Ерин Уот
Пясъчен замък (14)

Глава 14
Ела

Тъй като Вал няма кола, а аз вече не работя, нищо не ми пречи да я закарам до къщи в петък след училище. Надявах се да си наваксаме, докато пътуваме, но тя е необичайно тиха, затова на следващия червен светофар я поглеждам и казвам направо:

— Сърдита си ми, нали?

— Какво? — Тя ми мята поглед. — Не! Разбира се, че не.

— Сигурна ли си? — питам колебливо. — Защото бях ужасна приятелка тази седмица. Знам.

— Не, беше заета приятелка — усмихва се тъжно. — Напълно те разбирам, Ела. И аз нямаше да съм на себе си, ако гаджето ми бе обвинено в убийство.

— Наистина съжалявам, че не бях до теб. Животът… е гаден.

— На мен ли го казваш.

Разменяме си мрачни усмивки.

— Какво става между теб и Уейд? — подпитвам, докато минавам през кръстовището.

— Нищо. — Тонът й е двусмислен.

— Нищо? Наистина ли? — И двамата бяха в лошо настроение през седмицата, едва се поглеждаха на обяд. Това не е „нищо“.

Завивам по улицата на Вал и намалявам пред имението на Карингтън. Преди да избяга, заключвам вратите, за да не може да отвори.

Вал се подхилва.

— Даваш ли си сметка, че това е кабриолет? Мога просто да прескоча.

— Е, няма да го направиш. — Гледам я строго. — Не и докато не ми разкажеш какво става.

— Нищо не става. — Раздразнена е. — Уейд си е… Уейд. Не сме заедно.

— Но искаш ли да бъдете заедно? — притискам я аз.

— Не, не искам — отвръща тя и въздъхва пресилено.

— Сигурна ли си? — присвивам очи.

— Да… Не… Може би. Не знам, ясно?

Въздишам и аз.

— Ядосана си му, защото се е натискал с друга ли?

— Да! — изригва тя. — Което е толкова тъпо. Всъщност не ходим. Няколко пъти се позабавлявахме в тоалетната. Но… пак ми беше забавно, разбираш ли? Вече не мислех за Там.

Съчувствам й. Понесе раздялата с Там много тежко. Толкова се радвах, че най-накрая го е преживява.

— Един уикенд Уейд ми предложи да излезем, но бях много заета и той каза, че ще го отложим за друг път — продължава Вал. — Пристигам в понеделник на училище и научавам, че в неделя се е натискал със Саманта Кент в голф клуба! Никак не е яко — лицето й потъмнява. — Спомних си какви ги вършеше Там зад гърба ми и… — Гласът й заглъхва.

— Схванах — пресягам се и леко стисвам ръката й. — Опарила си се и не искаш пак да го правиш. Беше твърде добра за Там. Твърде си добра и за Уейд. — Замислям се. — Но забелязвам, че Уейд наистина се чувства зле от случилото се.

— Не ми пука. Обясних му още преди да се натискаме, че искам да съм единствена. Ако ще е с мен, дори да е само за забавление, ще е само с мен — тя вирва инатливо брадичка. — Той наруши правилата.

— Значи, няма да дойдеш на мача довечера?

— Ами не. Ще си остана вкъщи и ще си правя кола маска на краката.

Прихвам.

— Искаш ли да дойдеш? — предлага ми. — Може да си направим спа вечер.

— Не мога — отказвам унило. — За разлика от теб нямам избор дали да ида, или не. Калъм обяви снощи, че цялото семейство ще ходи, без изключение. Ще е проява на сила.

— Не знаех, че сме във война. — Вал извива устни.

— Може и да сме. — Прибирам кичур коса от очите си. — Чула си какво се шушука в училище. Говорят най-противни неща за Рийд и се оказа, че членове на борда на „Атлантик Авиейшън“ създават проблеми на Калъм по същата причина.

— Има ли репортери пред имението?

— Невероятно, но не. Калъм сигурно е използвал влиянието си или нещо от сорта, защото всеки подобен случай би предизвикал фурор сред медиите. — Отпускам се на седалката. — Адвокатът на Рийд иска да се държим така, сякаш нищо нередно не е станало. Като сплотено семейство и тем подобни. — Само дето аз не бива да се навъртам наблизо. Рийд не ми го спомена, но Калъм ме дръпна настрана онзи ден и предложи да караме по-кротко с публичните прояви на чувства.

— И ходенето на мач ще убеди хората, че Рийд е невинен? — Тя завърта очи.

— Кой знае — свивам рамене. — Пък и според Калъм моментът ще е подходящ Стив „да се появи“ пред другите семейства. Надява се да разбуни тълпата, та Рийд да не привлича внимание.

— Между другото, как вървят нещата? — Тъмните очи на Вал ме изучават. — С теб и Стив?

— Не добре — изстенвам. — Все се опитва да бъде с мен.

