Виктор Пелевин
Животът на насекомите (3)

3. Да живееш, за да живееш

Горе беше само небето и в центъра му един облак, който приличаше на леко усмихнато плоско лице със затворени очи. А долу дълго време нямаше нищо освен мъгла и когато мъглата най-после се вдигна, Марина беше толкова уморена, че едва трепкаше във въздуха. От високото чак такива следи от цивилизация не се виждаха: няколко бетонни кея, дъсчени навеси над плажа, сградите на почивната станция и къщички по далечните склонове. Виждаше се освен това загледаната нагоре чаша на антената на върха на хълма и клекналият в подножието й фургон за пазачите. Фургонът и антената бяха най-близо до небето, от което полека се спускаше Марина, и тя видя, че антената е ръждясала и стара и че вратата на фургона е закована с дъски, а стъклата му са потрошени. От всичко това лъхаше печал, но вятърът отвя Марина встрани и тя веднага забрави за видяното. Разпери полупрозрачните си крила, описа във въздуха прощален кръг, погледна пак бездънната синева над себе си и почна да избира място за кацане.

Нямаше от какво толкова да избира — достатъчно широко пространство имаше само на крайбрежната улица и Марина полетя над бетонните плочи, като още във въздуха заразмърдва крачета. Кацането насмалко да свърши с катастрофа, понеже между плочите имаше метални решетки за оттичане на водата и Марина по чудо не закачи токчето си в една от тях. Щом стъпи на Земята, тя бързо затича напред — червените й токчета тропкаха по бетона, — след трийсетина метра успя да овладее инерцията, спря и се огледа.

Първият обект, с който се запозна в новия за нея свят, се оказа голямо шперплатово табло, на което беше нарисувано несбъдналото се съветско бъдеще и прекрасните му обитатели — Марина се взря за миг в избледнелите им нордически лица, над които висяха кръглите като понички от „Книгата за вкусната и здравословна храна“ космически станции, а после погледна покриващата половината табло обява, написана на ръка на кадастрон с писец с незнайно голям номер:

В храстите зад афиша потрепваха последните валма мъгла, но небето горе вече беше чисто и слънцето се беше издигнало. В края на крайбрежната улица имаше мост над вливащия се в морето мръсен канал, а зад него павилион, от който се разнасяше музика — тъкмо такава, каквато трябва да се носи в лятно утро над плажа. Вдясно от Марина на една пейка пред душовете дремеше дядка с грива жълтеникавосива коса, а на няколко метра отляво, до кантар, който приличаше на малка бяла бесилка, чакаше клиентите си жена с бяла медицинска престилка.

Марина чу пърхане на криле, вдигна глава и видя още две долитащи женски мравки — повтаряха маневрите, които само преди малко беше направила тя. Носеха също такива чанти като нейната и бяха облечени по същия начин — с джинсови полички, купени от някоя сергия блузки и червени обувки с високи токчета. Онази, която летеше отпред и беше по-ниско, прехвърча над оградата на крайбрежната улица, набра височина и литна над морето. Втората се снижи за кацане, но после очевидно се отказа и бързо заразмахва криле, за да се издигне, но вече беше късно и тя с пълна скорост се вряза в стъклото на павилиона. То се пръсна, чуха се викове; Марина веднага извърна очи; видя само как неколцина минувачи се спуснаха към местопроизшествието.

Покрай нея по крайбрежната улица, вдигнала високо криле и балансирайки с чантичката си, притича още една току-що кацнала ципокрила самка. Марина оправи чантата на рамото си, обърна се и тръгна бавно покрай дългата редица пейки.

Беше й ведро и спокойно и ако не я стискаха обувките, щеше да й е съвсем хубаво. Разминаваше се със загорели космати мъже по бански: те оглеждаха преценяващо стройната й фигура и от всеки такъв поглед й ставаше някак топло и тя усещаше сладост под лъжичката. Марина стигна до моста над мръсната рекичка, полюбува се на бялата ивица пяна на границата между морето и сушата, наслади се на шепота на вълните по мокрия чакълест бряг и се обърна да тръгне.

