Виктор Пелевин
Животът на насекомите (13)

13. Трите чувства на младата майка

Докато дояждаше последната смачкана слива, Марина изобщо не се тревожеше за бъдещето — беше сигурна, че през нощта ще намери на пазара всичко, което й трябва. Но когато реши да излезе и да види не се ли е вече мръкнало, видя, че изход към пазара няма, и си спомни, че Николай го беше зазидал почти веднага след като беше дошъл. Беше го направил толкова майсторски, че не бяха останали никакви следи, и Марина дори не можеше да си спомни къде беше изходът. Огледа се отчаяно: от черната дупка, пред която беше постлано изплетеното от Николай чердже, лъхаше студ, а другите три стени бяха абсолютно еднакви — черни и влажни. Да почне да копае нов проход, беше немислимо — нямаше да й стигнат силите, и Марина се разрида и падна по очи на сеното. Във френския филм, тя го помнеше, нямаше такава ситуация и Марина изобщо не знаеше какво да прави сега.

След като се наплака, се поуспокои — първо, не беше чак толкова гладна, а второ, нали беше донесла двата тежки пакета от операта. Вмъкна се в черната дупка и залази в тесния крив проход, в който беше навяло доста сняг. След няколко метра усети, че й е трудно да лази — тялото й току опираше в стените. Опипа се и с ужас установи, че за няколкото дни, през които беше лежала на сеното, докато се възстанови от шока от смъртта на Николай, е страшно надебеляла; особено беше наддала в кръста и на местата, където преди й бяха крилата — сега там имаше тресящи се тлъстини. В един особено тесен участък на коридора Марина се заклещи и дори реши, че няма да може да се измъкне, но все пак след дълги усилия успя да допълзи до изхода. Баянът и пакетите бяха там, където ги беше оставила, вече затрупани от снега. Марина реши да не взима баяна и взе само пакетите, а с баяна подпря отвътре капака на входа към дупката.

Успя някак да се върне в дупката и изтощено погледна сивкавите вестници, с които беше увито донесеното. Досещаше се какво е и затова не бързаше да ги развива. Погледна заглавието — беше напечатано с едър псевдославянски шрифт: „Магадански мравок“. Над него имаше девиз над линия, набран с готически курсив: „За нашия Магадански мравуняк!“. Отдолу имаше снимка, но на какво, Марина така и не разбра поради коричката засъхнала кръв, с която беше покрит вестникът надолу; единственото, което успя да разчете, беше, че броят е от неделя и че е посветен най-вече на въпросите на културата. Усещаше се някак необичайно и за да се разсее, реши да почете. Внимателно отгърна листа и видя, че текстът от другата страна се е запазил.

Първа беше статията на майор Бугаев „Майчинство“. Щом видя тази дума, Марина усети как нещо в гърдите й трепна. И с цялото внимание, на което беше способна, започна да чете.

„Когато идваме в този живот — пишеше майорът, — не се замисляме върху това откъде сме се взели и кои и какви сме били преди. Не мислим защо се е случило това — просто си пълзим по крайбрежната улица, гледаме към брега и морето и слушаме вълните.“

Марина въздъхна и си помисли, че майорът наистина познава живота.

„Но идва ден — продължи да чете тя — и разбираме как е устроен светът, и разбираме и че първият ни дълг към природата и обществото е да дадем живот на нови поколения мравки, които ще продължат започнатото от нас велико дело и ще запишат нови славни страници в нашата многовековна история. В тази връзка се чувствам длъжен да се спра на чувствата на младата майка. Първо, за нея е характерна дълбоката и нежна грижа за снесените яйца, която грижа се изразява в непрекъснатата й загриженост за тях. Второ, тя е изпълнена и с малко печал, която печал е следствие от непрестанната й загриженост за съдбата на потомството, която в нашите неспокойни дни често е непредвидима. И трето, тя е изпълнена с гордост от осъзнаването…“

Последната дума свършваше точно до засъхналата кафява коричка и Марина, леко намръщена от обзелите я непознати досега чувства, погледна следващата колонка.

„За Латвийската комунистическа партия аз се оказах нещо като Касандра“ — прочете тя и вдигна очи от вестника.

— Ами да, бременна съм — каза на глас.

