Виктор Пелевин
Животът на насекомите (10)

10. Полет над вражеското гнездо

По покрива на автобусната спирка тропаше дъжд. Наташа седеше на тясната метална пейка, свила се чак в студения стъклен ъгъл, и плачеше. До нея седеше Сам и потръпваше от долитащите пръски.

— Наташа — каза той и опита да свали ръцете й от лицето й.

— Сам — каза Наташа. — Не ме гледай. Размазал ми се е гримът.

— Успокой се — каза Сам. — Трябва да пийнеш нещо или…

Бръкна с два пръста в джоба на ризата си и извади дълга цигара с усукано крайче — приличаше на острие на стрела, — огледа я с известно съмнение и после я лапна. Запали я, дръпна два пъти и потупа Наташа по рамото.

— Ето, пробвай.

Наташа го погледна с подозрение през пръсти и попита:

— Какво е това?

— Марихуана — отговори Сам.

— Откъде си я взел?

— Няма да повярваш — каза Сам. — Обаче разхождам се тази сутрин по крайбрежната улица, никакви хора нямаше още, и изведнъж чувам — конски копита. Обръщам се и що да видя — към мен препуска конник, целият в черно, с дълга бурка. Спира до мен, вдига коня на задните му крака — и ми подава цигарата. И аз я взех. А конят изцвили и…

— И какво? — попита Наташа.

— И препусна.

— Много странно.

— Не всъщност — каза Сам. — Това според мен е древен татарски обичай. Четох за нещо такова у Херодот, докато бях в колежа.

— Няма ли да ми призлее? — попита Наташа.

— Няма — каза Сам и дръпна още веднъж. — Ще ти стане хубаво.

И все едно за да потвърди думите му, цигарата между пръстите му припука и изпусна дълга тънка струйка дим. Наташа предпазливо, все едно хващаше оголена жица, я взе и погледна Сам недоверчиво.

— Страх ме е — прошепна. — Никога не съм опитвала.

— Да не би да си мислиш — нежно попита Сам, — че ти мисля злото?

Лицето на Наташа се разкриви и Сам разбра, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Ти нямаш грях — все така нежно каза той. — Мисли си за други неща.

Наташа примигна, за да махне сълзите, вдигна цигарата и си дръпна. Цигарата пак припука и от нея излезе синя струйка дим.

— Защо пращи така? — попита Наташа. — Вече втори път.

— Не знам — каза Сам. — Какво значение има?

Наташа хвърли фаса в бълбукащата и вдигаща мехури вадичка, която минаваше по асфалта точно между обувките й. Той падна във водата, изгасна и заплува; вадичката падаше като водопадче от тротоара на асфалта и когато хартиената тръбичка се преметна през бордюра, Наташа я изгуби от поглед.

— Виждаш ли тези мехурчета, Наташа? — попита Сам. — И ние сме същите. Насекомите се избиват взаимно често без изобщо да подозират. И никое не знае какво ще стане с него утре.

— Аз изобщо не го забелязах как долетя — каза Наташа. — Смачках го машинално.

— Той беше пиян — каза Сам. — Освен това кой хапе по дупето? Само самоубийците. Ами че това е най-чувствителното място.

И сложи ръка високо на бедрото на Наташа.

— Тук те ухапа, нали?

— Да — тихичко отговори Наташа.

— Боли ли?

Наташа вдигна към него празните си и загадъчни зелени очи и каза:

— Целуни ме, Сам.

Дъждът постепенно отслабваше. По стъклените стени на спирката бяха налепени избелели плакати и обяви. Сам — беше впил устни в устните на Наташа — забеляза точно срещу лицето си обява: „Продавам тлъсто куче. Евтино. Вечер. Търсете Серьожа“. Листчетата с телефоните отдолу бяха откъснати, а почеркът беше четлив, уверен, с наклон наляво. Сам отмести очи. Съседната обява гласеше: „Интимен електромасаж по домовете. Цена — по договаряне“. Под нея се подаваше трета обява, в която някой си Андрис много държеше да си купи стол „Мемфис“ от комплект „Атлантис“.

— Ах, Сам — каза Наташа, — никой не ме е целувал така.

— Къде да отидем? — попита Сам.

— Мама си е вкъщи — каза Наташа, — а и сме скарани.

— При мен в хотела?

