Виктор Пелевин
Животът на насекомите (9)

9. Черният конник

Максим затвори вратата на градината, погледна напред и се вцепени. Иззад шипките към него бавно се приближаваше вълкодавът — замислен и кротък, с унили червени очи; от устата му висяха няколко бляскави като диамантени огърлиета нишки слюнка, поради което малко приличаше на омагьосана принцеса. Вълкодавът погледна със съмнение Максим и по-специално червената му шапка с жълт пискюл и написаното с химикалка с печатни букви Viva Duce Mussolini и тъкмо отвори уста да излае, обаче видя високите офицерски ботуши, които Максим беше лъснал до блясък сутринта, и като че ли се обърка.

— Банзай! — викна една жена по пеньоар, която излезе иззад шипките след кучето. — Банзай!

— Банзай! — отвърна с радостен вик Максим, но онова, което бе приел за изненадващ, да не говорим за прекрасен духовен резонанс, се оказа недоразумение — жената не поздравяваше него, както си беше помислил в първия миг, а викаше кучето. Максим се изкашля в шепа и си помисли, че вечната му грешка с хората е да си мисли, че са добронамерени и добри.

— Извинявам се — каза с отработения си баритон, — Никита вкъщи ли си е?

Без да му отговори, жената повлече кучето нанякъде, а Максим тихичко потропа на облепения с фолио прозорец. Във фолиото се отвори малко квадратче мрак и в него се появи предпазливо око със силно разширена зеница. След това квадратчето се затвори и от вратата до прозореца се чу стърженето на измествано шкафче. В процепа се появи обраслото с рехава къдрава брадица лице на Никита. Никита огледа първо зад Максим и чак когато се убеди, че зад него няма нищо и никого, махна верижката и каза:

— Влизай.

Максим влезе. Докато Никита затваряше вратата и я подпираше с шкафчето, Максим се огледа. Нямаше никакви промени, ако не се броеше довлеченото отнякъде табло „Империалистическите средства за въздушна агресия“, състоящо се от големи черно-бели снимки на самолети — беше подпряно на някакви боклуци, сред които Максим успя да идентифицира няколко потъмнели рамки от картини. Дюшекът, на който спеше Никита, беше до стената; беше завит с няколко одеяла, върху които имаше вестник с цяла планина трева — по цвета на тревата, тъмнозелен и лекичко червеникав, Максим я класифицира като урожай от края на миналата пролет, леко попресушена. Планината изглеждаше наистина достатъчно голяма и Максим бе обзет от простичката и спокойна радост на битието, която след миг премина не само в увереност в утрешния ден, но и минимум в следващите две седмици. До вестника имаше голяма лупа, лист хартия с някакви зеленикави точки по нея и любимата книга на Никита „Звездни кораби“, отворена по средата.

— Папироси имаш ли? — попита Никита.

Максим кимна и извади кутия „Казбек“.

— Значи ти духаш — каза Никита, взе лупата и се наведе над листа.

Максим клекна до вестника и отвори кутията. Черният конник отгоре й го притесняваше и след като извади няколко папироси, Максим прибра кутията в джоба си. Взе една папироса, обърна я с тютюна към таблото и духна силно през мундщука. Тютюнът изхвърча от хартиената тръбичка и улучи един от черните самолети — като прочете буквичките под него, Максим разбра, че е поразил бомбардировач „Б-52 Стратофортрес“ с ракета „Хаунд Дог“ на тумбака.

— Целта поразена — прошепна той, стисна мундщука с устни, наведе се над купчинката трева и почна да я всмуква в хартиената тръбичка.

Никита, заслужил майстор на пневмозареждането, гледаше Максим навъсено и дори с лекичко отвращение, но без да коментира. Той беше привърженик на малко по-друга техника, при която в цигарата оставаше мъничко тютюн — въпросът не беше толкова в това, че при тази методика тревата не влизаше в устата, колкото в приемствеността по отношение на поколението от шейсетте, което Никита уважаваше много, а Максим, като всички постмодернисти, не го броеше за нищо, така че просто стискаше хартиената тръбичка пред мундщука и в резултат се получаваше така нареченият „безтютюнев джойнт“.

След като направи три, Максим подаде един на Никита и си запали втория.

— Бива — каза, след като дръпна два пъти. — Но все пак не е джойнтпланът Маршал. Повече прилича на джойнтвенчъра на световния ционизъм, мен ако питаш.