След няколко крачки усети някаква неясна нужда — трябваше да направи нещо. Не можеше обаче да се сети какво точно, докато не осъзна, че чува зад гърба си тихо шумолене. И тогава разбра — по-точно, спомни си.

Крилата, които се влачеха зад нея в прахта, вече не й трябваха. Тя се огледа, после се шмугна в храстите до тротоара. Седна, посегна към едното си рамо, напипа основата на крилото и дръпна с всичка сила. Не стана нищо — крилото беше здраво. Марина дръпна другото — пак без никакъв резултат. Намръщи се и се замисли.

— Ами да — измърмори и отвори чантата си. Първото, което видя, беше пиличка за нокти.

Да среже с нея крилата, не болеше, но беше доста неприятно; особено я дразнеше стърженето, което пораждаше в лопатките й нещо като зъбобол. Най-после крилата паднаха в тревата и от тях останаха само издатини до лопатките и две дупки в блузката й. Марина пусна пиличката в чантата и в душата й отново се възцари радостно спокойствие. Излезе от храстите на огряната от слънцето алея.

Светът беше прекрасен. Но беше трудно да се каже в какво именно се състои тази красота: в нещата, от които се състоеше светът — дърветата, пейките, облаците, минувачите, — наглед нямаше нищо особено, но всичко това заедно се сливаше в някакво ясно обещание за щастие, в честна дума, която животът даваше неясно по какъв повод. В ума на Марина прозвуча въпрос, изразен не с думи, а някак иначе, който обаче без съмнение означаваше:

„Какво искаш, Марина?“

И като помисли малко, Марина отговори весело-лукаво и също неизразимо с думи — но вложи в отговора си цялата упорита надежда на младия си организъм.

— Ето такива песни — прошепна тя, вдиша дълбоко ухаещия на море въздух и тръгна по алеята към сияещия ден. Наоколо имаше още много млади мравешки самки; които и себе си, и нея оглеждаха ревниво; Марина им отвръщаше със също такива погледи; в това, разбира се, нямаше никакъв смисъл, тъй като всички те бяха абсолютно еднакви.

Още преди да се сети, че трябва да измисли какво да прави, Марина видя закована на един дървен стълб стрелка с надпис:

Стрелката сочеше към една пътечка, която водеше към голяма сива сграда зад дърветата.

Видеобарът се оказа вмирисано мазе с боядисани надве-натри стени, празни кутии от вносни цигари над бара и блещукащ в ъгъла екран. Щом Марина влезе, я спря мускулест мъжага по анцуг и й поиска такса за вход — две рубли и шейсет копейки. Марина бръкна в чантата си и намери малко портмоне от черна изкуствена кожа; в портмонето имаше две смачкани рубли и три монетки по двайсет копейки. Тя ги пусна в мускулестата длан, дланта ги стисна с три пръста и с четвъртия й посочи свободно място на една маса.

Повечето клиенти бяха от приземилите се преди малко момичета, до една с дупки на блузките на гърба. Телевизорът, който гледаха като омагьосани, приличаше на аквариум, по чиято единствена прозрачна страна от време на време пробягваха пъстроцветни вълни. Марина се настани възможно по-удобно и загледа аквариума.

Вътре плуваше мутра на мъж на средна възраст с наметнат на раменете кожух. Доплува до стъклото, погледна Марина с влажен поглед, а после се качи в една червена кола и подкара към къщи. Живееше в голямо жилище с жена си и с една млада прислужница, която приличаше на Жана д’Арк и според сюжета уж не му беше любовница, обаче незабавно накара Марина да се замисли — беше ли я изчукал той по време на снимките, или не.