— О, не! Какво ще си помислят за мен? Тук всички се познаваме. По-добре вкъщи.

— А майка ти?

— Тя няма да ни види. Обаче има един много гаден навик — непрекъснато чете на глас. Не че разбира какво чете.

— Далече ли е?

— Не — каза Наташа. — Шест-седем минутки. Сам, ужасна съм, нали?

Сам стана, излезе изпод навеса на спирката и погледна към небето.

— Да тръгваме. Дъждът спря.

Дъждът беше превърнал алеята към почивната станция в кафяв канал и увитият от лози Илич, който стърчеше от едната й страна, приличаше на фигура на нос на кораб, заседнал на кален бряг. Отначало Сам опитваше да стъпва на местата, където калта изглеждаше по-плитка, но след няколко метра алеята почна да му се струва хитро и зло живо същество, решило да му вгорчи живота възможно повече, докато върви по гърба му. Така че излезе на тревата отстрани и тръгна по нея. Краката му подгизнаха веднага, разбира се, но пък калта от обувките му падна, забърсана от мокрите стъбла. Наташа вървеше пред него, хванала обувките си в ръце, и балансираше с тях с невероятна изящност.

— Почти стигнахме — каза тя. — Сега надясно.

— Ама долу в дерето ли? — попита Сам.

— Да — каза Наташа. — Домът ни е скромен, но има и по-лоши. Насам… Да не се подхлъзнеш. Дай ръка.

— Ще се оправя… Уф, по дяволите…

— Казах ти — дай ръка. Нищо, ще ги изперем и за час-два ще изсъхнат. Сега напред и наляво. Наведи се обаче, че ще си удариш главата… Е, стигнахме.

— Може ли да светнем?

— Не, мама ще се събуди. Ей сега ще ти свикнат очите. Само говори по-тихо, че ще я събудиш.

— Тя къде е? — попита Сам шепнешком.

— Там — прошепна Наташа.

Постепенно Сам започна да различава какво има в стаята. С Наташа седяха на тесен диван; до тях имаше шкафче с двукасетъчен магнетофон, до него бюро, а над бюрото лавица с няколко книги. В ъгъла тихичко сумтеше малък бял хладилник — на вратата му, сякаш за да компенсира очевидното отсъствие на месо вътре, беше лепнат гол до кръста Силвестър Сталоун. На три метра пред дивана стаята беше преградена от стигащ почти до ниския таван жълт параван.

Сам извади цигара и щракна запалката си. Наташа се опита да го хване за ръката, но вече беше късно — пламъчето освети стаята и иззад паравана долетя тих женски стон.

— Е, край — каза Наташа, — събуди я.

Зад паравана нещо се размърда тежко и се закашля, после се чу шумолене на хартия и тънък женски глас започна да чете високо и почти на срички:

— … Но, разбира се, всички що-годе разбиращи от изкуство насекоми отдавна вече не се съмняват във факта, че днес единственият актуален естетически епифеномен на литературния процес е на практика алманахът „Триъгълен хуй“, чиято първа книжка скоро ще излезе на пазара. Обзорът е подготвен от Всуеслав Сирицин и Семьон Клопченко-Конопляних. Забележка: мненията на авторите може да не съвпадат с мнението на редакцията. Полет над вражеското гнездо. Петдесет години от какавидирането на Аркадий Гайдар…

— Вече можем да си говорим спокойно — каза Наташа. — Сега не чува нищо.

— И често ли прави така? — попита Сам.

— По цял ден. Искаш ли да пуснем музика?

— Не — каза Сам.

— Дай да дръпна — каза Наташа, седна на коленете на Сам и взе запалената цигара от пръстите му.

Сам я прегърна през корема и напипа през мокрия зелен плат горещата хлътнатина на пъпа.

— И излиза — продължаваше тънкият глас зад паравана, — че всъщност няма кой да го чете: възрастните не искат, а децата няма да забележат нищо, също както англичаните не забелязват, че четат на английски. „Прощавай! — заспивах аз. — Барабаните бият походен марш. Всеки отряд си има свой път, свой позор и своя слава. Ето че се разделихме. Тропотът утихна и в полето е пусто.“^[1]

 

 

— Как така чете на тъмно? — тихо попита Сам, за да отвлече вниманието на Наташа от неловката пауза, за която беше виновен упорито отказващият да се смъкне пластмасов цип.

