Виктор Пелевин
Животът на насекомите (7)

7. В памет на Марк Аврелий

Увеселителното корабче беше отплавало вече доста далеко и плаваше все направо, все едно се беше запътило за Турция. Отляво се очерта част от брега, преди скрита от планината: макар че в тъмното самият бряг не се виждаше, се появиха светлини. Изглеждаше така, сякаш светят в самото море, все едно покрай корабчето бавно се движеха свещи в картонени кутийки, сложени на мънички салове. Луната също приличаше на увиснал сред облаците хартиен абажур със запалена вътре свещ. Облаците бяха високи и редки, с яркосини от лунната светлина краища, и поради това небето изглеждаше много по-високо — цели няколко пъти — от обикновено.

Митя беше опрял лакти на перилото на борда и мълчаливо гледаше към брега.

— Какво мислиш толкова време? — попита Дима.

— Все същото — каза Митя. — Какво правя.

— Ами возиш се на корабче и гледаш брега.

— Не — каза Митя, — нямам предвид в момента, а изобщо в живота. Никога ли не си забелязвал колко е странно? На друг е много лесно да му обясниш как трябва да живее и какво да прави. Аз например мога на всеки. Дори ще им покажа към какви светлини да летят и как. Обаче, ако трябва да го направиш самият ти, или не литваш, или летиш в съвсем друга посока.

— Не разбирам какво му е толкова сложното — каза Дима. — Ето ти ги там светлините, я виж колко са много. Избери си една и лети към нея с всички сили.

— Въпросът е — каза Митя, — че лично в мен избират двама едновременно. И аз изобщо не мога да ги отделя един от друг. Не знам кой е истинският и не знам кога единият ще смени другия. Защото и двамата уж искат да отидат при светлината, но по различни маршрути. И предлагат да се прави абсолютно противоположното.

— На кого предлагат?

— На мен.

— Аха — каза Дима. — Значи в теб вече има трима.

— Как така трима?

— Първият, вторият и този, на когото предлагат.

— Хващаш се за думите. Ще го кажа иначе. Когато се опитвам да взема решение, непрекъснато някой в мен е взел противоположното решение и именно този някой после прави всичко.

— А ти?

— Какво аз? Когато той се появява, аз ставам него.

— Значи това си ти.

— Но нали искам да направя точно противоположното?

Митя мълча дълго, после каза:

— Тези двамата все едно делят времето ми на две. Единият е истинският аз, окончателният аз, този, когото смятам за самия себе си. Който иска да лети към светлината. А вторият съм временният аз, който съществува само секунда. Той всъщност също иска да лети към светлината, но преди това му трябва кратък и последен отрязък мрак. В смисъл все едно да се сбогува. Да хвърли последен поглед. И странното е, че онзи аз, който иска да литне към светлината, има цял живот, защото той е мен, а онзи, който иска да литне към мрака, има само секунда, но все пак…

— Но все пак непрекъснато забелязваш, че летиш в мрака.

— Да.

— И това те учудва?

— Много.

Дима хвърли през борда една смачкана хартийка от бонбон и я гледа, докато тя не изчезна в пяната от витлото.

— Целият живот на нощната пеперуда — каза той — е всъщност секундата, в която тя се прощава с тъмнината. За жалост в света просто няма нищо освен тази секунда. Разбираш ли? Целият огромен живот, през който се каниш след време да литнеш към светлината, всъщност е онзи единствен момент, когато избираш мрака.

— Защо?

— А какво друго може да има освен тази секунда?

— Вчера. Утре. Вдругиден.

— И вчера, и утре, и вдругиден, и дори завчера също съществуват единствено в тази секунда — каза Дима. — Само в момента, в който мислиш за тях. Така че, ако искаш да избереш светлината утре, а днес да се сбогуваш с мрака, всъщност просто избираш мрака.

— А ако искам да спра да избирам мрака? — попита Митя.

— Избери светлината — каза Дима.

— Но как?

— Просто полети към нея. Сега, веднага. Няма да има никакъв друг момент за това.

Митя погледна към брега.

Нещо се мярна във въздуха и след миг на палубата падна нещо тежко. После по тънката метална палуба се чуха тежки стъпки и бодри гласове.

