Виктор Пелевин
Животът на насекомите (4)

4. Поривът на пеперудата към пламъка

Огледалото в тежка рамка от потъмняло дърво над таблата на кревата изглеждаше абсолютно черно, понеже отразяваше най-тъмната стена на стаята. Понякога Митя щракваше запалката и по черната повърхност на огледалото се плисваха оранжеви вълни, но запалката бързо почваше да пари и трябваше да си махне пръста от колелцето. През прозореца върху кревата падаше малко светлина, макар вече да беше вечер и на дансинга вече да почваше музиката. През тензухеното перде се виждаха далечните блясъци на разноцветните лампи — по-точно не самите блясъци, а отблясъците им по листата на дърветата.

Митя лежеше в полумрака, вдигнал обутите си в маратонки крака на долната табла, и току погалваше с длан Марк Аврелий Антонин, сплескан от годините в малък зелен паралелепипед — вече беше прекалено тъмно да го отваря. До Марк имаше друга книга, китайска, казваше се „Вечерните разговори на комарите У и Цъ“.

„Странно — мислеше Митя, — колкото е по-тъпа песента и колкото по-красив е гласът, толкова повече те затрогва. Обаче в никакъв случай не бива да се замисляш за какво пеят. Иначе всичко…“

Не му се лежеше повече. Извади от книгата един изписан лист, сгъна го на четири, стана и си го пъхна в десния си джоб. Напипа цигарите си на масата, отвори вратата и излезе. Тесният проход между курортните бунгала беше осветен единствено от прозореца на съседното; виждаше се портичката, пейката до оградата от бодлива тел и дългите белезникави треви в близката суха канавка. Митя затвори, заключи, видя отражението си в стъклото и изхъмка. Откакто беше разбрал, че вече е излязъл от пашкула, беше започнал да изглежда доста странно в тъмнината. Тежките сгънати на гърба му крила приличаха на наметало от сребрист брокат, стигащо чак до земята, и Митя понякога се чудеше какво ли виждат вместо тях другите.

Зад осветеното перде на съседното бунгало играеха карти и си говореха. Там живееха мъж и жена и сега, ако се съдеше по гласовете, имаха гости.

— Купа — каза мъжки глас. — Разбира се, че животът се промени, Оксана. Какво толкова се чудиш. Всичко стана различно.

— Но по-добро или по-лошо? — малко капризно попита тънък женски глас.

— Ами… Сега има отговорност — замислено отговори мъжкият глас. — След работа трябва да се прибирам. Пък и детето, нали… Блинд.

— Ха, и без това си на минус четиристотин — каза друг мъжки глас.

— Че какво да правя? — попита първият. — Шестица купа.

Митя си запали цигара (няколко микроскопични насекоми се хвърлиха към пламъчето на запалката), излезе през портичката и прекрачи сухата канавка. Мина предпазливо няколко метра в абсолютния мрак, мина и през храстите, излезе на асфалта, спря и погледна назад. Светлата линия на пътя стигаше до билото на хълма и прекъсваше, по-нататък се виждаха черните силуети на планините. Една от тях, онази отдясно, откъм морето приличаше на огромен брониран орел, навел глава напред; от корабчето, което плуваше вечер покрай брега, понякога на върха се виждаха неизвестно какви светлини — може би там горе имаше фар. Сега светлини нямаше.

Митя дръпна няколко пъти, пусна фаса на асфалта, стъпка го и бавно затича надолу по пътя. След няколко крачки литна във въздуха, прелетя между короните на дърветата, сви крака, за да не закачи жицата между два електрически стълба (в тъмното тя не се виждаше и Митя веднъж вече си беше одрал коляното), и когато над него остана само чистото тъмно небе, започна да набира височина на широки кръгове. Скоро стана хладно; гърбът започна да го боли от усилията; Митя реши, че се е издигнал достатъчно високо, и погледна надолу.

