Виктор Пелевин
Животът на насекомите (8)

8. Убийството на насекомото

— И накрая — с явно удоволствие разказваше Артур, докато гледаше как Арнолд си е заврял главата под чешмата — взе, че се развика като луд: „Американските комари ни чукат мухите, а ние мухи да лапаме, така ли?!“.

Арнолд затисна очите си с ръце и водата потече по китките му и по лактите, и заплиска от тях по плочките на пода на две струи.

— Но най-интересното е, че в милицията се отнесоха към теб с разбиране — продължи Артур, — дори парите ти върнаха, което се случва много рядко. Ти изобщо спомняш ли си нещо?

Арнолд завъртя глава.

— Допреди малко си спомнях мъничко — каза, докато затваряше чешмата, после прокара пръсти през косата си. — Обаче, след като се издрайфах последния път — нищичко не помня.

— За масоните поне не помниш ли? — попита Артур. — Направо ме разби.

Арнолд се замисли, после каза:

— Не, не помня.

— А за Магадан и духа му?

— И това не помня.

— Най-интересното не помниш — каза Артур. — Значи каза на ченгетата, докато пишеха протокола, че Магадан е специален град неизвестно къде и че никой не попада в него просто ей така. Че там изкуството и науката са още по-специални и че всичко си е както през осемдесета година. Последният рубеж, така да се каже. И че времето също тече различно: тук минава само един ден, а там — няколко години. Съветска Шамбала, ама наопаки, така да се каже. Но къде й е входът, под земята ли, от въздуха ли, така и не разбрах. Освен това каза, че си бил имал връзки там.

— Не помня — каза Арнолд. — Хайде стига с това. Минало — заминало.

— Добре — каза Артур. — Щом стига, значи стига. Само ми кажи обаче защо се развихри така. Нали видя какво стана със Сам.

— И аз не знам — каза Арнолд. — Взех куфарчето и гледам — клиентът лежи като труп. Викам си — и на мене ли ще ми подейства така? Пийнах значи, излитам — нищо ми няма. Абе, викам си, слабак е тоя Сам. И полетях да се срещна с вас, нали, а после… Помня само как видях Сам на масата. Оная мацка с него каква беше?

— Не знам — каза Артур. — Така и не разбрах. Докато се обърна — дойде и седна. Сега са гладни и са адски пъргави. Готов ли си?

Арнолд спря пред голямото огледало отвън, пооправи се, доколкото можа, и сложи на шкафчето на дежурната в тоалетната бабка една смачкана рубла. Излязоха и тръгнаха към морето.

— До довечера — каза Артур — сме свободни. Да вземем да идем до Арчибалд, а? Така и така няма какво да правим.

— Той там ли си е още?

— Мисля, че да — каза Артур. — Минавам оттам, обаче все отлагам да се отбия. Вратата си е отворена.

След няколко минути стигнаха до малка дървена къщичка, вдигната насред зелена площ. Отворената й врата гледаше към крайбрежната улица. Къщичката наистина беше съвсем малка, все едно пренесена тук от някоя детска площадка; над вратата й имаше табела — червен кръст, червен полумесец и голяма капка кръв, а над тях надпис: „Донорски пункт“.

Артур доотвори вратата и влезе; Арнолд си приглади косата за пореден път и го последва.

Вътре цареше полумрак. Срещу вратата имаше нисък плот, на който бяха подредени няколко медицински банки и стерилизатор за спринцовките, а отзад, до стената, се издигаше прашна конструкция от стъклени колби и епруветки, съединени с оранжеви гумени тръбички. Арнолд знаеше, че тази стъклария е абсолютна глупост и е просто декорация, но все пак се усещаше специфичният дух на болница. Зад тезгяха нямаше никого. На стената беше закачен кадастрон, и той прашен, и на него с големи букви с химикалка беше написано:

БРАТЯ И СЕСТРИ!

Вашата кръв е нужна и на други. Според научните изследвания редовното кръводаряване влияе положително на половата функция и увеличава продължителността на живота.

Изпълнете своя нравствен, граждански и религиозен дълг!

След кръводаряването получавате безплатно шоколад „Финиш“.

Редовните кръводарители получават значка „Заслужил кръводарител“ и почетна грамота.

Къщичката беше празна. Зад плота имаше открехната врата. Арнолд заобиколи плота и надникна навън. Там зеленееше закътан малък оазис — част от тревната площ, заобиколена отвсякъде от гъсти храсти, така че в нея можеше да се влезе единствено през къщичката. В центъра на този оазис стоеше нисичък дебеланко с бяла престилка и бяла шапка. Държеше пластмасово вертолетче, набучено на пръчка с корда, и в момента, в който Арнолд погледна през вратата, дръпна рязко кордата.

