Ерин Уот
Пясъчен замък (15)

Глава 15
Рийд

След мача татко и Стив настояват да ни изведат на късна вечеря във френски ресторант в града. Не ми се ходи, но не ми дават избор. Татко иска да ни видят сред хората. Според него не може да се крием, трябва да се държим така, сякаш всичко е наред.

Но нищо не е наред. Всички тези погледи на мача… Дявол да го вземе, гърбът и ушите ми още горят от осъдителните очи и презрителния шепот.

На вечеря седя в гробна тишина и си мечтая да съм у дома, да целувам Ела и да галя тялото й.

До мен Истън се тъпче, сякаш от седмици не е ял, но може пък да си е заслужил това право. И така, „Астор Парк“ срита задниците на „Марин Хай“. Завършихме четвъртото полувреме с четири тъчдауна преднина и всички много се вълнуваха.

Е, освен мен. И може би Уейд, който за първи път, откакто го познавам, не обяви, че ще отпразнува това със свирка и много, много секс. Беше в кофти настроение, когато сваляше екипировката, и излетя намусен от съблекалнята, а това никак не е типично за него.

От другата ми страна Ела също е с каменно изражение. Мисля, че Стив й е подметнал нещо по време на играта, което я е подразнило, но няма да я разпитвам, преди да се приберем. Откакто се завърна от мъртвите, Стив се опитва да наложи мнението си. Все говори, че сега има дъщеря и трябва да даде добър пример. Татко, разбира се, кима всеки път, когато Стив изръси някоя подобна глупост. В очите на Калъм Роял Стив о’Халоран никога не греши. Така е, откакто се помня.

След като се връщаме от вечерята, татко и Стив бързо отиват в кабинета, където вероятно ще обръщат чаши със скоч и ще плямпат за дните им като тюлени. Ийст и близнаците изчезват в стаята за игри; оставаме аз и Ела.

Най-сетне.

— Горе? — изръмжавам и знам, че не й убягва хищническото настървение в очите ми.

Да вися на пейката тази вечер, бе отвратително. Да не говорим как публиката ме обсъждаше и един нещастник ме нарече „убиец“, минавайки покрай мен. Да не играя, беше сто пъти по-гадно. Чувствах се като ненужен чувал с картофи и доста завиждах, като гледах как приятелите ми помитат другия отбор.

Гневът, който така и не изкарах вечерта, се натрупва. За щастие, но на Ела това май не й пречи. Дарява ме с красивата си усмивка и ме дръпва към стълбите.

Хукваме към стаята й. Заключвам вратата, вдигам я на ръце и крача към леглото. Мятам я на леглото и тя пищи от удоволствие.

— Дрехите — нареждам и облизвам устни.

— Какво за тях? — пита и невинно си играе с копчето на широкия си зелен пуловер.

— Сваляй ги — ръмжа.

Усмихва се отново и мога да се закълна, че сърцето ми хвръква в небесата. Нямаше да преживея седмицата, ако Ела не беше до мен. Шушукането в училище, обаждането от адвоката ми, разследването на полицията, което тече с пълна сила. Колкото и да мразех Брук, не подскачам от радост, че е мъртва. Няма да ми липсва, това е сигурно, но никой не заслужава да умре по такъв начин.

— Рийд? — Ела бързо става сериозна, когато вижда лицето ми. — Какво не е наред?

— Нищо — преглъщам. — Просто размишлявах над разни неща, а не бива.

— Например?

— Нищо — повтарям; опитвам да отвлека вниманието й, като издърпвам тениската през главата си.

Върши работа. Щом съзира голите ми гърди, Ела издава онзи слаб задъхан звук, който отеква право в члена ми. Допада ми, че харесва тялото ми. Не ми пука дали това ме прави надут, повърхностен задник. Очите й потъмняват от удоволствие, подава език да оближе долната си устна и няма нещо по-добро, което да вдигне настроението ти.

— Шевовете — отбелязва тя, както прави цяла седмица, когато сме се забавлявали.

— Заздравяват добре — отвръщам. — А сега свали дрехите си, преди аз да го сторя.

Изглежда заинтригувана, може би се чуди дали да се прави на трудно достъпна, та да види ще изпълня ли заканата си, но предполагам, и тя е възбудена като мен, понеже в следващия момент дрехите й започват да падат.

Устата ми пресъхва, когато виждам розовия й сутиен и бикините в същия цвят. Ела няма представа колко е красива. Всяко момиче в „Астор Парк“ би убило за такива извивки, за златистата коса и безупречните черти. Тя е истинска и съвършена. И е моя.

Оставам по панталони, качвам се на леглото и се притискам до нея, намирам устните й. Целуваме се безкрайно, сграбчваме се и се търкаляме на леглото, но вече не издържам. Бельото й се свлича. Панталоните ми са разкопчани. Ръката й е върху мен, а моята — между краката й и е толкова приятно, че не мога да мисля.

— Легни назад — изрича.