— Какво е това? — попита Митя разтревожено.

— Комари — каза Дима. — Цели трима.

— Посред нощ? — попита Митя. — И толкова далече от брега?

— За тях сега е ден — каза Дима. — Слънчев ден.

— Какво правят?

— Откъде да знам? — отвърна Дима.

Отдясно на корабчето бавно се заточи огромна скалиста планина. Приличаше на каменна птица, разперила криле и навела глава напред; на върха й мигаха две червени светлини.

— Виждаш ли колко много светлини и мрак има около нас — каза Дима. — Избирай.

— Да допуснем, че искам да избера светлината. Но как да разбера дали е истинска, или не? Нали самият ти ми говореше за Луната, за лампите на Илич, за дансинга и така нататък.

— Истинската светлина е всяка, до която долетиш. Ако не си долетял дори на косъм, към каквато и ярка светлина да си се стремил, това е било грешка. И изобщо въпросът не е към какво се лети, а кой лети. Макар че това е едно и също.

— Да — каза Митя. — Щом казваш. Да речем обаче, че избера ето онези две червени светлини.

Дима погледна към върха на планината и каза:

— Далечко са. Но това няма значение.

— И какво да правя?

— Лети.

— Какво, сега ли?

— А кога? — попита Дима.

Митя се прекатери през перилото, хвана се за вързаното за флагщока въже и разпери криле. Вятърът вдигна тялото му и той заприлича на вдигнато на кърмата тъмно знаме или на литнало над нея хвърчило. Пусна пръстите си и корабчето заплава напред и надолу; сред надуваемите спасителни салове на горната палуба се видяха три фигури.

Когато до Митя се появи Дима — беше излетял незабележимо и бързо, без капка нарцисизъм, — фигурите на горната палуба се раздвижиха. Едната, с китара в калъф, внезапно се надигна, засили се, литна току над вълните и полетя към брега, като постепенно набираше скорост. Другите две започнаха да спорят и известно време жестикулираха разпалено, а после, когато Митя вече почти не ги виждаше, също литнаха. След минутка корабчето стана просто светло петънце долу и Митя погледна напред.

Напред имаше отвесни скали. Когато ги наближиха, се наложи да летят почти вертикално нагоре. След няколко минути такъв летеж перспективата рязко се промени — на Митя започна да му се струва, че склонът на планината не се издига нагоре, а изчезва в далнините, и че той лети ниско над камениста пустиня, където под лунната светлина вижда всеки камък и всяка цепнатина; червените светлини на върха сега приличаха на лампите на далечен семафор.

Вятърът го блъсна в гърба и Митя насмалко да се удари в един щръкнал от планината каменен корниз. Полетя по-бавно. Тук-там в цепнатините в скалата имаше храсти, превити сякаш от силен вятър; наложи му се да си напомни, че те всъщност, както си му е ред, се стремят нагоре и че пустинната равнина под него също всъщност е вертикална каменна стена. Но щом спираше да си го напомня, под него пак се просваше безкрайна пустиня, по която се носеха — като ту се разтегляха, ту се накъсваха, когато минаваха над пукнатините — две дълги черни сенки. Митя вдигна очи — напред вече нямаше никакви червени светлини.

Луната се скри зад облак и каменистата равнина, над която летяха, му се стори ужасно мрачна и унила. Далече отвъд нея светеха светлините на няколко крайбрежни селища — приличаха на звезди от някакво друго небе. Митя пак погледна пустия мрак напред и го обзе внезапен страх и желание да се обърне и да полети надолу.

— Виж какво — каза на летящия до него Дима, — ние всъщност къде отиваме? Нали светлините вече ги няма.

— Как така да ги няма — каза Дима, — щом летим към тях.

— Какъв смисъл да летим към тях, ако не ги виждаме? Дай да се връщаме.

— Тогава и нас няма да ни има. Онези нас, които литнахме към тях.

— Те може би просто може да не са били истински — каза Митя.

— Може би — каза Дима. — А може би ние не сме били истински.

