Виктор Пелевин
Животът на насекомите (11)

11. Кладенецът

Тревите се гънеха под собствената си тежест и образуваха множество появяващи се за секунда порти, а към зеленото нощно небе горе се издигаха светлокафявите колони на огромните дървета — всъщност тъкмо техните сплитащи се корони бяха това небе. Митя летеше между стръковете, като непрекъснато сменяше посоката, и пред него се появяваха нови и нови коридори полюшващи се триумфални арки. Тревата светеше в тъмното, когато вятърът я превиваше, или може би сиянието идваше от въздуха всеки път, когато някой от стръковете се изместваше в него, все едно полюшващата се трева изчегъртваше светлината от мрака.

Долу животът вършеше еднообразните си движения — безчет разноцветни насекоми пълзяха по земята и всяко от тях буташе топче тор. Някои разперваха крила и се опитваха да литнат, но успяваха само единици, пък и те почти веднага падаха на земята под тежестта на топчето си. Повечето насекоми се движеха в една посока, към обляната от светлина поляна, която от време на време се мярваше в пролуките между тревите. Митя също полетя натам и скоро видя отпред голям пън на неизвестно южно дърво — беше изгнил и светеше в тъмнината. Цялата поляна пред Митя беше покрита с пъплещ шарен килим от насекоми; те гледаха като омагьосани пъна, който излъчваше харизматични вълни и това го превръщаше в несъмнен и единствен източник на смисъл и светлина във Вселената. По някакъв начин Митя разбра, че тези вълни са просто внимание, отразеното внимание на всички, които са се събрали на поляната, за да видят този пън.

Долетя по-близо и видя група насекоми — не бяха кой знае колко — по периметъра на пъна, с гръб към него и обърнати към поляната. Бяха най-различни — имаше много красиви божи кравички с червено-черна мозайка по хитиновите крилца, черни богомолки с молитвено събрани предни крачета, оси, блестящи скарабеи, много водни кончета и пеперуди с шарени крилца; зад тях се виждаха няколко строго сиви паяка, които впрочем май не държаха да се набиват на очи. Какво става в центъра на пъна, не се виждаше и това пораждаше усещането за мрачна тайна — все едно там клечи някакво ужасно страшно и всесилно насекомо, толкова могъщо, че на никого не е позволено да го види, и също усещането, че то е добро и добронамерено. Насекомите по ръба на пъна полекичка дирижираха с крачета, все едно под звуците на беззвучна музика, и огромната събрала се под тях тълпа се поклащаше в такт с движенията им. Полюшването й сякаш следваше някакъв беззвучен мотив, и то толкова равномерно, че той сякаш почти се чуваше — все едно на далечен-далечен орган свирят мелодия, която би била дори величествена, ако от време на време не я прекъсваше неясно какво „уумпс-уупсс“. Но ако извърнеш очи от пъна и ритмично полюшващата се около него тълпа насекоми, веднага ти ставаше ясно, че цари пълна тишина.

Митя се издигна високо и скоро пънът се оказа под него — сега вече можеше да види какво има в центъра му и от тази възможност малко се притесни особено след като си спомни разобличаването на многобройните тайни на този пън по вестниците, които мравките продаваха в най-дълбоките и тъмни кътчета на прокопаното от тях метро. Митя погледна надолу и потрепери.

В центъра на пъна имаше локва, в която плаваха няколко приличащи на кисели краставички парченца изгнило дърво. По-точно дори не в центъра — пънът беше толкова изгнил, че от него беше останала само кората, а веднага зад нея започваше мръсна яма, пълна с вмирисана вода.

Митя си представи какво ще стане, когато кората се спука и водата залее живия килим, който се полюшваше около пъна, и го достраша. И тогава забеляза, че излъчваната от пъна светлина блещука някак странно — все едно някой със страшна скорост я гаси и я светва пак, като озарява в мрака неподвижна тълпа миниатюрни гипсови насекоми, почти същата като преди миг, но все пак мъничко различна.

Долу в неспирен поток пълзяха бързащи към пъна насекоми, прегазваха онези, които бяха минали по същия път преди тях, и ги стъпкваха в пръстта — все едно жив пъстър килим се беше устремил към пъна и се подгъваше под себе си откъм предния си край. Насекомите скачаха на пъна и повечето падаха долу и попадаха под крачетата, шиповете и рогата на прииждащата от всички страни тяхна смяна, но някои успяваха да се изкатерят горе, при онези, които стояха по зеленикаво светещия ръб; изкатерваха се много пъргаво и веднага се обръщаха, та по никакъв начин да не видят какво има в центъра на пъна, и започваха да дирижират повтарящото се и подновяващо се изпълнение на неизвестно от кого и кога измислена мелодия.