— Не бих казал — отговори Никита. — По-скоро на Лениновия джойнтплан за въоръжено въстание.

— Аха — каза Максим, — като тревата, дето я садил в Разлив и после я шиткал на моряците?

— Е, имаме и джойнтплана ГОЕЛРО^[1] все пак.

— ГОЕЛРО? — повтори Максим. — Дето го пушихме миналата седмица? Хич го няма. После ми се въртяха жълти кръгове в главата.

— Имаме го и Лениновия джойнтплан „За кооперацията“, за индустриализацията също, и джойнтплана за изграждането на социализма в една отделно взета страна…

— Къде ги имаме — там, откъдето си ги взел, или у Ленин?

— Да — каза Никита.

— А колибката — попита Максим — затова ли е колибка, понеже се е сбирал в нея да си пафка?

— Не и джойнтплан „Маршал“ обаче — отвърна Никита. — Той е измислен по-късно.

Джойнтпланът „Маршал“ беше един невероятен сорт от Далечния изток, него Никита го беше забърсал лекичко в периферията на битието си, зад която вече почваха тежките криминални разследвания и където се плащаше повече с куршуми, отколкото с парички. Беше успял да се докопа до малко „Маршал“ — обаче наистина беше толкова як, че го помнеше и сравняваше всяка нова партида с него.

Като допуши джойнта, Никита взе лупата и се наведе над листа със зеленикавите точки.

— Какво го гледаш? — попита Максим.

— Не го гледам — каза Никита. — Гледам конопените буби.

— Какви конопени буби?

— Не си ли виждал? — попита меланхолично Никита. — Ами виж ги.

Максим погледна листа по-отблизо. На него имаше парченца суха трева, мънички, по два-три милиметра, стъбълце с листенце, всичките като малки триъгълничета. Максим се зачуди колко ли време му е трябвало на Никита да прерови цял куп трева, та да ги пробере, и го погледна с уважение.

— Хубава тревица — каза. — Ама чак пък буби…

— И аз мислех така — каза Никита. — Обаче я погледни през лупата.

Максим взе лупата и се наведе над листа. Отначало не забеляза нищо необичайно в уголемилите се няколко пъти късчета листенца, но после видя по тях странни симетрични чертички и внезапно разпозна в чертичките притиснати към коремчета краченца. И веднага, също както става, когато виждаш ясно очертана фигура в скрита картинка, настъпи невероятна трансформация — целият лист, допреди миг покрит с късченца канабис, се оказа покрит с мънички плоски сиво-зеленикави насекоми с издължени главички (тях Максим ги беше помислил за основата на листенцата), с триъгълни твърди телца (бубите очевидно имаха рудиментарни крилца — виждаше се дори тъничката разделяща ги чертица) и краченца, които бяха свити към тялото и се сливаха с него.

— Умрели ли са — попита Максим, — или спят?

— Не — каза Никита. — Преструват се. Ако не ги гледаш, след малко почват да щъкат.

— Глей ти — измърмори Максим. — Ха, една мръдна! Ти отдавна ли го забеляза това?

— Вчера — каза Никита.

— Самичък?

— Не — каза Никита. — Показаха ми го. И аз не го знаех.

— А много ли са? В тревата имам предвид.

— Страшно много — каза Никита. — По двайсетина на кибритче. Най-малко.

— И защо не сме ги виждали досега? — попита Максим.

— Понеже са много хитри и мимикрират. Маскират се на тревица. Обаче си има начин да ги видиш — ден преди да дойдат ченгетата бягат като плъхове от кораб. И значи се прави така: вземаш тревата, слагаш я на плота и я захлупваш с буркан. Ако бубите полазят по буркана, прибираш си тревата и я изнасяш на безопасно. Още по-добре е с медицинска банка.

— Искаш да кажеш — каза Максим, — че ги има във всяко джойнтче?

— Именно. Забелязвал ли си, че когато дърпаш, нещо пропуква? И че миризмата се променя?

— Е, това са семенцата — каза Максим.

— Ха! — каза Никита. — И аз така си мислех. Обаче вчера направих едно джойнтче само със семенца — и нищо не пука, брато.

— Значи това…

— Да — каза Никита. — Това са те.

Джойнтът изпращя и изпусна дълга тънка струйка дим, все едно в него беше изригнал микроскопичен вулкан. Максим го погледна уплашено, после пак погледна Никита.

— На̀, видя ли? — каза Никита.