Ох, над мен е и прави с уста неща, които ме побъркват.

Косата й се спуска над бедрата ми. Вплитам пръсти в меките кичури и я напътствам.

— По-бързо — прошепвам.

— Така ли?

— Да. Точно така.

Устните и езикът й ме избутват към предела; може да е клише, но след като тялото ми се успокоява, я притеглям й казвам, че я обичам.

— Колко? — усмихва ми тя се закачливо.

— Толкова много — отвръщам дрезгаво. — Ужасно много.

— Добре — целува ме по устните. — И аз те обичам ужасно много.

Ляга до мен, гали плочките ми, а ханшът й леко се поклаща върху бедрото ми. Проклет да съм, но искам втори рунд. Аз може и да съм свършил, но тя не е. Харесва ми, задето аз я довеждам до това състояние. Издава най-възбуждащите звуци, когато изпадне в блаженство.

— Мой ред е — заявявам пресипнало и се плъзвам надолу по тялото й.

Толкова ме желае, че даже не е смешно. Отново се надървям, защото само мисълта да съм първият, който ще проникне в приветстващото й тяло, е достатъчна да разтопи цяла Антарктида. Но не мога. Не и тази вечер. Не и докато не знам със сигурност, че няма да ме затворят за престъпление, което не съм извършил.

Мога обаче да я измъчвам с устни и пръсти, да я карам да стене и да се моли.

— Ела. Отвори — изкомандва остър глас зад вратата.

Тя избутва главата ми и изхвърча от леглото, сякаш гори.

— О, Боже, това е Стив — сумти.

Сядам, отправям притеснен поглед към затворената врата. Заключих я, нали? Моля те, дано да съм я заключил.

Бравата се разтриса, но вратата не поддава. Въздъхвам от облекчение.

— Ела — вика Стив. — Отвори вратата. Веднага.

— Секунда — казва тя нервно, с очи, подивели от паника.

Набързо си навличаме дрехите, но май не се справяме с привеждането в приличен вид, защото след като Ела пуска Стив, погледът му става буреносен.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Вирвам вежда, като долавям гнева в гласа му и зървам червените му бузи. Разбирам, че е баща на Ела, но двамата не сме снимали порно или нещо от сорта. Просто се забавлявахме.

— Ние… гледахме телевизия — смотолевя Ела.

Двамата със Стив се обръщаме към черния екран в другия край на стаята. Стив свива юмруци и отново се обръща към Ела.

— Вратата беше заключена — изревава.

— На седемнайсет съм — отвръща тя сковано. — Нямам ли право на уединение?

— Не чак толкова! — Стив поклаща глава. — Калъм да не е полудял?

— Защо не ме попиташ? — чува се сухият глас на баща ми.

Стив се завърта към прага — татко стои там със скръстени ръце.

— Какво става тук? — пита баща ми.

— Ръцете на сина ти шаваха по дъщеря ми! — сопва се Стив.

„Устата ми всъщност.“ Но си мълча. Вената на челото на Стив и бездруго изглежда сякаш ще се пръсне. Няма смисъл да ускорявам процеса.

— За мен е неприемливо — продължава той с леден тон. — Не ме вълнува каква родителска роля си решил да поемеш. Момчетата ти могат да се чукат на воля колкото си щат, но дъщеря ми не е една от секс играчките на Рийд.

Раменете ми се изопват. Кой е той, та да си позволява това?

— Ела ми е гадже — отвръщам хладно. — Не е секс играчка.

— Значи няма проблем да се възползваш от нея така? — посочва с пръст намачканите чаршафи. — А ти! — извръща леден поглед към баща ми. — Що за родител дава толкова свобода на двама тийнейджъри? Още малко и ще ми сервираш, че спят в една стая!

Гузното изражение на Ела не остава незабелязано. Лицето на Стив пламва още повече. Поема си дълбоко въздух и бавно отпуска пръсти.

— Събирай багажа си, Ела.

След секунда мълчание следват възклицания от ужас.

— Какво? — Ела.

— Няма начин — аз.

— Стив, това не е нужно — татко.

— Всъщност мисля, че е доста нужно — Стив отвръща само на последната забележка. — Ела ми е дъщеря. Не искам да живее в такава среда.

— Значи според теб домът ми не е подходящ за дете? — Гласът на баща ми се изостря. — Отгледал съм петима синове тук и всички те се справят добре.

— Справят се добре? — Гърлен смях кънти от Стив. — Едно от момчетата ти е обвинено в убийство, Калъм! Съжалявам, че аз съм този, който трябва да ти го каже, но Рийд не е добро дете.

— Как ли пък не! — Гняв бушува в мен.

— Той оказва лошо влияние — продължава Стив, сякаш и дума не съм обелил. — Всичките. — Поглежда Ела. — Стягай багажа си. Говоря сериозно.

— Няма — вирва брадичка тя.

— Тъкмо се установи тук. — Баща ми отново се опитва да успокои Стив. — Не я отделяй от мястото, което смята за свой дом.

