Виктор Пелевин
Животът на насекомите (2)

2. Инициация

— Тате, видя ли ги тия странни чичковци? — каза момчето, когато отминаха пейката.

Баща му плю на бетона и каза:

— Пияници. Ако не слушаш, и ти ще станеш като тях.

Отнейде в ръцете му се появи топка омесен тор. Той я подхвърли на сина си и момчето едва успя да подложи ръце и да я хване. От думите на баща му не му беше съвсем ясно какво и кого да слуша, за да не стане или да стане като тези чичковци, но щом топлата топка пльосна в шепите му, всичко му се изясни и момчето мълчаливо пусна подаръка от татко в плика.

От мъглата изплува дълга тясна палатка, подобна на застанала на едната си страна кибритена кутия. Вътре, зад шарените кутии цигари, парфюми и одеколони и отвратителни провесени къси гащета скучаеше продавачката. Зад гърба й пушлявеше мазен грил, в който се печаха равнодушни бели бройлери. На стената на палатката висеше високоговорител, от който на тласъци излиташе музика, все едно през зацапаната черна мрежа я избутваше невидима велосипедна помпа.

— Прощавайте, плажът накъде е? — попита бащата.

Продавачката подаде ръка през прозорчето и мълчаливо посочи някъде в мъглата.

— Хм… А по колко са ето тези чашки там? — попита бащата.

Продавачката му отговори, съвсем тихо.

— Много скъпи бе — каза бащата. — Хайде, дайте ги. Подаде чашките на сина си, той ги прибра в плика и продължиха. Палатката изчезна, а пред тях се появи тесен мост. Оттатък моста мъглата ставаше още по-гъста — виждаха само бетона под краката си и освен това от двете им страни се мяркаха размити зелени черти, може би огромни треви, а може би дървета. Вместо небе над главите им беше надвиснал ниският белезникав свод на мъглата, а отляво от време на време се появяваха празни кашпи, повечето кръгли, приличаха на тапи.

— Татко — попита момчето, — а мъглата какво е?

Бащата се замисли, после подаде на сина си няколко малки топчета тор и каза:

— Мъглата е съвсем мънички капчици вода, които висят във въздуха.

— А защо не падат на земята?

Бащата се позамисли и подаде на момчето още едно топче. После каза:

— Защото са съвсем мънички.

Момчето пак не успя да забележи откъде татко му взима торта и се огледа, все едно искаше да види тези съвсем мънички капчици.

— Няма ли да се загубим? — попита разтревожено. — Вече трябваше да сме стигнали до плажа.

Бащата не отговори. Вървеше мълчаливо през мъглата и на момчето не му оставаше нищо, освен да го следва. Стори му се, че върви с татко си под най-голямата новогодишна елха на света през огромни памуци, нахвърляни вместо сняг, че вървят неизвестно накъде и че баща му само се преструва, че знае пътя.

— Татко, и къде само вървим и вървим…

— Какво?

— Нищо…

Момчето вдигна очи и видя встрани неясно блещукане. В бялата мъгла не можеше да се види източникът му и какво точно свети — дали част от мъглата наблизо сияе със синкав пламък, или някакъв неизвестно от кого включен прожектор се опитва да я пробие.

— Татко, виж!

Баща му вдигна глава и спря.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна баща му и тръгна пак. — Сигурно са забравили да изключат някоя лампа.

Момчето тръгна след него, като току поглеждаше към изчезващата зад тях светлина.

Няколко минути вървяха мълчаливо; момчето пак се обръщаше, но светлината вече не се виждаше. За сметка на това в главата му пак почнаха да нахлуват странни и объркани мисли, каквито никога не биха се появили на нормално място.

— Татко — каза момчето, — знаеш ли, изведнъж си помислих, че ние с тебе отдавна сме се изгубили. Че само си мислим, че отиваме на плажа, а всъщност няма никакъв плаж. Чак се уплаших…

Бащата се разсмя и го потупа по главата. После в ръцете му се появи толкова огромна топка тор, че можеше да стане за глава на торен човек.

