Виктор Пелевин
Животът на насекомите (1)

1. Руският лес

Наполовина скритият от стари тополи и кипариси главен корпус на почивната станция беше мрачна сива сграда, извърната със задницата си към морето, все едно по заповед на щуката и Иван Глупака. Фасадата й — с колони, напукани петолъчки и навеки превити от гипсовия вятър снопи — гледаше към тесен двор, в който се смесваха миризмите на кухнята, на пералното и на бръснаро-фризьорския салон, а към крайбрежната улица гледаше глуха стена със само два-три прозореца. На няколко метра от колонадата се издигаше бетонен зид, по който към далнините се точеха проблясващите под лъчите на залязващото слънце тръби на топлопровода. Високите парадни порти, скрити в сянката на циклопския балкон (по-скоро дори тераса), подпрян от колоните, бяха заключени толкова отдавна, че дори пролуката между крилата беше изчезнала под няколкото пласта спекла се боя и дворът обикновено пустееше — нарядко само в него предпазливо се вмъкваше камионът, който караше от Феодосия хляб и мляко.

Но тази вечер в двора го нямаше дори камиона, затова гражданинът, който бе опрял лакти на гипсовата балюстрада на балкона, беше далеч от всички възможни погледи, освен може би на двете патрулни чайки, които плуваха в небето като бели точици. Гражданинът гледаше надолу и надясно, към малката постройка на пристана за лодки, под чиято стряха беше монтирана фунията на високоговорителя. Морето бучеше, но когато вятърът духнеше към почивната станция, можеше да се чуят откъслеци от насочените към празния плаж радиопредложения:

— … изобщо всъщност не са еднакви, не са направени по един и същ шаблон…

— … ни е създал различни — и дали това не е част от великия замисъл, който, за разлика от скоротечните планове човешки, предполага дълговечни…

— … какво очаква от нас Господ Бог, който ни гледа с надежда? Ще съумеем ли да се възползваме от дара Му?…

— … самият Той също не знае как ще се откликнат душите, които е пратил да…

Чуха се звуци на орган. Мелодията беше като цяло величествена, само дето от време на време я прекъсваха някакви непонятни „уумпс-вуумпс“; гражданинът впрочем не успя да се вслуша както трябва, понеже музиката бързо спря и пак се чу гласът на говорителя:

— Слушахте нашето предаване от подготвения специално за нашата радиостанция с помощта на американската благотворителна организация „При реките Вавилонски“ цикъл… всяка неделя… нашият адрес е „Глас Божий“, Блис, Айдахо, САЩ.

Високоговорителят млъкна и мъжът изпъна показалец и измърмори:

— Аха, днеска е неделя. Значи ще има танци.

Изглеждаше странно. Въпреки топлата вечер беше със сив костюм с жилетка, с каскет и вратовръзка (почти така беше облечен и застаналият долу под него малък южен Ленин с обвит от лози и бръшлян сребрист чатал). Мъжът обаче, доколкото можеше да се съди, не се притесняваше от горещината и си му беше съвсем хубаво. Само от време на време си поглеждаше часовника, оглеждаше се и шепнеше с нещо като укор.

Високоговорителят съска няколко минути на празен ход, а после заговори гальовно-напевно на украински. В този момент мъжът чу зад себе си стъпки и се обърна. По терасата към него идваха двама души. Пръв вървеше нисичък дебеланко с бели гащета и шарен потник. След него крачеше чужденец с панамена шапка, риза с къси ръкави и светлобежов панталон; и с голямо леко заоблено куфарче в ръка. Че е чужденец, си личеше не толкова по дрехите, колкото по фините очила с тънки черни рамки и по нежния загар с онзи особен набоковски оттенък, с който кожата се покрива най-вече по далечни брегове.

Мъжът с каскета си посочи часовника с пръст и се закани на дебелака с юмрук, на което той отговори с вик:

— А стига бе! Всички бързаме!

Прегърнаха се.

— Здравей, Арнолд.

— Здрасти, Артур. Запознайте се. — Дебелият се обърна към чужденеца. — Това е Артур, за когото ви говорих. А това е Самюъл Съкър. Знае руски.

— Просто Сам — каза чужденецът и протегна ръка на Артур.

— Приятно ми е — каза Артур. — Как пътувахте, Сам?