— Нейният дом е при мен — сопва се Стив язвително. — Не ти си й баща, а аз. И не искам дъщеря ми да се търкаля със сина ти. Въобще не ми пука дали това ме прави старомоден, или неразумен, или както искаш го наречи. Тя тръгва с мен. Искаш да се караме за това? Хубаво. Ще се видим в съда за семейни дела. Но сега няма да ме спреш да я изведа оттук.

Ела стрелва уплашен поглед към баща ми, но в очите му се чете едно — поражение.

— Искам да остана тук — казва тя и гледа умолително Стив.

— Съжалявам, но това не е вариант — равнодушно отвръща той на молбата й. — Така че, повтарям. Стягай. Багажа. Си. — Но Ела не помръдва от мястото си до мен и той плясва ръце, сякаш тя е обучен тюлен. — Веднага.

Ела свива ръце в юмруци, очаквайки баща ми да се намеси. Той обаче остава безмълвен и тя излиза от стаята гневно.

Тръгвам след нея, но Стив ме спира.

— Рийд, може ли минута — пита пресипнало.

Не е въпрос. А заповед.

Двамата мъже разменят погледи. Лицето на баща ми се стяга и той излиза от стаята, оставяйки ни със Стив насаме.

— Какво? Пак ли ще ми обясняваш колко лошо влияние оказвам? — питам горчиво.

Отива до леглото и отново поглежда разхвърляните завивки. После извръща очи към мен. Боря се с желанието да мръдна. Нищо нередно не правехме тук с Ела.

— И аз съм бил на твоите години.

— Аха. — Мамка му. Май знам накъде бие.

— Знам как се държах с момичетата и като се замисля, малко съжалявам. — Стив плъзва пръсти по рамката на леглото. — Ела е права, не участвах в част от живота й. Но сега съм тук. Имала е тежко детство, а такива момичета обикновено търсят близост на неправилните места.

— И аз съм едно от тези места? — Пъхвам ръце в джобовете и се подпирам на гардероба. Някак иронично е, че едно от най-примерните момичета, дето познавам, е израснала по отвратителен начин, а баща й, който не е бил до нея, ме поучава как да се държа с дъщеря му. През деветте месеца, докато излизах с Аби, разговорите с баща й бяха само за футболния отбор на „Астор Парк“.

— Рийд — Стив смекчава тона си. — Обичам те като собствен син, но трябва да признаеш, че си в опасно положение. Явно Ела е много привързана към това семейство, но се надявам да не се възползваш от самотата й.

— Не се възползвам от Ела по никакъв начин, господине.

— Но ти спиш с нея — обвинява ме Стив.

Ако е очаквал да се смутя или да се засрамя, значи не ме е преценил добре. Да обикна Ела, е едно от най-хубавите неща, които съм правил през живота си досега.

— Правя я щастлива — отвръщам искрено. Нямам никакво намерение да обсъждам сексуалния ни живот. Ела би умряла от срам.

Стив свива устни. Не е доволен от отговора ми.

— Ти си падаш по физическите неща, Рийд. Обичаш да се биеш, защото ти харесва юмрукът ти да влиза в контакт с нечия плът. Допада ти сблъсъкът на сила със сила. Така че, сигурно не можеш да издържиш и без да правиш секс с някого. Не те съдя, за бога, та аз съм същият. Не съм голям привърженик на верността. Ако някое момиче е свободно, кой съм аз, та да й отказвам, прав ли съм? — той се ухилва, сякаш ме подканва да стана част от долнопробния му начин на живот.

— Отказвал съм много пъти.

— Добре, да предположим, че е така — пръхти той. — Но щом се отнася до Ела, ако наистина я обичаш, няма да се опитваш всеки момент да свалиш дрехите й. Виждал съм как я гледаш, хлапе, с поглед, изпълнен с похот, и нищо повече. — Застава пред мен и слага тежката си ръка на рамото ми. — Не е лошо. Не очаквам да се промениш. Само пояснявам, че Ела не е момиче, с което можеш само да се забавляваш. Дръж се с нея, както би искал да се държат със собствената ти сестра.

— Тя не ми е сестра — изджавквам. — И се държа с нея почтително.

— Над главата ти виси обвинение в убийство. Може да отидеш в затвора за дълго време. Какво ще прави Ела, докато си там? Да не очакваш да седи и да те чака?

— Не съм го направил — процеждам през зъби.

Стив не отговаря.

Да не би този човек, който е бил част от живота ми, откакто се помня, наистина да смята, че съм способен да убия някого?

— Наистина ли мислиш, че съм го направил? — питам, огорчен.

След секунда стисва рамото ми, силно.

— Не, разбира се, че не. Но се тревожа за Ела. Опитвам да поставя нея на първо място. — Тези сини очи, същите като на Ела, се взират в мен предизвикателно. — Можеш ли честно да кажеш, че и ти правиш същото?