— Знаеш как казват — каза бащата. — Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Момчето кимна уклончиво, успя да напъха подаръка на баща си в плика и го хвана по-изкъсо, понеже тънките найлонови дръжки вече бяха почнали да се разтягат и деформират.

— Няма да се плашиш — каза бащата. — Нали си мъж, войник. На̀.

Момчето взе поредната топка тор, опита се да я удържи, но я изпусна, а след нея изпусна на бетона и плика и чашите се строшиха. Момчето клекна до плика, опипа купчината тор, която се беше изсипала от него, и уплашено погледна баща си, но вместо очакваното смръщване видя на лицето му тържествено и някак си официално умиление.

— Ето че порасна — каза баща му и му подаде още шепа тор. — Днес ти е вторият рожден ден, така да се каже.

— Защо?

— Защото вече няма да можеш да носиш цялата си тор. Вече ще си имаш твой Я, като мен и мама.

— Мой Я? — попита момчето. А какво е Я?

— Виж сам.

Момчето погледна внимателно баща си и видя до него голяма полупрозрачна кафеникавосива топка.

— Какво е това? — попита уплашено.

— Това е моят Я — каза бащата. — Сега и ти ще си имаш Я.

— А защо не съм го виждал досега?

— Защото беше още малък. А сега си порасъл достатъчно и вече можеш да видиш свещената топка сам.

— Защо е такава мека и трепка, все едно е нереална? От какво е?

— Струва ти се мека и нереална — каза бащата, — защото я виждаш за пръв път. Като свикнеш с нея, ще разбереш, че тя е най-реалното нещо на света. Тя е от най-чиста тор.

— Ааа — каза момчето. — Ето значи откъде си взимал торта, дето ми я даваше. Понеже все ми ги даваш топчетата, обаче не знаех откъде ги взимаш. Пък излиза, че си имал много. Как каза, че се казва?

— Я. Това е свещена египетска дума, с която торните бръмбари от много хилядолетия назовават топчетата си — тържествено отговори бащата. — Засега твоят Я е още мъничък, но постепенно ще става все по-голям и по-голям. Част от торта ще ти я дадем с майка ти, а след това ще се научиш да си я намираш сам.

Момчето все така беше клекнало и гледаше баща си с недоверие. Баща му се усмихна и цъкна с език.

— А откъде ще взимам тор? — попита момчето.

— Отвсякъде — каза бащата и направи широк жест към мъглата.

— Но там няма никаква тор, татко.

— Напротив, там има само тор.

— Не разбирам — каза момчето.

— Ще разбереш. Чуй: за да стане всичко наоколо тор, трябва да имаш Я. Тогава целият свят ще е в ръцете ти. И ще го буташ напред.

— Как може да бутам напред целия свят?

Баща му опря ръце в топката и я бутна да се затъркаля. После каза:

— Това е целият свят.

— Нещо не разбирам — каза момчето. — Как така тая топка тор може да е целият свят? И как така целият свят може да стане топка тор.

— Не бързай — каза бащата. — Изчакай твоят Я да стане по-голям и ще разбереш.

— Но топката е малка.

— Само така изглежда — каза бащата. — Виж колко тор ти дадох днес. А моят Я изобщо не стана по-малък от това.

— Но ако това е целият свят, какво е тогава всичко останало?

— Кое останало?

— Ами останалото. Другото.

Бащата се усмихна търпеливо.

— Знам, че е сложно за разбиране. Но освен тор, лайна сиреч, няма нищо друго. — Пак направи широк жест към мъглата. — Всичко това наоколо всъщност е Я. И целта ни в живота е да го тикаме напред. Разбираш ли? Когато погледнеш наоколо, просто виждаш Я отвътре.

 

 

Момчето се намръщи и за известно време се замисли. После почна да събира изсипалата се пред него тор с ръце и невероятно умело бързо направи топка, не съвсем кръгла, но несъмнено топка. Топката беше висока точно колкото момчето и това му се стори странно.

— Татко — каза то, — само допреди малко имах само един плик тор. А това тука е за половин камион. Откъде се взе?

— Това е торта, която сме ти дали с мама още откакто се роди — каза бащата. — Винаги си си я носил, просто не си я виждал.

Момчето огледа топката пред себе си.