Перката на вертолетчето се превърна в прозрачен кръг и играчката излетя във въздуха. Мъжът вдигна глава към нея, разсмя се щастливо и дори подскокна няколко пъти от възторг. Вертолетчето увисна за миг във въздуха, после падна косо някъде в храстите. Мъжът се хвърли към вратата и почти се сблъска с Арнолд. Спря и се опули.

— Арнолд! — възкликна и изпусна пръчката с кордата.

— Здравей, приятелю — каза Артур и застана на вратата до Арнолд.

— Здравейте, момчета — каза Арчибалд, докато гледаше гостите си малко стреснато и им стискаше ръцете. — Много се радвам да ви видя. Вече си мислех, че сте заминали. Как сте? Как я карате?

— Караме я някак — отговори Артур. — Движим една комбина с американците. Ти как си?

— Все така — отговори Арчибалд. — Момент само. Сядайте.

Шмугна се през вратата и след миг се появи с голяма реторта, пълна с тъмночервена течност, и три водни чаши. Сложи чашите на тревата, наля ги до ръба и вдигна своята.

— Каква е? — попита Артур.

— Коктейл — отговори Арчибалд. — Туркменска група бе и подмосковно-инженерска с отрицателен резус. Е, наздраве и добре дошли!

И отпи яка глътка. Артур и Арнолд също отпиха.

— Ега ти помията — намръщи се Артур. — Не се обиждай, обаче как го пиеш това? Че и с консерванти!

— Ами какво да правя? — Арчибалд разпери ръце. — Иначе до вечерта се съсирва.

— Как можеш да живееш така? Я ми кажи кога си пил прясна кръв за последно?

— Вчера — каза Арчибалд. — Петдесет грама. Когато има много клиенти, мога да си го позволя.

— Едно малко — изсумтя Артур. — Че какъв комар си ти при това положение? Какво би казал баща ти, ако можеше да те види?

— Че какъв комар съм аз — оправдателно повтори Арчибалд. — Просто така се водя. Майка ми беше калинка, ето на, само кръстчето ми остана от нея — и извади изпод престилката си златно синджирче, — а татко беше хлебарка. Аз всъщност и аз не знам какво съм.

— И това харесва ли ти? Да не знаеш какво си?

Арчибалд допи кръвта на един дъх и замислено завъртя чашата в ръка.

— Да не знам какво съм? — повтори. — Не знам. Сигурно ми харесва. Живея си тихо и кротко. Е, като бях млад, имах надежди. Все си мислех, че съм на прага на нещо голямо, велико, че само миг и… — запъна се, за да намери точната дума, и размърда пръсти във въздуха, все едно да покаже — че само миг и… и ще го прекрача. Обаче прагът се оказа…

И кимна към отворената врата.

— Кога си летял за последен път? — попита Артур.

— Вече дори не помня. Ох, защо ме измъчвате, приятели? Защо, а?

— Защото още не си се предал съвсем — каза Артур. — Разбрах го, като видях вертолетчето.

— Може пък и да не съм се предал — каза Арчибалд и си наля от ретортата. — На вас да ви капна ли?

Артур погледна Арнолд въпросително. Арнолд завъртя глава.

— Виж сега какво ти предлагам — каза Артур. — Затваряш пункта за час-два и литваме към плажа. Ще си пийнем нормална кръв, ще се поразвеем. Какво ще кажеш?

— Няма начин — каза Арчибалд. — Аз и сто метра не мога да прелетя.

— Стига се стяга — каза Артур. — Можеш. Ако не се самосъжаляваш.

— Недейте ме мъчи, момчета.

— Сериозно ти говоря — каза Арнолд. — Хайде с нас. Загубил си си апетита за живот. За да си го върнеш, трябва да смукнеш малко, да пийнеш, да преглътнеш. Ако не дойдеш сега, кога тогава?

— И така ще се гътнеш тук сред спринцовките и маркучетата — каза Артур. — Не ми се обиждай, обаче съм прав.

— Може и да съм се гътнал вече — каза Арчибалд и изгледа приятелите си изпод вежди.

— Ами дай да проверим — не се предаваше Артур. — Ако можеш да летиш, значи си жив. Ако не можеш — Значи си труп.

— Да летим, да летим — възкликна Арнолд. — Ако трябва, ще ти помагаме.