— Благодаря, нормално — отговори Сам. — А при вас тук как е?

— Както обикновено — каза Артур. — Знаете каква е ситуацията в Москва, нали, Сам? Значи, тук е същото, само малко повече хемоглобин и глюкоза. Е, и витамини, разбира се — храната тук е свежа, много плодове и грозде.

— Освен това — добави Арнолд, — доколкото знаем, вие на Запад направо не можете да дишате от разни репеленти^[1] и инсектициди, докато нашата опаковка е абсолютно чиста екологично.

— А санитарно?

— В смисъл?

— Чиста ли е санитарно? Имате предвид кожата, нали? — каза Сам.

Арнолд като че ли се притесни.

— Хм… — наруши Артур неловкото мълчание. — Колко ще останете при нас?

— Три-четири дни, не повече — отговори Сам.

— И ще успеете да организирате маркетинга за толкова кратко?

— Не бих казал точно маркетинг. Просто искам да натрупам впечатления. Да си съставя, така да се каже, първоначално мнение доколко е целесъобразно да развиваме бизнеса си тук.

— Идеално — каза Артур. — Набелязал съм няколко образеца, които са достатъчно репрезентативни, и утре сутринта можем да…

— О, не — каза Сам. — Без постановки като прословутите фалшиви села на княз Потьомкин. Предпочитам случайния избор. Колкото и да е странно, така получаваш най-правилната представа за положението. И не утре сутринта, а сега, веднага.

— Ама как така!? — възкликна Артур. — Няма ли да си отдъхнете? Да хапнем, да пийнем…

— Да, наистина — каза Арнолд, — по-добре ще е утре. И на нашите адреси. Понеже иначе ще получите неправилна представа.

— Ако е неправилна, ще имате достатъчно време да я поправите — отговори Сам.

И ловко като спортист скочи на балюстрадата на балкона, седна и провеси крака навън. Двамата, вместо да го спрат, също се качиха при него. Артур се справи с това лесно, но Арнолд успя едва от втория опит и не седна като другите двама, а с гръб към двора, все едно го беше страх, че ще му се завие свят от височината.

— Напред — каза Сам и скочи надолу.

Артур го последва мълчаливо. Арнолд въздъхна и се претърколи с гърба напред след тях като аквалангист, който се гмурва от борда на лодка.

 

 

Ако имаше свидетел на тази сцена, той вероятно щеше да се наведе над балюстрадата с очакването да види долу три осакатени трупа. Но нямаше да види нищичко освен осем малки локви, смачкана кутия цигари „Приморские“ и пукнатините по асфалта.

Но пък ако имаше нечовешки остро зрение, наблюдателят би видял три комара, литнали към скритото зад дърветата селище.

Какво би почувствал този въображаем наблюдател и как би постъпил — дали би заслизал в недоумение по ръждясалата пожарна стълба, единствения път, който извеждаше от отдавна заключената и запусната тераса, или — казва ли ти някой? — би усетил в душата си ново и непознато чувство, седнал би на посивялата гипсова балюстрада и би скочил след тримата събеседници? Не знам. Пък и едва ли някой знае как би постъпил онзи, който всъщност не съществува, но пък за сметка на това има нечовешки остро зрение.

 

 

След като отлетя на няколко метра от стената, Сам се обърна към спътниците си. Артур и Арнолд се бяха превърнали в комари с характерния цвят на „сивите къщя“^[2], докарвал навремето Александър Блок до сълзи; сега двамата гледаха с навъсена завист спътника си, докато се полюшваха във въздушните потоци, надигащи се от нагрятата през деня земя.

Единствено ограниченията, наложени от устните органи на Сам Съкър, му попречиха да направи самодоволна гримаса. Той изглеждаше съвсем различно: беше светлошоколадов на цвят, с изящни дълги крачета, с прибрано коремче и с реактивно присвити назад крилца; докато от променените лица на Артур и Арнолд стърчеше нещо дебело, което приличаше било на дебела медицинска игла, било на измерител на скоростта на носа на реактивен изтребител, устните на Сам се издължаваха елегантно в шест тънки гъвкави израстъка, насред които стърчеше дълго остро хоботче — с други думи, ясно ви е как изглежда един москит кантатор в сравнение с две просташки руски насекоми. Освен това Артур и Арнолд летяха, все едно плуваха кучешката, а движенията на крилата на Сам напомняха по-скоро бътерфлай, така че той летеше много по-бързо и от време на време дори му се налагаше да спира и да увисва във въздуха, за да изчака спътниците си.