— И значи сега трябва да я търкалям?

Бащата кимна.

— И всичко около мен, всичко наоколо е тази топка?

Баща му пак кимна.

— Но как така мога едновременно да виждам тази топка отвътре и да я бутам напред?

— Не знам. — Бащата разпери ръце. — Като пораснеш, може да станеш философ и да ни обясниш.

— Добре де — каза момчето, — но ако няма нищо освен тор, кой съм тогава аз? Аз нали не съм от тор?

— Ще се опитам да ти обясня — каза бащата, бръкна в топката и подаде на сина си още една шепа тор. — Точно така, точно така, хвани я с шепи… Сега погледни внимателно топката си. Тя — това си ти.

— Как така? Ето ме мене — каза момчето и си посочи гърдите с палец.

— Не мислиш правилно — каза бащата. — Мисли логично. Ако казваш за нещо Я, значи това си ти. Твоят Я си ти.

— Моето ти е Я? — попита момчето. — Или твоето ти?

— Не — каза бащата. — Твоят Я си ти. Е ти. Седни на пейката, успокой се и ще го разбереш.

Това, което бащата нарече пейка, беше дълга квадратна грубо одялана греда някъде в края на полезрението. Едната й страна беше доста обгоряла — от подпалено кошче за боклук може би — и сега пейката приличаше на многократно уголемена кибритена клечка. Момчето дотъркаля своя Я до пейката, седна и погледна баща си. После попита:

— Мъглата няма ли да пречи?

— Няма — отговори бащата. — Виж, вече почти се вдигна. Но не гледай наникъде другаде.

Момчето погледна баща си, сви недоверчиво рамене и се втренчи в буцестата повърхност на току-що слепената си топка. Под погледа му тя постепенно се заглади и дори стана лъскава. После започна да става прозрачна и вътре в нея се видя някакво движение. Момчето потрепери.

От дълбините на топката го гледаше шипеста черна глава с мънички очички и яки челюсти. Шия нямаше — главата излизаше направо от твърдата черна черупка, а отстрани на черупката мърдаха пак шипести черни крачета.

— Какво е това? — попита момчето.

— Отражение.

— На какво?

— Ама какво само питаш? Нали разбра всичко? Хайде пак да мислим логично. Задай си въпрос — ако виждам пред себе си отражение и знам, че пред мен е Я, какво виждам?

— Ами… мен си — каза момчето.

— Е, разбра най-после — каза бащата.

Момчето се замисли.

— Но нали отражението винаги се отразява от нещо — каза след малко и погледна черната шипеста и рогата глава на баща си и лъскавите му малки очички.

— Точно така — каза бащата. — И какво?

— В какво се отразява?

— Как в какво? Ама и ти си един… Нали го виждаш с очите си. В самото себе си, в какво друго?

Момчето мълча дълго, взряно в топката тор, после вдигна крачето си пред устата си.

— Да — каза накрая, гласът му малко трепереше. — Ясно. Разбрах. Това е Я. Да, именно и тъкмо Я.

— Браво — каза бащата, слезе от кибритената клечка и се надигна на четирите си задни крачета, та с предните да затъркаля топката си. — Давай да тръгваме.

 

 

Мъглата беше станала толкова гъста, че приличаше на кълбета пара в баня, и за това, че се движат, можеше да се съди единствено по бавно оставащите зад тях линии в плочите бетон — появяваха се на всеки три метра от бялото небитие, в някои беше покарала трева. Отстрани на плочите имаше ръждясали железни скоби — за куките на крана. Нищо друго не можеше да се каже за околния свят.

— А Я само торните ли го имаме? — попита момчето.

— Не, защо. Всички насекоми имат Я. Всъщност тъкмо насекомите са своят Я. Но само скарабеите могат да го виждат. И освен това скарабеите знаят, че целият свят също е част от техния Я, и тъкмо затова казват, че търкалят света пред себе си.

— Тоест всички около нас също са торни бръмбари, така ли? След като имат Я.

— Разбира се. Но торните бръмбари, които го знаят, се наричат скарабеи. Скарабеите сме онези, които носим древното знание за същината на живота — каза бащата и потупа с краче по топката си.

