Виктор Пелевин
Животът на насекомите (14)

14. Вторият свят

— … да се отърве от усещането — говореше Митя, застанал със затворени очи в центъра на площадката под стълба на фара, — че копае с крилете си пустотата, като с последни сили не иска да приеме догадката, че през целия си живот е правил тъкмо това…

Докато летеше със стотиците други цикади към далечната планина и за втори път в живота си виждаше света такъв, какъвто е, се стъмни съвсем и започна да му се струва, че е изгубил пътя — макар че всъщност не знаеше накъде точно лети, — но тогава си спомни, че стои сред черните бодливи трънки и стърчащите от земята причудливи изваяни от вятъра скали, които от мястото, на което се намираше, изглеждаха просто беззвездни участъци от небето…

Примигна няколко пъти, после лекичко натисна клепачите си с пръсти. Зад клепачите му се появи слабо синкаво сияние, но ярката точка, която беше там преди няколко минути, вече я нямаше.

— Край. Нищо не виждам вече — каза той. — И колко продължи това?

Дима вдигна рамене.

— Всъщност да, де — каза Митя. — Ясно.

— Цикадите са наши близки роднини — каза Дима. — Но живеят в съвсем различен свят. Бих казал, че те са подземни молци. Там всичко е като при нас, но няма никаква светлина. Затова, когато решават накъде да летят, те трябва да вярват на това, което им казват другите.

Обърна се и тръгна нагоре по пътечката. Митя тръгна след него и след две-три минути излязоха на плоска скална площадка, свършваща над бездната. Оттук се виждаше морето и широката лунна пътека — дори не пътека, ами цяла писта — и освен това се виждаше трепкащо на брега сияние.

— Странно — каза Митя. — Все едно всичко, към което цял живот с толкова усилия се стремим да се върнем, всъщност никъде не е изчезвало. Все едно някой просто ни връзва очите и преставаме да го виждаме.

— Искаш ли да разбереш кой?

— Искам — каза Митя.

— Хубаво е, че искаш — каза Дима. — Защото така или иначе ще ти се наложи.

Митя потрепери.

— Какво значи ще ми се наложи?

— Виждаш ли — каза Дима, — с наскорошните си действия ти подразни едно много могъщо същество. То ужасно не ги хареса. И сега ще дойде за теб.

— Че какво общо имам аз? — попита Митя.

— То смята, че ти си изцяло в негова власт. Че му принадлежиш. А това, което се опитваш да правиш, заплашва властта му. И това същество ще те нападне всеки момент.

— Какво е то?

— Труп — каза Дима, все едно това се разбираше от само себе си.

— Чий труп?

— Твоят — каза Дима, — чий друг.

— Искаш да кажеш, че ще умра?

— В известен смисъл — каза Дима. — Като казвам „труп“, имам предвид, че те чака онзи, който сега живее вместо теб. Според мен най-лошото, което може да ти се случи, е той да продължи да живее вместо теб. А ако умре той, вместо него ще живееш ти.

— Как така живее вместо мен? — попита Митя. — И как един труп може да умре?

— Добре де — каза Дима, — не живее, а мъртвее. Това са само думи. Нямат значение. И няма смисъл да говорим. Върви и ще видиш сам.

— А ти? — попита Митя.

— С него можеш да се срещнеш само сам — каза Дима. — И всичко, което ще се случи после, пак зависи само от теб.

— Пак ли да се завирам в трънките? — попита Митя. — Изподрах се целият.

— Аз не знам къде ще те намери. Но той вече е тук. Съвсем наблизо.

— Къде? — уплашено попита Митя.

Дима се засмя и не му отговори. Отиде до ръба на площадката, над плискащите се долу вълни, и му обърна гръб, все едно не искаше да има нищо общо с това, което става зад него.

