. — Пари?

— Нямам нужда от пари. Искам да престанете. Просто ме оставете на мира. А той — посочих с брадичката си през рамото на Баленски към Йермолов, — той ще даде картините на жена си. Двете картини на Ботичели на Джеймисън, както казах. Ще изляза оттук точно така, както дойдох, с това нещо на себе си. Когато Елена Йермолов потвърди за картините, можете да си го получите, колкото и да струва. Което е нищо.

Йермолов се опитваше да не се разсмее, което не беше очакваната от мен реакция.

— Она безумная — промърмори Баленски. — Тя е луда.

— Възможно е — каза Йермолов на английски. — Но съвсем не е глупава. Както разбираш. Отърви се от нея, ако искаш. Знаеш, че картината не струва нищо.

Баленски бавно се обърна към другия мъж, завъртайки се като механична играчка. Сега и двете му ръце висяха отпуснато отстрани. Той наблюдаваше Йермолов, който просто сви рамене, после погледна надолу към пистолета, сякаш озадачен, че го държи.

— Трябва да поговорим. — Баленски очевидно се опитваше да се овладее, но сега у него имаше някакво лудо отчаяние. Той изобщо не беше заплашителен, по-скоро изглеждаше нелепо. Толкова нелепо, колкото може да изглежда ядосано старче със зареден пистолет.

— Не. Няма за какво да говорим. — Сложих ръцете си върху яката, усещайки как платното изпращя от натиска. — Искате ли го или не? Да броя ли до десет?

Знаех, че Баленски нямаше да ме застреля. Дори и най-чистото попадение в главата щеше да залее картината с мозъка ми, преди да има възможност да я махне от тялото ми. Предполагаемата й парична стойност нямаше да му попречи. Желанието беше валута, с която бях търгувала дълго време. Той не можеше да ме застреля заради стремежа си да я притежава със страст, чиято слепота само я правеше още по-непоносима.

Тогава Баленски стреля в мен.

 

 

Ехото от куршума отекна оглушително от стените. Нещо тежко тупна срещу гърдите ми, нямах време дори да се изненадам, когато черепът на Баленски се удари в ключицата ми, а пистолетът издрънча на пода в съпровода на звън от счупен порцелан. Той издаде тих, лек звук, като въздъхване на старец при ставане от стол. Йермолов го крепеше с лявата си ръка отзад, а в дясната си държеше тежък пепелник от позлатен бронз. Ръцете на Баленски увиснаха, коленете му се подгънаха и Йермолов се наведе напред и внимателно го положи на каменния под. Разтвори висящото му палто и опитно потърси зад ухото пулса му с три пръста. Последва смущаващо дълго мълчание.

— Ще трябва да се обадим на Бърза помощ — каза най-после Йермолов. — Изглежда, че господин Баленски е получил сърдечен удар. Вероятно си е ударил главата, когато е паднал. Колко ужасно.

Той остави мълчаливо пепелника до тялото. Тихо вдигна пистолета.

Нервите ми избухнаха като фойерверки на Четвърти юли, раменете ми се сгърчиха в спазъм, цялото ми тяло все още потръпваше, отказвайки да повярва, че изстрелът не ме бе улучил.

Подът беше покрит е парченца порцелан. Конят. Баленски беше прострелял коня, а след това умря от удар е пепелник. Значи пушенето вътре беше разрешено? Аха. Исусе, Джудит.

— Той застреля коня — изтърсих безсмислено.

Йермолов държеше пистолета в дясната си ръка. С лявата бръкна в джоба си за телефона.

Устата ми беше пресъхнала, събрах слюнка и опитах отново, но едва успях да издам високо, задъхано ахване. Стегнах гърлото си, овладях гласа си.

— Инфаркт като този, който получи Едуар Гиш, когато твоята горила го бутна от прозореца на петия етаж? Същият, от който почина Маша? И аз ли ще получа инфаркт? — Говорех прекалено бързо. Той изглеждаше объркан, но не си извади телефона.

Картината на Караваджо беше пропита от пот, но аз замръзвах. Продължих:

— Трябва да знаете, че това, което току-що направихте, беше заснето. На живо, в реално време. Цял шибан куп свидетели. Той има рана с размера на шибания ви юмрук на тила си. Сърдечен удар?

Не чувствах необходимост да спомена, че Йована и компания смятаха, че гледат инсценировка.

Ръката на Йермолов ме стисна за гърлото, преди дори да видя движението й. Езикът ми се сви, но аз процедих през зъби:

— Можете да правите каквото си искате, но това няма да помогне.

— Какво се осмеляваш, мамка му?

— Пуснете ме. — Той отпусна хватката си, но не ме пусна. — Току-що извършихте убийство на живо пред уебкамера. Разбирате ли?

Много бавно пръстите около врата ми се отпуснаха. Петите ми отново докоснаха пода. Поех си въздух.

Интересно, как действа яростта. Самата аз доста добре я познавах. Гласът на Йермолов беше студен като степта през януари, но тонът му беше почти разговорен.

— На какво основание да ти вярвам?

Усмихнах се колкото можех по-сладко.

— Господин Йермолов. Това не е интервю за работа. Но добре. Картината е у мен, въпреки най-старателните ви усилия. Разбрах за вашия дребен рекет в Сърбия. Намерих Ражнатович, всичко това — сама. Доведох ви тук. Защо тогава се съмнявате в мен?

— Къде е тази камера? — попита той бавно.

Направих крачка назад.

— Там горе — кимнах с глава към полилея. — Предполагам, че сте добър стрелец, вероятно можете да я свалите с един изстрел, но вече е твърде късно. Както казах, това, което току-що се случи, се излъчваше. Не по интернет, но е записано. Така че имате възможност за избор.