Мъжът любеше наистина много жени и често, докато стоеше пред мокрия от дъжда прозорец, те го прегръщаха през раменете и замислено долепяха бузи до широкия му и сигурен гръб. Тук във филма имаше явно противоречие — Марина съвсем ясно виждаше, че гърбът му е много широк (дори долепи наум буза до него), но пък, от друга страна, сутрин подир сутрин, обикновено мъгливи, мъжът зарязваше разплакани жени в разни хотелски стаи, което изобщо не се връзваше с надеждния му гръб. За да се запълни напрегнатият му полов живот с необходимата романтика, на екрана от време на време се появяваха ту африкански джунгли, където, леко приведен под куршумите и снарядите, мъжът интервюираше някакъв наемнически командир, ту Виетнам, където мъжът с кокетно накривена каска и с журналистически микрофон в ръка на фона на прекрасна френска песен — тук очите на Марина се наляха с прозрачни сълзи — крачеше сред подканващо проснати трупове на съвсем млади американци, на които, въпреки възрастта си, не отстъпваше нито по храброст, нито по мъжка сила. С две думи филмът беше много добре изпипан и многопланов, но Марина се интересуваше само от развитието на сюжета и въздъхна облекчено, когато героят отново се озова в милия стар Париж, в една хотелска стая, зад чийто прозорец светлееше мъглива утрин, и до широкия му и надежден гръб се долепи окончателната буза.

Накрая Марина до такава степен се унесе в мечтите си, че почти не забеляза как вълшебният аквариум угасна и самата тя се озова навън; дойде на себе си от блесналото в очите й слънце, бързо потърси сянка и тръгна по една алея между някакви кипариси, като нагаждаше към живота си кадрите от филма, които й бяха харесали най-много.

Ето я, лежи на широкото легло по жълт копринен пеньоар, а на нощното шкафче до нея има кошница цветя. Телефонът звъни. Марина вдига слушалката и чува гласа на оня мутрестия.

— Аз съм. Разделихме се преди пет минутки, но вие казахте да ви звъня по всяко време.

— Вече спя — с гърлено-гръден глас отговаря Марина.

— По това време в Париж има безброй развлечения — казва мъжът.

— Добре — казва Марина, — но нека е наистина нещо оригинално.

Или така: Марина (с тесни слънчеви очила) заключва колата си и онзи, мутрестият, спира до нея и прави умна забележка за архитектурата на близката сграда. Марина го поглежда с хладен интерес:

— Познаваме ли се?

— Не — отговаря той. — Но бихме могли да се запознаем, ако се настаним заедно в хотела…

Внезапно Марина забрави за филма и спря.

„Къде отивам?“ — помисли си объркано и се огледа.

Пред нея имаше самотна бяла пететажна панелка с увити от асми балкони, пред панелката — разорана от гуми прашна уж тревна площ (в единия й край стърчеше овоняна варосана обществена тоалетна). Имаше и празна автобусна спирка и зад нея — високи дувари. Марина съвсем ясно разбра, че не си струва да върви напред, огледа се и разбра, че и да се връща назад, също не си струва.

„Трябва да направя нещо“ — помисли си. Нещо като ампутирането на крилете, но друго, различно — като че ли допреди миг само го помнеше и вървеше по алеята с неясното усещане, че знае къде и защо отива, но сега всичко й изхвръкна от ума. Усети същото сладостно привличане като на крайбрежната улица.

— Заедно в хотела… — каза тя. — Заедно… О, Господи.

Плесна се по челото. Трябваше да почне да си рови дупка.

Намери подходящо място близо до главната сграда на почивната станция — в една широка пролука между два гаража, където земята беше достатъчно влажна и можеше да се рие. Разбута с обувка празните шишета и ръждясалите консервени кутии, отвори си чантата, извади новата новеничка червена лопатка, клекна и я заби в иначе сухата кримска пръст.

С първия метър нямаше особени проблеми — след горния пласт почва имаше смесена с пясък глина, която се копаеше лесно. Вярно, когато дупката стигна до гърдите й, съжали, че не я беше изкопала по-широка — щеше да й е по-лесно да изхвърля пръстта. Но бързо се сети как да си улесни работата: първо разрохкваше пръстта под краката си, а после я изхвърляше с шепи. Имаше парчета тухли, камъни, счупени стъкла и прогнили корени на отдавна отсечени дървета и това затрудняваше работата й, но не чак толкова. Марина беше така погълната от копането, че не обръщаше внимание колко време е минало; докато изхвърляше от ямата поредния влажен камък, забеляза, че вече се смрачава, и много се учуди.