Изпитата кръв вече почваше да действа на Арчибалд. Той се изсмя злобно, стана, олюля се и бутна ретортата с кръв, но изобщо не го забеляза.

— Ей сега идвам, само да затворя — каза с лек кавказки акцент и влезе в къщичката.

След секунда надникна от вратата, показа на Артур и Арнолд дълъг остър нож, усмихна се злокобно и пак се скри вътре.

Арнолд се наведе към Артур и прошепна:

— Май не трябваше да идваме. Да вземем да се разкараме, а? Щото наистина ще ни се лепне.

— Късно е вече — отвърна му също така шепнешком Артур.

И наистина вече беше късно. Арчибалд излезе. Беше се преоблякъл — сега беше с тежки туристически обувки, военна риза, джинси и офицерски портупей; държеше китара в калъф, с която приличаше на рокаджия самодеец.

— Джигит в седлото — орел в небото — каза им гордо.

Артур и Арнолд се спогледаха.

— Ние такова… — почна Арнолд, — нямахме предвид сега веднага. В смисъл не да зарежеш всичко и да полетим. Просто от време на време трябва да…

— Сега литваме ли, или не литваме? — презрително го прекъсна Арчибалд.

— Литваме, литваме — каза Артур, без да се съобразява с яростния поглед на Арнолд.

Приклекна, погледна Арчибалд, изду бузи, забръмча тихичко, долепи ръка до гърдите си и после рязко я изпъна настрани, все едно дърпаше корда. Пешовете на сакото му затрептяха и се превърнаха в жужащ прозрачен полукръг на гърба му; той бавно се издигна няколко метра, явно пародирайки полета на пластмасовото вертолетче.

Лицето на Арчибалд се наля с кръв и той с невероятна лекота излетя във въздуха и увисна срещу нахалника Артур. Артур продължаваше да се прави на шут — бръмчеше, дърпаше невидима корда и се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Арнолд се издигна до начумерено наблюдаващия всичко това Арчибалд, погледна го и жалостиво извърна очи. Хоботчето на Арчибалд, увиснало и смачкано някак, породи в ума му дълга поредица асоциации, свършваща с въпроса: „Страна, кажи ти как се казваш?“ (Това беше, спомни си Арнолд, заглавието на една статия в някакъв вестник, вляво от която имаше реклама на пластмасово приспособление срещу импотентност, наречено гордо „Еректор“)

— Накъде? — попита Арчибалд.

— Да минем над плажа — каза Артур, — и ще решим.

 

 

Прелетяха над крайбрежната улица, после над дъсчените покриви на съблекалните и видяха брега, на който неподвижно бяха налягали стотици полуголи тела. Мирисът на морето се смесваше с множество други плажни миризми; курортистите бяха нагъчкани като в градска баня и нито Артур, нито Арнолд изпитаха желание да кацнат.

— Може би да идем в резервата? — предложи Артур и махна с хоботчето си към далечните скали. — Там е просторно.

— Горският ще ни изгони — каза Арнолд.

— Той почти не ходи там.

— А клиент ще намерим ли?

— Винаги има по някой — каза Артур и полетя пръв, като се стараеше да не лети прекалено бързо, но и не толкова бавно, та Арчибалд да разбере, че е заради него.

Брегът се извиваше навътре в дълга дъга и приятелите полетяха по права линия над морето. Отначало Арчибалд се наслаждаваше на полета и искрено съжаляваше, че толкова години сам доброволно се е лишавал от тази наслада, достъпна иначе във всеки момент, но когато умората разнесе нахлулата в главата му кръв, погледна надолу и се стъписа.

Под притиснатите към корема му крачета („Божичко, колко са кльощави!“ — помисли Арчибалд) и стиснатата в тях китара, която приличаше на ракета „Хаунд Дог“ под търбуха на бомбардировач Б-52, се простираше морето — беше много далече и вълните изглеждаха неподвижни. Брегът също беше много далече и Арчибалд разбра, че ако падне в морето, няма да може да доплува до него. Уплаши се и погледна към небето.

Артур и Арнолд бяха в чудесно настроение и си разменяха впечатления за времето; за Арчибалд сякаш бяха забравили. Отлитаха все по-далече от брега и Арчибалд започна да изпитва пристъпи на паника. От страх се пресилваше ненужно и махаше с крила много по-бързо от необходимото; и тъкмо си помисли, че все пак ще успее да долети до резервата, и вече почти се успокои и реши никога вече да не предприема такива приключения, когато нещо го блъсна силно в лицето и гърдите.