— Ама това става по три-четири пъти на всяко джойнтче! — Максим пребледня.

— Нали това ти казвам.

Максим се замисли. Никита седна на пода и почна да си обува маратонките.

— Къде? — попита Максим.

— Изгнервих се — обясни Никита. — Трябва да се поразгилам. Часовник имаш ли?

— Тц.

— Тогава пусни радиото. Там казват колко е часът. В три трябва да сме на пазара.

Максим протегна ръка и пусна стария веф^[2]. Вървяха новините.

— На сесията на Организацията на обединените нации — говореше ксилофоничен женски глас — кралят на Йордания Хюсеин заяви, че американският джойнтплан за уреждане на положението в Близкия изток според него е неефективен. Крал Хюсеин каза, че арабските народи имат свой джойнтплан и че международната общественост трябва да бъде по-широко информирана за него… Сега новините от страната. От Кузнецкия въгледобивен басейн съобщават, че в Новокраматорския металургичен комбинат е пусната в експлоатация седмата доменна пещ за петилетката. За несведущите слушатели поясняваме: една пещ е равна на десет 250-грамови чаши, или сто „кибрита“, или хиляда джойнта. Съответно седем хиляди…

Никита се наведе към вефа и го спря.

— Ха, докато стигне до нас… По-добре да си потърсим самички.

— Хиляда… — мечтателно повтори Максим. — Чу ли ги какво казаха?

— Да — отвърна Никита. — Какво толкова?

— И нищо не те учуди?

— Че какво да ме учуди?

— Стига бе! — засмя се Максим. — Наистина ли не го забеляза, пич?

— Какво да забележа?

— Ами петилетката! Нали вече няма петилетки!

— Петилетки може да няма — каза Никита, — обаче петгодишният план си остана. Нали тревата се суши с цел да я шитнеш в бъдеще.

— Ааа! — Максим най-после разбра.

— Давай по-бързичко — каза Никита, като погледна през прозореца, — докато няма никого. Джойнта ще го вземем ли?

— Че как — каза Максим и си го пъхна в джоба.

На вратата Никита спря, погледна Максим със съмнение и каза:

— Стоп! Няма да стане така.

— Кое?

— Личиш си от сто километра. Я си обърни шапката.

Максим послушно си свали шапката и си я сложи пак с жълтия пискюл отпред. Никита кимна доволно и отвори вратата.

Духаше вятър и беше хладно. Беше валяло, но асфалтът вече изсъхваше. Максим и Никита тръгнаха по шосето към блестящия портал, образуван от тръбата на топлоцентралата, която минаваше над асфалта във формата на буквата П.

— А, не — каза Никита. — Не минавам оттам.

— Защо?

— Не виждаш ли? — Никита посочи арката. — Какво е това П? На бесилка прилича.

Максим погледна и каза:

— Хайде стига де. Натрапчиви идеи. Давай да минем.

След думите на Никита обаче да минат под буквата П си беше наистина страшно, така че се прекатериха през тръбата на няколко метра вдясно от арката — крачолите им потъмняха от мократа трева, а краката им станаха целите в кал. Никита се втренчи в краката на Максим и попита:

— Ти защо си с ботуши? Жега е.

— Влизам в образа — обясни Максим.

— Какъв образ?

— На Гаев. Правим „Вишнева градина“.

— И к’во, влезе ли?

— Почти. Обаче не съм наясно още с кулминацията. Не я вдявам докрай, нали разбираш.

— Каква кулминация?

— Кулминацията, ти не ги разбираш тия работи, е онази точка, която осветява отвътре цялата роля. За Гаев например това е моментът, в който той казва, че са му намерили място в банка. В същия този момент значи всички стоят около него с кърпи и парцали в ръце и той ги оглежда бавно и им казва: „В банка“. И ето ти я играта на думи — захлупват го с една медицинска банка и той изпуска бамбуковия си меч…

— Защо бамбуков?

— Защото нали играе билярд — обясни Максим.

— А банката? — попита Никита. — Стъклената имам предвид.

— Заради постмодернизма — каза Максим. — Де Кирико. Ела да ни гледаш.

— А, не — каза Никита. — В това вашето мазе вони. И освен това не обичам постмодернизма. Постмодернизмът е изкуството на съветските портиери.

— Защо пък?

— Ами защото им беше скучно да кибичат по цяла нощ в портиерните и взеха, че измислиха постмодернизма. Виж я само думата.