Долу, както всяка вечер, светеха редки лампи и прозорци. Източниците на светлина, достатъчно ярки, за да изпиташ дори слабо желание да литнеш към тях, бяха малко: табелите на двата ресторанта, розовата неонова рана на „ЛУЕС“ ООД на ъгъла на тъмната кула на почивната станция и припламващото зарево на разположения до нея дансинг. От тази височина дансингът приличаше на голямо разцъфнало цвете, което обаче непрекъснато променяше цвета си и вместо аромат излъчваше музика — чуваше се чак тук горе. Инстинктът караше всички насекоми в околността да се устремяват към това цвете всеки път, щом нечия ръка включеше електричеството, и Митя реши да се спусне да погледне какво става там сега.

Полетя надолу в бръснещ полет, почти закачаше върховете на дърветата. Отблизо дансингът престана да прилича на цвете и се превърна в нещо виждано в детството, нещо новогодишно — огромна плетеница светещи в клоните електрически гирлянди, от които звучеше невероятно пошла и невероятно красива музика.

— Твойто черно мазерати страшно яко ме разклати… — пееше някаква неизвестна кретенка от десетина мощни тонколони.

Като се вглеждаше внимателно в плъзгащата се под краката му пътечка, на която обикновено кацаше, Митя разпери широко криле, обърна ги срещу вятъра, който го блъскаше в лицето — те затрепериха — и увисна на място. Стъпи ловко на твърдата суха земя, отби от пътечката и тръгна през тревата.

Дансингът беше просто асфалтирана площадка зад висока телена ограда. До оградата беше долепена ниска дървена естрада, на която бяха струпани черните кубове и паралелепипеди на колоните. По периметъра имаше няколко реда пейки, на които седяха хора, а самият дансинг беше претъпкан с извиващи се потни тела като градски автобус в час пик. Митя си купи билет, подмина няколко лъскавозелени мухи и седна на края на една пейка.

Всяка вечер тълпата се сменяше изцяло по няколко пъти: уморените от скачане сядаха на пейките или си тръгваха, но на смяна идваха други и танцът не спираше дори за миг. Митя често си мислеше колко прилича това на живота — вярно, да се наслаждава на изключителността си мъничко му пречеше осъзнаването, че и той, кой знае защо, седи тук с всички останали и гледа чуждите потни лица.

Внезапно музиката се усили, лампите изгаснаха, а после почнаха да блясват за частици от секундата и да изтръгват от тъмнината ту зелената, ту синята, ту червената монолитно-неподвижна тълпа, която в кратките мигове на съществуването си приличаше на гробище за гипсови фигури, докарани тук от всички съветски градинки и пионерски лагери; така минаха няколко минути и стана ясно, че всъщност няма нито танци, нито дансинг, нито танцуващи, а има множество мъртви паркове за отдих и култура, всеки от които съществува само за частицата от секундата, в която светва лампата, а после изчезва завинаги, та на мястото му след миг да се появи друг парк за отдих и култура, също толкова безжизнен и безлюден и различаващ се от предишния единствено по цвета на еднократното небе и по ъглите, под които са свити крайниците на статуите.

Митя стана, мина покрай весело бръмчащите момичета със сини и зелени къси роклички и излезе през портала, до който киснеха няколко борчѐта по анцузи с предупредителна окраска. Между дърветата напред слабо светеше лилава лампа. Светна по-ярко, премигна няколко пъти и изгасна и Митя, подтикнат от внезапен импулс, тръгна в тъмното натам.

Закриващите небето дървета скоро свършиха и от храсталака в Митя замислено се взря позеленял бюст на Чехов, под който на лунната светлина блестяха парчета от счупена бутилка водка. Крайбрежната улица беше пуста. Под една от слабите лампи седяха любители на доминото и бирата: чуваха се бодри гласове и тракане на плочки. Митя си помисли, че непременно трябва да се изкъпе, и тръгна покрай редицата мамещо обърнати с женствените си извивки към морето пейки.

