Виктор Пелевин
Животът на насекомите (15)

15. Ентомопилог

— И значи съм го замислил така, човек — звучеше тънкият тенор на Сам в ушите на Арнолд, — отивам там, купувам някаква тенекия на старо и я карам тука. Тука вече я продавам, двойно и тройно. Сега са скъпи, нали така. И с парите ще мога да взема още поне две.

Седяха на високата дървена ограда в началото на крайбрежната улица. Пръстите на Сам стискаха пластмасовите хълбоци на куфарчето с такава сила, че ноктите му бяха побелели; лицето му беше покрито с капчици пот и съсредоточено; гледаше към морето, но явно виждаше вместо морето нещо друго.

— В зелено, разбира се — продължи той, — понеже ония, дето си продадоха колите за рубли, сега го духат яко. Аз обаче ги разбирам тия работи. Да ти трябва ловен билет впрочем?

— Защо ми е? — попита Арнолд.

— Да си го имаш официално на стената вкъщи. Като дойдат да те оберат, вадиш пушката и — бум!… Направо е жестоко, човек! Сега си вадя: през четири инстанции трябва да минеш — и навсякъде шариш. До два бона и половина, представяш ли си?! Освен това мисля да…

Под тях се чу някакъв шум и Арнолд видя търкаляща се към оградата топка тор, по цялата бяха полепнали пожълтели листа.

„Есен е вече“ — помисли си той тъжно.

Зад топката подтичваше момче.

— Ей! — викна момчето. — Викат ви! В кафето, на масичките отвънка.

— Нас ли викат? — попита Арнолд. — Кой?

— Не знам — каза момчето. — Казаха ми да кажа, че Наташа нещо пострадала. Да знаете накъде е плажът? Щото в тая мъгла не се вижда нищо.

— Давай направо — каза Арнолд и махна с ръка в неопределена посока.

— Благодаря — каза момчето недоверчиво.

И пак забута топката, а Арнолд известно време гледа след него, като слушаше с половин ухо дърдоренето на Сам.

— Пък ако решиш, ела с мен в Унгария — тъкмо казваше Сам. — Шейсет долара е билетът в едната посока, скъп е, обаче си струва. И за пушка също си помисли — още повече си струва…

Арнолд го раздруса за рамото и каза:

— Сам, спрете. Има проблем.

Сам се стресна, тръсна глава, после се огледа. След това отвори куфарчето, извади стъклената банка, плювна в нея червено и я прибра.

— Това вече е интересно — каза с нормалния си глас. — Поне се очертава някаква перспектива. Какво е станало?

— Не знам — каза Арнолд. — Нещо с Наташа.

— О, Господи! — каза Сам. — Почва се значи.

Скочи на тревата и изчака Арнолд да свърши със сложните еволюции с преноса на теглото си, съпроводен от извъртане на тялото на сто и осемдесет градуса и увисване на ръце.

— Ако искате моето мнение — каза Арнолд, след като тупна тежко на тревата, — в подобни ситуации трябва да се държим твърдо още от самото начало. Иначе за всички става само по-зле. И никога не вдъхвайте никакви надежди.

Сам не каза нищо. Тръгнаха към крайбрежното кафене.

Около една от масичките се беше събрала малка тълпа и още отдалече си личеше, че там е станало нещо лошо. Сам пребледня и затича, разблъска тълпата, спря пред масата и замръзна.

От масата висеше тясна жълта мухоловка, ветрецът я полюшваше. По лентата на мухоловката бяха полепнали няколко листенца и хартийки, а в средата й, с безсилно увиснала глава, висеше Наташа. Крилата й бяха разперени по лепкавата повърхност и вече бяха пропити с отрова; едното беше разперено широко, а другото повдигнато някак почти неприлично. Под затворените й очи тъмнееха синини, а зелената й рокля, която толкова беше очаровала Сам с веселата си лъскавина, сега беше потъмняла и покрита със сиво-кафеникави петна.

— Наташа! — викна Сам и се хвърли към нея. — Наташа!

Спряха го. Наташа отвори очи, видя го и някак уплашено си оправи бретончето. Усилието обаче явно й дойде прекалено — ръката й се отпусна безсилно и залепна за намазаната на мухоловката отрова.