— Как смее! — възкликва тя.

Не мога да се сдържа и се кикотя.

— Добре, знам, че е нелепо. Странно ми е, разбра ли? Той ми е напълно непознат.

— Да, и ще си остане такъв, ако продължаваш да го избягваш — тя бърчи нос. — Не искаш ли да го опознаеш? Все пак ти е баща.

— Знам. — Прехапвам устна. — Постарах се да бъда безпристрастна в понеделник, когато дойде в училище и настоя да прекараме деня заедно, но непрекъснато говореше само за себе си. С часове. Сякаш дори не забелязваше, че съм там.

— Вероятно е бил нервен — предполага Вал. — Убедена съм, че и на него му е трудно. Завръща се от мъртвите и открива, че има дете. На всеки би му било трудно.

— Сигурно. — Отключвам вратите. — Както и да е, вече може да си тръгваш, мадам. Трябва да се прибера и да се приготвя за мача — обяснявам уморено.

— Внимавай в картинката — хили се Вал. — Въодушевлението ти е толкова заразително, че току-виж съм почнала да се премятам презглава до входа. — Дръпва дръжката на вратата и изскача от колата, после почуква по рамката и се ухилва.

— Късмет довечера.

— Благодаря — отвръщам.

Имам предчувствието, че ще ми трябва.

 

 

Около нас има океан от празни места.

Океан.

Цяла седмица слушам как в училище си шушукат за Рийд, но не вярвах, че коментарите ще стигнат до Калъм. Винаги ми се е струвал недосегаем — уверен, с контрол над нещата, истински голям индустриалец, комуто всички се подмазват. Последния път, като дойде на мач, непрекъснато му се мазнеха. Всяка секунда до него спираше родител да си побъбрят.

Сега Калъм е удостоен с мълчание. Както и всички ние — аз, Стив и близнаците. Седим на пейките точно над местата на отбора домакин и всички ни гледат крадешком. Усещам как винящите им очи пробиват дупка в тила ми.

Колкото и да ми е неловко, за Рийд е сто пъти по-лошо. Не може да играе тази вечер, защото още не са махнали шевовете от раната, която Даниел Делакорт му осигури. Ще чака на пейката поне още седмица.

Ще ми се да седне с нас в публиката. Ужасно е да гледам колко е самотен. И как хората шепнат и го сочат с пръст.

— Това е онзи Роял — сумти една жена силно, та всички да я чуем. — Не мога да повярвам, че са го допуснали тук.

— Срамота — съгласява се друг родител. — Не искам да се навърта около Брадли!

— Някой трябва да поговори с Берингър за това — се присъединява мъжки глас заплашително.

Свивам се. Както и Калъм. До мен Стив хич не изглежда притеснен от цялата работа. Както обикновено, не спира да ми дудне на ухото, този път за някакво пътешествие в Европа, което е замислил за нас. Не знам дали „нас“ означава аз и той, или включва и Дейна. И в двата случая не съм очарована да ходя на почивка с него, нищо, че ми е баща. Все още много ме напряга.

Колкото и да е смешно, разбирам защо мама е хлътнала по него. Откакто се върна, взе да наедрява. Лицето му вече не е изпито и стройното му, мускулесто тяло почти изпълва дрехите му. Стив о’Халоран изглежда добре за баща и в сините му очи непрестанно проблясва момчешка искра. Мама си падаше по игривите, а Стив определено се вписва.

Но като негова дъщеря намирам момчешкото поведение за досадно. Той е зрял мъж. Защо не се държи подобаващо?

— Цупиш се — продумва Сойер до ухото ми.

Отърсвам се от мислите си и се обръщам към младия Роял.

— Не, не се цупя — лъжа и надзъртам над рамото му. — Къде е Лорън? — Всъщност Лорън е гадже на Сойер, така че обикновено го придружава на такива събития.

— Наказана е — отвръща с въздишка.

— О. Защо?

— Хванали са я да се промъква, за да се види с мен и… — Спира, когато забелязва, че Стив ни слуша. — С мен — довършва. — Само с мен.

Едва не прихвам. Изобщо не разбирам Лорън Донован, но смятам, че е храбро да се среща така явно с две момчета. Аз трудно се справям и с едно.

Като говорим за Рийд, изглежда направо окаян встрани до игрището. Вторачил се е в зоната за тъчдаун. Или в ендзоната? Не си спомням как се нарича. Колкото и пъти Рийд и Истън да ми обясняват този спорт, не го харесвам и хич не се интересувам от футбол.

Разбирам, че Рийд е разстроен, задето не е със съотборниците си. Защитата е на полето — знам го само защото на една от синьо-златните тениски долу пише РОЯЛ. Истън е застанал срещу противник. Виждам как устните му се движат зад шлема, което ми подсказва, че прави остроумен коментар.