 

 

Снесе първото яйце, без да забележи, докато спеше. Сънуваше, че пак е млада и красива и прави снежен човек в двора на магаданската опера. Отначало направи малка снежна топка, после почна да я търкаля в снега и тя ставаше все по-голяма и по-голяма, но неизвестно защо, не беше кръгла, а много издължена, и колкото и да се стараеше Марина, все не можеше да я направи кръгла.

Когато се събуди, видя, че насън е смъкнала пердето и лежи на сеното незавита, а на пода — на мястото, където преди бяха ботушите на Николай — се белее нещо също такова като странната снежна топка от съня й. Марина се размърда и на пода се търкулна още едно яйце. Тя скочи уплашено и тялото й започна да се напряга в неудържими, но иначе безболезнени спазми. На пода се търкулнаха още няколко яйца. Бяха еднакви, бели и почти студени, с белезникава кожица, по форма приличаха на средно големи пъпеши; общо бяха седем.

„И какво да правя сега?“ — помисли Марина и тутакси й стана ясно какво — първата й работа беше да им изрови дупка.

Взе лопатата и започна да копае; вслушваше се в чувствата си и с недоумение забеляза, че изобщо не изпитва радостта от майчинството, така подробно описана от майор Бугаев. Единствените й чувства бяха тревогата, че дупката може да е прекалено студена, и лекото отвращение към снесените яйца.

Снасянето очевидно я беше изтощило и като свърши да копае, тя беше много уморена и гладна. За ядене имаше обаче само онова, което беше увито във вестника, и Марина нямаше избор.

— Аз не заради мен — каза тя на тъмното пространство, в чийто център клечеше. — Заради децата.

В първия пакет беше бедрото на Николай с част от задника, още в зеления военен крачол, корав от съсирилата се кръв. С острите си мандибули Марина разкъса крачола покрай червения кант и го смъкна като найлон от салам. На задника на Николай имаше татуировка — весели червени мравки с карти в предните крачета седяха на маса, на която имаше шише. Марина си помисли, че всъщност не е успяла да научи нищо за мъжа си, и отхапа от бузата.

На вкус Николай се оказа също толкова меланхолично-досаден, колкото и жив, и Марина се разплака. Спомни си силните му, твърди, обрасли с редки рижави власинки предни крачета и как опипваха тялото й: преди й навяваха само скука и недоумение, но сега й се сториха изпълнени с топлина и ласка. За да пропъди унинието си, Марина почна да чете парчетата вестник, които беше разхвърляла по пода.

„Нямаме вече сили да негодуваме — пишеше някакъв неизвестен автор, — можем единствено да се удивляваме на безсрамието на масоните от печално прочутата ложа П4 («психоанализа четири»), която вече от десетилетия се гаври с международната общественост и във фанатичната си наглост стигна дотам, че в центъра на световната научна полемика именно заради нея се оказаха двете най-гнъсни ругатни на древнокоптски, които масоните използват, за да оплюват чуждите им национални светини. Имам предвид изразите sigmund freud и eric bern, които в превод означават съответно «смърдящ пръч» и «вълчи кур». О, няма ли магаданската наука, последната от нордическите науки, най-подир да се отърси от дългогодишната си дрямка и да разкърши мощните си плещи?“

Марина не разбираше за какво става въпрос, но се досещаше, че зад парчето вестник се крие непознатият за нея свят на науката и изкуството, който беше мярнала на старото шперплатово табло край морето: свят, пълен с усмихнати широкоплещести мъже с логаритмични линии и книги в ръце, деца, загледани замечтано в незнайните за възрастните далнини, и невероятно красиви жени, замръзнали над пролетни рояли и чертожни дъски в трепетно очакване на щастието. Домъчня й, че никога няма да я сложат на това табло, но пък нали това все още можеше да стане с децата й — и я заля тревога за сложените в дупката яйца. Долази до тях и почна внимателно да ги изучава.

Белезникавият слой на повърхността им беше изсветлял и вече можеше да види зародишите. Изобщо не приличаха на мравки, по-скоро бяха дебели червейчета, но признаците на бъдещите им тела вече си личаха. Пет бяха безполови работници, а шестото и седмото имаха крилца и Марина с радостна уплаха видя, че едното е момче, а другото — момиче. Върна се на кревата, наскуба сено и внимателно го нагласи около яйцата, после ги зави с пердето и се зарови в останалото сено. То боцкаше неприятно, нали беше останала гола, но Марина се мъчеше да не обръща внимание на това неудобство. Известно време гледа с нежност гнезденцето, което беше свила, а после очите й се затвориха и тя засънува магаданската наука, която възвисяваше ръст под черното небе на Ледовития океан.

