Виктор Пелевин
Животът на насекомите (12)

12. Paradise

Серьожа не помнеше родителите си. Изправи се на крака много рано, веднага след като се излюпи от яйцето и падна на земята от дървото, в една от клонките на което беше започнало съществуването му. Това стана на фона на невероятно красив залез в безветрена лятна вечер, озвучена от тихия плисък на морето и многогласата песен на цикадите, една от които той също можеше да стане някой ден. Но тази перспектива беше толкова далечна, че той дори не я обмисляше, понеже разбираше: ако му е съдено да изскрибуца с пластинките в гърлото си песента си, ще го направи вече не той или изобщо не той, понеже тези пластинки порастват само на някои, на тези, които са изминали дългогодишен път под земята и в крайна сметка са успели да излязат на повърхността, да се качат на някое дърво и да се излюпят окончателно. Неизвестно защо беше сигурен, че ако това все пак се случи с него, ще е също в лятна вечер, също толкова тиха и топла.

Серьожа захапа земята и я загриза със зъби, за да свикне още отсега, че това е сериозна и дълга работа. Знаеше, че шансовете да излезе пак отгоре са малко и че могат да му помогнат единствено концентрацията и упоритостта, само способността да прокопае повече от другите, а мисълта, че другите разбират същото, му даваше допълнителни сили. Но детството си е детство и той прекара първите няколко години, като оглеждаше разсеяно нещата, на които попадаше под земята — някои можеше да се вземат и да се повъртят в ръце, а други само да се обикалят и разглеждат. Най-много обичаше да намира прозорци — заравяше пръсти в пръстта и опипваше предпазливо твърдата им студена повърхност, очистваше я и през това време се мъчеше да познае какво ли ще види оттатък стъклото.

Опитът от всичките тези години, запълнени с ровенето на меката руска песъчливо-глинеста почва (която една заран неочаквано се смени с благодатния чернозем на Украйна), се сля за него в един обобщаващ спомен — как той, потреперващ от студ, гледа през току-що забърсан прозорец и вижда от другата му страна черна зимна вечер около ярко осветена детска площадка, в чийто център, в петното светлина, се издига снежен човек с набучени в главата моркови, много подобен на Статуята на свободата, която беше видял в едно откопано близо до същия прозорец списание. Стъклото беше нашарено от студа и шарките приличаха на палмова горичка; и изглеждаше, че палмите се полюшват от дъха му. Не можеше да мине през стъклото и Серьожа дълго стоя пред него, измъчван от неразбираемото, а после закопа встрани, скътал в сърцето си неразшифрованата си мечта.

По времето, когато започна да се замисля дали живее както трябва, животът му вече бе станал рутинен и се състоеше в по-голямата си част от почти еднакви събития, които се повтаряха в еднообразна последователност.

Пред него, точно пред главогръдта и крачетата му, имаше кръг твърда тъмна пръст. Отзад, зад гърба му, беше прокопаният тунел, но Серьожа никога не се обръщаше и не пресмяташе колко метра и дори километра е изминал. Знаеше, че на други насекоми — на мравките например — им стига относително къс проход и че той с назъбените си крака би могъл да свърши работата на целия им живот само за няколко часа. Но никога не го блазнеха такива сравнения: знаеше, че спре ли и започне ли да се сравнява с другите, ще реши, че е постигнал вече предостатъчно и че необходимото му за по-нататъшна борба чувство за остра неудовлетвореност от живота ще изчезне.

Постигнатото от него не съществуваше във вид на нещо, което може да се пипне или да се пресметне — то се състоеше от срещите и събитията, които му носеше всеки нов ден. Сутрин, щом се събудеше, той почваше пак да копае тунела, ровеше пръстта с яките си предни крака и я отхвърляше назад със задните. След няколко минути сред сиво-кафеникавите бучки се появяваше закуската. Закуската бяха тънките власинки на различни корени — Серьожа изсмукваше сока им, докато четеше някой вестник, изровен обикновено заедно с храната. След няколко сантиметра в пръстта се появяваше врата към работата — промеждутъкът между нея и закуската беше толкова малък, че понякога пръстта се срутваше самичка, без никакви усилия от негова страна. Серьожа изобщо не можеше да разбере как така все копае и копае в една посока и въпреки това всяка сутрин стига до врата към работата, но пък разбираше, че да мислиш за такива неща, не е довело никого до нищо добро, и затова предпочиташе да не мисли кой знае колко по тази тема.