Митя отлетя настрани. Нямаше на кого да разкаже, че този пън заедно с всички, които се бяха покатерили на него, изобщо не е всичко на този свят, и от това му стана мъчно, а още по-мъчно му стана, защото не беше сигурен, че е прав. Но когато стигна до края на поляната, видя разсеяната светлина, излъчвана може би от тревата, а може би от отъркващия се в нея вятър, спомни си какво беше станало с него и какво му беше, преди да се натъкне на поляната с гнилия пън, и се успокои. Над него пак се понесоха триумфалните арки на извитите треви и колкото по-далече от поляната отлиташе, толкова по-малко бяха бързащите към нея насекоми. Скоро вече ги нямаше изобщо и тогава наоколо почнаха да се появяват цветя. Приличаха на разноцветни летища с необичайни форми и излъчваха такъв главозамайващ аромат, че Митя им се любуваше от разстояние, още повече че по някои се бяха струпали напуснали света пчели, а той не искаше да нарушава уединението им.

В тревата напред припламна червена светлинка и Митя автоматично полетя към нея. Когато се приближи толкова, че върху всичко наоколо се появи слаб червеникав отблясък, Митя полетя крадешком, спираше задълго зад широките стръкове и незабелязано прелиташе от един към друг. След няколко такива маневри надникна иззад един стрък и видя почти право пред себе си два много странни, невиждани дотогава червени бръмбара. На главите им имаше големи жълти израстъци, които приличаха на широкополи сламени шапки, а коремчетата им, доколкото можеше да види, бяха в маскировъчни цветове. Бяха се вкопчили в един стрък, напълно неподвижни, и замислено гледаха нанякъде, като лекичко се полюшваха заедно със стръка.

— Мисля — каза единият бръмбар, — че на света няма нищо по-извисено от нашата самота.

— Ако не броим евкалиптите — каза другият.

— И платаните — след като помисли, каза първият.

— И освен това дървото чикле — каза вторият.

— Дървото чикле?

— Да — повтори вторият, — дървото чикле, което расте в югоизточната част на Юкатан.

— Може би — съгласи се първият, — но пък това гнило пънче на съседната поляна изобщо не е по-високо от самотата ни.

— Тук си прав — каза вторият.

Червените бръмбари пак се вторачиха замислено в далнината.

— Какво ново в сънищата ти? — попита след няколко минути първият.

— Много неща — каза вторият. — Днес например открих далечен и много странен свят, от който нас също ни видя някой.

— Сериозно? — попита първият.

— Да — отговори вторият. — Но онзи, който ни видя, реши, че сме две червени лампи на върха на планина край морето.

— И какво извършихме ние в твоя сън? — попита първият.

Вторият направи драматична пауза, после каза с индийска тържественост:

— Ние светехме, докато не изключиха електричеството.

— Да — каза първият, — нашият дух наистина е безупречен.

— Че как иначе — отвърна вторият. — Но най-интересното е, че онзи, който ни забеляза, долетя право тук и сега се крие зад съседния стрък.

— Наистина? — попита първият.

— Наистина — каза вторият. — Но ти и сам го знаеш.

— И какво се кани да направи? — попита първият.

— Той — каза вторият — се кани да скочи в кладенец номер едно.

— Интересно — каза първият, — а защо в кладенец номер едно? Та нали по същия начин би могъл да скочи в кладенец номер три.

— Да — каза вторият, след като помисли малко, — или в кладенец номер девет.

— Или в кладенец номер четиринайсет — каза първият.

— Но най-добре е — каза вторият — да скочи в кладенец номер четирийсет и осем.

Митя се притискаше до стръка и слушаше как на няколко метра от него числителните нарастват стремително, и тогава на рамото му легна нечия ръка и го раздруса силно.

Той извъртя глава и видя навелия се над него Дима. Бяха на площадката на върха на планината, над тях се издигаше стълбът с двете червени лампи (сега вече не светеха), до него имаше две сгъваеми столчета, а самият той лежеше до един храст.

— Ставай — каза Дима. — Нямаме време.

Митя стана и тръсна глава, мъчеше се да си спомни съня, който беше сънувал, но той вече беше отлетял и бе оставил подир себе си само някакво неясно усещане.

