Ерин Уот
Пясъчен замък (35)

Глава 35
Ела

Хартията шумоли между треперещите ми пръсти. Свят ми се вие от онова, което прочетох до момента.

Преди да успея да мигна, Стив грабва листа от ръката ми. Прочита първите няколко реда и пребледнява.

— Откъде го взе? — едва продумва.

Устата ми е пресъхнала от обзелия ме ужас, та чак ме боли, като говоря.

— Беше скрито в лампата. — Продължавам да го гледам втренчено. — Защо си го скрил? Защо не си го унищожил?

И той е блед като мен.

— А-аз… Не съм го крил. Беше в сейфа. То… Тази проклета подла кучка — започва да ругае.

— Коя? — ръцете ми не спират да треперят.

— Жена ми — ругае отново и очите му потъмняват от горчивина. — Адвокатите ми са дали на Дейна кодовете за сейфа след смъртта ми. — Стисва хартията и я намачква — Видяла това и… не, сигурно е била Брук. — Оглежда стаята, видимо покрусен. — Била е тук. Тя го е скрила. Вероятно го е откраднала от Дейна.

— Не ми пука кой е скрил писмото! — крещя. — Интересува ме само дали е истина, или не! — Дишам на пресекулки. — Истина ли е?

— Не. — Прави пауза. — Да.

Истеричен смях се изплъзва от устата ми.

— Е, кое от двете? Да или не?

— Да. — Адамовата му ябълка подскача, когато преглъща. — Вярно е.

Погнуса и гняв ме заливат. Боже мой. Не мога да повярвам какво чувам. Това писмо променя всичко, което знам за Стив, Калъм и семейство Роял. Ако е вярно, Дейна е имала право да бъде бясна на Мария. Дори да я мрази.

— Дай ми да го дочета — заповядвам.

Стив отстъпва назад, но аз грабвам листа от ръката му, преди да успее да го скатае. Ъгълчето се откъсва и остава в отпуснатите му пръсти.

— Ела — промълвява слабо.

Но аз съм твърде заета да чета.

Скъпи Стив,

Повече не мога да живея с тези лъжи. Разкъсват ме. Всеки поглед на Калъм тежи на сърцето ми. Не такъв живот си представях и не такъв ще продължавам да живея.

Синовете ми са светлината в живота ми, но дори те не светят достатъчно силно, за да прогонят мрака в душата ми. Следите от действията ни винаги ще съществуват. Не знам какво да правя.

Ако призная, семействата ни ще се разпаднат, Калъм ще ме остави, ще сложи край на приятелството ви.

Ако замълча, няма да мога да живея. Кълна ти се, не мога повече.

Защо се възползва от мен? Знаеше слабото ми място! Знаеше и го използва за своя изгода!

Вече не вярвам, че Калъм не ми е бил верен, а дори и да не е така, ще трябва да се науча да живея с това. Не може да продължаваме така, Стив, да крием истината от Калъм.

Трябва да му кажа. Налага се. Или няма да мога да живея със себе си.

Не мога без Калъм, но не знам как бих се справила и без теб. Имаш влияние над мен, съживяваш ме по начини, които не съм и мислила, че са възможни. Всяка нощ, когато затворя очи, виждам твоето лице, усещам твоя допир.

Когато онази жена е наблизо, изгарям от яд. Защо би се омъжил за нея? Тя е под нивото ти. Като знам, че от мен отиваш при нея, се отвращавам. Караш ме да оставя Калъм, но и на теб нямам доверие, Стив. Не ти вярвам. Вече не вярвам на никого.

За мен няма избор. Всичките ми бяха отнети. Не се опитвай да ме спреш.

Мария

Когато приключвам, пускам писмото на килима. Толкова е… ненормално. Как е могъл Стив да причини това на Калъм? Как е могла Мария?

— Трябва да разкажа на Рийд — изтърсвам.

Стив се спуска напред, преди да взема телефона от нощното шкафче.

— Не — умолява ме. — Не можеш да му го кажеш. Ще ги съсипеш. Тези момчета боготворят майка си.

— Както и ти, очевидно — отвръщам язвително. — Как можа да го направиш? Как можа!

— Ела…

Страх, надежда и отчаяние се завихрят около мен и изсмукват целия въздух от стаята; едва дишам, още по-трудно ми е да мисля.

— Спал си с жената на Калъм — казвам укорително.