Луната се показа и на каменната повърхност се очертаха къси наръбени сенки. Митя усети някаква непородена от нищо тревога, тръсна глава и осъзна, че вече от доста време чува странен писклив лай. Лаят беше много силен, но толкова писклив, че не го чуваше с ушите си, а го усещаше със стомаха си. От време на време стихваше и се сменяше с нещо като тънък вой, а може би свистене или писък, от който започваше да ти се гади. Беше с невероятно неприятен тембър и Митя си помисли, че ако червените кхмери в Кампучия са правили електронни будилници, сигналът им сигурно е бил точно такъв.

— Чуваш ли? — попита той Дима.

— Чувам — спокойно отговори той.

— Какво е това?

— Прилеп — каза Дима.

Митя дори не успя да се уплаши: по огрения от луната каменен склон, закривайки носещите им се нагоре сенки, се плъзна още една — огромна, с размити краища, безформена. Митя и Дима се хвърлиха към скалата и почти се пльоснаха на една площадка, на която растяха няколко малки храста; Митя насмалко да си изкълчи глезена. Свистенето спря.

— Не мърдай — прошепна Дима.

— Той забеляза ли ни?

— Разбира се — каза Дима. — Щом ти го чуеш, значи той те е чул много преди това.

— Той чува ли ни как си говорим?

— Не — каза Дима. — Взаимоотношенията му с реалността са много интересни. Той първо вика, а след това се вслушва в отразения звук и си прави съответните изводи. Така че, ако не мърдаме, може да не ни забележи.

Няколко минути се спотайваха мълчаливо. Беше тихо, само отдолу долиташе плисъкът на далечните вълни.

— Помниш ли въпроса, който ти зададох? — попита Дима. — Чия светлина отразява Слънцето?

— Помня.

— Всъщност и Слънцето, и светлината не са важни. Същото може да се каже и другояче. Да вземем например това, което става с нас сега. Как мислиш, какво вижда прилепът, когато до него достига отразеният от тебе звук?

— Ами мен, какво — отговори Митя, оглеждаше небето.

— Но нали звукът си е негов.

— Значи не мен, а звука си — каза Митя.

Писъкът на прилепа беше стихнал и той не се виждаше никакъв, но Митя усещаше, че е някъде тук, и това го вълнуваше много повече от всички и всякакви логически построения.

— Да — каза Дима, — но нали звукът все пак се е отразил от теб.

Митя пак огледа небето. Спокойният бавен глас на Дима започваше да му действа на нервите.

— И излиза — каза Дима, — че в известен смисъл ти си просто един от звуците, които издава прилепът. Куплет от песента му, така да се каже.

Внезапно пред тях безшумно прелетя нещо огромно и тежко — и изчезна. Лъхна ги въздушна вълна. Няколко секунди не се чуваше нищо, а после някъде далече пак се разнесе одевешният пронизителен писък. Приближаваше се — прилепът очевидно пикираше.

— Ти си един от звуците, които издава прилепът. А прилепът какво е?

— Онова, което ей сега ще ни изяде — отговори Митя; усещаше как от носещия се откъм морето писък краката му омекват и мислите му се объркват.

Далече в небето се появи тъмно петно и писъкът се усили; Митя с цялото си същество усещаше в него извъноктавна, по-висока от всичко, което бе чувал в живота си, мелодия.

— Помисли — каза Дима. — За да изчезнеш ти, е достатъчно прилепът да спре да цвърчи. А какво трябва да направиш ти, за да изчезне прилепът?

Отблъсна се от ръба на площадката и се хвърли във въздуха с главата напред. Митя скочи след него — и на мястото, на което бе стоял допреди миг, в храстите с трясък се вряза нещо черно и тежко.

Митя пропада неконтролируемо няколко метра, но после разпери криле и литна надолу досами склона. Дима беше изчезнал.

Над и зад него отново се чу ужасяващият писък. Митя извъртя глава и видя спускащата се черна сянка. Прелетя още десетина метра, видя някаква тясна цепнатина в скалата и се вмъкна в нея. Притисна се към студения камък и замря. Известно време беше съвсем тихо и Митя чуваше само собственото си тежко дишане, а после откъм морето пак се разнесе писъкът и почти веднага тъмното чудовище кацна на скалата, и на сантиметри от лицето на Митя по камъка изчегърта черна ноктеста лапа. Митя за миг мярна сива скулеста остроуха муцуна с малки очички и огромна зъбата паст — неизвестно защо му заприлича на радиатора на едновремешна „Чайка“. Прилепът зашумоля с крила по скалата, после изчезна. От цялото това събитие Митя остана с усещането, че в цепнатината, в която се беше скрил, се е опитала да се навре мека и космата правителствена кола, карана от недовиждащ шофьор.