— Да бе, ние сме били долетели! Грозница с грозница! — чу се откъм пазара триумфален женски вик.

Митя запали цигара. Видя напред тъмна фигура, опряла лакти на парапета.

Видя и тежкото дълго сребристо наметало и поклати недоверчиво глава. После каза:

— Дима!

— Митя? — отговори фигурата. — Долетя все пак значи?

— Да бе, аз съм бил долетял — отговори Митя, приближи се и стисна подадената му ръка. — Чакаш ли някого?

Дима завъртя глава.

— Да се разходим, а?

Дима кимна.

Слязоха на плажа по близката скърцаща стълба, минаха по хрущящия под краката им чакъл и спряха пред тясната ивица пяна. По водата към луната се бе проснала широка права сребърна пътека, на цвят приличаше на крилата на нощна пеперуда.

— Красиво е — каза Митя.

— Да — съгласи се Дима.

— Никога ли не ти се е искало да полетиш към тази светлина? В смисъл не просто да похвърчиш, а наистина, до самия край?

— Навремето — каза Дима. — Само че не на мен.

Бавно тръгнаха покрай сияещата граница на морето.

— Сам ли си тук?

— Винаги съм сам — отговори Дима.

— Напоследък забелязвам — каза Митя, — че от често използване някои цитати почват да лъщят като перила на стълбище.

— Какво друго забелязваш напоследък? — попита Дима.

Митя се замисли.

— Зависи какво наричаме напоследък — каза след малко. — Колко време не сме се виждали — година?

— Горе-долу.

— През зимата например забелязах нещо. Че в Москва повечето време живеем на тъмно. Не в преносен смисъл, а в буквалния. Стоя веднъж в кухнята и говоря по телефона. Крушката над мен свети — само двайсет и пет вата. И изведнъж погледнах през прозореца и все едно ме тресна гръм — толкова тъмно беше…

— Да — каза Дима, — и с мен се случи нещо подобно. А после разбрах още нещо — че ние по принцип непрекъснато живеем в тази тъмнина, просто понякога тя е мъничко по-светла. И че ставаш нощна пеперуда всъщност именно в момента, когато разбираш колко е тъмно наоколо.

— Не знам — каза Митя. — Според мен деленето на пеперудите на нощни и дневни е чиста условност. В края на краищата всички летим към светлината. Това си е инстинкт.

— Не. Делим се на нощни и дневни именно на базата на това, кои от нас летят към светлината и кои към тъмното. Към каква светлина според теб можеш да летиш, ако си мислиш, че около теб и без това си е светло?

— Тоест всички тези там — Митя кимна към крайбрежната улица — летят към мрака?

— Почти.

— А ние?

— Ние към светлината, разбира се.

Митя се засмя.

— Чувствам се направо като някакъв масон.

— Недей. Те са масони. До един. Дори онези, дето играят горе домино.

— Честно казано — каза Митя, — нямам чувството, че в момента летя към светлината.

— Ако си мислиш — каза Дима, — че летим нанякъде, а не просто се разхождаме по плажа, значи без никакво съмнение летиш в мрака. По-точно въртиш се около топче тор, като го мислиш за лампа.

— Какво топче?

— Няма значение — каза Дима. — Има такива топчета и понятия. Макар, разбира се, наоколо да е такъв мрак, че в това няма нищо чудно.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Виж сега — каза Митя, — ти казваш: мрак. Тази вечер се огледах — наистина мрак, тъмнина. А дансингът — пълен, всички се смеят, танцуват, музика… Страшно глупава песен: мазерати — разклати… Но тази музика не знам защо ме вълнува.

— Случва се — каза Дима.

— Ще ти го кажа така — разпалено продължи Митя. — Ако най-якият петербургски щурец вземе най-хубавата шотландска гайда и под неин съпровод изпее „Дао дъ дзин“ от край до край, няма да се приближи и ей тоничко до онова, в което онези идиоти там — Митя кимна в посоката, откъдето звучеше музиката — почти попадат.