— Ти скарабей ли си, татко?

— Да.

— А аз?

— Още не съвсем — каза бащата. — Трябва да преминеш през главното тайнство.

— Какво главно тайнство?

— Виждаш ли, сине — каза бащата, — природата на главното тайнство е толкова непостижима, че е по-добре изобщо да не се говори за нея. Просто изчакай, докато му дойде времето.

— А дълго ли трябва да чакам?

— Не знам — каза бащата. — Може да е минутка. Може да е три години.

Въздъхна и затъркаля топката си напред.

Момчето гледаше баща си и подражаваше на всичките му движения. При всяко бутване бащините му ръце потъваха дълбоко в торта и на момчето не му беше ясно как успява да ги измъква.

Опита се да натика и то толкова дълбоко ръцете си в топката и на третия опит успя — просто трябваше да събере пръсти, все едно се кръсти. Докато се въртеше, топката повличаше ръцете и те се изтръгваха от нея в момента, когато краката ти аха-аха да се откъснат от земята. „Ами ако бръкна още по-дълбоко?“ — помисли момчето и завря с всички сили ръцете си в торта. Топката се търкулна напред, краката на момчето се отделиха от земята и сърцето му прескочи, все едно както когато за пръв път правиш „слънце“ на висилка. Момчето излетя нагоре, застина за миг в зенита и се понесе надолу заедно с търкалящата се по бетона торна сфера. Докато падаше, осъзна, че топката ей сегичка ще мине през него, но нямаше време дори да се уплаши. Настъпи мрак, а когато момчето се свести, частта на сферата, която преди миг го беше залепила за бетона, вече го издигаше нагоре.

— Добро утро — каза гласът на баща му. — Как спа?

— Какво стана, татко? — попита момчето, докато се мъчеше да преодолее главозамайването.

— Животът, сине — отговори баща му.

Момчето погледна към него и видя сиво-кафявата топка, която се търкаляше напред през бялата мъгла. Баща му не се виждаше никакъв — но като се вгледа, момчето забеляза на повърхността на топката неясен размазан силует, който се въртеше заедно с нея. В силуета се различаваха торс, ръце и крака — и дори две очи, взрени едновременно и навътре в топката, и навън. И гледаха момчето печално.

— Мълчи, сине, мълчи. Я знам какво ще попиташ. Да. С всички става точно това. Ние, скарабеите, просто сме единствените, които го виждат.

— Татко — попита малката топка, — а защо Я по-рано мислех, че ти вървиш зад топката си и я буташ напред?

— Защото беше още мъничък, сине.

— И цял живот така — с главата напред в бетона…

— И все пак животът е прекрасен — малко заплашително каза бащата. — Лека нощ.

Момчето погледна напред и видя приближаващия се към челото му бетон.

— Добро утро — каза голямата топка, когато мракът се разсея. — Как си? Как е настроението?

— Никак — отговори малката топка. — Никакво.

— Старай се да ти е добро. Млад си, здрав си — какви са ти проблемите? Виж, аз…

Голямата топка трепна и млъкна. После попита малката:

— Чуваш ли нещо?

— Нищо — отговори малката. — Какво да чувам?

— Като че ли… Не, сторило ми се е — каза голямата топка. — Та за какво говорех?

— За настроението.

— А, да. Защото ние самички си създаваме настроението и всичко останало. И трябва да се стремим да… Ето пак!

— Какво? — попита малката топка.

— Стъпки. Не ги ли чуваш?

— Не. Къде?

— Пред нас — отговори голямата топка. — Все едно тича слон.

— Сторило ти се е — каза малката топка. — Лека нощ.

— Лека нощ.

— Добро утро.

— Добро утро — въздъхна голямата топка. — Може и да ми се е сторило. Понеже вече съм стар Я. Не съм добре със здравето. Будя се сутрин и си мисля — ще се търкалям нанякъде и…

— Защо? — каза малката топка. — Изобщо не си стар.

— Стар съм, стар съм — тъжно каза голямата топка. — Скоро ще ти се наложи да се грижиш за мен. Няма да искаш обаче…

— Защо да не искам? Ще искам.