Нагласи тежестта си на левия си крак, а десния изнесе назад. Пак чу писъка и щом черното туловище на прилепа затрепка пред цепнатината, го изрита с всички сили. Улучи нещо меко и податливо и чу как писъкът се извиси още повече. Прилепът изчезна. Митя зачака, затаил дъх, но прилепа го нямаше никакъв. Митя предпазливо надникна от цепнатината — и веднага пак чу пронизителния писък. Пред очите му се мярна ципесто крило, а над ухото му щракнаха зъби. Митя отскочи назад и насмалко да падне.

След няколко минути започна да му се струва, че чува издаваните от прилепа звуци — тихия шепот на крилата и стърженето на дращещите камъка нокти. Може би беше вятърът, но Митя беше сигурен, че прилепът го причаква пред цепнатината. „Значи това е — помисли си. — Щом разбереш, че живееш в пълен мрак, от мрака незабавно се появяват прилепи…“

Внезапно в ума му проблесна слаба надежда.

„От какво може да го е страх?“ — помисли си.

Първото, което му дойде наум, беше летяща котка — нали прилепите са летящи мишки! Митя стисна очи и опита да си представи като какво ли ще да е пък това. Летящата котка се оказа клекнало на задните си крака същество с големи покрити с козина крила и с опашка с нещо като мухобойка на края, същата, каквито рисуват на дребните крилати гущери; най-много обаче всъщност приличаше на сфинкса на шевните машини „Сингер“. След като си представи старателно всички подробности, Митя тихичко подсвирна и пред цепнатината веднага се провеси преобърната муцуна — очите й, както му се стори, бяха изцъклени невярващо. Митя свирна по-силно и си представи как летящата котка си отваря устата и скача напред. Муцуната пред цепнатината изчезна и Митя чу плясък на крила — отдалечаваше се бързо.

Пъхна пръсти в устата си и изсвири с всички сили след отдалечаващото се тъмно петно, а после излезе от цепнатината в празнотата, след кратко падане спря във въздуха и след миг литна нагоре.

Дима не се виждаше никакъв. Митя полетя към мястото, където се бяха разделили — то беше встрани и доста нагоре. Дима го нямаше на площадката и Митя полетя към върха. Сигурен беше, че на Дима не му се е случило нищо лошо, но все пак, въпреки еуфорията от неочакваната си победа, имаше лошо предчувствие. И чак след няколко минути полет, когато до върха вече беше близо и летеше покрай гладка, все едно излята от метал каменна стена без и едничка неравност, чу писъка и разбра какво става. Прилепът изобщо не се беше отказал. Просто го беше изчакал да излети от убежището си и да се озове на място, където няма къде да се скрие.

Митя пак пъхна пръсти в устата си и изсвири с всичка сила в отговор, като се мъчеше отново да извика във въображението си образа на черния космат сфинкс, но свиренето излезе слабо, а и целият му замисъл му се стори изключително глупав. Прилепът се мяркаше около него като черна гумена топка, подскачаща по невидима повърхност, и нямаше къде да избяга от него. „Какво мога да направя, та да изчезне? — трескаво мислеше Митя. — За да изчезна аз, е достатъчно той да спре да издава ултразвуци… Аз съм това, което той чува… За да изчезне той… Може би трябва да спра да правя нещо? Но какво правя, та него да го има?“

Беше абсолютно неразбираемо. Тоест беше горе-долу разбираемо какво беше имал предвид Дима в метафоричен смисъл, но абсолютно неразбираемо какъв е смисълът на всичките тези метафори, когато около теб лети прилеп, който изобщо не се интересува от метафори.