Зад вратата за работата имаше позатрупани от пръст мързеливи колеги, покрай които трябваше да минава внимателно, за да не разберат, че копае. Може би всичките те копаеха свои тунели нанякъде, но дори да беше така, го правеха скришом и тайно. Серьожа разчистваше пръстта от чертожната си дъска, лекичко избърсваше прозореца, през който се виждаха водещите нагоре тръби, и започваше без бързане да копае към обяда. Обядът не се различаваше много от закуската, просто пръстта беше малко по-различна, по-рохкава и от нея се подаваха бавно дъвчещите лица на колегите му — това не го дразнеше, понеже очите им винаги бяха затворени. Обядът беше един вид кулминацията на деня и след него вече трябваше да си прокопаваш пътя към къщи, която работа винаги беше по-лека и се копаеше лесно. След някое време Серьожа разравяше вратата на жилището си, виждаше телевизора зад бучиците глина и след час-два, вече сънен, се просваше на кревата.

Когато се събудеше, се обръщаше към стената, гледаше я известно време и се опитваше да си спомни току-що забравения сън, а после с няколко бързи удара с предните си крака си прокопаваше път до банята. Дните бяха като цяло еднакви, само в събота и неделя в движението си напред Серьожа не стигаше до вратата за работата. Понякога в почивните дни изравяше една или две бутилки водка и тогава трябваше да поразрови и земята наоколо — почти винаги успяваше да изрие главата или част от тялото на някой от приятелите си, та да му пийнат заедно и да си поприказват за живота. Серьожа беше абсолютно сигурен, че повечето му приятели и познати не копаят никакъв тунел, но все пак се натъкваше на тях с потискаща повторяемост. Вярно, понякога се натъкваше в пръстта и на приятни изненади — да изрови от стената например долната част на женско тяло (Серьожа никога не изравяше жените над кръста, понеже беше убеден, че това ще доведе до много проблеми) или една-две бирички — и тогава си позволяваше кратък отдих; но все пак по-голямата част от живота му минаваше в работа.

За да си обясни поне по някакъв начин странния факт, че в точно определеното си според компаса движение прокопава съвестно пластовете пръст, в които се редуват съвсем еднакви неща като чертожни дъски, колеги и дори гледките през прозореца, Серьожа използваше аналогията с влак, който си потраква и безкрайно се приближава към заветната, абсолютно еднаква със съседните траверси траверса.

Имаше и някои разлики впрочем — понякога помещението, към което Серьожа прокопаваше ежедневния си проход (той си го наричаше поход), се променяше: чертожните дъски бяха подредени различно, стените бяха боядисани другояче, появяваше се нов колега, а друг изчезваше завинаги. Серьожа забеляза една закономерност — ако например пропълзеше през работата, когато електрическият чайник беше изгорял (колегите му много обичаха да пият чай), във всички следващи работи, през които прокопаваше прохода си, същият (или много подобен на него) чайник също се оказваше изгорял, докато не прокопаеше до такава работа, в която някой не беше донесъл нов.

Работата изобщо не беше сложна — трябваше да копира стари хелиографски копия върху кадастрон, с което освен него се занимаваха още няколко колеги. Обикновено започваха сутринта с дълъг неангажиращ разговор, в който нямаше начин да не се включиш. Говореха си, както си му е ред, за всичко на света, но тъй като кръгът на темите, които засягаха, беше много ограничен, Серьожа забелязваше, че всеки ден на света остава все по-малко и по-малко от онова, което е било преди, например онова, което беше вечерта, когато той клечеше под клона и слушаше песента на успелите да се измъкнат изпод земята цикади.

Неизбежното общуване с колегите не му влияеше добре. Започна например да се променя начинът му на пълзене — той вече навеждаше главата си почти до земята и понякога, докато копаеше особено стръмното стълбище към барчето, си помагаше с муцунка. Едновременно с това започна малко поновому да разбира живота и вместо предишното желание да прокопае тунел колкото се може по-надалече, започна да усеща отговорност за собствената си съдба, а това ново усещане доведе до чисто анатомични промени.

Един ден той забеляза, че седи на бюрото, остри молива с острилката и едновременно с това бърка в чекмеджето — бърка с нещо, което преди това просто не беше имал. Отначало реши, че се побърква, но като огледа колегите си, видя отстрани на гърдите им едва забележими полупрозрачни кафеникави ръчички-крачета, с които те боравеха удивително сръчно. Оказа се, че и той има същите: просто досега не му бяха трябвали, но сега Серьожа вече се научи да ги вижда, а след това и да ги използва. Отначало те бяха немощни, но постепенно заякнаха и Серьожа почна да им поверява някои задачи и да използва ръцете си според прякото им предназначение — да копае тунела все по-надалече и по-надалече.