Сутринта забеляза, че макар от много време да не е яла, е надебеляла до такава степен, че не само не може да се промуши в коридора, но и че се побира в дупката си единствено защото лежи по диагонал, с глава към снесените яйца. Трудно й беше да си представи, че преди се беше провирала през тесния квадратен проход, чийто отвор тъмнееше в стената. Поради гънките тлъстина на шията си дори не можеше да извърти глава като хората, за да се погледне каква е станала, но чувстваше, че там, оттатък шията, има голямо самодостатъчно тяло, чийто живот тече по свои си закони, тяло, което вече не е съвсем Марина — Марина беше останала само главата с малкото останали в нея мисли и две все още подчиняващи се на тази глава крачета (останалите бяха притиснати от търбуха й към пода и не можеха да помръднат). В тялото ферментираха сокове, в недрата му къркореха странни магьосни звуци и то, без изобщо да пита Марина нито за позволение, нито за съвет, понякога започваше бавно да се напряга или пък се преобръщаше от една страна на друга. Марина си мислеше, че въпросът е в гените: откакто беше станала майка, беше изяла само парчето от Николай, и то не защото беше толкова гладна, а просто за да не се развали.

Дните минаваха. И един ден тя се събуди гладна, като гладът не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега; сега гладно беше не слабичкото момиче от миналото, а огромна маса живи клетки, всяка от които врещеше пискливо колко била гладничка и че умирала от глад. Марина изхъмка и взе другия пакет, разви го и видя бутилка шампанско. Отначало се зарадва, понеже така и не беше опитала шампанското в антракта и често си беше мислила какво ли е на вкус, но после се сети, че е останала без никаква храна. Тогава протегна крачета към яйцата, избра едно, в което бавно дозряваше безполова мравка работничка, придърпа го към себе си и без да си прави труда да мисли, заби мандибулите си в полупрозрачната обвивка. Обвивката изпука. Яйцето беше вкусно и засищащо и Марина, преди да се опомни и да възвърне контрола върху действията си, изяде цели три.

„Е — помисли си, докато се оригваше, — поне ще останат по-малко. Понеже да ги гледам всичките…“

Много й се допи шампанско и Марина го отвори. Шампанското изгърмя и поне една трета се плисна по пода на бяла пяна. Марина се разстрои, но после си спомни, че точно така беше и във филма, и се успокои. Шампанското не й хареса особено, понеже в гърлото й влизаше само пяна и й беше трудно да я гълта, но тя все пак го допи, хвърли празната бутилка в ъгъла и почна да чете вестника, в който беше увита допреди малко. Това също беше брой на „Магадански мравок“, но не беше толкова интересен като предишния. Почти целият беше зает от репортаж от магаданската конференция на сексуалните малцинства — много й беше скучен; затова пък на една голяма групова снимка тя видя автора на статията за майчинството майор Бугаев — беше, както пишеше отдолу, петият отгоре.

Марина остави вестника и се вслуша в усещанията на собственото си тяло. Не беше за вярване, че цялото това огромното и тлъстото е тя. Или обратното — на това огромното и тлъстото вече не му се вярваше, че то е Марина.

„От утре почвам да спортувам — закле се Марина и усети как някъде ниско в корема й бавно се надига пенлива надежда. — Ще отслабна и ще си изкопая проход на юг, към морето… И ще намеря оня генерал, дето хвалеше Николай. Ще се оженим и ще…“

За по-нататък я беше страх дори да мисли. Но усещаше, че е още млада и пълна със сили и че ако не се предаде на скучното ежедневие, спокойно може да започне всичко отначало. После задряма и заспа, и спа много дълго, без сънища.

Събуди я някакво мляскане. Марина отвори очи и се стъписа. От ъгъла я гледаха две големи очи, в които не блестеше никаква мисъл. Под очите имаше остри силни челюсти, които бързо-бързо стриваха нещо, а под тях имаше неголямо извито като на червейче бяло тяло, покрито с още незатвърдели люспици.

— Какво си ти? — уплашено попита Марина.

— Дъщеря ти Наташа — отговори съществото.

— Какво ядеш? — попита Марина.

— Яйце — невинно отвърна Наташа, още заваляше думичките.

— А…

Марина погледна гнездото с яйцата, видя, че е съвсем празно, и погледна и Наташа — с укор в очите.