— И в какво попадат?

— Не знам — каза Митя. — Като че ли преди в живота имаше нещо съвсем просто и най-важно, а после то изчезна и чак тогава стана ясно какво е било. И се оказа, че абсолютно всичко, което сме искали преди, е имало смисъл само защото е било онова, най-важното. А без него вече нищо не ни трябва. И дори не можеш да го кажеш това. Знаеш ли до какъв пламък всъщност наистина бих искал да долетя? Има едно стихотворение, ще ти го кажа: „Не ми е жал за дните неживени. Какво са и живота, и смъртта? Тъжа за пламъка, изгрял пред мене, за да изчезне, плачейки в нощта“^[1].

— Според мен — каза Дима — не ти, Митя, трябва да тъжиш за този пламък. По-уместно ще е, ако той тъжи за теб. Или смяташ, че самият ти си този пламък, който върви в мрака и плаче и ридае?

— Може и да смятам.

— Тогава не върви в мрака — каза Дима. — Никой не те кара насила.

Над дансинга зазвуча нова песен — една жена тъжно питаше тъмното небе, луната и две бавно вървящи по плажа фигури с тъмни дрехи къде е днес и се оплакваше, че не знае къде да намери себе си ли, онзи другия ли, дето — последната дума не се чуваше ясно, но това нямаше значение, понеже въпросът не беше в думите и дори не в музиката, а в нещо друго, в това, че всичко наоколо също беше тъжно, и се чудеше и питаше къде е днес и как да намери себе си ли, нещо друго ли…

— Харесва ли ти? — попита Митя.

— Бива — каза Дима. — Главното достойнство е в това, че тя не разбира за какво пее. Също като твоя приятел, който е решил, че е най-добре да съжали светлината и да изчезне в мрака.

— Не ми е приятел — каза Митя.

— Браво на теб — каза Дима. — Аз също не бих се сприятелил с такъв тип. Разбираш ли, всичко, което поражда жалост у мъртъвците, се основава на съвсем простичък механизъм. Ако покажеш на един мъртвец например муха на мухоловка, той ще повърне. Но ако му покажеш същата муха пак на мухоловката, обаче му пуснеш музика и освен това го накараш за два-три мига да почувства, че тази муха е самият той, тогава той тутакси ще се разридае от състрадание към собствения си труп.

— Тоест и аз съм мъртъв, така ли? — попита Митя.

— Разбира се — каза Дима. — Какъв друг да си? Но на тебе това поне може да ти се обясни. И затова ти вече не си съвсем мъртъв.

— Благодаря — каза Митя.

— Моля.

Качиха се на крайбрежната улица. Любителите на доминото вече бяха изчезнали и от тях бяха останали само един шумолящ на ветреца вестник, няколко обърнати на една страна щайги, празни бирени шишета и рибешки люспи; поради навяната от песента меланхолия изглеждаше, че мъжете не просто са си тръгнали, а са се разтворили в околния мрак — за пълнота на усещането липсваха само оголените им скелети до шишетата и люспите.

— А защо спомена дансинга? — попита Дима.

— Бях там преди малко. За малко. Много странно виждаш всъщност, че всички те са мъртви, все едно са от гипс. Знаеш ли я оная играчка — двата дървени мечока с чуковете? Дето въртиш ръчката и те удрят по една наковалня?

— Знам я.

— Значи — и на дансинга е същото. Всички танцуват, смеят се и подскачат, а като погледнеш отдолу, виждаш ръчката и лостовете, които ги движат.

— И какво?

— Как и какво? Нали всички са летели към светлината. Обаче, както и да летиш, свети само дансингът. И излиза, че всички уж летят към живота, а намират смъртта. Тоест във всеки конкретен момент се движат към светлината, а попадат в мрака. Знаеш ли, ако пишех роман за насекомите, щях да опиша живота им така — някакво селище край морето, мрак, и в този мрак светят няколко лампи, а под тях — отвратителни танци. И всички летят към тези светлини, понеже няма нищо друго. Но да летиш към тези лампи е…

Митя щракна с пръсти, не можеше да намери точната дума.