— Не знам — прошепна Наташа. — Откакто се помня, е все така… Сигурно го помни наизуст.

— Виждаме света през очите на едно малко момче — четеше гласът — и не поради примитивността на описаните чувства, а поради онези безкрайни възможности, които крие в себе си светът на „Съдбата на барабанчика“. Това е на пръв поглед едно от свойствата на живота, на което няма нужда и не би трябвало да се спираме специално, равнодушната и малко тъжна лекота, с която героят посреща новите събития в живота си. „Сега никой няма да ме познае и да ме залови — мислех си аз. — Вуйчо ще ме даде в мичманското училище, а той ще замине във Вятка… Нека! Ще живея сам, ще се старая. А на всичко минало ще плюя и ще го забравя, като че изобщо не е било…“ Вселената, в която живее героят, е наистина прекрасна: „А на възвишението, над стръмнината, се издигаха едно до друго бели здания, същински дворци, кули, светнали, величави. И докато ние се приближавахме с влака, те бавно се разгръщаха, заставаха полуизвърнати, като надникваха едно след друго през могъщите каменни плещи и блестяха със светлосиньото си стъкло, със среброто и златото си“.

— Наташа — предаде се Сам, — как се дърпа това?

— Изобщо не се дърпа — засмя се Наташа. — Той е просто така, за красота.

Надигна се и с едно бързо движение изхлузи роклята през главата си.

— Уф! Разчорлих се!

— Но кой наблюдава този чудесен и непрестанно обновяващ се свят? — попита гласът зад паравана. — Кой е този зрител, в чиито чувства се потапяме? Може ли да се каже, че това е самият автор? Или това е едно от обикнатите от него момчета, в чиято ръка след няколко десетки страници ляга студената и вдъхваща сигурност дръжка на браунинга? Между другото темата за детето убиец е една от главните у Гайдар. Да си спомним дори само „Школа“ и изстрела от маузера в гората, който ехти сякаш във всичките й страници и около който се върти всъщност цялото повествование. Дори в последните работи на писателя — „фронтови бележки“, също виждаме тази линия: „Страхувайки се, че няма да му повярват, момчето измъква от пазвата си завит в мушама комсомолски билет… Аз го поглеждам в очите. Слагам в горещата му ръка пачка патрони… Не, не! Това момче ще сложи пачката, но не в празно гърне“^[2].

Наташа разкопча ризата на Сам и долепи нежните смукалца на дланите си до обраслите му с твърди косъмчета гърди.

— Но никъде тази нота — усили се гласът — не звучи толкова ясно, колкото в „Съдбата на барабанчика“. Всичко, което става на страниците на тази книга, всъщност е само прелюдия към момента, в който на барабанните удари на изстрелите отвръща странно ехо, идващо било от небесата, било от самата душа на лирическия във всички смисли герой. „Тогава аз стрелях един, два, три пъти… Старикът Яков изведнъж се спря и неловко се стъписа. Ала къде ще се меря с другия закоравял вълк, опасен и безпощаден снайперист!… Но дори когато падах, не преставах да слушам все оня, същия звук, чист и ясен, който не можаха да заглушат нито внезапно загърмелите из градината изстрели, нито тежкият удар на избухналата недалеч бомба…“

Дланите на Наташа се плъзнаха надолу и се натъкнаха на нещо, което напомняше за топли цилиндри на състезателна кола. Наташа се сети, че това е мястото, откъдето на Сам му растат крачетата, погали го нежно и плъзна ръка надолу, докато не напипа първата ивица на покритото му с къси власинки коремче.

— Oh yeah, honey — изпъшка Сам, — I can feel it.^[3]

Крачето му полегна на твърдия хладен гръб на Наташа и напипа обраслата с влажни власинки основа на потръпващото крило.