— Никита — каза Максим, — стига глупости. Ти да не би да не си бил портиер и да не си седял на дежурства? На пост сиреч.

Отляво между хълмовете се провидя морето, но пътят рязко зави надясно и морето изчезна. Пред тях не се виждаше жив човек. Максим бръкна в джоба си, извади джойнта и го запали.

— Добре де, бях — каза Никита, докато го взимаше от ръката му, — обаче никога не съм посягал на чуждо. А ти, още преди да се навреш в онова мазе, вече си беше паразит. Нали помниш как те молих да менкаме оная картина за три кибритчета. Бе колко са това бе — най-много двайсет джойнта.

— Каква картина? — Максим се направи, че не помни.

— Каква, каква! „Смърт от харпун в Градината на Златните маски“ — каза Никита. — И ти какво направи? Изряза в средата триъгълник и написа „хуй“.

— Виж с’а, брат ми — с хладно достойнство заяви Максим. — Хайде стига тъпанарщини. Минало — заминало. Освен това тогава бях художник концептуалист и онова си беше хепънинг.

Никита дръпна дълбоко и се разкашля.

— Ти си абсолютно лайно, а не концептуалист — каза, след като си пое дъх. — Не можеш да правиш нищо друго, освен да изрязваш триъгълници и да пишеш „хуй“, така че само си измисляш разни изчанчени имена. И на „Вишнева градина“ също сте й изрязали триъгълник и сте написали „хуй“ — и изобщо това не е никаква постановка. И пак изобщо — в тоя целия постмодернизъм няма нищо друго освен хуйове и триъгълници.

— Отдавна убих в себе си художника концептуалист — каза Максим помирително.

— Пък аз да се чудя от какво ти смърди така устата.

Максим спря и отвори уста да каже нещо, но си спомни, че е тук да иска от Никита трева, и се сдържа. Никита винаги се държеше така, когато усещаше, че ще му искат трева.

— Ама ти си станал досущ като моя квартален бе — каза Максим възможно по-кротко. — И той все обясняваше за живота. Ти, Максим, вика ми, не щеш да бачкаш и затова си измисляш какви ли не глупости.

— Прав е бил. А разликата между вас е само в това, че той не знае, че като си обува ботушите, това е естетичен изказ.

— Ами ти да не си по-различен? — не издържа Максим. — Не бил постмодернист, моля ви се! И ти си същото лайно!

Но Никита вече се беше успокоил и в очите му се четеше предишната унила меланхолия.

— Обаче картината си беше жестока — каза Максим. — „Смъртта от харпун“. От кой период ти е? От Астраханския?

— Не — каза Никита. — От Киргизкия.

— Стига де — каза Максим, — от Астраханския беше, сигурен съм.

— Не — каза Никита. — От Астраханския е „Пленени нехуманоиди в щаба на Киевския военен окръг“. Тогава бях в дълъг киргизки период, след това в кратък астрахански, след това пак киргизки. Едно нещо никога няма да му простя на Горбачов — че изгубихме Средна Азия. Такава чудесна държава съсипа!

— Да не мислиш, че го искаше? — попита Максим в опит да отклони възможно повече разговора от тази опасна тема. — Той просто нямаше ясен план за действие.

Никита не каза нищо. Шосето, по което вървяха, се насочваше все по-далече от морето; наоколо имаше само голи хълмове и Максим си помисли, че ако пак завали, няма да има къде да се скрият. Започваше да му става студено.

— Да се връщаме, а? — каза той. — Ей, остави и на мен де!

Никита дръпна за последно и му даде джойнта. После каза:

— Няма да се връщаме. Сега ще завием и ще минем напряко.

От шосето отбиваше тесен асфалтиран път. Покрай него имаше дълга дъсчена ограда, зад която се извисяваше недостроена почивна станция плюс два строителни крана. Максим с тревога си помисли, че може да има кучета, но когато Никита отби от шосето, го последва мълчаливо. Внезапно го осени една неприятна мисъл.

— Абе, Никита, ти за каква банка ми говореше?

— Не аз, ти. Нали ми разказваше за „Вишнева градина“.

— Не, не — каза Максим. — Преди това. За конопените буби.

— А, да. Понеже нали захлупваш тревата с буркан или медицинска банка. Ако изпълзят — кофти. Трябва да изчезваш.

Джойнтът в ръката на Максим изпращя и блъвна дълга тънка струйка дим — приличаше на следа от ракета. Максим трепна.