Дима тръгна по една тясна пътечка, която водеше настрани от стълба с двете червени лампи. Митя се повлече след него, като все още се прозяваше, но след четирийсет-петдесет метра, когато пътечката се превърна в тесен корниз, под който нямаше нищо освен стометрова бездна и море, остатъците от съня се разсеяха окончателно. Пътечката се вмъкна в някаква цепнатина в скалите, мина под ниска каменна арка (тук Митя бе споходен от неясен спомен, свързан със съня) и ги изведе в процеп, обрасъл с тъмни трънки. Митя откъсна няколко студени плодчета, лапна ги и веднага ги изплю, понеже видя под една трънка ярък бял череп. Черепът беше малък и издължен, като кучешки, само че по-малък и по-фин.

— Там е — каза Дима и посочи трънливите храсти.

— Кое?

— Кладенецът.

— Какъв кладенец?

— Кладенецът, в който трябва да надникнеш.

— Защо?

— Той е единственият вход и изход — каза Дима.

— Къде и откъде?

— За да се отговори на това — каза Дима, — трябва да надникнеш в кладенеца. И сам ще видиш всичко.

— Но какво е това?

— Според мен — каза Дима — ти сам знаеш какво е това кладенец.

— Знам. Място, от което се вади вода.

— И още какво? Навремето нали тъкмо ти ми говореше за градовете и кладенеца. Че градовете се променят, но кладенецът си остава същият.

— Помня. Това е четирийсет и осма хексаграма — каза Митя и пак си помисли, че беше изпитал нещо много подобно в съня. — Тя всъщност така се казва — кладенец. „Променят се градовете, но не се променя кладенецът. Нищо няма да изгубиш, но и нищо няма да спечелиш. Ще тръгнеш и ще се върнеш, но кладенецът ще си остане кладенец… Ако почти стигнеш водата, но не ти стигне въже, и ако счупиш кофата — нещастие.“

— Откъде е това? — попита Дима.

— От Книгата на промените.

— Ти наизуст ли я знаеш?

— Не — с неудоволствие си призна Митя. — Просто тая хексаграма ми се падна пет пъти.

— Интересно. И за какво е тя?

— За кладенеца. За това, че съществува кладенец, който можеш да използваш. По-точно отначало не можеш, понеже в първата позиция в него няма вода, във втората няма с какво да я извадиш, а в третата няма кой да я пие. После обаче всичко си става нормално. Ако не бъркам де. А смисълът е приблизително в това, че ние носим в себе си избора на всичко, което би могло да съществува, но понеже първата, втората и третата позиция символизират недостатъчно високите равнища на развитието, то на тях този извор, този кладенец, още не е достъпен. И е символично, че до тази хексаграма стигаме от хексаграмата „изтощение“, на чиято пета позиция…

— О, стига — прекъсна го Дима. — Помниш ли онази песен, дето я чухме на крайбрежната улица? За това, къде да се намериш? Онази, дето я пееше, изобщо не разбираше за какво пее. И ти също точно така не разбираш за какво говориш сега. А, за да разбереш какво каза току-що, трябва да надникнеш в кладенеца.

— А ако не отида?

— Просто не може да не отидеш.

— Защо?

Дима погледна ръцете му. Митя проследи погледа му, взря се в ръцете си и видя, че те вече не светят в тъмното. Само допреди няколко минути, докато идваха към това място, дланите му сияеха — с не толкова ярка като вчера, но все пак чиста и ясна синя светлина.

— Ето затова — каза Дима. — Иначе всичко, което си разбрал, ще изчезне. И в най-добрия случай ще успееш да напишеш още две-три стихотворни послания до комарите, на които те изобщо не им трябват.

— Понякога твоят апломб ме смайва — каза Митя.

Дима го обърна с гръб към себе си и го побутна да тръгва.

Храстите бяха гъсти и бодливи; като пазеше очите си с ръце, Митя направи няколко крачки, подхлъзна се и полетя по склона.

Падаше с гърба надолу, мъчеше се да се хване за ронливите стени, падаше много дълго, но вместо да падне на дъното, изпадна в някакво замислено състояние.

Времето може би изчезна, а може би се разтегли — всичко, което Митя виждаше, се променяше, без да се променя, и по някакъв начин непрекъснато ставаше ново, а пръстите му все така се мъчеха да се вкопчат в същото място на стената, както и в първия миг на падането му. Също като вчера той чувстваше, че вижда нещо странно, нещо такова, каквото не е виждал никога през живота си и същевременно е виждал винаги. Когато се опита да разбере какво вижда и да намери в паметта си нещо подобно, си спомни откъслек от един филм, който беше гледал по телевизията: няколко учени с бели престилки правеха нещо много странно — изрязваха от картон не съвсем кръгли кръгове и ги нанизваха на лъскав метален шип, като касови бележки в магазин; картонените кръгове ставаха все по-малки и по-малки и в крайна сметка на шипа се оформи човешка глава, направена от листовете картон; облепиха я със син пластилин и с това филмът свърши.