Митя се огледа. Около тях имаше какви ли не по форма скали; по някои растеше трева и вятърът я полюшваше, поради което изглеждаше, че се люшкат самите скали. В гръб неподвижният Дима също приличаше на тъмен висок камък, все едно се беше вкаменил.

Нищо друго нямаше на площадката. Митя отиде до пътечката, по която току-що бяха дошли, и като се хващаше за храсти и камъни, започна да слиза надолу. Преди малко беше вървял зад Дима и изобщо не беше забелязал колко е трудно да се върви тук — а и тогава като че ли беше по-светло. Сега, когато луната бе изчезнала зад каменния ръб, му се налагаше да напипва с крак следващия камък и да търси клоните на храстите опипом, та да се хване за тях. След няколко метра му се стори, че е увиснал в тъмна пустота, хванал се за неизвестно откъде взели се в нея каменни зъбери, и че няма никаква гаранция, че напред ще има каквато и да било опора. Замръзна.

„Къде отивам всъщност? — помисли си. — И защо?“

Затвори очи и се опита да се вслуша в усещанията и мислите си, но такива нямаше. Нямаше нищо. Беше просто тъмно, хладно и тихо. Можеше да продължи да се спуска надолу, а можеше да се върне на площадката, където беше останал Дима; между тези две възможности като че ли нямаше никаква разлика.

Митя се опита да направи още една крачка и изпод единия му крак се откърти камък — той насмалко да полети след камъка, но в последния момент успя да се вкопчи в един бодлив клон, който раздра дълбоко дланта му. Камъкът изтрополи няколко пъти по скалата, после прошумоля в някакъв листак и пак всичко стана тихо.

„Какво става с мен? — помисли Митя, докато облизваше разкървавената си длан. — Как стана така, че съм в абсолютен мрак, на неизвестно място, и чакам собствения си труп? Как така летях към светлината, а долетях тук? Ами че нали търсех нещо съвсем друго. Може и сам да не знам какво, но в никакъв случай не е това“.

Задуха вятър и под него зашумяха невидими листа.

„Сега ще ида и ще му кажа, че ми писна вече… Кой е той изобщо и откъде се е взел? От друга страна, разбира се, този въпрос е безсмислен… Точно оттам, откъдето и аз. И също говори правилно. Но пък аз това винаги си го знаех и без него. И много други неща знаех впрочем… Обаче къде изчезнаха…“

Опита се да си спомни тези други неща и пред него, почти като в кладенец, преминаха няколко откъслечни картини, заедно приличаха на филм, сглобен от различни слайдове. Оказа се, че най-хубавото е свързано с най-простичкото, с онова, за което не можеш да разкажеш на никого. С моментите, в които животът неочаквано придобива смисъл и става ясно, че всъщност никога не го е губил, а че си го губил самият ти. Но причината, поради която този смисъл ставаше пак ясен, беше неразбираема, а изображенията на сменящите се в паметта на Митя слайдове бяха най-обикновени — например минаващи по тъмния таван линии светлина — като лъчи на зенитни прожектори, — които някак си не можеха да улучат полилея, или гледка от влак към дългото вечерно небе, което изчезва в някаква просека зад прашния прозорец, или няколко нешлифовани изумруда от счупено шише в шепата му. Но странното и неизразимо знание, свързано с всичко това, отдавна беше изчезнало, а онова, което беше останало в паметта му, можеше да се оприличи най-много на запазени хартийки и станиолчета от бонбони, изядени от някакво същество, което отдавна живее в него и постоянно и незабележимо присъства във всяка негова мисъл (то май наистина живееше в мислите), но вечно се крие от поглед.

А сега, изведнъж разбра Митя, това същество, което незабележимо го беше гризало почти през целия му живот и го беше изгризало почти целия, просто не беше успяло да отскочи. Точно това беше трупът.

Но не можеше да направи нищо с него — освен може би да грабне някой по-голям камък и да се удари по главата.