Но въпреки това тунелът всеки ден го довеждаше в работата, където от пръстените стени го гледаха отдавна познатите му до последната чертица лица. Те имаха една обща особеност — всичките бяха с мустаци. Серьожа никога не си беше падал по мустаците, но все пак реши да си пусне и той.

След месец, когато мустаците му пораснаха достатъчно, той забеляза, че животът стана някак си по-хубав и пълен, а колегите му се превърнаха в невероятно мили пичове с най-разнообразни интереси. Да разбере всичко това му помогнаха именно мустаците, чиито опипващи движения му позволяваха да възприема реалността от неизвестна му досега страна. Той се убеди, че животът може не само да се вижда, но и да се опипва с мустаци, както правеха всички около него, и че тогава животът става толкова завладяващ, че дори няма кой знае какъв смисъл да копаеш тунела. Започна да се интересува от околните, но още по-интересното беше, че те мислят за него. И един ден след работа, бяха седнали на шише коняк, чу:

— Най-после стана един от нас, Серьожа.

Това го каза едно лице, което едва се подаваше от пръстената стена. Останалите лица затвориха очи и почнаха да мърдат мустаци, все едно опипваха Серьожа, за да проверят наистина ли е един от тях. Ако се съдеше по усмивките им, бяха напълно удовлетворени от резултата.

— А какъв станах? — попита Серьожа.

— Стига си се преструвал, че не разбираш — разсмяха се лицата.

— Не се преструвам — не се предаваше Серьожа. — Какъв?

— Хлебарка, какъв.

Като чу това, Серьожа усети как през цялото му тяло преминава ледена вълна. Спусна се към дъното на тунела, където висеше календар с портрет на Николай Втори (Серьожа си спомни, че сам го беше закачил тук, когато беше решил, че достатъчно вече е копал), и започна трескаво да рови земята — зад него мустакатите физиономии се кикотеха и дюдюкаха. Щом стигна до вратата на банята, Серьожа бързо си прокопа път до огледалото, погледна триъгълната си кафеникава глава и дългите полюшващи се мустаци — и грабна бръснача. Мустаците паднаха с хрущене и Серьожа видя собственото си лице, само че вече обаче доста възрастно, с явни бръчки около очите. „Колко ли време съм бил хлебарка?“ — помисли си той с ужас и си спомни как като дете се беше заклел непременно да прокопае проход до повърхността.

Разрови кревата, легна на студените чаршафи и заспа, а на сутринта изрови телефона и се обади на Гриша, приятел още от яйцеполагалото, с когото отдавна не се виждаха. Известно време си спомняха онази далечна лятна вечер, когато бяха паднали от клонката на земята и бяха започнали да копаят, а после Серьожа попита направо как да я кара сега. Приятелят му му каза:

— Изкопай повечко парички и ще разбереш.

Уговориха се някой път да се видят и затвориха. Щом сложи слушалката на вилката, Серьожа без никакви колебания реши да послуша съвета на Гриша и да промени маршрута. След закуска започна да копае не право напред, а надясно, и скоро с облекчение забеляза, че не се натъква на вратата за работата. Вместо нея намери пробита германска каска, няколко сплескани гилзи и ксерокопие на стара мистична книга, която почете час-два. Никога досега не беше чел такива тъпотии — от книгата следваше, че той не само пълзи по подземен тунел, но и бута пред себе си топче тор, в което топче всъщност прокопава въпросния тунел. След книгата почвата дълго беше съвсем празна, само от време на време имаше по някое коренче и Серьожа го изяждаше — а после напипа нещо твърдо.

Разрови жълтеникавата глина и видя черния връх на милиционерски ботуш. Веднага разбра всичко, внимателно затрупа ботуша с пръст и започна да рови наляво, по-далече от това място. Още няколко пъти се натъкна на части от милиционерска амуниция — палки, радиостанции, късо подстригани глави с фуражки, — но с главите извади късмет, понеже все ги разравяше откъм тила, от което следваше, че ченгетата не го виждат. След известно време в пръстта почнаха да се появяват пари. Отначало бяха отделни банкноти, а после се заредиха цели пачки — обикновено бяха близо до полицейските палки и ботуши. Серьожа започна внимателно като археолог да разкопава пръстта около попадащите на пътя му предмети от милиционерско снаряжение и почти нямаше случай, в който да не изпълзи назад без няколко тежки, леко влажни пачки, стегнати с хартиена лепенка.

