Виктор Пелевин
Животът на насекомите (5)

5. Третият Рим

Мъничкият планер прелетя толкова близо до стърчащите от планинския склон зъбери, че за миг почти се сля със сянката си и над масите на откритото кафе се разнесе дружна въздишка. Плъзгащият се в небето триъгълник — приличаше на сребриста нощна пеперуда — в последния момент зави и полетя към морето, приближаваше се към плажа. Сам заръкопляска и Артур се обърна към него и го попита:

— Толкова много ли ви впечатлява?

— Как да ви кажа — отвърна Сам. — На младини се занимавах с нещо подобно, така че съм в състояние да оценя чуждото майсторство. Лично аз не бих се осмелил да мина толкова близо до скалите.

— Аз пък изобщо не разбирам защо да си рискуваш живота толкова безсмислено — каза Артур.

— Ние с вас, така да се каже, също си рискуваме живота всеки ден — отбеляза Сам.

— Но съгласете се, че това е по необходимост. А да рискувам просто ей така, да си пръсна главата в скалите, много моля.

— Прав сте, прав сте — каза Сам, загледан замислено след триъгълника, който пак зави към скалите. — А откъде скачат?

— Ето оттам. — Артур посочи. — Виждате ли? Далече оттатък плажа и селището се виждаше дълъг полегат хълм, на чийто връх можеха да се различат няколко разноцветни делтаплана.

Сам извади малък кафяв бележник със златен надпис Memo executive^[1], записа си нещо в него и дори схематично нарисува плажа, селището и полегатия хълм.

— Там течението винаги е възходящо — каза Артур. — Затова са си го харесали.

Дойде сервитьорката със строго като на съдбата лице и мълчаливо разтовари от таблата си чинии, бутилка шампанско и чаши. Сам я погледна с недоумение и веднага отмести поглед — на лицето на сервитьорката имаше огромно мораво петно.

— Поръчахме — поясни Артур.

— А, да. — Сам се усмихна. — Вече бях забравил.

— Водим се ресторант и поръчките се изпълняват до четирийсет минути — каза сервитьорката. Пише го в правилника.

Сам кимна разсеяно и си погледна чинията. В менюто блюдото се наричаше „бiточкi по-сiлянскi з цiбулей“^[2]. Състоеше се от няколко малки правоъгълни късчета месо, подредени строго архитектурно, цяло море сос вдясно от месото и полегато хълмче картофено пюре, украсено с няколко оранжеви кубченца морков и стръкче копър. Картофеното пюре се стичаше като лава върху месото и съдържанието на чинията приличаше на Помпей от птичи поглед, като едновременно с това странно напомняше и панорамата на крайморското селище, която се виждаше от масата им. Сам взе вилицата, вдигна я над чинията и забеляза кацналата на границата между пюрето и соса млада муха — в първия момент я взе за мокро листенце копър. Бавно посегна към нея — мухата потрепна, но не литна, — хвана я с два пръста и я сложи на празния съседен стол.

Мухата беше съвсем млада — лъскавата й зелена кожа весело блестеше на слънцето — и Сам си помисли, че на английски се казва greenbotle fly^[3] — много точно название. Крачетата й бяха покрити с тъмни власинки и свършваха с нежни розови смукалца — все едно на всяка нейна длан призивно тъмнееха по две полуотворени устици, а талията й беше толкова тънка, че сякаш би могъл да я прекърши и най-лекият полъх на вятъра. Срамежливо потрепващите крилца, които приличаха на две пластинки слюда, преливаха във всички цветове на дъгата и бяха покрити със стандартната шарка тъмни чертици, по които без никаква криломантия можеше да се предскаже простичката й съдба. Очите й също бяха зелени и гледаха малко изотдолу, а от челото й над тях надвисваше тъмен бретон, който правеше мухата да изглежда още по-млада, отколкото беше, всъщност приличаше на ученичка, облякла роклята на кака си. Мухата погледна Сам и леко се изчерви.

— How are you? — попита, като изговаряше думите старателно. — I’m Natasha. And what is your name?

— Сам Съкър — отговори Сам. — Можем да говорим и на руски.

Наташа показа лъскавите си бели зъбки в усмивка, хвърли бърз поглед на презрително усмихващия се Артур и усмивката й бързо помръкна.

— Преча ли? — попита и направи движение, все едно се кани да стане.

— Как да ви кажа… — измърмори Артур, гледаше настрани.

— Моля ви се, моля ви се — бързо се намеси Сам. — Дори напротив. Нима може очарователно същество като вас да пречи? Глътка шампанско?