Той стисва челюсти за момент, лицето му е изпито, кимва рязко. Не може дори да говори.

— Защо?

— Винаги съм я обичал — споделя с дрезгав глас. — И по свой начин, тя също ме обичаше.

— Не това пише в писмото.

— Обичаше ме — настоява. — Видяхме я по едно и също време, но Калъм пръв стигна до нея.

Взирам се в него със зяпнала уста. Божичко. Говори точно като невръстно момче, на което са взели играчката.

— Значи, докато Калъм е спасявал компанията ти, ти си казал на Мария, че й изневерява? — Връхлитат ме объркани, налудничави мисли, но започвам да подреждам пъзела. — Така ли я вкара в леглото си?

Извръща поглед.

— Калъм изобщо изневерил ли й е? — настоявам. — Истина ли е?

Тъй като не може да ме погледне в очите, ми става ясно, че не е истина. Крехката връзка, която градихме, се срина. Не мога да го уважавам. В момента едва го понасям. Спал е с жената на най-добрия си приятел. По-лошо, излъгал е Мария, че мъжът й я е предал. И тя е посегнала на живота си! Стив о’Халоран е докарал тази бедна, объркана жена до самоубийство.

Имам чувството, че ще повърна.

Навеждам се и взимам писмото. Стисвам го здраво.

— Ще занесем това на Калъм. Той си мисли, че жена му се е самоубила заради него. Момчетата също. Трябва да им кажеш истината.

Гняв проблясва в очите му.

— Не — озъбва се. — Ще си остане между нас. Вече ти обясних, това ще съсипе живота на момчетата.

— Мислиш, че вече не са изгнили отвътре заради самоубийството на майка си ли? Единственият човек, когото писмото би погубило, си ти. И честно казано, Стив, не ми пука какво ще стане с теб. Семейство Роял трябва да знае истината!

Взимам телефона и се втурвам към вратата.

— Не смей да ми обръщаш гръб!

Вбесеният му глас ме разтърсва от страх. Тичам с всички сили до всекидневната, но внезапно съм издърпана назад.

Тласъкът ме праща по дупе на килима, на сантиметри от камината, където Брук е умряла…

Като гръм от ясно небе ме осенява най-ужасната мисъл.

— Ти ли си бил? — изстрелвам.

Стив не ми отговаря. Само виси над мен, дишащ тежко, с разкривено от ярост лице.

— Ти ли уби Брук? — гласът ми вече е слаб, треперещ от ужас.

— Не — ръмжи. — Не съм.

Но виждам — проблясъка на чувството за вина.

— О, Боже мой — прошепвам. — Ти си бил. Убил си я, а после се опита да го препишеш на Рийд. Убил си я…

— Беше злополука! — реве.

Свивам се от оглушителния звук. Ставам и препъвайки се, опитвам да отстъпя по-далеч от Стив, но той се приближава. Отстъпвам отново, докато опирам гръб в камината.

— Беше шибана злополука, ясно! — Очите на баща ми са червени, присвити и свирепи. Всяват страх.

— К-как? — заеквам. — Защо?

— Тъкмо бях слязъл от проклетия самолет, след като месеци наред бях закотвен на някакъв забравен от Бога остров! — крещи. — Прибирам се и заварвам Рийд, който излиза от апартамента! Какво трябваше да си помисля? Вече знаех, че жена ми чука най-големия син на Калъм. — Едва диша. — А след това и Рийд? Смяташ, че бих оставил нещата просто така? След всичко, което преживях?

— Рийд никога не е докосвал Дейна — крещя и аз.

— Не знаех! — Дъхът му свисти и издава паника. — Взех товарния асансьор до пентхауса, за да застана очи в очи с изневеряващата ми съпруга кучка. Съпругата, която се опита да ме убие.

Яростта му буквално замърсява въздуха и ме кара да треперя от страх. Опитвам крадешком да се отдръпна встрани, но той отново пристъпва напред. Заклещена съм между гневното му, тресящо се тяло и твърдия камък на камината.

— Влязох и тя беше там, гледаше онази наша проклета снимка, на която сме заедно!

Грабва някаква снимка от рамката на камината и я запокитва в стената над главата ми. Парчета стъкло се изсипват над нас, няколко попадат в косата ми.