— Аха… Значи затова излязохме.

— Хвана ме шубето — каза Никита. — Викам си — ще вземат да дойдат да ни приберат. Ония с буркана.

— Ясно — каза Максим и се огледа. — Я дай да позабързаме.

Беше толкова пребледнял, че като го погледна, Никита се уплаши и закрачи по-бързо. Все пак попита:

— Закъде да бързаме?

— Ама ти не загря ли? — каза Максим. — Идват да ни приберат.

И Никита вече загря. Забърза още повече, обърна се и видя как на шосето до отбивката спира жълт милиционерски джип със синя лента през средата — за жалост тези цветове вече нямаха никакво отношение към знамето на независима Украйна. И с буркан отгоре.

— Чакай — каза Никита и облещи обезумелите си очи към Максим. — Няма начин да им избягаме. С кола са.

— А какво предлагаш?

— Дай да легнем в канавката и да се престорим на умрели. Те ще минат и ще се престорят, че не ни виждат. За чий им е още един случай с трупове?

— Ти съвсем си се побъркал бе — каза Максим. — Трябва да се скрием.

— Няма къде.

— Има. На сметището — каза Максим.

Вляво от пътя започваше огромно сметище, по-точно не съвсем сметище, а огромна затрупана с боклуци площадка, отчасти за строителни материали — имаше какви ли не плочи и метални ферми, бетонни кубове и циментови тръби, — но боклуците все пак бяха много повече. Максим се обърна, видя, че милиционерският джип завива по отбивката, и прошепна:

— Бегом!

И се хвърли в пролуката между две редици бетонни плочи. Никита хукна след него. Чуха зад тях ръмженето на приближаващия се джип, после всичко стана тихо.

— Слязоха от джипа! — изпъшка Максим, подхлъзна се на някаква мокра дъска, падна, скочи на крака, зави зад поредната купчина бетонни плочи и се навря в една огромна тръба, сложена на прогнили греди до огромна купчина наредени една върху друга щайги. Никита го последва. Тръбата беше почти два метра в диаметър, така че дори не им се наложи да се навеждат. Изтичаха през нея и спряха в края й: беше задънен от някакви стени и имаше само малък отвор, не по-широк от две педи.

— Дали ни видяха? — попита Никита.

— Тихо! — изсъска Максим.

— Няма да ни чуят — каза Никита. — Тука акустиката хич я няма. Така че не се шашкай.

— Аз да се шашкам? — възрази Максим. — Кой одеве предложи да се престорим на умрели като ония буби?

Никита не каза нищо, само погледна към дупката — наистина изглеждаше съвсем малка.

В тръбата беше влажно. Никита погледна Максим. Когато той се замисляше, лицето му се променяше: губеше обичайното си изражение на вежливо достойнство и заприличваше на протеза — такива лица имаше много на снимките в архива на Министерството на водното стопанство на СССР, част от който случайно се беше озовала у Никита в резултат на сложни двойни и тройни сделки с дрога.

— Ще изчакаме половин час — каза Максим — и после може да се измъкнем да се поогледаме. Ти как си, държи ли те още?

— Аха — отвърна Никита.

— И мене. Яка си беше тревицата. Ще ми дадеш на вересия, нали?

Никита кимна.

— Мамка му — каза Максим, понеже знаеше, че след предполагаемото съгласие на Никита трябва възможно по-бързо да смени темата. — Загубил съм си шапката. Сигурно като се подхлъзнах и паднах.

— Не — хвана се Никита на номера. — Вече си я беше свалил. Виж си по джобовете.

Максим бръкна в левия си джоб и извади кутията „Казбек“.

— Знаеш ли — каза, — осъзнах нещо. Че цигарите „Казбек“ всъщност не са никакъв „Казбек“.

— Защо?

— Ами виж. Пише „Казбек“, обаче какво е нарисувано?

— Планината Казбек.

— Това е на заден план — каза Максим. — Фонът, така да се каже. А на преден план имаме какво?

Никита погледна цигарите така, все едно ги виждаше за пръв път в живота си.

— Прав си.

— Именно. Черен конник. Замислял ли си се някога защо тоя черен конник е на преден план?

— Пак с твойте глупости — каза Никита. — Нищо, давай.

Максим понечи да отвори уста, но Никита вдигна пръст и прошепна:

— Тихо!