— С удоволствие — отговори Наташа и хвана чашата, която й подаде Сам, с два пръста.

— Тук ли живеете? — попита Сам.

Наташа отпи от шампанското и кимна утвърдително.

— Тук сте родена?

— Не — каза Наташа. — Родена съм много далече, на север.

— И какво работите?

— Музикантка съм — отговори Наташа, сложи чашата на масата и направи движение, все едно разтяга пред гърдите си пружини.

— Да — каза Сам, докато погледът му се плъзгаше от двете издутини под лъскавия плат на роклята й към евтината сребърна гривничка между смукалцата и китката. — Много ще се радвам да чуя музиката ви.

— Нали нямате нищо против да отида да се обадя по телефона? — включи се Артур. — Арнолд нещо много се бави.

Сам кимна и Артур тръгна към близката телефонна кабина, свряла се между две сергии с разни боклуци. Пред кабината имаше опашка. Артур се нареди и почна да оглежда книгите, които един уличен търговец беше наредил направо на тревата.

Наташа отвори чантата си, която бе сложила в скута си, извади пиличка за нокти, погледна я с недоумение, пусна я вътре и извади червило и огледалце.

— А вие откъде сте, Сам? — попита, докато се гледаше в огледалцето. — Американец ли сте?

— Да — отговори Сам. — Но живея предимно в Европа. Всъщност е доста сложно да се определи къде точно живея — непрекъснато хвърча насам-натам.

— Бизнесмен ли сте?

Наташа разви червилото и начерви смукалцата на крачетата си, и Сам си помисли, че това я прави вулгарна, но и двойно по-привлекателна.

— Да, може да се каже и така — отвърна той. — Най-силно ме интересуват новите впечатления.

— И какво? Много ли нови впечатления намирате тук?

— Предостатъчно — отговори Сам. — Но как да го кажа, впечатленията са според любителя.

На масата падна сянка и ги лъхна абсолютно неуместна в началото на есента тежка миризма на цъфтящи цветя и дървета.

— А ти не си любител, така ли? — чу се над ухото на Наташа висок глас и тя насмалко да изпусне огледалцето.

Обърна се и видя нисичък, набит, почти дебел мъж с шарена фланелка, който гледаше Сам с омраза. Държеше тъмно на цвят куфарче.

— Арнолд! — зарадва се Сам. — Знаете ли откога ви чакаме! Артур отиде да ви се обади. Е, успяхте ли да изясните нещо?

— Успях — отвърна Арнолд и тръшна куфарчето на стола до Сам. — Всичко се изясни.

— Намерили сте го! — каза Сам и взе куфарчето. — Слава богу. В първия момент не забелязах, че го носите. Благодаря ви.

Отвори куфарчето, огледа набързо съдържанието му, събра палец и показалец и показа на Арнолд кръгче празнота колкото доларова монета. Дебелакът дръпна един стол от съседната маса и се тръшна на него.

— Това е Наташа — каза Сам. — Запознайте се. Наташа, това е Арнолд.

Арнолд се обърна към Наташа и впи очи в нея.

— Ясно — каза, след като я огледа. — Обаче да идеш да станеш например тъкачка, предачка, шивачка и така нататък, а? Не щеш, нали?

— Ама какво говорите?! — прошепна пребледнялата Наташа. Почти се давеше от тежката воня на одеколон. Погледна с недоумение Сам и видя, че усмивката му се стопява, а в очите му започва да се чете явен ужас.

— Не плашете момичето — каза Сам и хвърли поглед към телефонната кабина, откъм която към тях бързаше Артур. — Наташа, той просто се шегува.

— Шегувал съм се бил? Аз това? Долетял си тука да ни смучеш кръвта, гад, и мислиш, че ще си играем игрички с тебе?

— Кои вие? — попита Сам.

— Ей сега ще ти обясня аз на тебе — каза Арнолд и се надигна от стола, и неизвестно какво можеше да стане, ако дотичалият зад него Артур не стовари върху главата му все още пълната до половината бутилка шампанско.

Арнолд падна заедно със стола като труп. Разговорите на съседните маси спряха, няколко клиенти дори се изправиха — дали да се намесят, дали да побегнат, не беше ясно. Артур бързо възседна Арнолд и почна да му извива ръцете зад гърба. Не му се получаваше, въпреки че Арнолд поне наглед не се съпротивляваше.

— Знаех си аз, че няма да се стърпи и че ще се пробва — нервно мърмореше Артур. — Каза, че психиката ви била лабилна. А неговата е нелабилна, така ли? Тръгвайте, преди да се е свестил, вземете и момичето. Аз ще…

Арнолд се размърда и едва не събори Артур от гърба си на асфалта.