Летяха мълчаливо. Сам описваше широки кръгове около Артур и Арнолд, които намръщено гледаха кръговъртенето му; особено кофти му беше на Арнолд, понеже рубинената капка в коремчето му го дърпаше към земята. Сам летеше неизвестно накъде — избираше пътя по известни единствено на него ориентири, на няколко пъти завиваше и променяше височината, незнайно защо, влетя през един прозорец, прелетя през дълго пусто таванско помещение и изхвърча от другата страна; излязоха пред бяла стена и прозорец със синя рамка под гъстите сенки на високи круши. Сам се снижи, затрепка пред малък прозорец, покрит с бяла марля, и кацна на кривата дъска на долния перваз. Артур и Арнолд кацнаха до него. Щом тихото жужене на крилата им спря, чуха донасящото се иззад марлята хъркане.

Сам погледна Артур въпросително.

— Трябва да има пролука в ъгъла — шепнешком каза Артур. — Винаги ги правим.

Пролуката се оказа тесен процеп между рамката и марлята; Артур и Сам се провряха през нея лесно, но Арнолд имаше проблеми с коремчето: пъхтя, сумтя и успя да се промуши чак когато двамата му спътници го издърпаха за крачетата.

В стаята беше тъмно; миришеше на одеколон, плесен и пот. В центъра имаше голяма маса, покрита с мушама; до нея имаше легло и нощно шкафче, на което лъщяха строени най-различни красиви шишенца. На леглото, с усукани около него чаршафи, лежеше полуголо тяло, провесило син трикотажен крак към пода. Тялото потръпваше в спазмите на неспокоен сън и естествено, не забеляза появата на трите комара на нощното шкафче до главата си.

— Каква е тази татуировка? — тихо попита Сам, когато очите му свикнаха с полумрака. — Ленин и Сталин — това ясно, обаче защо отдолу пише „крал“? Този да не е местен владетел?

— Не — отговори Артур. — Това е съкращение. „Копои разгембени, айде лижете“.

— Мрази кучетата ли?

— Виждате ли — снизходително отговори Арнолд, — това е един доста сложен културен пласт. Ако почна да ви обяснявам, ще е буквално безкрайно. Дайте по-добре, като така и така долетяхме, да вземем пробата, докато обектът спи.

— Да, да — каза Сам. — Прав сте, разбира се.

Литна и след грациозен имелман над спящия кацна на нежната тънка кожа пред ухото му.

— Арнолд! — прошепна възхитено Артур. — Ама той лети съвсем безшумно!

— Това е то Америка — констатира Арнолд. — Я литни с него, че току-виж станала беля.

— А ти?

— Аз ще изчакам тук — каза Арнолд и се потупа с краче по коремчето.

Артур излетя и като се стараеше да бръмчи възможно по-тихо, стигна до Сам. Сам засега още не дупчеше, просто клечеше сред хълмовете на кожата, от които, същински брезички, стърчаха косми.

Сам стана, облегна се на една от брезичките и замислено впери поглед към далечните планини на зърната, издигащи се над гъстия рижав храсталак.

— Знаете ли — каза на Артур, когато той кацна до него, — аз много пътешествам, но винаги се удивлявам на уникалната неповторимост на всеки пейзаж. Наскоро бях в Мексико — не може да става и дума за сравнение, разбира се. Толкова богата, толкова щедра, дори прекалено щедра природа. Трябва да се провираш през гръдния чапарал до безкрай, докато намериш място да утолиш жаждата си. И трябва да си нащрек непрекъснато — понеже от горе, от косъма, върху теб може да се хвърли дива въшка и тогава…

— Въшките нападат, така ли? — попита Артур недоверчиво.

— Мексиканските въшки, да ви кажа, са много мързеливи и предпочитат да смучат кръв от нежните ни комарски коремчета, отколкото да си изкарват прехраната с честен труд. Но пък са доста тромави и ако те нападнат, в повечето случаи успяваш да изхвърчиш. Във въздуха обаче може да те порази бълха. С две думи, онзи свят е суров свят, жесток, но и същевременно прекрасен. Все пак, честно, по̀ ми харесва Япония. Безкрайни жълти пространства без почти никаква растителност — и все пак не са пустиня. Когато ги гледаш отвисоко, ти се струва, че си попаднал в далечната древност. Но всичко това трябва да се види собственоочно, разбира се. Няма нищо по-красиво от японско дупе, когато го озарява първият утринен лъч и го облъхва тих ветрец… Боже, колко прекрасен е животът понякога!