Арчибалд замижа от паренето в очите, вдигна краче и ги потърка — когато си погледна крачето, по цялото бе полепнал тютюн. Тютюн бе влязъл в очите и устата му, беше се набил в косата му, беше влязъл дори в яката му — но откъде се беше взел на такава височина и толкова много, Арчибалд дори не успя да се зачуди, защото китарата внезапно стана страшно тежка, а в гърба го прободе толкова остра болка, че той разбра — още петдесетина метра и крилата му ще откажат.

— Момчета — повика той отдалечилите се напред Артур и Арнолд и като разбра, че не го чуват, зажужа с всичка сила през хоботчето си: — Момчета!!!

Двамата се обърнаха и веднага разбраха какво става.

— Можеш ли да стигнеш до брега? — попита Артур, щом бързо долетя до Арчибалд.

— Не — задъхано отговори той. — Падам!

Всичко пред очите му се сля в мътно петно; последното, което видя, беше малката бяла чертица на увеселителното корабче далече на тъмносиния фон.

— Арнолд, дай да го… Кацаме на самолетоносача. Ще издържиш ли до палубата?

Тези думи долетяха до Арчибалд от друго измерение — в неговия свят вече нямаше нито височина, нито палуба, нито необходимост да се издържи до каквото и да било. Но гласовете ставаха все по-високи и натрапчиви и някой дори почна да го разтърсва за рамото, така че му се наложи да отвори очи. Над него се бяха навели Артур и Арнолд.

— Арчибалд — каза Артур, — чуваш ли ме?

Арчибалд с мъка се надигна на лакти, без да каже нищо. Лежеше на горната палуба сред оранжеви спасителни салове — на цвят бяха същите като прашните гумени маркучета на стената в къщичката му и това веднага го успокои. Под главата му беше подложена китарата, а от двете му страни клечаха Артур и Арнолд. Корабчето леко се полюшваше; от долната палуба се чуваха виковете на курортистите.

— Ама и ти си един — каза Арнолд. — Успяхме да те хванем наистина в последния момент. Имаш страх от височините, така ли?

— Така излиза — отговори Арчибалд.

— Над морето трябва да се лети високо — каза Артур. — В ниското има чайки и е опасно.

И кимна към кърмата, зад която неподвижно бяха увиснали няколко бели птици — летяха със същата скорост като корабчето, без изобщо да махат криле, и приличаха на емблеми от кулисите на невидимия МХАТ. От време на време от палубата хвърляха в морето бонбон или сладкиш и тогава някоя от птиците лекичко извърташе крилете си и изоставаше, превръщаше се в полюшващо се върху водата бяло петънце, а мястото й зад кърмата заемаше друга.

Внезапно от кърмата към небето се устремиха две тъмни ширококрили сенки и се понесоха нагоре: стана толкова бързо, че Артур и Арнолд изобщо не забелязаха.

— Красиво е — каза Арчибалд и се опита да стане.

— Наведи се — нареди Артур. — Ще те видят от рубката.

След няколко еволюции Арчибалд успя да се надигне на четири крака и загледа бялата следа пяна зад корабчето.

— Господи! — въздъхна. — Как така живея? Ами че аз живея неправилно!

— Успокой се — каза Артур. — Ние също. Само не ми изпадай в истерия.

— Море — бавно, почти на срички каза Арчибалд. — Кораб. Чайки. И всичко това е пред мен, около мен. А аз… На палубата се качих, а палубата, виж, я няма…

Далече на брега под планината, покрай която минаваха, от морето се издигаха плоски скали; на една за миг се мярнаха две голи тела и веднага изчезнаха зад следващата. Арчибалд изстена утробно — все едно от дълбините на сърцето му се изтръгна на свобода цялата му дълго натрупвана омраза към самия себе си, към собственото му затлъстяло повехнало тяло и безсмисления му живот — и преди приятелите му да успеят да реагират, грабна китарата и се хвърли във въздуха.

Съзнанието му се стесни като визьор на ракетна система за насочване — в него остана само плоският камък с двете тела на него, камъкът ставаше все по-близък и накрая изпълни цялото пространство; тогава новата цел стана стремително носещият се към него гол женски крак — Арчибалд усети как хоботчето му щръкна и се наля с отдавна забравени сили. Той забръмча високо от щастие и с размах го заби в меката кожа, мислеше си, че Артур и Арнолд…

Но от небето внезапно падна нещо ужасно тежко, окончателно и еднозначно и вече нямаше нито кой, нито за какво, нито с какво, нито защо да мисли…

— Не исках — повтаряше разплаканата Наташа и притискаше към голите си гърди смачканата си рокля. — Не исках! Та аз дори не го забелязах!