— Да се махаме, Наташа — каза Сам и хвана Наташа за ръка.

Бързо излязоха от заведението — разминаха се с двама тичащи към мястото на стълкновението милиционери — и се отдалечиха.

— Какво му стана? — попита Наташа. — Да не е наркоман?

— Възможно е — отвърна Сам. — Но хайде да не обсъждаме чуждите проблеми. Къде наблизо можем да хапнем? Понеже така и не успях да обядвам.

Наташа хвърли поглед назад към ресторанта и струпалата се между масите тълпа и каза:

— Готово. Закопчаха го тоя тъпанар. Какво казахте? Да похапнем? Трябва да хванем такси. Трябва да отидем до „Вълна“ — те оттам минават.

— Извинете, Наташа — каза Сам, — може би имате някакви други планове?

Наташа го погледна с такава простодушна откровеност, че всичките й планове станаха ясни като на длан.

 

 

Пътят минаваше покрай дълбок изкоп с руините на недостроена сграда. В пукнатините на стените растяха бурени и храсти, имаше дори няколко дръвчета и изглеждаше, че това не е строителен изкоп, а гроб на загинала сграда или разкопки на древен град. Сам се любуваше на гледката и мълчеше; Наташа също мълчеше.

— Да — каза Сам, когато отминаха изкопа. — Невероятно. Забелязах нещо странно в страната ви. Русия е Третият Рим, нали?

— Именно — каза Наташа. — Третият. И освен това Вторият Израил. Иван Грозни го е казал. Четох го във вестника.

— Имам предвид, че ако в това название обърнем втората дума на обратно, става много интересно. Получава се „мир“, което означава и „свят“.

— В Ялта — каза Наташа, — на три часа оттук с катера, има въжена линия. Тръгва от крайбрежната и се качваш с нея на планината. Там вдигали дворец някакъв, а може би музей на Ленин, не знам. И после го зарязали. Останали са само колоните и част от покрива. Всичко е огромно — а около него огромно празно място, пълно с боклуци. Все едно някакъв запуснат храм. Да, точно така — Третият Рим. Сам, а вие в първия били ли сте?

Сам кимна и Наташа тихичко въздъхна. После каза:

— Стигнахме. Тук се качваме.

Асфалтовата алея излизаше до дълга сграда, в която имаше магазин и някакво неизвестно какво заведение с името „Вълна“, пред което се грееха на слънце две мутри с маратонки и анцузи „Адидас“. Изпод навеса на автобусната спирка отсреща в Наташа и Сам се блещеха няколко кльощави южни бабички. Наташа вдигна ръка и изпод сянката на върбите до спирката се появи стара сива волга с еленче на предния капак. Наташа се наведе към прозорчето, поговори с шофьора, обърна се към Сам и кимна.

Шофьорът беше с дълги рижи мустаци, които стърчаха настрани малко несиметрично, все едно току-що е спрял да обследва нещо с тях, а в колата миришеше на бензин и презрели праскови. Волгата направи няколко завоя между ниски бели къщи, засенчени от ябълки и круши, и излезе на прашен макадам. Шофьорът натисна газта и пейзажът зад задното стъкло се скри в гъсти кълбета жълт прах — повечето влизаха през прозорците.

Сам се закашля, закри устата си с ръка и Наташа забеляза, че устните му се източват в дълга тръбичка. Като се преструваше, че вдига нещо от пода, той се наведе към предната седалка, намигна заговорнически на Наташа и й направи знак да мълчи, като вдигна пръст пред вече образуващите му хобот устни. Наташа кимна. Хоботът на Сам се изостри на върха и лесно проби гърба на предната седалка. Шофьорът трепна и изгледа малко разтревожено пътниците си в продълговатото огледалце над волана.

— Сериозно ли мислите, Сам, че ние сме Третият свят? — попита Наташа, за да отвлече вниманието на шофьора.

— Отчасти да — отвърна Сам, без да се изправя. — В това няма нищо обидно. Стига да не се обиждаме на фактите, разбира се.

— Някак си не мога да свикна…

— Ще се наложи да свикнете. Това е геополитическа реалност. Защото Русия е много бедна страна. И Украйна също. При вас… как се казваше… земята не ражда. Дори да вземем например най-плодородните почви някъде в Кубан, да речем, това е нищо в сравнение със земята, да кажем, в Охайо…

Сам го произнесе „ох-хай-йо“ и звукът беше такъв, все едно можеш да го намажеш като масълце на филийка — и веднага стана ясно колко е плодородна земята в щата Охайо.