— А тук харесва ли ви?

— Всеки пейзаж си има своя чар — уклончиво отговори Сам. — Бих сравнил този пейзаж — той кимна към надвисналото над шията ухо — с Канада в района на Големите езера. С тази разлика, че тук всичко е по-близо до дивата природа, всички миризми са естествени… — Побутна с краче основата на близкия косъм. — Да, забравяме вече мириса на кожата, майко, черната…

И от тези последни думи — и от напевността, с която бяха произнесени — Артур разбра, че Сам се фука с познанията си за фолклора и идиоматиката.

— Всъщност — добави Сам, — разликата е приблизително като тази между Япония и Китай.

— И в Китай ли сте били? — попита Артур.

— Бил съм, да.

— А в Африка?

— Много пъти.

— И как е там?

— Не мога да кажа, че ми хареса особено. Усещането е, все едно кацаш на друга планета. Всичко е черно, тягостно. Освен това — моля да ме разберете правилно, не съм расист, но тамошните комари…

Артур не се сети какво друго да попита и Сам, след като му се усмихна възпитано, се зае със задачата си.

Изглеждаше някак странно: той отмести страничните власинки, острото му хоботче затрептя с невероятна скорост и досущ като нож в телешки салам се вряза в почвата в основата на най-близката брезичка.

Артур също искаше да се напие, но като си представи как грубият му дебел хобот пробива със стържене дебелата кожа, се притесни и реши да изчака. Сам пък успя да улучи капиляр от раз и коремчето му от кафяво вече ставаше червеникаво.

Повърхността под крачетата им потрепна, разнесе се тихото мучене на издишан дъх — Артур беше сигурен, че тялото го е издало по свои си вътрешни причини, без никаква връзка със случващото се, но все пак това го изнерви.

— Сам — каза той, — приключвайте. Тука не ви е Япония.

Сам не обърна никакво внимание на думите му. Артур го погледна и потръпна. Мъхестата муцунка на Сам, допреди минутка излъчваща интелигентност, сега бе странно променена, изпъкналите му сред власинките очи, очертани като в рамка от тънка черна линия, бяха безизразни, все едно от огледало на душата се бяха превърнали в изключени фарове. Артур се приближи до него и го побутна.

— Ей — каза му настойчиво. — Време е да свършваме.

Сам не реагира. Артур го бутна по-силно, но Сам все едно се беше вкоренил в почвата. Коремчето му продължаваше да се издува. Внезапно тялото под тях се размърда и изръмжа нечленоразделно. Артур панически подскочи и кресна:

— Арнолд! Помощ!

Но Арнолд, разтревожен от суетнята и предишните думи на Артур, вече се приближаваше над тях.

— Какво си се разбръмчал из цялата стая?! Какво има?

— Сам — отговори Артур. — Според мен се парализира. Не мога да го помръдна.

— Хвани го под крилете. Да, точно така. Внимателно, настъпил си му крачето. Сам, можете ли да хвърчите?

Сам кимна отпаднало. Кожата, на която бяха кацнали, се размърда и почна да се накланя надясно.

— Бързо! Излитаме! Сам, размърдайте си крилете, след миг ще е късно! — викаше Артур, без да пуска натежалото тяло на Сам; едва успяваше да избягва ударите на крилете му, които се размахваха безцелно и безсмислено.

В крайна сметка успяха някак да кацнат на нощното шкафче. Тялото се надигна от кревата, надвисна над комарите и в страшната тишина някъде от горе, откъм тавана, към тях като черна сянка се спусна огромна длан. Но в мига, когато Артур и Арнолд вече се канеха да оставят Сам на съдбата му и да литнат в две противоположни посоки, дланта промени посоката си, грабна едно от наредените на шкафчето шишенца и изчезна във висините; чу се далечният рев на пружините — тялото пак се тръшна на леглото.

— Артур — тихо попита Арнолд. — Какво има в тези шишета?