Опипа още веднъж с крак тъмната пустота под себе си, после почна да се катери обратно нагоре. Нагоре беше по-лесно и само след минута той вече беше на ярко осветената от лунната светлина площадка.

Дима стоеше на същото място в същата поза и също така неподвижно и Митя малко ядосано си помисли, че в поведението му май има прекалено много поза.

— Всичко разбрах — каза Митя. — Разбрах за какво ми говореше. Ей!

Потупа Дима по рамото и Дима бавно се обърна.

Не беше Дима.

Беше онова същото същество, мисълта за чието съществуване беше прелетяла преди минутка през съзнанието на Митя. Невъзможно беше да го сбърка, макар че Митя не можеше да каже откъде е толкова сигурен в това. Но в момента, в който видя пред себе си собственото си лице, само че синьо и измъчено, той си спомни пасажа от една стара японска книга, където един човек сънува кошмар, в който бяга по морския бряг от самия себе си, станал от гроба. С него сега ставаше същото, само че гроб нямаше, брегът на морето беше далече долу и нямаше как и къде да се събуди.

Митя отстъпи назад и трупът направи крачка към него. Митя се спусна към пътечката надолу, но като си представи как пак ще увисне на бодливите клони, спря, поколеба се да реши накъде да побегне и усети как собствената му ръка го хваща за лявото му рамо.

Трупът бавно и малко карикатурно, в духа на хигиеничните американски ужаси, вдигна ръце и стисна Митя за гърлото, и Митя усети, че също души някого. Стисна с всички сили ръце и разбра, че още секунда — и ще умре от задушаване. Тогава лекичко отпусна хватката и усети, че вече може да вдиша. Свали си ръцете и в същия миг почувства как и другите две ръце пускат гърлото му.

„Ясно“ — помисли си Митя, обърна се, вдигна крак да направи крачка и усети как собствената му ръка пак го хваща за лявото му рамо. Ядоса се, изрита назад към трупа и когато се освести, видя, че е на четири крака. Стана и с мъка вкара въздух в непослушните си дробове. Беше трудно не само защото при падането си беше изкарал въздуха, а и защото пръстите на трупа пак с тъпо усърдие го стиснаха за гърлото и за да вдиша, се наложи да отпусне собствената си хватка върху студеното посиняло гърло. Направи още един опит да се откопчи от трупа, но въпреки че движенията му бяха бързи и силни, а трупът се движеше изключително бавно и мудно, не успя.

— И к’во? Дълго ли ще стоим така? — попита Митя.

Трупът мълчеше. Митя се взря в лицето му и видя, че клепачите му са отпуснати и че той сякаш гледа надолу. Освен това дишаше съвсем тихо и като че ли се мъчеше да си спомни нещо.

— Ей! — каза Митя.

— Ей сега — каза трупът и пак задиша съвсем тихо. „А може би просто трябва да го удуша — помисли си Митя. — Ще се стегна и ще изтърпя някак.“

Започна внимателно да си поема дъх, за да си вкара в дробовете достатъчно въздух, но усети как пръстите на трупа стиснаха гърлото му — с всяка секунда стискането ставаше все по-силно. Митя се опита да откопчи студените пръсти от гърлото си, но не успя — трупът, изглежда, беше решил да го удуши пръв. Митя се уплаши вече сериозно и пръстите на трупа върху гърлото му тутакси се отпуснаха, сякаш стреснати.

„Не — помисли си Митя, — няма да стане така. Да взема пък да го прекръстя? За всеки случай? По-лошо няма да стане, нали?“

Трупът внезапно махна дясната си ръка от гърлото му, вдигна я, прекръсти набързо Митя и пак го стисна и с двете ръце за гърлото.

„Не става“ — помисли си Митя и чак сега разбра, че всичко, което си мисли, не го мисли той, а трупът.

— Ей! — чу се отгоре гласът на Дима. — Колко още ще го прегръщаш?

Митя вдигна очи. Дима седеше на един висок камък на няколко метра вдясно от него и над тях, полюшваше крака и наблюдаваше схватката им.