— Ми какво да направя, мамче — отговори й тя с пълна уста. — Такъв е животът. Ако Андрюшка се беше излюпил преди мен, той щеше да ме излапа.

— Кой Андрюшка?

— Брат ми — отговори Наташа. — Значи той ми вика: дай да събудим мама. Още от яйцето ми го викаше. А аз му викам — ти ако се беше излюпил пръв, щеше ли да я събудиш? Нищо не ми каза. И аз значи…

— Ох, Наташа, не бива така — прошепна Марина и поклати глава; оглеждаше Наташа. Вече не мислеше за яйцата — всичките й чувства бяха отвени от почудата, че това странно същество, същество, което прави разни неща и говори, е родната й дъщеря. Спомни си шперплатовото табло до видеобара, на което беше показан недостижимо прекрасният живот, и се опита мислено да сложи на него — и в него — Наташа. Наташа я гледаше мълчаливо. После попита:

— Какво ти става?

— Нищо — каза Марина. — Знаеш ли, я изпълзи в коридора. Там има един баян. Донеси го, обаче внимателно, гледай да не бутнеш капака, че ще влезе сняг.

След няколко минутки Наташа се върна с вледенената черна кутия.

— Сега ме чуй хубаво, Наташа — каза Марина. — Животът ми беше тежък и страшен. На покойния ти татко също. Искам ти да живееш различно. Защото животът е сложно нещо.

Марина се замисли, опитваше се да събере в няколко думи целия си горчив опит, всичките посещавали я през дългите магадански нощи мисли, за да предаде на Наташа равносметката на размислите си.

— Животът — каза тя, при което ясно си спомни тържествуващата усмивка на загърнатата в лимонено на цвят перде мръсна грозница — е борба. В тази борба побеждава по-силният. И аз искам, Наташа, да победиш ти. От днес започваш да се учиш да свириш на баяна на баща си.

— Защо? — попита Наташа.

— Ще станеш човек на изкуството — обясни Марина и кимна към черната дупка в стената — и ще постъпиш на работа в магаданската военна опера. Това е прекрасен живот, чист и радостен — Марина си спомни генерала с изтърканите мандибули и парализираните мускули на лицето, — пълен със срещи с чудесни, невероятни хора. Искаш ли да живееш така? Да видиш Франция?

— Да — тихо отговори Наташа.

— Значи — каза Марина — започваме веднага.

 

 

Успехите на Наташа бяха невероятни. За няколко дни тя се научи да свири толкова хубаво, че Марина реши, че е въпрос на наследственост, от татко й. Единствените ноти, които намериха в „Магадански мравок“, бяха на „Стража на Зее“ — песента беше публикувана като образец на истинското магаданско изкуство. Наташа започна да я свири веднага и Марина потресено се вслушваше в рева на морските вълни и поривите на вятъра, които се сливаха в химн на непреклонната воля на победилия всичко това мравок, и си мислеше каква ли съдба чака дъщеря й.

— Да, такива песни — шепнеше Марина, взряна в стрелкащите се по клавишите пръсти на Наташа.

Веднъж Марина се сети за мелодията от френския филм и успя да я изпее на дъщеря си, доколкото можа. Наташа веднага схвана мотива, изсвири го няколко пъти, а после се позамисли и го изсвири малко другояче, и Марина си спомни, че точно така беше звучал във филма. След този случай тя окончателно повярва в дъщеря си и когато Наташа заспиваше до нея, Марина грижовно завиваше с пердето беззащитната бяла наденичка на телцето й, все едно Наташа беше още яйце.

Понякога вечер започваха да си мечтаят как Наташа ще стане прочута музикантка и Марина ще отиде на някой неин концерт, ще седне на първия ред и най-после ще позволи на гордите си майчински сълзи да рукнат. Наташа много обичаше да си играе на такива концерти — сядаше пред майка си на щайгата, притискаше баяна до гърдите си и изпълняваше ту „Стража на Зее“, ту „Подмосковные вечера“; Марина в най-неочаквания момент прекъсваше изпълнението й с писклив вик „браво“ и започваше да кракопляска с последните си две останали крачета. Тогава Наташа се изправяше и се покланяше; правеше го така, все едно цял живот не е правила друго, и на Марина й оставаше само да бърше от страните си умилените си сълзи със стиска сено. Чувстваше, че вече не живее само и сама за себе си, а чрез Наташа, и че всичко, което иска сега от живота, е щастие за дъщеря й.