— Лес — отговори му Сам. — Руският ни лес е там.

— Какъв лес?

— „Русский лес“. Шипър-Кипър. И „Тройной“ — загадъчно отговори Сам.

— Сам, наред ли сте? — попита Арнолд.

— Наред съм си аз. — Сам се усмихна зловещо. — Но с вас тепърва трябва да въведем ред…

— Трябва да го изнесем на чист въздух, веднага — угрижено каза Артур.

Арнолд кимна и се опита да вдигне Сам, но той го перна с крило по хоботчето, литна, устреми се към прозореца и с невероятна пъргавина се провря през тясната пролука между рамката и опънатата марля, зад която вече се синееше изсветляващото южно небе.

 

 

Утринта бе тиха. Смъкващата се от планините мъгла се вливаше в алеите между кипарисите и отвисоко изглеждаше, все едно под разсечената от успоредните им зелени диги повърхност няма никакво дъно, а и да има, то е много надълбоко. Единичните ранобудници приличаха на риби, плуващи бавно из плитчините; очертанията им бяха размити и Артур и Арнолд вече два пъти се бяха спускали безрезултатно, първия път решили, че един подгънал кашон от телевизор е Сам Съкър, а втория, че пак е Сам, обаче се оказа копа сено, завита с найлон.

— Може да е хванал такси и да е заминал за Феодосия — каза Артур в тишината.

— Може — отвърна Арнолд. — Всичко може.

— Виж — каза Артур. — Това не е ли той?

— Не е — каза Арнолд, след като се взря по-добре. — Това е статуя на волейболист.

— Не-не, по-нататък, до будката. Излиза от храстите.

Арнолд погледна и видя нещо голямо, което приличаше на топче на торен бръмбар. Топчето се изтърколи от храстите, претърколи се до близката пейка, тръшна се на нея и изпружи странно тънките си крака напред.

— Кацаме — каза Арнолд.

След минута излязоха иззад празната будка за вестници, огледаха три-четириметровото околно пространство и седнаха от двете страни на дебелака. Той несъмнено беше Сам, но коренно се различаваше от онзи Сам, който предната вечер беше стоял на терасата на почивната станция. Разликата не беше само в издутото шкембе — тази нормална за комарите трансформация не беше от значение, — а в лицето, което, макар да си оставаше същото, сега изглеждаше някак натъпкано, но не като пълнена с ябълки гъска, да речем, а по-скоро като пълнена с гъска ябълка.

„По дяволите — помисли Артур, докато гледаше спокойния и малко плашещ профил на чужденеца. — Може би тази кръвна група не му понася! Може да е алергичен!“

— Едва ви намерихме, Сам — каза Арнолд.

— Че какво толкова ще ме търсите? — каза Сам. — Ей ме на, тук съм. И дойдохте. Сами ми дойдохте.

Говореше с нов, непознат глас, глух и някак завален.

— Къде спахте? — попита Артур. — Тук на пейката ли? Не сте тукашен, а знаете ли тукашните какви са напоследък…

Сам внезапно се обърна към Артур и го сграбчи за реверите.

— Какво ви става, Сам… — Артур се мъчеше да се откопчи от ръцете му. — Пуснете ме! Пуснете ме де! Хората гледат!

Това не беше вярно — гледаше ги само стреснатият Арнолд.

— Признавай, мръснико — сурово каза Сам. — Смучеш руска кръв, нали?

— Смуча — тихичко отговори Артур.

Сам пусна левия му ревер и железните пръсти на дясната му ръка стиснаха гърлото на Арнолд.

— И ти ли смучеш?

— И аз — призна в потрес Арнолд.

Ръката пусна гушата на Арнолд и го натисна по рамото с такава сила, че той се присви под нея като щангист, решил да вдигне прекалено голяма тежест, и дори си спомни каменната десница от трагедията на Пушкин, която беше чел още като ларва. Сам замълча, все едно обмисляше какво още да каже.

— Защо я смучете все пак, а? — попита намусено след две-три минути.

— Ами жадни сме — унило призна Артур.

Арнолд не го виждаше — гледката му беше заслонена от огромния търбух на Сам: приличаше на издуто от вятъра червено платно. Почувства се обиден обаче от унижението в гласа на другаря си и попита язвително:

— Това пък що за намеци са? Смучем и пием всякаква. Вие не смучете ли? Ясни са ми на мене тия приказки. Просто искате вие да изсмучете всичко до последната капчица. Я си погледнете шкембака. Ние с Артур за цяла седмица не можем да изсмучем толкова.