— It’s been my dream for ages — прошепна Наташа с оптимистичната интонация на учен на курсове език — to learn American bed whispers…^[4]

— Убийството тук — обади се в съзвучие гласът зад паравана — не се различава по принцип от, да речем, опита да се отвори чекмедже с пиличка за нокти или от безкрайни митарства с развален фотоапарат — кратко и ясно е описана външната страна на събитието и е изобразен придружаващият действията психически процес, напомнящ за трогателно простата мелодийка на улична латерна. При което потокът усещания, оценки и изводи не допуска появата на съмнение в правилността на действията на героя. Той, разбира се, може да бърка, да прави глупости и да съжалява за тях, но винаги е прав — дори когато не е прав. Той има естественото право да постъпва така, както постъпва. В този смисъл Серьожа Шчербачов — това е името на малкия барабанчик — без никакви усилия постига онова състояние на духа, за което безнадеждно мечтае Родион Разколников. Можем да кажем, че героят на Гайдар е всъщност Разколников, който стига до края, без да го е страх от нищо, защото поради младостта си и поради уникалността на възгледите си за живота просто не знае, че може да го е страх от нещо, просто не вижда онова, което толкова измъчва петербургския студент; студентът обременява тежестта на брадвата си с унила и болезнена саморефлексия, а нашият герой весело натиска спусъка на браунинга след вътрешния си монолог: „Стани, барабанчико! — вече топло и ласкаво ми подсказа все оня глас. — Стани и не се огъвай! Дойде времето!“. Долу фройдистките реминисценции…

Сам усети как хоботчето му се изправя под ласките на крачетата на Наташа и я погледна разногледо. Над брадичката й висеше дълъг тъмен език с мъхесто връхче, което се разделяше на две четинести крайчета. Въпросният език потрепваше възбудено и по него се стичаха тъмнозелени капчици гъст секрет.

— Eat me^[5] — прошепна Наташа, дръпна дългите груби на пипане антени, които стърчаха изпод очите на Сам, и той с бръмчене и стон проби с хоботче хрущящия зелен хитин на гърба й.

— … открай време сложните отношения с ницшеанството. Достоевски се опитва да обоснове художествено неговата несъстоятелност — и го прави наистина убедително. Вярно, с известна условност: той доказва, че такава система възгледи не подхожда на измисления от него Родион Разколников. А Гайдар създава също такъв убедителен и също толкова художествено правдив, тоест невлизащ в противоречие с формираната от самия автор парадигма, образ на свръхчовека. Серьожа е абсолютно аморален и това изобщо не е чудно, понеже всеки морал или онова, което го замества, във всички култури се засажда в детската душа с помощта на специално бонбонче, направено от красота. Вместо пошлата фашистка държава на „Съдбата на барабанчика“ сините очи на Серьожа виждат безкрайни романтични простори; просторите са населени с възвишени исполини, които водят мистична борба, чиято природа се разкрива за миг, когато Серьожа пита старшия свръхчовек, майора от НКВД Герчаков, на какви сили е служил убитият преди няколко дни възрастен. „Човекът се усмихна. Нищо не отвърна, смукна дим от кривата си лула (sic!), плю на тревата и бавно посочи с ръка нататък, дето плавно се спущаше сега кървавочервеното вечерно слънце.“

Наташа се притисна към бързо издуващото се коремче на Сам — то вече се втвърдяваше и почервеняваше — и го стисна с шестте си крачета.

— Oh — шепнеше тя. — It’s getting so big… So big and hard…^[6]

— Yeah, baby — сумтеше Сам в отговор. — You smell good. And you taste good.^[7]

— И така — каза жената зад паравана, — дотук повече или по-малко изяснихме какво е написал Гайдар. Сега нека помислим — защо? Защо един мъж с бръсната глава с гимнастьорка и кожена шапка на сто страници ни убеждава, че светът е прекрасен, а убийството, извършено от дете, изобщо не е грях, понеже децата по принцип са безгрешни? Може би единствено близък по дух на Гайдар е Юкио Мишима. Бихме могли да наречем Мишима японският Гайдар, ако наистина беше застрелял с лък поне един от светите себастиановци на военното си детство. Но Мишима върви от измислицата към делата, стига, разбира се, да приемем за дело ритуалното самоубийство, след като снимката му в позата на свети Себастиан украсява няколко статии за зараждащия се японски културизъм в няколко списания, а Гайдар върви от делото към измислицата, стига, разбира се, да приемем за измислица точните копия на детските душевни изживявания, пренесени от спомените във физиологичния разтвор на художествения текст. „Много записи в дневниците му не могат да се прочетат — пише един от изследователите на творчеството на писателя. — Гайдар използва специално създаден от него шифър. Понякога отбелязва, че пак са го измъчвали повтарящи се сънища «по схема 1» или «по схема 2». И внезапно, в открит текст, виждаме душевния вик: «Сънувах хората, които убих като дете…»“

Гласът зад паравана млъкна.