Но дните минаваха и Марина започна да забелязва у дъщеря си странна унесеност. Понякога Наташа спираше да свири, баянът в ръцете й замлъкваше и тя се взираше невиждащо в стената.

— Какво ти е? — питаше Марина.

— Нищо ми няма — отговаряше Наташа и започваше пак да свири.

Понякога захвърляше баяна, изпълзяваше в онази част на дупката, която Марина не можеше да види, и правеше там нещо неизвестно какво. Понякога идваха нейни приятели и приятелки, но Марина не ги виждаше, чуваше само младите им самоуверени гласове. Един ден Наташа я попита:

— Мамо, кой живее по-добре — мравките или мухите?

— Мухите — отговори Марина, — обаче довреме.

— А след довремето?

— Как да ти кажа… — Марина се замисли. — Животът им иначе не е лош, обаче в него няма кой знае какъв смисъл, и по-важното — няма сигурност, увереност в бъдещето.

— А ти имаш ли я?

— Аз ли? Разбира се, че я имам. Не виждаш ли, че не мога да мръдна оттук.

Наташа се замисли, после попита:

— А в моето бъдеще сигурна ли си?

— Да — отговори Марина. — Абсолютно.

— А можеш ли да направиш така, че вече да не си сигурна?

— Какво? — не я разбра Марина.

— Можеш ли вече да не си сигурна в нищо за мен?

— Защо го казваш това?

— Защо, защо. Защото, докато си сигурна в бъдещето ми, аз също няма да мога да мръдна оттук.

— Неблагодарница! — кипна Марина. — Всичко ти дадох, живота си ти дадох, а ти…

И замахна да плесне Наташа, но тя бързо изпълзя в ъгъла, където Марина дори не можеше да я вижда.

— Наташа — повика я след малко Марина. — Наташа, чуваш ли ме?

Но Наташа не отговори. Марина реши, че й се е разсърдила, и реши и да не я закача. Отпусна глава и задряма. На следващата сутрин много се учуди, когато не напипа до себе си топлото телце на Наташа.

— Наташа! — повика я тя.

Никакъв отговор.

— Наташа! — повтори Марина и се размърда разтревожено.

Наташа не отговаряше и Марина се паникьоса. Опита да се обърне, но огромното й тлъсто тяло изобщо не й се подчиняваше. Хрумна й, че то може би все още може да се движи, но просто не разбира какво иска тя от него или не е в състояние да разшифрова сигналите, които мозъкът й праща на мускулите му. Направи колосално волево усилие, но единственият отговор на тялото й беше раздалото се в недрата му тихо къркорене. Марина опита още веднъж и главата й успя да се извърти малко настрани. Сега Марина вече виждаше другия ъгъл на дупката и като извъртя очи докрай, съгледа увиснал от тавана малък сребрист пашкул, изпреден, както й се стори, от стотици тънки копринени нишки.

— Наташа — пак повика тя дъщеря си.

— Какво, мамо? — долетя от пашкула тихо-тихо гласче.

— Какво правиш? — попита Марина.

— Знаеш какво — отговори Наташа. — Ставам какавида. Време ми е вече.

— Какавида? — повтори Марина и заплака. — Защо не ме повика? Значи вече ставаш съвсем голяма?!

— Така излиза — отговори Наташа. — Вече ще живея както аз си знам.

— И какво ще правиш, като се излюпиш? — попита Марина.

— Ще стана муха — отговори Наташа изпод тавана.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Не искам да живея като теб, ясно ли ти е?

— Наташенка — примоли се Марина, — миличкото ми! Опомни се! Никога досега не е имало такъв позор в рода ни!

— Значи ще има — спокойно отговори Наташа.

 

 

На следващата сутрин Марина се събуди от някакво стържене. Увисналият от тавана пашкул леко се полюшваше и Марина разбра, че Наташа е готова да се излюпи.

— Наташа — почна Марина, като се стараеше да говори спокойно, — разбери ме. За да стигнеш до свободата и слънчевата светлина, трябва цял живот да работиш неуморно. Иначе е просто невъзможно. Това, което си намислила да направиш, е път право към дъното на живота, откъдето няма спасение. Разбираш ли какво ти казвам?

Пашкулът се спука по дължина и от горната част на пукнатината се подаде глава — беше Наташа, но вече изобщо не беше момиченцето, с което Марина по цели вечери си играеше на магадански концерти.