Това, което виждаше Митя, най-много приличаше на онези кръгове от картон: последният, най-горният кръг беше уплахата от падането в кладенеца, предпоследният — опасението, че някой бодлив клон ще му извади очите, преди него беше ядът, че присънилият му се свят, където на един дълъг стрък трева си говореха два червени бръмбара, беше изчезнал толкова бързо; още преди това — страхът от прилепа, насладата от полета над огрените от лунната светлина камъни, озадачеността от неразбрания въпрос на Дима, досадата от тропането на плочките домино на пустата крайбрежна улица — и най-вече от това, че веднага бе видял в собствената си глава също такава компания негови си вътрешни играчи на домино, и така — все по-надолу и по-надолу, за един миг — през целия живот, през всичките сплескали се и вкоравили се чувства, които беше изпитвал.

Отначало Митя реши, че вижда самия себе си, но веднага разбра: всичко в кладенеца всъщност няма никакво отношение към него. Той не беше този кладенец, той беше онзи, който падаше в него, като едновременно с това и не падаше. Може би беше пластилинът, слепващ тънките пластчета наложени едно върху друго чувства. Но най-важното беше друго. След като премина през безбройните снимки от живота си и стигна точката на раждането си, след като се озова в нея и надникна още по-надолу, за да види началото, Митя разбра, че гледа безкрайността.

Кладенецът нямаше дъно. Никога не беше имало никакво начало.

И тогава Митя видя още нещо — всичко, което беше в кладенеца под точката, от която беше свикнал да води личното си съществувание, изобщо не беше плашещо, зад- или предгробно (да бе, предгробен свят, помисли си Митя), тайнствено или неизвестно. То винаги беше съществувало наоколо, дори по-близо от наоколо, а той не го помнеше именно защото тъкмо то беше онова, което помни.

— Ей — чу Митя далечен глас. — Излизай! Стига вече. Внимавай да не счупиш кофата.

Усети, че го дърпат за ръката, после по лицето го одраска трънлива клонка, пред очите му се мярнаха черни листа — и той видя пред себе си Дима.

— Да тръгваме — каза Дима.

— Какво беше това? — попита Митя.

— Кладенецът — каза Дима с тон, сякаш разкриваше огромна тайна.

— Няма да падна пак в него, нали?

Дима спря и го изгледа с недоумение.

— Не можем да паднем в кладенец, в който така и така сме от цяла вечност. Можем само да излезем от него.

— И сега аз излязъл ли съм?

— Не сега, а тогава. Сега си пак в него. А когато го видя, си беше подал главата. Животът е много странно нещо. За да излезеш от кладенеца, трябва да паднеш в него.

— Защо?

— От кладенеца може да се изнесат разни неща. Той е пълен с безценни съкровища. Всъщност сам по себе си той е празен и в него няма нищо, и излизаш от него същият, какъвто си влязъл. Но в него можеш да забележиш онова, което го има у теб самия и което отдавна си забравил.

Митя се замисли и през останалата част от пътя мълчеше.

— Никакви съкровища не видях там — каза, когато се върнаха под фара. — Просто за един миг видях живота си. И дори повече.

— Целият живот — отговори Дима — и ти сам го каза, дори повече, съществува един миг. Именно този, който е сега. Точно това е безценното съкровище, което си намерил. И сега можеш да вкараш в този миг всичко, което поискаш — и твоя живот, и чуждите.

— Но аз не виждам онова, което намерих — каза Митя.

— Защото си намерил онова, което вижда — отговори Дима. — Затвори очи и погледни.

— Накъде?

— Накъдето решиш.

Митя затвори очи и в образувалата се тъмнина след миг видя сияещи линии и цветни петна, а сред тях — яркосиня точка. Беше неподвижна, но по някакъв странен начин можеше да я запратиш накъдето си поискаш.

Митя чу стърженето на цикада, насочи синята точка към него и внезапно си спомни далечната вечер, когато се беше изправил на крака — а това стана много рано, веднага след като се излюпи от яйцето и падна на земята от дървото, в една от клонките на което беше започнало съществуването му.