Митя стисна очи и внезапно видя ясна синя светлина — все едно не беше стиснал очи, а напротив, допреди миг очите му бяха стиснати, а сега, отворили се от страх, внезапно бяха видели за пръв път какво има пред тях, и то толкова по-близо от всичко друго, че поради това беше оставало невидимо. И едновременно с това през ума му мина мигновен спомен за отдавна отминал ден, когато беше вървял през унил ноемврийски парк, над който от север се носеха ниски оловносиви облаци. И той вървеше и си мислеше, че само още няколко такива дни, и небето ще се спусне толкова ниско, че ще почне да прегазва минувачите като пиян шофьор на камион, а после вдигна очи и видя в облаците пролука, през която се носеха други облаци, високи и бели, а още по-високо — небето, същото като през лятото, толкова синьо и чисто, че веднага му стана ясно — небето никога, ама никога не се променя и каквито и отвратителни облаци да се събират по празниците над Москва, високо над тях винаги сияе тази чиста неизменна светлина.

И беше наистина неочаквано да види в самия себе си нещо подобно, също толкова малко подложено на влиянието на всичко, което става наоколо, както еднаквото през всички годишни времена небе не се влияе от трупащите се над земята облаци.

„Въпросът е — помисли си Митя — откъде гледаш. Ако си стъпил здраво на земята… Стоп! Кой всъщност гледа? И кого?“

 

 

Първото, което чу, когато се свести, беше писъкът-цвърчене.

„Господи — помисли си. — Стига с тия прилепи…“

Висеше в петно яркосиня светлина, все едно го осветяваха едновременно лъчите на няколко прожектора. Но нямаше никакви прожектори всъщност — източникът на светлината беше самият той. Митя вдигна ръце пред лицето си и ги погледна — те сияеха с ясна и чиста синя светлина и около тях вече се виеха мънички сребристи мушици: неизвестно откъде се бяха взели толкова високо над морето.

Митя полетя нагоре и през цялото време, докато се издигаше към върха, главата му не роди дори една-едничка мисъл.

Върхът се оказа малка равна площадка, на която растяха няколко глога и трънки и стърчеше стоманеният стълб на фара. Двете червени лампи, преди скрити от каменна козирка, си светеха. Светваха всъщност една подир друга и черните сенки на храстите сменяха посоката си, все едно по земята се плъзгаше сянката на люшкащо се във въздуха махало. Под стълба с лампите имаше две неизвестно откъде появили се сгъваеми столчета. На едното седеше Дима.

Митя му махна, седна на другото столче, извади от джоба си сгънатия лист, разгъна го и го разглади на коляното си.

— Ей сега — каза на Дима, който го гледаше внимателно. — Момент само.

Писа минута, минута и нещо, след това бързо сгъна листа на лястовица, стана, отиде до ръба и я хвърли — тя първо литна надолу, а после рязко се издигна нагоре и полетя надясно, там, където беше невидимото селище.

— Какво правиш? — попита Дима.

— Нищо — каза Митя. — Просто мистичен дълг към Марк Аврелий.

— А — каза Дима. — Случва се. Но все пак — чия светлина отразява Слънцето?

Митя извади цигара, извади и запалка, щракна я и над нея пламна яркосиньо пламъче.

— Видя ли — каза Дима. — Съвсем е просто, нали?

— Да — каза Митя. — Съвсем.

Вдигна очи към святкащите над тях лампи. Въздухът около тях направо пукаше от крилцата на стотици незнайни насекоми, които безуспешно се мъчеха да пробият дебелите стъкла и да стигнат източника на светлината.

— Той къде изчезна все пак? — попита Митя.

— Прилепът ли? Защо да е изчезнал? Ето го там.

И Дима посочи мъничката черна топчица, която се стрелкаше нагоре-надолу на границата на осветения участък. Митя я погледна, после погледна ръцете си — те все така сияеха в нетрепващо синьо.

— Чак сега разбрах — каза тихо, — че всъщност не сме никакви нощни пеперуди. И че…

— Може би не си струва да се опитваш да го изразиш с думи — каза Дима. — Да не говорим, че нищо около теб не се е променило от това, че си разбрал нещо. Светът си е същият. Нощните пеперуди летят към светлината, мухите към лайната — и всичко това в пълен абсолютен мрак. Но ти — ти вече ще си различен. И никога няма да забравиш кой си всъщност, нали?

— Разбира се, че няма — отговори Митя. — Обаче едно не мога да разбера. Току-що ли станах светулка, или съм бил светулка винаги?