— Сам — успя да каже тя едва-едва, — добре, че дойде. Виждаш ли, аз…

— Наташа — прошепна Сам. — Прости ми.

— Виждаш ли, Сам — тихо продължи Наташа, — аз като последна глупачка тренирах пред огледалото. Плийз чийз енд пеперони. Мислех си, че ще замина с теб…

Вятърът донесе откъм високоговорителя над лодките едва чути трели на балалайка.

— Разбираш ли, Сам, не в Америка, а с теб… Притеснявах се как ще е там… Помниш ли как ходихме да се къпем? А мама, можеш ли да си представиш, ми уши нова рокля от пердето си. Изобщо не знаех, докато не я видях, беше я сложила на дивана. Все ми казваше — Наташенка, посвири ми още малко на баяна, понеже скоро ще заминеш и ще ме оставиш… Обаче не й казвайте, нали… По-добре да си мисли, че съм заминала, без да й се обадя…

Наташа отпусна глава и на дългите й ресници заблестяха капчици сълзи.

— Момент — чу се отляво женски бас. — Дайте да мина.

До масата се приближи келнерката с моравото петно на строгото си като на съдбата лице. Носеше огромна алуминиева бака с червен надпис „Контейнер III“. Сложи баката на земята, изтърси в нея остатъците храна от чиниите на масата, а после с едно движение на силната си и жестока ръка отлепи от плота мухоловката с Наташа, смачка я на малко жълто топче и хвърли и нея в баката. Нечии ръце пак задържаха Сам да не се хвърли след нея. Келнерката лепна на масата нова мухоловка, вдигна баката и тръгна към следващата маса. Гражданите почнаха да се разпръсват, а Сам стоеше като истукан и гледаше увисналата от масата лепкава жълта лента.

— Хайде, Сам — чу Сам тихия глас на Арнолд. — Вече няма с какво да й помогнем. Да тръгваме. Трябва да пийнете нещо, сериозно говоря. Ще отидем при Артур, той се премести в къщата на покойния Арчибалд. Монтира два казана и факс. Там е тихо, спокойно. Моля ви, не гледайте тази мухоловка, умолявам ви…

— Може ли да мина?

Сам вдигна пълните си със сълзи очи. Пред него стоеше странна фигура с нещо като сребристо наметало, което почти се влачеше по земята — а може би това бяха прибрани зад гърба дълги тежки крила.

— Може ли да мина? — повтори фигурата. — Ако ви е много тъжно, препрочетете страница 61.

Сам кимна и отстъпи встрани.

Голямата топка тор с необичайно червеникав оттенък се търкулна настрани и напред се просна дългата празна крайбрежна улица. Далече напред имаше шезлонг, в който се беше изтегнала още една топка тор, червеникавочерна. От по-близо се видя, че това е дебела червена мравка с морска униформа; на кокардата й със златни букви пишеше „Iван Крилов“, а на гърдите й беше посадена толкова голяма градина орденски лентички, каквато може да се отгледа единствено ако наториш плата с дълъг и безсмислен живот. Мравката държеше отворена консерва и олизваше американски хуманитарен кренвирш, а на стойката пред нея имаше минителевизор, на чиято антена беше закачено триъгълно бяло знаменце. На екрана на телевизора в лъчите на няколко прожектора се кълчеше водно конче.

Подухна хладен вятър и мравката вдигна яката на мушамата си и се наведе напред. Водното конче подскочи два-три пъти, разпери красивите си дълги криле и запя:

Отговор от мен

никой да не търси,

отговор на тебе само аз ще дам…

Обраслият с червеникави косми тил на мравката, по който се мятаха от вятъра черни ленти с избледнели котви, започна да се налива с морава кръв.

Дмитрий пъхна ръце в джобовете си и си продължи по пътя. От крилото му се отлюспи люспица и вятърът я завъртя, после тя кацна на посипания с окапали листа бетон. Беше горе-долу колкото длан, от едната страна лилава, прорязана от няколко тъмнеещи към края жилки, а от другия край — бяла, плавно събираща се в сияеща точка.

… Някой летен ден,

литна ли на слънце,

да живея, както само аз си знам.^[1]