Сам пусна Артур и опипа огромния си издут търбух.

— Вставай, страна огромная^[3] — измърмори и се надигна тежко, като при това насмалко да размаже Арнолд на пейката. Вдигна лице към небето, пое си накъсано дъх няколко пъти, след това наведе глава и стисна очи, но вместо да кихне, както би могло да се предположи по увертюрата, заля асфалта в краката си с тъмновишнева повърня, воняща на кръв и одеколон. Огромният му тумбак се смали наполовина.

— Къде съм? — попита с глас, който вече приличаше на гласа на предишния Сам, след като се огледа.

— При приятели — каза почти смазаният Арнолд; усещаше как смазващата рамото му ръка олеква. — Успокойте се.

Сам завъртя глава, после погледна огромната кървава локва в краката си и попита:

— Какво стана?

— Ами — обясни Артур — просто техническа грешка. Попаднахме на бракуван екземпляр. Не си мислете, че всички руснаци пият „Русский лес“…

При тези думи очите на Сам отново се наляха с кръв и той пак стисна Артур и Арнолд над лактите и изръмжа:

— Хайде!

— Къде? — уплашено попита Артур.

— Ще видиш. Допило им се, моля ви се…

И все така, стиснал над лактите слабо съпротивляващите се Артур и Арнолд, Сам направи няколко монументални крачки по алеята към морето и пак повърна, този път много по-обилно. Бурният тъмен поток заля Артур и Арнолд с невероятна смрад (така вероятно миришат картонените орхидеи на манифестиращите пред трибуните) и потече надолу по асфалта. Арнолд усети, че ръката, която допреди миг го стискаше като менгеме и го влачеше, сега сама търси опора в него.

— Май се оправи — каза той на Артур и посегна да подкрепи Сам. — Да го разходим по крайбрежната, та да се освести съвсем.

— Какво му стана? — попита Артур.

— Лабилна психика — обясни Арнолд. — Препи кръв и изгуби контрол. Нещо като транс.

Алеята излезе на крайбрежната улица и продължиха заедно по нея. Сам вече вървеше сам: олюляваше се и току си оправяше очилата — едното им стъкло беше пукнато.

— Сам, оправихте ли се? — попита Арнолд.

— Май да — отпаднало отговори Сам.

— Можете ли да вървите сам?

— Господа — каза Сам, — моля да ме извините. Ужасен съм от поведението си.

— О, стига глупости — весело каза Арнолд. — Няма нищо. Вече го забравихме.

— Нали ви казах — намеси се Артур, — че първо трябва да си починете.

— Извинявам се — каза Сам, — но къде ми е куфарчето?

Арнолд се огледа. Куфарчето не се виждаше никакво.

— Ха, изгубили сме го. А какво има в него? Нещо ценно ли?

— Нищо особено. Материали за консервация. Видеокамера. Как сега ще взимам проби обаче?

— Ясно — каза Арнолд. — Забравили сте го. Ще се върнем и… Добре де, добре, Сам, разбирам ви. Сега ще литна дотам и ще изясня всичко.

— Но каква буря от емоции — каза Сам, — какъв водопад от чувства! Повярвайте ми, направо ме отнесе.

Артур и Арнолд внимателно настаниха слабичкото треперещо тяло на една пейка и седнаха от двете му страни. Сам ситно трепереше.

— Успокойте се, Сам — зашепна му майчински Арнолд. — Вижте колко тихо и спокойно е тук. Хвъркат чайки, разхождат се девойки. Вижте онова корабче там. Каква красота, нали?

Сам вдигна глава. В мъглата по бетонните плочи на крайбрежната улица вече бяха излезли първите сутрешни курортисти. Откъм столовата долетяха два гласа: детски, който попита нещо неразбрано, и авторитетен баритон, който му отговори също така неразбрано.

От мъглата се появи нисичък мустакат мъж по анцуг. След него вървеше момче с пълен с нещо тежко найлонов плик. Настигна мъжа и тръгна до него, като попоглеждаше Сам и спътниците му. Беше със сини гуменки и малко влачеше лявата, понеже връзките й не бяха вързани.