Сърцето ми бие така ожесточено, та се боя, че ще спре. Трябва да се измъкна оттук. Трябва. Стив признава за убийството. Разкрива се пред мен.

Не бива да съм тук, когато напълно откачи.

— И аз, като всеки нормален мъж с червена кръв, се вбесих. Като скъпоценния ти Рийд. Хванах я за косата и ударих челото й в рамката. Никога не бях удрял жена през живота си, но, по дяволите, Ела, на тази жена й трябваше един хубав бой. Да си плати за това, което бе ми причинила.

— Но не е била Дейна — прошепвам.

Срам облива лицето му.

— Не знаех. Мислех, че е тя. Изглеждат еднакво в гръб, дявол да го вземе. Те… — сякаш се бори за въздух. — Видях лицето й, докато падаше напред, но бе твърде късно. Не успях да я хвана. Удари главата си в камината. Шибаният й гръбначен мозък бе прекъснат! — довършва той изтерзан.

— Аз… — преглъщам мъчително. — Д-добре. Значи е било инцидент и трябва да разкажеш на полицията какво е ста…

— Няма да намесваме полицията! — крещи и вдига ръка, сякаш да ме удари.

Подготвям се, но ударът така и не идва. Голямата му лапа просто пада до тялото му.

— Не ме гледай така — нарежда. — Няма да те нараня! Ти си ми дъщеря.

А Дейна му е съпруга, но въпреки това е искал да я нарани. Пулсът ми отново прескача. Не мога да остана тук. Не мога.

— Трябва да кажеш истината — моля баща ми. — Ако не го направиш, Рийд ще отиде в затвора.

— Мислиш, че не знам това ли? От седмици си блъскам главата да измисля как да го измъкна. Може и да не искам да чука детето ми, но не искам да виждам това момче как отива в затвора.

„Тогава защо не го спаси?“ искам да извикам. Но вече знам отговора. Независимо какви ще ги наговори сега, със сигурност щеше да остави Рийд да поеме вината за смъртта на Брук. Защото Стив о’Халоран го е грижа само за него си. Винаги го е интересувало само това.

— Ти и аз — казва внезапно, в очите му трепка светлина. — Ще се справим заедно. Моля те, Ела, нека просто седнем и го обсъдим, за да видим как да спасим Рийд. Може да го припишем на Дейна…

— Как ли пък не!

Стив се обръща при звука от гласа на Дейна. Аз? През живота ми не съм била по-щастлива да я видя. Разсейването на Стив е възможността, от която се нуждаех, за да се махна от камината. Втурвам се към блондинката, сякаш животът ми зависи от това. И точно така.

— Ти си убил Брук? — писва Дейна, втренчила ужасен поглед в съпруга си.

Ръката й трепери. Виждам как нещо черно проблясва и осъзнавам какво държи.

Малък черен револвер.

— Свали пистолета — нарежда Стив с досада.

— Ти си убил Брук — повтаря тя, но този път не пита.

Заставам до нея, но тя ме изненадва, обръщайки се към мен с нежен глас.

— Застани зад мен, Ела.

— Свали пистолета! — заповядва отново Стив.

Спуска се напред, но Дейна вдига пистолета нагоре.

— Да не си посмял да мръднеш.

Той спира на място.

— Свали пистолета — казва трети път. Сега гласът му е мек, премерен.

— Ела, звънни на деветстотин и единайсет — поръчва ми Дейна, без да сваля поглед от Стив.

Твърде уплашена съм, за да мръдна. Ужасена съм, че пистолетът може да гръмне погрешка и аз да се озова в кръстосания огън.

— За бога, Дейна! Държите се глупаво! Смъртта на Брук беше инцидент! А дори и да не беше, на кого му пука! Тя беше отрова! Боклук!

Отново се спуска към нас.

Дейна натиска спусъка.

Случва се толкова бързо, че не разбирам какво става. В първия момент Стив е на крака, в следващия е на килима, стене от болка, стиснал лявата си ръка.

Ушите ми пищят като при карнавални игри. Никога не бях чувала изстрел на живо; толкова е пронизващ, та се притеснявам да не е спукал тъпанчетата ми. Гади ми се. Много. Имам чувството, че ще повърна в краката си.

— Простреля ме, кучко — фъфли Стив и гледа към Дейна. Тя не му обръща внимание, спокойно повтаря молбата си.

— Ела. Звънни на деветстотин и единайсет.