Най-после ямата стана толкова дълбока, че за да изхвърля пръстта, й се налагаше да се надига на пръсти, и Марина осъзна, че е време да копае настрани. Това се оказа по-сложно, понеже почвата толкова надолу беше камениста и лопатата често задираше в камъни, но Марина стискаше зъби и изцяло се отдаде на работата — от целия свят останаха само пръстта, камъните и лопатата. Когато спря, първата камера беше почти готова. Цареше пълен мрак и когато Марина се измъкна от хоризонталния тунел в дупката, високо над главата й загадъчно мигаха звездите.

Беше ужасно уморена, но знаеше, че в никакъв случай не бива да легне да спи. Измъкна се от ямата и почна да разрива изкопаната пръст, та никой да не забележи, че е копано. Пръстта обаче беше много и нямаше как да не я видят. Марина помисли малко, после си свали полата, върза я на торба и я напълни с пръст. Вдигна я на рамо — беше тежка — и тръгна през бурените. Луната светеше и отначало Марина я беше страх да излезе от сенките, но после събра смелост, бързо мина през залятото от синкавата светлина място зад гаражите и изсипа пръстта до пътя. Втория път не я беше страх чак толкова, а третия дори вече не поглеждаше към пететажната панелка със светещите било от лампи вътре, било от отражението на луната прозорци. Обувките й пречеха — още повече че токчето на едната се беше счупило, докато беше копала, и тя ги свали: не й трябваха вече.

Боса й беше по-лесно и много скоро до пътя се издигна купчина земя, все едно разтоварена от самосвал, а входът в дупката почти не си личеше. Марина беше капнала, но все пак й стигнаха силите да намери парче картон от цигари с нарисувано чадърче и червен надпис Parisienne и след като влезе дупката, го нагласи отгоре. Всичко беше готово. Беше се справила.

— Добре — каза, докато се плъзгаше по стената на дупката и си мислеше за муцунестия тип от филма. — Добре. Обаче нека наистина да е нещо оригинално…

Целия следващ ден спа — само веднъж се събуди за кратко, изпълзя до дупката и лекичко вдигна картона, за да погледне навън. В дупката нахлу полегат слънчев лъч, долетя и птича песен, ама толкова щастлива, че изглеждаше чак неестествено, все едно на някое дърво беше кацнал покойният Инокентий Смоктуновски и чуруликаше на възбог. Марина нагласи картона над дупката и запълзя надолу.

Първото, което усети следващия път, когато се събуди, беше глад. Отвори чантата, която досега беше решавала всичките й проблеми, но там бяха останали само тесните слънчеви очила, също като на момичето от филма. Марина реши да излезе горе, но видя, че полата, от която предната вечер беше направила торба, я няма — сигурно я беше оставила до пътя с последната пренесена пръст. Обувките й също ги нямаше — спомни си, че ги беше захвърлила, понеже й пречеха. Не можеше да става и дума да излезе в такъв вид. Седна, заплака, после пак заспа.

Когато се събуди, беше тъмно. Докато беше спала, нещо в нея се беше променило — сега Марина не мислеше дали може да излезе навън в такъв вид. Просто напипа лопатката в тъмното, вдигна картона, измъкна се горе, седна и впери очи в небето.

Невероятно красива е кримската нощ. Тъмнее небето и се издига, и в него ярко блестят звездите. От всесъюзна балнеолечебница Крим лека-полека се превръща в римска провинция и в душата ти оживяват неизразимо разбираемите чувства на всички, които също като теб са стояли някога на дребните нощни пътища, слушали са песента на щурците и цикадите и без да мислят за кой знае какво, са гледали небето. Тъмните прави кипариси приличат на колони, останали от отдавна срутени сгради, морето шуми също като тогава (каквото и да означава това „тогава“) и преди да затъркаляш топката тор, за миг усещаш колко е загадъчен и непостижим животът и колко мъничка частица от това, което би могъл да бъде, наричаме с тази дума.