— Изритай го в ташаците — каза Дима. — А после, като се превие, го фрасни по тила, със сплетени пръсти.

— Какво да го правя? — изпъшка Митя.

— Не знам — каза Дима. — Той не е мой труп, твой си е. Прави го каквото щеш. Всичко е в твоите ръце.

Няколко минути Митя стоеше срещу трупа и го гледаше в лицето. В това лице нямаше нищо ужасно — беше спокойно, уморено и тъжно, все едно трупът не стискаше гърлото му, а се държеше за дръжката в метрото на прибиране вкъщи от отдавна омръзнала му скучна работа.

— Ако, не дай боже, това тука ставаше с мен — каза Дима от камъка горе, — първо щях да погледна с кого всъщност се бия.

Митя пак погледна умореното лице на трупа и забеляза на него почти неуловимата гримаса на лека тъга и униние, сянката на някаква несбъдната мечта. И вместо отвращение и страх изпита към трупа си искрено съчувствие — и щом го изпита, студените пръсти пак стиснаха гърлото му. Но този път Митя ясно разбираше, че го души външна сила, и изобщо не можеше да разхлаби стисналите го пръсти. Изрита с всичка сила трупа в пищяла, но само го заболяха пръстите — все едно беше изритал уличен стълб. Пред очите му се замяркаха пъстри линии и точки, той усети, че всеки миг ще изгуби съзнание, и разбра, че след като го удуши, трупът ще се прибере да си дочете Марк Аврелий.

И тогава вниманието му беше привлечено от едно от цветните петна пред очите му. Понеже точно това малко синьо петънце не подскачаше, а беше неподвижно — и точно затова Митя се втренчи в него. Беше същата светлосиня точка, която беше изчезнала, след като с нейна помощ беше видял цикадата. Митя разбра, че пак може да вижда с помощта на тази точка, погледна умореното синьо-мораво лице пред очите си и почувства, че пръстите му стискат вече не гърло, а нещо меко и леко влажно.

На земята пред него имаше голяма топка тор — и ръцете му бяха потънали в нея почти до лактите.

Той ги измъкна, изтръска ги отвратено няколко пъти и се обърна към Дима, който скочи от камъка и дойде до топката.

— Какво е това? — попита Митя.

— Не виждаш ли? — каза Дима. — Топка тор.

Вярно беше. Митя виждаше и знаеше какво е това — и много добре знаеше какво да прави с него.

„Колко неща си ми откраднала — помисли си, докато гледаше топката с омраза. — Всичко, което имах, ми открадна…“

Следващото, което разбра, беше, че това пак не го мисли той, а топката. Понеже от него всъщност нямаше какво да се открадне — а и какво толкова да му мисли на това? Вдигна крак да изрита тази огромна купчина тор, но разбра, че няма кого да рита — и това беше най-гадното. Внимателно, за да не бръкне в лайната, натисна топката с длани — беше изненадващо лека, — избута я към ръба и я тласна.

Тя се търкулна няколко метра по стръмния склон, после отскочи от него и изчезна. А след няколко дълги мига отдолу долетя плисък.

Митя се огледа. Дима го нямаше никакъв. След миг Митя забеляза трепкаща светлинка в цепнатината между две скали и си помисли, че Дима е там. Стигна до цепнатината, извади си запалката, щракна я, протегна я напред и прекрачи един приличащ на праг камък.

Скалите над главата му се събираха и образуваха нещо като висока пещера. Митя видя напред слаба светлинка, все едно Дима беше запалил клечка кибрит, и подвикна:

— Дима! Къде си?

Никой не му отговори.

— Кой си ти? — викна Митя по-високо и тръгна напред.

Светлинката също тръгна към него и след няколко крачки протегнатата му напред ръка с парещата вече запалка опря в незнайно как оказало се тук огледало с тежка полукръгла дървена рамка.