Отвън долетяха гласове и след миг стихнаха. Няколко минути цареше тишина, а после Максим чу ритмично потропване, все едно някой потропваше с пръсти по маса. Звукът се приближаваше и скоро стана ясно, че е тупкане на конски копита. Обиколи няколко пъти тръбата и стихна.

— Знаеш ли — каза Максим и се надигна, — мен ако питаш, нямаше смисъл да изпадаме в паника. От какво да се стягаме? Даже трева нямаме, нали така? Дай да се махаме оттук.

— Прав си — съгласи се Никита и също стана.

И внезапно в тръбата нахлу вятър. Отначало можеше да се сбърка просто с въздушно течение, но още преди Максим да успее да направи няколко крачки, вятърът стана толкова силен, че го повали и го повлече назад. Никита успя да запази равновесие и дори измина още няколко метра, приведен напред, но вятърът се усили до такава степен, че старите щайги, подредени пред кръглата дупка на тръбата, се сринаха и нахлуха в нея. Никита успя да избегне първите три-четири, но пък вятърът го накара да се смъкне на четири крака и да затърси опора в бетона. Той се обърна назад. Максим лежеше чак в дъното на тръбата, вече затрупан от щайги, малката, вече черна дупка над главата му бучеше страховито, докато всмукваше въздуха. Максим изкрещя нещо, но Никита не разбра нищо, понеже въздушният поток отнасяше всички звуци. Покрай Никита прелетяха още няколко щайги, а после една го удари по ръцете, той отпусна хватката си и заедно с щайгите се понесе към дъното на тръбата. Вятърът стана още по-силен и щайгите вече не се търкаляха в тръбата, а летяха през нея, блъскаха се и се чупеха в стените и една в друга. Никита си запуши ушите с ръце и стисна очи; чувстваше как бученето става все по-силно и как тънките летви го блъскат от всички страни и се трошат.

Вятърът спря също така внезапно, както беше започнал.

— Ей! — викна Никита. — Максим! Жив ли си?

— Жив съм — отвърна Максим. — Ти къде си?

— Тук съм, къде да съм — отговори Никита.

Максим беше опрял гръб в бетона, който блокираше тръбата, а потрошените щайги около него бяха толкова много, че не можеше да помръдне. Ако съдеше по гласа на Никита, той беше наблизо, на три-четири метра, но Максим не можеше да го види заради летвите и разните парчета талашит и фазер.

— Какво е това? — попита Максим.

— Не разбра ли вече? — отвърна Никита с нещо, както си помисли Максим, като злорадство. — Натъпкаха ни в джойнтче.

— Кой? Куките ли?

— Аз откъде да знам?

— Май съм си счупил крака — оплака се Максим.

— Така ти се пада — каза Никита. — Сто пъти съм ти казвал: не тъпчи като някой идиот. Е, вече няма значение. Сега ще…

— Сега ще какво?

— Ами вземи помисли малко.

Но вече нямаше нужда от мислене. Пак задуха вятър и този път донесе гъсти кълбета дим и Максим и Никита се разкашляха. Максим усети изгаряща жега и видя в процепите между летвите червените отблясъци на все още далечен огън. После димът се сгъсти пак и той стисна очи — нямаше начин да ги държи повече отворени.

— Никита! — викна Максим.

Никита не отговори.

„Значи — помисли Максим — аз съм най-накрая, а джойнтът, това са си осем дръпвания. Две вече минаха. Значи…“

Лъхна го нова вълна жега и той се задъха. По ръцете и лицето му потече горещ катран.

— Никита! — пак извика Максим и се опита да отвори очи. През дима видя червеникаво сияние, вече съвсем близо, и там, където допреди малко беше Никита, се чу оглушителен пукот. Максим успя някак да извърне глава от дупката, в която нахлуваше всичкият пушек, и се помъчи да вдиша малко въздух. Успя.

„Обаче ако джойнтът е малък — помисли си с ужас, — може да свърши и за пет дръпвания… Господи! Ако ме чуваш…“

Опита да се прекръсти, но ръцете му бяха заклещени от изпочупените щайги.

— Господи! За какво ме наказваш така? — прошепна той.

— Да не би да си мислиш — чу се гръмовен и едновременно с това сърдечен глас от дупката, в която нахлуваше димът, — че ти мисля злото?

— Не — викна Максим и се вкопчи в бетона, изнемогваше от ужасната жега, — не мисля! Прости ми, Господи!

— Ти нямаш грях — прогърмя гласът. — Мисли си за други неща.