— Никой не те обвинява — сухо каза мокрият Артур. — Просто нещастен случай, много нещастен.

Сам мълчаливо прегърна Наташа през раменете и я обърна, за да не гледа онова, което до съвсем скоро беше ходило по земята, радвало се беше на живота, пиело беше кръв и се беше казвало Арчибалд. Сега беше просто смачкана топка кърваво месо, увита в разкъсани парчета плат, от чийто център стърчеше пукнат гриф на китара — не можеха да се различат нито ръце, нито крака, нито глава.

— Бяхме на корабчето — каза мокрият Арнолд — и той внезапно литна. Ама толкова бързо — изобщо не можахме да го настигнем. Викахме ви, обаче… А когато дойдохме… Вие изобщо не сте забелязали, понеже вълните са го отнесли. Половин час го търсихме…

— Ако някой е виновен — каза Артур, — това сме ние. Той всъщност изобщо не искаше да лети, все едно предчувстваше. А после се съгласи. Сигурно просто е искал да умре като комар.

— Може би — каза Арнолд. — Обаче какво беше това, дето го каза, за палубата?

— Това е от една песен — обясни Артур. — На палубата се качи, а палуба там няма. И в миг му причерня, и в миг му просветля, и падна възнак там…

— Да — каза Арнолд. — И нас ни чака същото някой ден.

Нещо леко и остро го перна по бузата и той автоматично посегна и го хвана; беше книжна лястовица, на листа пишеше нещо. Арнолд погледна нагоре — над тях се извисяваше почти отвесна каменна стена, издигаше се поне на сто метра. Той разгъна лястовицата (линиите, по които беше сгъната, се раздалечаваха от горната част на листа като лъчи, но точката, от която започваха, беше извън листа) и прочете следното:

В памет на Марк Аврелий

1. Умерената страст и състоянието на духа спокойно

не ни подтикват към създаване на дълги стройни редове.

Че стихове се пишат бурно, страстно и дори поройно,

тъй, сякаш дърт лауреат от сцената към подвиг ни зове.

 

2. А ето че сега вали и нямам сили, за да мога в нещо

да се съсредоточа — и си лежа. Лежа по гръб в леглото

и без да гледам, знам: зад жълтите стъкла на къщата отсреща

невидим някой и недвижен пак брои безброй животи.

 

3. Тъгата, впрочем, ни пречиства. Да си щастлив през есента обаче

е гадно; все едно интелигентка дърта да се пудри за минет.

Почивай, душо. Плюнката в лицето не ще да те съвсем разплаче,

а плюнката в гърба е колективен бодър, позитивен дружески ответ.

 

4. Това е то животът. Четеш си разни книги

и мислиш за двуметровата яма с нещо като хъс,

макар че и без гроба си е ясно, че успехът и провалът

са същото като насън да си го мериш с огнеборци

и да излезе, че маркучът ти е дълъг по̀ или пък по̀ е къс,

било за срам, било пък за възхвала.

 

5. И мислиш за това и трудиш се според онуй,

което отредила е за теб съдбата,

и заприличваш всеки ден все повече на клюмнал хуй,

решил, че в дадената от живота стая

не съществува ракла, нито скрин, нито комод,

а всъщност няма даже стая във безкрая,

а има само Луций Марк Комод.

 

6. Понякога се будиш нощем и през джама

пак гледаш дълго бледата така наречена луна,

макар да знаеш, че светът е джъст измама,

измислен и заглъхнал безответен зов, халюцинация

на средностатистическия гражданин Петров,

пияница и наркоман, и също тъй халюцинация

на някой тъп напоркан старшина.

 

7. И пак добре, че със пирони и с бръсначи във ръцете

те гонят лудите, преследват те — защо, не знам;

и че успяваш да избягаш — на първия, на втория, на третия

и нямаш време да усетиш нито страх и нито че си сам.

 

8. А най-добре ще е да спреш и да се свреш под някой камък,

докато дойде лятото и не надуши КГБ,

че ти си само кръгче светлина от ярък пламък,

освен което друго няма и не е имало под цялото небе.

Последното четиристишие беше написано с разкривен забързан почерк. КГБ беше задраскано, над него беше написано АФС, също задраскано, а до него — и то задраскано — ФСК^[1].