— Не знам как да го обясня.

— Вече го обясни — каза Дима. — Когато говореше за Луната. Тъкмо Луната е най-големият дансинг. И същевременно най-голямата лампа на най-големия Илич^[2]. Абсолютно същото е. Светлината не е истинска.

— О, не — каза Митя. — Светлината си е истинска. Светлината винаги е истинска, ако я виждаш.

— Правилно — каза Дима. Светлината е истинска. Само че откъде идва?

— Как така откъде? От Луната.

— Тъй ли? А да ти е минавало някога през ума, че Луната всъщност е абсолютно черна?

— Бих казал, че е по-скоро жълто-бяла — каза Митя, като погледна нагоре към небето. — И може би мъничко синкава.

— Да бе. Пет милиарда мухи ще се съгласят с теб, разбира се. Обаче ти не си муха. От това, че когато гледаш Луната, виждаш жълто петно, изобщо не следва, че тя е жълта. Изобщо не разбирам как това може да не се разбира. Ами че нали отговорът на всичките въпроси виси точно над нас.

— Може би — каза Митя, — но за съжаление в ума ми не възниква нито един от тези въпроси. Разбрах те, впрочем. Искаш да кажеш, че когато гледам Луната, виждам слънчевата светлина, която тя отразява, но че самата тя не свети. Според мен това не е важно. На мен ми е достатъчно, че светлината съществува. И че когато я виждам, главното, което е вътре в мен, ме кара да се движа към светлината. А откъде е и каква е — това не е чак толкова важно.

— Добре, разбрах. Не искаш да летиш към Луната. А към каква светлина се стремиш сега?

— Към най-близката лампа.

— А после накъде?

— Към следващата.

— Добре — каза Дима. — Хайде тогава да направим експеримент с едно насекомо.

Вдигна ръка напред, направи движение, все едно завърташе невидим електрически ключ, и внезапно всички лампи по крайбрежната улица изгаснаха.

Митя спря.

— А към каква светлина ще тръгнеш сега? — попита Дима.

— Ама и ти си един… Как го направи?

— По същия начин — каза Дима, — по който си помисли. Разбрах се с електротехника да клечи в храстите и да чака да му дам знак. Единствено с цел да те впечатля.

— Така ли съм си помислил?

— Защо, не си ли?

— Всъщност да. Вярно, не точно така. Наистина си помислих за електротехник и за знак, но за храстите — не.

— И за храстите си помисли.

— Нямам предвид лампите. Луната имам предвид. По-точно лунната светлина и Чехов, но това няма значение.

— Какво? Мислиш, че чета мисли?

— Не, аз и сам мога да ги чета. Чуждите са лесни. Имам предвид лампите.

— Много е просто. Ако си си отговорил на един въпрос, можеш да управляваш всички видове светлина.

— Какъв въпрос? — попита Митя.

— По принцип е по-добре да си го зададеш сам, но понеже явно не искаш, ще ти го задам аз.

Дима направи пауза, после каза:

— Луната отразява светлината на Слънцето. А чия светлина отразява то?

Митя мълчаливо седна на една пейка и се облегна на облегалката.

Беше тихо; ветрецът шумолеше в листака над главата му, шумът на морето се сливаше със заглъхващите ноти на поредната песен — изглеждаше сякаш този смесен звук идва всъщност от жълтия кръг на увисналия в небето дансинг. След малко към него се прибави пърпоренето на приближаващото се към пристана увеселително корабче и светлините му лека-полека започнаха да се уголемяват отляво.

— American boy, ти вече си мой, със теб ще замина далече в чужбина… — извиха се откъм дансинга два чисти млади гласа и долетя акомпаниментът на балалайки, простичък и трогателен като блузка на пионерка.