В един момент забрави за предпазливостта, увлече се и без да иска, забърса пръстта от едно червендалесто милиционерско лице; от устата стърчеше свирка. Лицето го изгледа ядосано и наду бузи, но преди свирката да изпищи, Серьожа я дръпна и натика между зъбите на милиционера една дебела пачка. Лицето затвори очи и Серьожа — лека-полека се овладя — се оттегли. Скоро пръстите му напипаха нещо, което отначало му се стори обикновен милиционерски ботуш, но като поразчисти пръстта, Серьожа видя думата Reebok, започна да копае нагоре и скоро разрови усмихнатото лице на Гриша.

— Ето че се видяхме — каза Гриша.

Парите, които Серьожа беше изкопал по негов съвет, не му направиха никакво впечатление.

— Докато не е късно, вземи си купи с тях истински пари — каза Гриша и показа на Серьожа няколко зелени банкноти. — И изобщо трябва възможно по-скоро да си изровим тунелче оттук.

Серьожа беше съвсем наясно, че винаги ровиш оттук — откъде другаде, но все пак се съобрази със съвета на Гриша и най-вече запомни, че първото, което трябва да изрови, е така наречената „покана“.

По маршрута си все така редовно се натъкваше на вратата на апартамента си, на телевизора, на банята и кухнята, но сега започна да изравя американски списания и да учи английски — говореше на английски с някои от рядко появяващите се в стените на тунела лица. Лицата се усмихваха дружелюбно и обещаваха да помогнат. И ето че веднъж в една дълга пясъчна жила, която разработваше вече цял месец, Серьожа се натъкна на сгънато на четири бяло листче. Това трябваше да е поканата — той веднага се сети, че е тя. Не знаеше какво да прави сега и реши за всеки случай да остане в пясъчния пласт. Няколко дни не попадна на нищо интересно в пясъка, но после крачетата му зачегъртаха по каменна стена, на която имаше надпис ОВИР^[1]. По-нататък нещата започнаха да се появяват с чудовищна бързина — той дори не успяваше да се ориентира като хората какво точно разравя и на кого дава подкупи; в крайна сметка забеляза, че натъпкания с пари чувал вече го няма, но че за сметка на това разполага с няколко зелени банкноти с портрета на някакъв благообразен плешив дебелак.

Пясъчната жила свърши и да се копае стана много по-трудно, понеже почвата стана камениста; особено впечатление му направиха бетонните блокове пред американското посолство — бяха толкова огромни, че трябваше или да рови под тях (а това беше опасно, понеже можеше да се срутят и да го премажат), или да копае отстрани, което много удължаваше пътя. Самото посолство го прокопа много бързо, излезе до стълбичката на самолета, а после разчисти от пръстта правоъгълния илюминатор и почти цял ден се любува на облаците и на океана.

Последва пласт рохкава и влажна червеникава Земя и Серьожа дълго я гледа — понеже зад нея го чакаше неизвестното, — докато се осмели да протегне към нея ръце, целите в мазоли и уморени, но все още силни. Първата му находка в новия пласт почва се оказа възрастна негърка в кабинката на митническия контрол, която го попита с отвращение има ли билет за връщане. После разрови до вратата на автобуса, а веднага след нея изрови огризка от ябълка и смачкана карта на Ню Йорк.

Започна новият живот. Серьожа дълго изравяше от пръстта главно празни консервени кутии, засъхнали крайчета пица и стари ридърс-дайджести, но беше готов да се труди упорито и не чакаше манната небесна, още повече че с небето под земята имаше известни проблеми. След време започна да намира и пари. Бяха, разбира се, много по-малко, отколкото навремето, и изобщо не се срещаха на пачки, но Серьожа не губеше надежда. От стените на тунела често се подаваха огромни найлонови чували с боклук и черни ръце, които му протягаха ту малки пакетчета кокаин, ту покани за религиозни лекции, но Серьожа се стараеше да не обръща внимание на това, да се усмихва по-често и да е оптимист.