— Тя…? — попита Сам.

— Заспа — отговори Наташа.

Сам нежно погали боцкащата долна част на коремчето й и се отпусна на дивана. Наташа преглътна, като се постара да го направи беззвучно. Сам придърпа оставеното на пода куфарче, отвори го, извади малката стъклена банка, изплю в нея червено, зави капачето и я прибра — цялата тази операция му отне само секунди.

— Знаеш ли, Наташа — каза той. — Според мен всички ние, насекомите, живеем само за няколко такива момента.

Наташа отпусна пребледнялото си лице на издутия потъмнял корем на Сам, затвори очи и по бузите й се застичаха прозрачни сълзи.

— Какво има, мила? — нежно попита Сам.

— Сам — каза Наташа, — ти ще си заминеш, а аз ще остана тук. Представяш ли си какво ме чака? Изобщо можеш ли да си представиш как живея?

— Как? — попита Сам.

— Виж — каза Наташа и му показа един овален белег на рамото си: приличаше на увеличено няколко пъти кръгче от имунизация срещу едра шарка.

— Какво е това? — попита Сам.

— От ДДТ ми е. А на крака имам пак такъв, от формалинов разтвор.

— Искали са да те убият?

— Всички, които живеем тук — каза Наташа, — искат да ни убият.

— Кой?

Вместо отговор Наташа изхлипа.

— Но нали правата на насекомите…

— Какви ти права! — Наташа махна с краче. — Знаеш ли какво е калциев цианамид? Двеста грама на краварник? Или когато в затворено торище пръскат зелен камък, а вече е късно да отлетиш? Две мои приятелки загинаха така. А третата, Машенка, я засипаха с хлорна вар. От вертолет. Тя учеше френски, идиотката му с идиотка… Правата на насекомите, ха! За сярно-карболовата смес чувал ли си? Една част сярна киселина на три части фенол — това са всичките ни права. Никога не е имало никакви права тук за никого и никога няма да има, просто на ония горе — Наташа кимна към тавана — им трябва валута. За ракети за тенис и за бодита за женичките им. Сам, тук е страшно да се живее, разбираш ли ме?

Сам погали Наташа по главата, погледна украсения с плакат хладилник и си спомни Силвестър Сталоун, вече разсъблечен от неумолимото стечение на обстоятелствата по тесен бански, и как се беше оказал на брега на жълтеникава виетнамска река с едно въоръжено момиче с дръпнати очи. „Ще ме вземеш ли с теб?“ — попита момичето.

— Ще ме вземеш ли с теб? — попита Наташа.

 

 

Рамбо се замисли за секунда. После каза: „Ще те взема“.

 

 

Сам се замисли за секунда.

— Виждаш ли, Наташа… — почна след това и изведнъж кихна оглушително.

Зад паравана се размърда нещо голямо, въздъхна и се чу монотонен глас:

— Когато дочетем последната страница на „Съдбата на барабанчика“, вече знаем какво е шепнел на малкия въоръжен Гайдар описаният от него топъл и ласкав глас. Но защо тъкмо този млад стрелец, когото дори червеното командване наказва за жестокостта му, когато пораства, ни оставя такива очароващи и безупречни описания на детството? Свързано ли е едното с другото? В какво се състои истинската съдба на барабанчика? И кой е той всъщност? Вероятно вече е дошло време да отговорим на този въпрос. Сред безбройните насекоми, които живеят в просторите на нашата необятна страна, има едно, наречено мравколъв. През първата фаза на живота си това отвратително същество, което прилича на безопашат скорпион, клечи на дъното на пясъчната си дупка и яде падащите в нея мравки. След това става нещо и чудовището със страшните щипки се покрива с обвивка, от която след една-две седмици се излюпва невероятно красиво насекомо с четири широки крила и тясно зеленикаво коремче. И когато това насекомо отлита към червеното залязващо слънце, което в миналия си живот е можело единствено да гледа от дъното на дупката си, то вероятно вече не помни за изядените някога мравки. Е, може и да ги… сънува от време на време. Пък и с него ли е станало това? Майор Е. Формиков. Пролетта на нашето недоволство. Репортаж от ученията на магаданската флотилия десантни ледоразбивачи…