— А ние според тебе къде живеем? На тавана ли? — тросна се Наташа.

— Виж какво — заплашително каза Марина, — като ми се върнеш цялата насинена и с яйца в полата, няма да те пусна да припариш вкъщи.

— То пък една къща — сопна се Наташа.

Вече беше разкъсала пашкула и вместо скромно мравешко телце с четири дълги криле Марина видя типична млада муха с курвенски къса зелена пола с пайети. Наташа, разбира се, беше красива — но изобщо не с целомъдрената и бързо разтворима красота на мравешка царица. Изглеждаше ужасно вулгарно, но в тази вулгарност имаше нещо чаровно и привлекателно, и Марина разбра, че оня червендалест мъж от френския филм, ако трябваше да избира между нея, каквато беше на младини, и Наташа, без съмнение би избрал Наташа.

— Курва! — изтърси Марина и усети как с оскърбените й родителски чувства се смесва и чисто женска ревност.

— От курва го чувам — без да се обръща, отговори Наташа, докато оправяше прическата си.

— Ти… Ах, ти… — засъска Марина. — Да говориш така на майка си!?… Махай се от къщи! Да не си стъпила повече тук, чу ли ме?

— Махам се де, споко — каза Наташа, докато довършваше тоалета си. — И без това ми писна от тебе.

— Веднага! — кресна Марина. — Да говориш така на майка си! Марш оттука!

— И от баяна ти ми писна, идиотко дърта — каза Наташа. — Сама си свири на него, докато не пукнеш.

Марина отпусна глава на сеното и се разрида. Очакваше, че след няколко минути Наташа ще се опомни и ще допълзи да се извинява, и дори реши да не й прощава веднага, а да я поизтормози, обаче внезапно чу стърженето на забиваща се в пръст лопата.

— Наташа! — викна Марина и с чудовищно усилие успя да извърти глава към звука. — Какво правиш?!

— Нищо — отговори Наташа. — Махам се.

— Ами ето го изхода ей там! Ти какво, искаш да разрушиш всичко, което сме изградили с баща ти?

Наташа не отговори — продължи да копае съсредоточено и изобщо не погледна Марина, макар тя да я засипваше с всички възможни майчински клетви и проклятия. Тогава Марина успя, доколкото можа, да доближи глава до черната дупка в стената и закрещя:

— Помощ! Помощ, добри хора! Милиция!!!

Отговори й обаче само далечният вой на ледения вятър.

— Помощ! — пак закрещя Марина.

— Какво си се развикала — тихо каза Наташа някъде откъм тавана. — Първо, там няма никакви добри хора, и второ, така и така никой няма да те чуе.

Марина разбра, че дъщеря й е права, и изпадна в ступор. Лопатата равномерно стържеше под тавана и така продължи час или два, а после в дупката нахлу слънчев лъч заедно с пълен със забравени миризми свеж въздух. Марина го вдиша и неочаквано разбра, че светът, който беше мислила за завинаги отишъл си в миналото заедно със собствената й младост, всъщност е съвсем близо и че там е почнала есента, но още много време ще е топло и сухо.

— Чао, мамо — каза Наташа.

„Отлита“ — най-после осъзна Марина и викна:

— Наташа! Поне чантата си вземи!

— Взех си я! — викна отгоре Наташа. — Благодаря.

Затвори с нещо прокопания проход и в дупката пак стана тъмно и студено, но онези няколко секунди, през които беше светило слънцето, стигнаха на Марина, за да си спомни как е било всичко всъщност в онова далечно пладне, когато вървеше по крайбрежната улица и животът — с хиляди тихи гласове, долитащи откъм морето, от шумолящите листа на дърветата, от небето и от отвъд хоризонта — й обещаваше нещо прекрасно.

Марина погледна вестниците и с тъга осъзна, че те са всичко, което й е останало — по-точно всичко, което й е останало от живота. Вече не се сърдеше на дъщеря си и единственото, което искаше, беше Наташа да извади по-голям късмет от нея на крайбрежната улица. Знаеше, че дъщеря й все някога ще се върне, но знаеше и че сега, колкото и да е близо Наташа до нея, между тях винаги ще има тънка, но непрозрачна стена — все едно пространството, в което някога си бяха играли на магадански концерти, внезапно беше разделено от стигащ до тавана на дупката плътен жълт параван.