Постепенно боклукът в пръстта намаля и една тиха утрин, докато копаеше под корените на стара липа, Серьожа намери мъничка зелена карта — това стана ден след като беше научил втората най-важна американска дума „уупс“ (първата, „бла-бла-бла“, му я беше казал по приятелска линия още Гриша). Серьожа разбра, че вече може да си намери работа, и наистина, само след два-три дни, малко след закуска, изрови метална табела с надпис с големи букви WORK, преглътна развълнувано и почна работа. Новата работа се оказа почти като старата, само чертожната дъска беше по-различна, под по-голям наклон, и появяващите се от стените лица на колегите говореха на английски. След като с енергична усмивка копа от обяд до една табела с надпис DON’T WORK (отдавна вече беше успял да обедини пространството и времето в едно цяло), Серьожа разбра, че работният ден е свършил.

Сега вече Серьожа разриваше пътепоказателите WORK и DON’T WORK^[2] всеки ден и освен на тях започна редовно да се натъква на едни и същи лъскави брави, стъпала и предмети от бита от типа на климатици, чието бръмчене беше вездесъщо и му напомняше за воя на московските виелици, на японски аудио- и видеосистеми, на тигани и тенджери, от което следваше естественият извод, че вече се е обзавел с жилище.

Работата изобщо не беше тежка — трябваше да прехвърля стари хелиографски копия на компютърен код, с което освен него се занимаваха още няколко колеги. Обикновено сутрин те подхващаха дълъг неангажиращ разговор на английски и Серьожа постепенно се научи да участва в него. Общуването с колегите без съмнение му беше много полезно. Пълзенето му скоро стана много по-уверено и скоро той забеляза, че пак използва полупрозрачните си кафеникави крачета, за които почти беше забравил. Пак си пусна мустаци (вече бяха доста прошарени), но не за да се слее с околните, повечето от които също бяха с мустаци, а напротив, за да придаде на облика си онази неповторима индивидуалност, която характеризираше всички.

Минаха няколко години, запълнени с блещукащото сияние на пътепоказателите WORK — DON’T WORK. През това време Серьожа успя да изкопае най-различни полезни неща — кола, огромен телевизор и дори клозетна чиния с дистанционно за пускане на водата. Понякога, докато беше на работа, отваряше прозореца и без да се тормози от нахлуващия топъл смрадлив въздух, подаваше ръка с дистанционното в нея и натискаше черното копче с изображението на водопад. Наглед не ставаше нищо, но той знаеше, че на около две мили, там, където беше апартаментът му, по хладната повърхност на клозетната чиния бликва ревящ водопад. Вярно, един път натисна RESET и после три дни трябваше да търка пода, стените, че и тавана, но пък след скандала с нисичкия скарабей, който държеше да се води негов лендлорд, започна да се отнася към апартамента си като към живо същество, още повече че името му — ван Бедрум — винаги му се беше струвало име на холандски живописец.

Понякога Серьожа разравяше кучешки нашийници и си правеше извода, че разхожда куче. Куче никога не беше изкопавал, но един път, по съвет на списание Health Week^[3], го заведе на ветеринар психоаналитик. Ветеринарят психоаналитик известно време си лая с невидимото куче зад тънкия пласт земя, а после каза нещо такова, че Серьожа тутакси закачи повода за щръкналата от пръстената стена броня на някакъв камион от друг щат, огледа се (наоколо, естествено, нямаше никой друг) и забързано закопа, за да се махне.

През уикенда прокопаваше до ферибота за Ню Джърси, разравяше си прозорче в сградата, в която продаваха билети, припомняше си детството и дълго-дълго гледаше далечната бяла Статуя на свободата, символа на равните възможности — последните лъчи на залеза осветяваха трънения венец на главата й в морковен цвят и тя приличаше на огромна остаряла Снежанка.

Завърза връзка с жена — разкопа я цялата, та от време на време да си говори с нея за съкровеното — а съкровено вече беше натрупал дори прекалено.

— Вярваш ли — питаше я, — че в края на тунела ни чака светлина?

— Имаш предвид след смъртта ли? — питаше тя. — Не знам. Чела съм две-три книги на тази тема. Пише, че наистина ни чакал някакъв тунел и светлина в края му, обаче според мен това си е бла-бла-бла.

Разказът на Серьожа, че навремето насмалко е щял да стане хлебарка в една далечна северна страна, предизвика единствено недоверчивата й усмивка; тя каза, че той изобщо не приличал на изпълзяла от Русия гадост.

— Приличаш на типичен американски кокроуч — така му каза.