— Просто така си мислиш. Сега. А после ще си почнеш твой си живот и… Ето пак!

— Какво пак? — нетърпеливо попита малката топка.

— Стъпки. Ох… А сега и камбани. Не чуваш ли?

Голямата топка спря.

— Давай да се търкаляме напред — каза малката топка.

— Не — каза голямата. — Ти се търкаляй, Я ще те настигна.

— Добре — каза малката и изчезна в мъглата.

Голямата топка остана на мястото си. Вече не чуваше никакви стъпки, така че бавно се затъркаля напред.

— Сине! — викна. — Ей? Къде си?

— Тук — отвърна глас от мъглата. — Лека нощ!

— Лека нощ!

— Добро утро!

— Добро утро! — викна голямата топка, търкулна се натам, откъдето беше дошъл гласът, и се търкаля доста дълго, докато не стана ясно, че се е разминал със сина.

— Ей! — викна той пак. — Къде си?

— Тук съм.

Този път гласът дойде отдалече и отляво. Голямата топка се затъркаля натам, но веднага уплашено спря. Някъде напред се разнесе гръмоподобен удар, толкова силен, че чак бетонът потрепери. Следващият удар беше по-близък и торната топка видя огромна червена обувка с остър ток, който почти се вряза в бетона на няколко метра пред нея.

— Татко! Я също чувам стъпките вече! Какво е това? — долетя далечният глас на сина.

— Сине! — отчаяно изкрещя бащата.

— Татко!

Момчето изпищя от страх и вдигна очи. Над главата му премина сянка и за миг му се стори, че вижда червена обувка с тъмно петно на подметката, която отлита в небето, и му се стори още, че в невъзможните висини, където се беше издигнала обувката, се очертава силуетът на огромна, разперила криле птица. Момчето с мъка отлепи ръце от топката тор и се хвърли натам, откъдето за последно беше чуло гласа на баща си. След няколко крачки стъпи на голямо тъмно петно, подхлъзна се и насмалко не падна.

— Татко — тихо каза момчето.

Да гледа това, което беше останало от баща му, беше прекалено тежко и момчето, постепенно осъзнавайки какво е станало, се заклатушка назад към своята топка. Пред очите му се появи милата муцунка на татко със страшните само на пръв поглед хитинови рога и пълните с обич лъскави очички и то заплака. След това си спомни как татко, докато му подаваше късчета тор, му казваше, че сълзите не помагат, и спря да плаче.

„Душата на татко отлетя на небето — помисли момчето, като си спомни бързо отлитащото нагоре петно на огромната подметка — и аз вече не мога да му помогна с нищо.“

Погледна топката си, учуди се колко е пораснала толкова бързо, после погледна ръцете си, въздъхна и ги опря в топлия, леко мек тор. Погледна за последно натам, където бе свършил животът на татко му (вече не се виждаше нищо освен мъгла), и бутна Я напред.

Топката беше толкова голяма и тежка, че момчето трябваше да съсредоточи цялото си внимание и всичките си сили, и то изцяло се отдаде на наистина тежкия си труд. През главата му прехвърчаха объркани мисли — отначало за съдбата, после за татко, после за самия него — и скоро момчето му хвана цаката и вече не трябваше да бута топката, достатъчно беше само да тича подире й на тънките си черни крачета, надигнало леко глава, та дългият хитинов израстък под долната му челюст да не задира в нея. След още няколко крачки крачетата му потънаха в торта достатъчно дълбоко, топката го повдигна и после го стовари на бетона отпред, и животът си потече по своето русло — руслото, по което се затъркаля напред.

Бетонът се надигаше към очите на момчето и настъпваше мрак, а когато се появяваше светлината, оставаше единствено слабият спомен, че само преди минутка си сънувал нещо много хубаво.

„Я ще порасна голям, ще се оженя, ще си имам деца и Я ще ги науча на всичко, на което ме научи татко. И Я ще съм с тях толкова добър, колкото беше с мен той, а когато Я остарея, те ще се грижат за мен и всички ще живеем дълго и щастливо“ — мислеше момчето, докато се будеше и се издигаше плавно по окръжността към и срещу новия ден, движение през студената мъгла към плажа.