Ерин Уот
Пясъчен замък (8)

Глава 8
Ела

Когато пристигам в училище, Рийд ме чака на стълбите пред входа. Този път Истън го няма, но някак се радвам да остана насаме с Рийд, особено след снощи. След срещата му с Калъм и Гриър бе унил и неразговорлив, а и за първи път от много време не спа при мен. Не го молих да остане, но го пришпорих да говори.

От малкото, което ми разказа, подразбрах, че адвокатът се притеснява от сбиванията му и от факта, че няма алиби за часа между напускането на апартамента и прибирането в имението Роял.

Тази част никак не я схващам. И какво, ако не се е прибрал веднага вкъщи? Това не означава, че е правел нещо подозрително, а и ченгетата знаят, че е напуснал пентхауса двайсет минути след като е пристигнал.

И все пак, щом Гриър и Калъм толкова се притесняват, сигурно е нещо важно. Това е първият въпрос, който задавам след целувката за здравей.

— Все още не схващам защо е от значение този час, в който си карал из града.

Очите му потъмняват — в съчетание с незагащената му риза и разкопчаното сако това му придава вид на лошо момче. Преди да срещна Рийд, никога не са ме привличали лошите момчета, ала що се отнася до него, е направо неустоимо.

— Не е от значение — смотолевя той.

— Тогава защо адвокатът толкова се притеснява?

Рийд свива рамене.

— Не знам. Но не искам ти да се тревожиш, ясно?

— Не мога да не се тревожа. — Двоумя се, не искам да споменавам отново предложението си, защото знам, че ще се ядоса, но не се сдържам. — Все още имаме време да избягаме — умолявам го, а после се оглеждам да се уверя, че никой не ни подслушва. — Не искам просто да си седя и да чакам да те затворят — снижавам гласа си до шепот.

Суровият блясък в очите му се смекчава.

— Скъпа. Няма да ме затворят.

— Откъде знаеш? Вече загубих единствения човек, който значеше нещо за мен. Не искам да загубя и теб. — Обзема ме безпомощност.

Рийд въздъхва, взима ме в обятията си и ме целува по челото.

— Няма да ме загубиш.

Устните му пробягват надолу и срещат моите, плъзва език между тях и ми отнема дъха, а коленете ми омекват. Хващам се за бицепса му, за да не падна.

— Ти си най-силният човек, когото познавам — прошепва върху устните ми. — Така че бъди силна и за мен, става ли? Няма да бягаме. Ще останем и ще се борим.

Преди да отговоря, шум от кола привлича вниманието ми. Обръщам се точно навреме, за да видя как полицейска патрулка приближава към огромната главна сграда.

Двамата с Рийд се сковаваме.

— За теб ли са тук? — питам неспокойно.

Мрачното му изражение се завръща, сини очи, втренчени в патрулката.

— Не знам. — Лицето му става все по-отнесено, когато набит плешив мъж слиза от шофьорското място. — Мамка му.

— Познаваш ли го? — изсъсквам.

Рийд кимва.

— Полицай Казънс. Той е едно от ченгетата, които водеха разпита.

О, Боже. Това не е на добре.

Естествено, Казънс тръгва с наперена крачка към нас в мига, в който ни забелязва на стъпалата.

— Господин Роял — казва студено.

— Господин полицай — отвръща Рийд със същия смразяващ тон.

След момент напрежение разследващият извръща строгия си поглед към мен.

— Ела о’Халоран, предполагам?

— Харпър — изджавквам.

Той завърта очи, което намирам за изключително грубо.

— Е, госпожице Харпър. Вие всъщност сте първа в списъка ми за тази сутрин.

— Списък за какво? — питам и се намръщвам.

— Свидетели. — Казънс изглежда някак самодоволен, когато ми се усмихва. — Директорът ми позволи да проведа разпитите в кабинета му. Така че, бихте ли ме последвали…

Не помръдвам. Калъм вече ме предупреди, че нещо такова може да се случи, затова съм подготвена.

— Съжалявам, но това няма да стане. Попечителят ми трябва да присъства на всеки разпит — усмихвам му се също толкова самодоволно. — Както и адвокатът ми.

Полицаят присвива очи.

— Разбирам. Значи така ще играем — кимва леко. — Тогава, предполагам, ще държа връзка с попечителя ти.

После минава покрай нас и изчезва през входната врата.

Маската ми на увереност пада и тутакси се обръщам към Рийд.

— Ще разпитва хора днес? Кого?

— Не знам — отвръща той неохотно.

— О, Боже, Рийд, това е лошо. Много лошо.

— Всичко ще е наред — казва, но в тона му липсва обичайната самоувереност. — Хайде. Трябва да влизаме в час. Пиши ми, ако имаш проблеми.

— Че защо да имам проблеми? — питам, озадачена.

— Местните са неспокойни — отвръща Рийд кодирано.

Целият разговор, както и появата от нищото на разследващия Казънс, въобще не ме успокоиха и смятам, че Рийд го знае, но въпреки това си надява усмивка и ме изпраща до стаята, сякаш всичко е тип-топ. След кратка целувка поема в обратната посока. Не мога да се отърся от притеснението.

Тежи ми като юрган включително до мига, в който влизам в часа по химия и заемам мястото си до Истън; всяка пора на тялото ми е пропита с отчаяние.

— Какво не е наред? — пита той на мига.

Навеждам се и прошепвам:

— Ченгетата са тук да разпитват за Рийд.

Истън е несломим.

— Никой тук дори не подозира за Рийд и Брук — прошепва той. — Разпитите нищо няма да разкрият.

Озъртам се, за да се уверя, че никой не слуша.

— Но всички в училище знаят за сбиванията му. — Още нещо ми хрумва. — И Савана знае за онова с Дейна.