— Уупс — отговори Серьожа.

Беше щастлив, че е успял да се натурализира на новото място, а думата „кокроуч“^[4] я прие за нещо като „кокни“, казано по нюйоркчански — и все пак след тези й думи в душата му се загнезди не особено приятно чувство. Един ден, доста пийнал след работа, Серьожа разрови входа към апартамента си, разрови и вратата към банята, погледна се в огледалото и потрепери. От огледалото го гледаше кафеникава триъгълна глава с дълги мустаци — беше я виждал отдавна, преди години още. Серьожа взе бръснача и когато сапуненият водовъртеж отнесе мустаците в канала, го погледна собственото му лице, само че вече много възрастно, дори почти старческо. Той с настървение почна да копае направо през огледалото, което се пръсна на парчета под натиска, и скоро разрови няколко признака, че вече е на улицата — едното беше седнал на столче стар кореец (сергията му беше на два метра под столчето) и табелка с надпис 29 East St. Поряза се на една ръждясала консервена кутия, но продължи бързо и отчаяно да рови напред, докато не стигна пласт влажна глинеста почва някъде в района на Гринич Вилидж и забитите безкрайно дълбоко основи и бетонни шахти. Разкопа някаква табела с нарисувани палми и написаната с огромни букви дума PARADISE и зад нея попадна на дълго стълбище някъде нанадолу, столче, част от бар и две чаши водка-тоник — вече се беше пристрастил към водката-тоник.

Пръстените стени на току-що прокопания тунел се тресяха от музиката. Серьожа изпи двете чаши и се огледа. Зад гърба му беше дългият тесен проход към известността, от която Серьожа вече толкова години се опитваше да намери изход. Пред него от пръстта стърчеше дървеният бар, изподраскан, и на него бяха чашите. Все пак не му беше ясно — излязъл ли е най-после на повърхността, или още не е? И на повърхността на какво? Ето точно това беше най-неясното. Серьожа взе от бара един бледозелен кибрит с надпис Paradise и видя същите палми, които бяха на табелата, а много преди това, като скреж — на някакъв прозорец от детинството му. Освен палмите на кибрита имаше телефони, адрес и уверението, че това е hottest place on island^[5].

„Господи — помисли си Серьожа, — та нима раят е hottest place? Не е ли обратното?“

От пръстената стена пред него се появи ръка, събра празните чаши и сложи пълна. Изнервен до степен да излезе от черупката си, Серьожа погледна нагоре. Пръстеният таван, както винаги, беше на половин метър над главата му и Серьожа внезапно с изумление си помисли, че през целия си дълъг и изпълнен с усилия живот, живот, през който беше копал вероятно във всички възможни посоки, така и нито веднъж не е пробвал да копае нагоре. Заби пръсти в тавана и по пода се посипа пръст и бързо стана на купчинка. След малко му се наложи да придърпа столчето и да се качи на него, а след още малко пръстите му напипаха пустота. „Ама разбира се — помисли си Серьожа, — повърхността е там, където вече няма какво да се копае! А не се копае там, където земята свършва!“ Отдолу се чу щракване с пръсти и след като хвърли натам портфейла си с тънко тесте кредитни карти (на мястото, на което беше седял допреди малко, сега имаше неизвестно откъде взело се голямо тъмносиво топче), Серьожа се хвана за ръба на дупката, набра се и се измъкна навън.

Беше тиха лятна вечер, през листата на дърветата се виждаха лилави залезни облаци. Далече-далече тихо шумеше морето, от всички страни долиташе песента на цикадите. Серьожа разкъса старата си кожа-черупка, измъкна се от нея, погледна нагоре и видя на дървото над себе си клона, от който беше паднал на земята. И разбра, че това е същата онази вечер, в която беше започнал дългото си подземно пътешествие, защото просто няма никаква друга вечер, и освен това разбра за какво пеят — по-точно плачат — цикадите. И също запя с широките пластини на гърлото си, че животът е пропилян напразно и че изобщо не може да не бъде пропилян напразно, и че да се плаче за всичко това изобщо няма смисъл. След това разпери криле и полетя към лилавото зарево над далечната планина, като се мъчеше да се отърве от усещането, че копае с крилете си въздуха. Все още стискаше нещо — вдигна го пред лицето си и видя в ръката си смачкания и изпоцапан с пръст кибрит с черните палми, и внезапно разбра, че английската дума paradise означава мястото, където попадаш след смъртта.