Когато играта започва, противникът така се втурва срещу Истън, сякаш иска да го убие. Но Ийст е опасен — плъзва се покрай него и той пада на колене; други двама играчи от „Астор Парк“ повалят куотърбека на гимназия „Марин Хай“ преди да успее да хвърли топката.

— Това се нарича сак — казва ми поучително Себастиан, навеждайки се през брат си, за да ми обясни играта.

— Не ме вълнува — отвръщам.

— Да разбирам ли, че не си фен на американския футбол? — кикоти се Стив от другата ми страна.

— Не.

— Работим върху нея — обажда се Калъм от края на редицата. — Но засега без успех.

— Няма нищо, Ела — успокоява ме Стив. — И бездруго О’Халоран са привърженици на баскетбола.

И просто ей така, пак се вдървявам. Защо непрекъснато пуска такива намеци? Аз не съм О’Халоран! И мразя баскетбола повече от футбола.

— Харпър недолюбват спортовете — успявам да скалъпя усмивка. — Всички спортове.

— Ами не знам… — Устните на Стив се изкривяват в лукава усмивка. — Доколкото помня, майка ти беше доста… ъ… спортен тип.

Стисвам устни. Това не беше ли гнусен намек? Не съм убедена, но никак не ми харесва. Не може да говори за майка ми по този начин. Дори не я познаваше. Поне извън библейския смисъл.

На игрището нападателите на „Астор Парк“ се нареждат. Уейд е нашият куотърбек и крещи нещо на съотборниците си. Май по едно време го чух да вика ЖРЕБЕЦ! И сръгвам Сойер в ребрата.

— Ама той „жребец“ ли извика?

— Да — хили се Сойер. — Пейтън Менинг ползва „омаха“, Уейд си има „жребец“.

Може и просто да бръщолеви. Не знам какво е Пейтън Менинг и не си правя труда да попитам. Вместо това гледам как Уейд подава топката с идеална спирала още в първата игра; тя попада в ловките ръце на хлапе от „Астор Парк“, което хуква по игрището.

Телефонът вибрира в чантата ми. Изваждам го и виждам съобщение от Вал.

Уф! Не може да играе толкова добре!

Тутакси вдигам глава, за да огледам тълпата, но никъде не виждам приятелката си.

Къде си?

Будките. Нямаше нищо за ядене вкъщи, карах дотук за хотдог.

Пръхтя звучно. Близнаците се обръщат към мен, но им махам и отпращам любопитните им погледи. Пиша на Вал:

Пипнах те. Дошла си да видиш Уейд!

НЕ. Бях гладна.

За Уейд.

Мразя те.

Просто признай, че го харесваш.

Никога.

Хубаво. Поне ела и седни с нас. Липсва ми лицето ти.

Гръмко крещене раздрусва пейките. Поглеждам надолу точно навреме за края на играта — още едно съвършено подаване от Уейд. Не се чудя, че Вал веднага ми пише.

Не. Прибирам се. Беше тъпо да дойда тук тази вечер.

Съчувствие нахлува в кръвта ми. Горката Вал. Знам, че историята с Уейд в началото бе за нея като възстановителен процес или начин да убива време, докато стане отново готова за сериозна връзка. Но съм сигурна, че изпитва истински чувства към това момче. И мисля, че и Уейд я харесва. Просто са големи инати, за да го признаят.

„Като теб и Рийд ли?“ — подиграва ми се вътрешният ми глас.

Добре, хубаво. С Рийд бяхме същите в началото. Той се държеше като гадняр с мен, а аз седмици наред се борех с чувствата си към него. Но сега сме заедно и е прекрасно. Ще ми се Вал да преживее същото.

— С кого си пишеш?

Инстинктивно захлупвам екрана с длан, щом разбирам, че Стив наднича в телефона ми. Защо, по дяволите, се опитва да чете съобщенията ми?

— Приятелка — отвръщам кратко.

Свива очи и се вторачва в местата на играчите, сякаш очаква, че Рийд пише на телефона си. Но ръцете му са върху коленето, наблюдава напрегнато мача.

Не ми харесва подозрението в очите му. Вече знае, че съм с Рийд. Дори и да не му харесва, няма право на глас с кого ще се срещам.

— Е, защо не прибереш телефона? — предлага, но тонът му е хаплив. — Излязла си със семейството си. С когото и да говориш, може да почака.

Набутвам телефона в чантата си. Не защото той ми нарежда, а защото може да го запратя в лицето му. На Калъм никога не му е пречело да си пиша с приятели по време на мачовете. По-скоро беше щастлив, че имам приятели.

До мен Стив кима одобрително и отново се съсредоточава в играта.

Опитвам се да сторя същото, но пак съм бясна. Искам да засека погледа на Рийд и да му опиша с устни колко не харесвам Стив, но знам, че ще ми каже да не му обръщам внимание, че рано или късно Стив ще се отегчи от историята с бащинството.

Само че, започвам да си мисля, това няма да се случи.