Истън бърчи вежди.

— Това няма нищо общо с Брук.

— Не, но могат да го изопачат. — Започвам да чупя пръсти, тъй като безпокойството ми се завръща с още по-голяма сила. — Ако открият, че Дейна е изнудвала брата на Рийд, може да измислят някоя странна теория — Рийд е отишъл в пентхауса да търси Дейна, но е убил Брук.

Налудничава мисъл, но звучи доста правдоподобно.

— Мамка му — ругае Истън.

— Ако говорят със Савана, дали ще им каже?

— Не… май не. — Той поклаща глава.

Това не ми стига. Никак даже.

— Следващия час имама английски заедно. Ще поговоря с нея.

— И какво? Ще я заплашиш, че ще й строшиш краката, ако пропее? — Усмивката му е пресилена.

— Не, но ще се постарая да разбере колко е важно да не споменава за случая с Гидиън и Дейна.

— Сав мрази всички Роял — напомня ми Истън, уморено. — Не съм сигурен, че каквото и да й обясниш, ще я убеди да държи устата си затворена.

— Може би няма, но все пак ще опитам.

 

 

След часа по химия хуквам до втория етаж да пресрещна Савана Монтгомъри, преди да е влязла в стаята по английски.

Бившата на Гидиън е най-противоречивият човек, когото познавам. Тя ме разведе из „Астор Парк Преп“, когато се преместих тук, и макар да се държа като кучка, ми даде съвети как да оцелея в това училище. Странеше от мен и не си говорехме много в часовете, но все пак отдели време да ме предупреди за Даниел Делакорт, а после помогна на мен и Вал да си отмъстим на перверзника.

Така че, предполагам, е съюзник.

Честно казано, не знам. В добър ден е трудно да я разбереш, а във всички останали е направо невъзможно.

Днес е неразбираема. Намръщва се, като ме вижда да се шляя пред вратата, но ми казва „Здрасти“ и гласът й не издава враждебност.

— Може ли да поговорим за секунда? — питам тихо.

— Защо? — В очите й проблясва съмнение.

— Налага се — отвръщам, опитвайки да проявя търпение.

— Часът започва.

— Госпожа Уинстън закъснява с десет минути, знаеш това. Имаме време. — Примолвам й се с очи.

След секунда кимва.

— Добре. Но давай по-бързо.

Вървим безмълвно по коридора към шкафчета, набутани в отделно коридорче. Щом оставаме сами не губя време и започвам.

— Полицията е тук да разпита някои от приятелите и съучениците на Рийд.

Изобщо не е изненадана.

— Да, знам. Вече получих повиквателна за офиса на Берингър. Ще говоря с тях на обяд — завърта очи тя. — Искаха да ме извадят от час, пък аз си викам — да бе, майната му. Няма да изоставам само защото някакъв си Роял е убил гаджето на татенцето си.

Отдръпвам се, сякаш ме е зашлевила.

— Рийд не е убил никого — процеждам през зъби.

— Не ми пука и да е. Никога не съм харесвала Брук — Савана свива рамене.

Вирвам вежда. Савана познава ли изобщо Брук? За секунда съм объркана, но осъзнавам, че Сав наистина я познава. Използва думата „допълнение“, за да опише Брук, когато направихме обиколката в „Астор Парк“, а и е била гадже с Гидиън около година, така че сигурно неведнъж е засичала Брук в къщата.

— Тази жена беше боклук — добавя тя. — Златотърсачка с главно „3“.

— Както и да е, Рийд не я е убил.

Тя извива идеално оформената си вежда.

— Това ли искаш да кажа на ченгетата?

Преглъщам раздразнението си.

— Може да им разкажеш каквото искаш, защото не го е направил. Исках да поговоря с теб за друго.

— Кое друго?

Надниквам към главния коридор. Празен е.

— Онова за Гидиън и Дейна.

Според Рийд Дейна е разбила паролата на телефона на Гид и е откраднала голи снимки, които той и Савана си разменили. С тези патрони го държи на мушка, заплашва го, че ще го обвини в изнасилване, защото Савана е била само на петнайсет тогава, а Гидиън — на осемнайсет.

Като чува за Гидиън, мнителността на Савана се превръща в чиста злоба.

— Имаш предвид, че гаджето ми изчука оная опърпана, преследваща млади мъже жена ли? — озъбва се тя.

— Да, и че опърпаната, преследваща млади мъже жена го изнудва заради снимки, които ти си му изпратила — сопвам се аз.

Тя се отдръпва на свой ред.

— Да не намекваш, че е моя вината, задето Гид е в това положение? Защото не е! Той е този, който ми изневери. Той е този, който се е натискал с онази ужасна жена и е негова вината, че тя е започнала да се вманиачава по него и е откраднала телефона му. Аз просто изпратих снимки на гаджето си, Ела!

Забелязвам, че започвам да губя контрол над разговора, затова бързо сменям тона с по-спокоен и незаплашителен.

— Въобще не те виня — уверявам я. — Казвам само, че си замесена в това независимо дали искаш, или не. Гидиън може да си навлече доста неприятности, ако ченгетата разберат за Дейна и снимките.

Савана не отговаря.

— Знам, че го мразиш, но знам и че не искаш да го видиш зад решетките. А ако разкажеш на полицията, те само ще се опитат да използват тази информация срещу Рийд. — Взирам се право в нея. — А Рийд е невинен. — Или поне така си мисля.

Савана мълчи още дълго. Толкова дълго, че започвам да се съмнявам дали съм я убедила. Но после изпуска тежка въздишка и кимва.

— Хубаво. Ще държа устата си затворена.

Успокоение се разлива в мен, но Савана не ми оставя дори възможност да й благодаря. Просто си тръгва, без да продума.