Марина тръсна глава, за да се отърси от мислите си. А мислите й бяха, че трябва да отиде на пазара и да си изясни обстановката.

Тръгна бавно към тъмната скала на почивната станция, като вдигаше високо крака, за да не се спъне. Не се виждаше почти нищо и колкото и да внимаваше, след няколко крачки Марина стъпи в някаква дупка, падна и насмалко да си счупи глезена. Болката проясни ума й и тя разбра, че да лази на четири крака, е много по-удобно и безопасно. Забърза напред, излезе на една осветена алея — от двете й страни имаше цветя — и затича към лампите на крайбрежната улица — тичаше на три крачета, понеже с четвъртото стискаше нащърбената от дългото копане лопатка.

Пазарът се оказа просто част от крайбрежната улица — ламаринен навес от едната й страна. Нямаше никого и Марина заоглежда празните сергии, търсеше нещо за ядене. За броени минути намери няколко загнили круши и ябълки, няколко сливи, две недоядени варени царевици и една съвсем цяла чепка грозде. Натика ги в един намерен пак тук найлонов плик и тръгна към празните маси до изгасналата скара — през деня беше видяла как тук пиеха бира и ядяха мръвки, и реши да види дали по масите не е останало нещо.

— Женската, откъде взехте гроздето?

Марина толкова се стресна и се уплаши, че насмалко да изпусне плика. Но когато се обърна, се уплаши още повече и отскочи назад, после пак. Пред нея стоеше слаба жена с оцапани с глина сини шорти и скъсана блуза. Очите й блестяха като на луда, косата й беше разчорлена и цялата в пръст, а ръцете и краката — изподрани. С едната си ръка притискаше към гърдите си щайга с огризки, а в другата държеше също такава лопатка като на Марина и от лопатката Марина разбра, че вижда пред себе си женска мравка също като нея.

— Ей оттам — каза тя и посочи с лопатката си към сергиите. — Обаче няма повече.

Жената се усмихна мило и пристъпи към Марина, без да откъсва очи от нейните. Марина веднага разбра всичко, приклекна и протегна лопатката си напред. Жената хвърли щайгата в тревата, изсъска и скочи срещу Марина с главата напред — искаше да я блъсне в корема. Марина успя да отклони удара с плика и фрасна жената с лопатката по лицето, а после освен това я ритна. Самката със сините шорти изпищя и отскочи.

— Разкарай се, мръсницо! — викна Марина.

— Ти си мръсница — изсъска жената, докато отстъпваше заднешком. — Откъде ни долетяхте на главите, курви с курви такива…

Марина направи крачка към нея, вдигнала лопатката, и жената бързо-бързо се разкара в полумрака. Марина се наведе над щайгата, избра няколко не съвсем скапани домата и ги пусна в плика си.

— Да бе, ние сме били долетели! Грозница с грозница! — викна победоносно натам, накъдето беше избягала жената, после тръгна към моста; на няколко метра преди него спря, позамисли се, после се върна и взе зарязаната от оная гадна мръсница щайга.

„Ама страшно е грозна“ — помисли си с отвращение и тръгна да се прибира.

След като скъта продуктите в дъното на дупката, излезе пак и направо все едно полетя на четири крака към почивната станция. Настроението й беше прекрасно.

— Такива песни, да — шепнеше си, докато зорко се оглеждаше в мрака.

Бързо намери онова, което търсеше — малката покрита с найлон копа сено, която беше забелязала още когато беше кацнала. На няколко курса пренесе сеното в дупката, после — зарадвана и дори учудена от смелостта си — отиде предпазливо до стената на почивната станция и бавно тръгна покрай нея, като се навеждаше, когато минаваше покрай прозорците. Един беше отворен и се чуваше дишането и хъркането на спящите. Марина се извърна, за да не би случайно да види отражението си в стъклото, подскочи, с ловко и красиво движение смъкна пердето и без да се обръща, хукна към дупката си.