— Какъв ти Трети свят — каза с горчивина шофьорът и размърда неестествено мустаци. — Продадоха ни. Точно така, всичко продадоха. С ракетите и флота барабар. Кръвчицата ни изпиха.

— Кой да ни е продал? — попита Наташа. — И на кого?

— Знае се то кой — с уверена омраза каза шофьорът. — И на кои. Добре де, флота че го продадоха — продадоха го, ама защо и честта ни да продават…

Сам изсумтя нещо и шофьорът махна вяло с ръка и изсумтя:

— Отзад ни го нахакаха.

И млъкна.

Постепенно лицето му пребледня, а очите му, допреди шарещи нащрек, станаха мътни и безразлични. Лицето на Сам, напротив, се зачерви, все едно току-що е излязъл от банята след горещ душ. Той измъкна устните си от гърба на седалката, облегна се на своята и се усмихна на Наташа. Наташа съсредоточено мълчеше.

— Наташа, да не ви обидих? — попита Сам.

— С какво?

— Ами, с Третия свят.

— О, не, Сам. Просто като малка ме плашеха с римската цифра три. Но мен изобщо не ме е страх от нея. И нямам никаква причина да се обиждам. Аз не съм Русия. Аз съм си Наташа.

— Наташа — каза Сам. — Много красиво име. Може ли да минем на „ти“?

— С удоволствие — каза Наташа.

От двете страни на пътя се точеха лозя. Когато лозята свършиха, отляво пак се появи морето. Сам отвори куфарчето, извади малка стъкленица, изплю в нея малко червена течност, затвори капачето и пусна стъкленицата пак в куфарчето. През това време Наташа мислеше напрегнато — дори между веждите й се очерта красива бръчица. Сам я погледна, усмихна се и попита:

— Всичко окей ли е?

— О, да. — Наташа също му се усмихна. — Но си мисля за нещо. Да речем, че Първият свят — това е Америка, Япония също, и Европа евентуално. А Третият сме ние — Третият Рим, Африка и може би Полша. Кой е тогава Вторият свят?

— Вторият? — учудено попита Сам. — Хм. Не знам. Наистина интересно. Трябва да видим откъде се е взело това име. Вероятно просто няма никакъв Втори свят.

Погледна през прозореца и видя високо в небето сребрист триъгълник — може би беше делтапланът, който бе гледал от масата в ресторанта, може би беше друг, точно такъв.

— Друго не мога да разбера — каза той. — Къде отиваме?

— Да обядваме — каза Наташа.

— Вече се нахраних — каза Сам.

— Ами тогава да спрем тук — предложи Наташа. — Тук е много красиво, жив човек няма. Може да се изкъпем.

Сам преглътна слюнката си, после каза на шофьора:

— Спрете, ако обичате. Ще слезем тук.

— Ваша си работа — намусено каза шофьорът. — Само ми дайте петте долара, дето ми ги обещахте.

Волгата спря, Сам слезе и извади портфейла си.

— Матрьошки не ви ли трябват? — попита шофьорът.

— Какви? — попита Сам.

— Всякакви имам. Горбачов, Елцин.

Сам поклати глава отрицателно, подаде му петте долара и каза:

— Ако ви сърби гърбът, разтрийте го с одеколон.

Шофьорът все така намусено кимна. После обърна — волгата посипа Сам и Наташа с жълт прах — и подкара обратно.

Стана тихо. Сам и Наташа тръгнаха по лъкатушещата надолу по каменистия склон пътечка. Вървяха мълчаливо, понеже пътечката беше много тясна и трябваше да внимават къде стъпват.

Брегът долу беше скалист — истински лабиринт камънаци, между които се плискаше вода. Наташа си свали пантофките — Сам с умиление осъзна, че са най-обикновени розови домашни пантофки, а не някакви си изкилиферчени модни обувки, както си беше помислил отначало — и влезе до колене във водата. Сам си нави крачолите, събу се и нагази след нея, като държеше куфарчето и обувките си над главата си и се мъчеше да си спомни кой гръцки мит му напомня ставащото. Дълго криволичиха между високите кафеникави камъни и накрая стигнаха до голяма наклонена плоча, издигаща се над водата на около половин метър.

— Тук се печах — каза Наташа и се покатери на плочата. — От ей тази страна може да се скача — там вече е дълбоко.

Сам също се качи на плочата и извади видеокамерата си.

— Помогни ми — помоли го Наташа.