Пистолетът висеше спокойно от ръката му.

— Тъпа малка кучка — изсъска той.

— Можете да ме удушите или да ме застреляте. Ще видите какво ще се случи. Вече убихте двама души заради шибаната ви картина. О, съжалявам, трима. Е, вземете си я.

Пуснах жакета си на пода, бавно свалих през главата си платното и го захвърлих настрана. Бях си сложила два спортни сутиена отдолу, за да го наглася. Кимнах към смачканата купчина плат, паднала до Баленски.

— Изцяло на ваше разположение.

Йермолов рязко промени тактиката си.

— По никакъв начин не нося отговорност за смъртта на Едуар Гиш и нямам представа коя е тази Маша. Аз не се интересувам от това… нещо.

— Защо да ви вярвам? Защо ще плащате за него, ако не го искате?

Чувствах се доста странно, затова легнах на пода до трупа на Баленски. Йермолов ми обърна гръб и започна да обикаля стаята, стиснал юмруци в джобовете си, като лош актьор, преди да вземе важно решение.

— Много бих искал да изпия нещо. Искаш ли да се присъединиш към мен?

— Може. Да. Благодаря.

— Но изключи камерата, ако обичаш. — Гласът му беше успокояващ, увещаващ. Сякаш се обръщаше към опасен лунатик. — Не те заплашва нищо. И после ще ти донеса едно питие. — Сега се коткахме един друг, всеки несигурен в следващия ход на другия.

— Нуждая се от телефона си. В чантата ми, ей там. — Изтрих ръка в панталона си и набрах заглушеното устройство, което щеше да прекъсне таймера и оттам и връзката. Йермолов наблюдаваше с интерес. После изпратих съобщение на Йована:

 

 

Готово. Проработи ли?

Така изглежда. Луда работа! — отговори тя.

Знам, нали? Ще говорим утре, благодаря.

 

 

Прибрах телефона и легнах по гръб със затворени очи. Йермолов изчезна за толкова дълго, че си помислих, че може да се е обадил за подкрепления. Би могъл да се върне с гранатомет или с инструмент за мъчения, нямаше да забележа. Знаеше, че е фалшификат. Той знаеше. Тогава защо? Някъде в дълбините на къщата се тряскаха врати. Припомних си Карлота, безпомощна в собствената си кухня.

— Ето.

Седнах и поех студената чаша, която ми подаде Йермолов. Любимото питие на Елена.

— Благодаря.

Той запали цигара и ми подаде пакета.

— Така. Разкажи ми за записа. — Той все още говореше с гласа, предназначен за лунатика.

Поех голяма глътка, наслаждавайки се на леденото парене.

— Поръчах го специално за теб. Или ще бъде произведение на изкуството, или ще бъде доказателство. Все още няма заглавие. Ако искаш да го закупиш, цената е двеста хиляди евро. Плюс моята комисиона, десет процента.

— Ти каза, че е на живо. Пред свидетели.

— Така е. Сигурна съм, че си чувал за социално критична фотография? Свидетелите са художници. Те мислят, че това е инсценирано — критика към властта на капитала, рушаща устоите на материалността. Или някакви подобни глупости. Сюрреализъм.

— Такааа. — Може би наистина звучах налудничаво.

— Можеш да купиш записа, произведението е единствено по рода си. Другото условие си остава. Даваш картините на Ботичели на жена си. Твой ред е.

Той запали цигара и ми подаде пакета.

— И ти правиш това, защото…?

— Искам да спреш да се бъркаш. Да ме оставиш на мира, както казах на приятеля ти. Може би да престанеш да убиваш хора заради сделката.

— Не ставай досадна. Не съм убил никого. Нито тази Маша, нито Гиш.

— Ти унищожи галерията ми във Венеция. — Аз се пресегнах над Баленски за очукания пепелник.

— Защо да го правя?

— За да ме заплашиш. Защото искаше картината.

— Фалшивият Караваджо? Той я искаше.

Баленски бе изглеждал ужасен, бесен, объркан, но не и Йермолов. Той бе изглеждал отегчен. Трудно е да се преструваш на отегчен, човек е склонен да прекалява. Тогава внезапно, шокиращо, разбрах, че казва истината.

 

 

Преувеличеното чувство за собственото му положение. Чрез съмнителните постижения в своето развитие Караваджо е приемал успеха като ограничаване. Изпълненото желание се е превръщало в презряно желание. Клаустрофобичните интериори на картините му, смаляването на света до пределите на една стая, тяхната измама ни въздейства, дори ни убеждава да вярваме, че виждаме ясно. Няма нищо друго, така че как е възможно да бъдем заблудени? И все пак толкова сме обсебени да гледаме, че ние самите оставаме слепи за паралелните реалности на неговите сцени. Живописта е измама. Внимавайте какво си мислите, че виждате. Отпуснах отново главата си на пода, кратък проблясък на килима в апартамента ми във Венеция. Не. Спомних си цитат, прочетен някъде, че моментът на комуникация с едно произведение на изкуството се появява като внезапно осъзнаване на повърхността на психиката. Изведнъж всичко ми стана ясно. От момента, когато Рено беше стегнал примката около врата на Монкада в Париж, се бях поставила в центъра, а в действителност бях само един сателит, периферен, за съвсем различна вещественост. Други — Казбич, Баленски, Йермолов, самият Монкада — се бяха редували да поемат риска. Повърхността беше размътена и аз просто не можех да го видя.

Изстенах. Искаше ми се Баленски да ме беше застрелял. Не съм била права. Грешала съм за всичко.