Сам се обърна и видя, че се е застанала с гръб към него, вдигнала е ръце зад гърба си и се мъчи да стигне връзките на роклята си. Той внимателно остави камерата върху обувките си, посегна към Наташа и през роклята почувства как тя трепна. Връзките не държаха абсолютно нищо и бяха, както Сам помнеше от една статия в списание „Нешънъл Джиографик“, просто наивно приспособление за завързване на връзка, използвано от рускините — дори металните елипси на краищата им напомняха на риболовни блесни. Но трепетът, който се плъзна по гърба на Наташа, накара Сам да забрави за методиката на правилното поведение, която препоръчваше списанието, и когато Наташа излезе от свляклата се на камъка рокля и остана по миниатюрен лъскав зелен бански, ръцете му сами посегнаха към камерата.

Дълго снима слабичкото, още почти детско тяло на Наташа, щастливата й усмивка и вълната волно летящи на вятъра коси, снимаше главата й над изумрудената вода и мокрите следи от стъпалата й по камъка, а после, след като даде камерата на Наташа и й обясни какво и как да натиска, се хвърли в морето и заплува към появилата се в далечината бяла точка на увеселителното корабче с такъв безогледен бътерфлай, все едно наистина мислеше да доплува до него.

Когато — дишаше тежко — се върна на каменната плоча, Наташа лежеше по гръб, закрила очите си с ръка от слънцето. Сам легна до нея, долепи буза до топлия камък, присви очи и я загледа.

— Като се прибера — каза, — ще си гледам това по видеото и ще тъгувам.

— Сам — каза Наташа, — в Рим си ходил, вече ми го каза. А във Франция?

— Съвсем наскоро — отговори Сам и се примъкна по-близо до нея. — Защо питаш?

— Просто питам — отговори Наташа с въздишка. — Мама често ми разказваше за Франция. Какво прави там?

— Обикновеното — пиех кръв.

— Не, нямам предвид това. Просто така реши и отиде?

— Не точно. Поканиха ме приятели. На ежегодния Прустов празник в град Комбре.

— Какъв е този празник?

Сам мълча дълго и Наташа реши, че няма да й каже и че може би е задрямал. Далече боботеха двигателите на увеселителното корабче. Съвсем наблизо прозвучаха няколко едва доловими мажорни китарни акорда, после се чу тихичко бръмчене и Наташа усети как нещо я боцва по бедрото; рефлекторно се плесна там с длан и нещо под пръстите й се сплеска, сви се на мъничко топченце и падна във водата. Сам заговори напевно, произнасяше думите носово:

— Представи си малък селски храм, построен преди четири-пет века, с грубо изваяни статуи на християнски крале, които гледат към площад с кестени, на кестените вече са им окапали листата и клоните им лъщят метално в светлината на няколко улични лампи; на плочника пред черквата излиза самотен мустакат мъж, който прилича на мишена от панаирджийско стрелбище, и вече е трудно да се каже какво става после, когато непреодолимата сила на копнежа отнема от паметта миговете на полета и й оставя единствено кратките докосвания на опипващите слепешком вмирисаното на одеколон и цигарен дим копринено шалче крачета и грубото…

— Сам — прошепна Наташа, — какво правиш?! Ще ни видят…

— … някак обидно даже усещане на чуждата кожа до устата ти. Насладата се усилва, когато започваш да усещаш зад разбудените завеси на покровите, които отделят едно тяло от друго, глухия шум на струящата кръв…

— Ах, Сам… Не тук…

— … а после — повелителните удари на сърцето: те приличат на сигнали, изпращани от планетата Марс или от някакъв друг свят, също така недостъпен за взора ни; именно техният ритъм определя ту страстните, ту насмешливи движения на тялото ти, в чийто дълъг издаден крайник, който блуждае в пулсиращите лабиринти на чуждата плът, сякаш се излива цялото ти съзнание; и внезапно всичко свършва, и пак се рееш някъде високо над стария плочник…

— Сам…

Сам се просна по гръб на камъка и известно време не чувстваше изобщо нищо — все едно самият той бе станал част от напечената от слънцето плоча. Наташа стисна пръстите му; той отвори очи и видя точно пред лицето си две големи фасетни полусфери — блестяха на светлината на слънцето като стъкла от счупени шишета, а между тях, около мъхестото хоботче, помръдваха гъвкави власинки.

— Сам — прошепна Наташа, — а в Америка има ли много лайна?

Сам се усмихна, кимна и пак затвори очи. Слънцето светеше право през клепачите му и под тях трепкаше слабо виолетово сияние, което ти се ще да гледаш и да гледаш до безкрай.