Ерин Уот
Пясъчен замък (4)

Глава 4
Ела

Стив о’Халоран едва ли е от хората, които можеш да свариш неподготвени. Истински ужас е сковал тялото му и е погълнал изражението му.

— Моята… — думите му заглъхват и се обръща към Калъм за… помощ? Подкрепа? Не съм сигурна.

За човек, който с лека ръка изразява съмнение, че някой може да е „видял сметката“ на жена му, май не в състояние да се справи с по-малко драматичното откровение, че седи на една маса с детето си.

— Дъщеря — довършва внимателно Калъм.

Стив примигва няколко пъти.

— Помниш ли писмото, което получи, преди да заминете на пътешествието с Дейна? — подсеща го Калъм.

Стив бавно поклаща глава.

— Писмо… От кого?

— От майката на Ела.

— Маги — пояснявам с пресипнал глас. Винаги, когато се сещам за майка си, ме боли сърцето. — Запознали сте се с нея преди осемнайсет години, когато си излязъл на суша с „морските тюлени“. Двамата сте… ами…

— Са се забили. Търкаляли са се в сламата. Танцували са мамбо в хоризонтално положение — допуска Истън.

— Майката на Ела е забременяла — поема Калъм, преди синът му да е изрекъл хилядите неуместни думи, дето са на върха на езика му. — Опитала се е да те открие, докато е била бременна, но безуспешно. Когато й открили рак, изпратила писмо до някогашната ти военна база с надеждата, че ще намерят начин да се свържат с теб. И са те намерили. Получи писмото преди девет месеца, точно преди да заминеш.

Стив отново примигва. След секунди очите му отново фокусират и той се взира съсредоточено в мен. Любопитен. Доволен.

Свивам се на стола ми, а Рийд гали утешително крака ми. Знае, че мразя да съм в центъра на вниманието, а точно в този момент всички ме зяпат.

— Ти си дъщеря на Маги — повтаря с удивление, но и с интерес. — Тя е починала?

Кимам, защото буцата в гърлото ми е твърде голяма, та да говоря.

— Ти си… моя дъщеря — изнизва бавно думите, сякаш да усети вкуса им.

— Да — успявам да изрека.

— Леле. Ами. Добре. — Прекарва ръка през дългата си коса. — Аз… Май имаме много за какво да си говорим, а? — тънка усмивка извива устните му.

Искра на тягост пламва в стомаха ми. Не съм готова за това. Не знам какво да кажа на този мъж, нито как да се държа с него. Семейство Роял познава Стив от години, но за мен е непознат.

— Май да — измънквам, свела поглед към ръцете си.

— Но това може да почака. Когато се настаниш — смилява се Калъм над мен.

Стив поглежда стария си приятел.

— Предполагам, че няма да имаш нищо против да остана тук, докато оправят апартамента ми?

— Разбира се, че не.

Безпокойството ми ескалира. Не може ли да иде на хотел или някъде другаде? Да, имението на Роял е огромно, но мисълта да живея с доскоро смятания за мъртъв баща ме напряга.

Но защо? Защо не прегръщам този мъж и не благодаря на Бога, че е жив? Защо не съм развълнувана от възможността да го опозная?

„Защото е непознат.“

Това е единственият логичен отговор в момента. Не познавам Стив о’Халоран, а не ме бива да допускам нови хора до себе си. Прекарах цялото си детство, местейки се от едно място на друго, стараех се да не се сближавам с никого, защото знаех, че мама отново ще стегне багажа ни и ще трябва да се сбогувам.

Когато пристигнах в Бейвю, нямах намерение да завързвам каквито и да е връзки. Ненадейно обаче се озовах с най-добра приятелка, гадже, доведени братя, които обожавам, и мъж — Калъм, който въпреки недостатъците си се превърна в нещо като баща за мен.

Не знам къде се вписва Стив. И не съм готова да го измисля.

— Така ще се опознаем с Ела на нейна територия — съгласява се Стив и си давам сметка, че ми се усмихва.

И аз издокарвам усмивка.

— Готино.

„Готино ли?“

Рийд ощипва бедрото ми закачливо, поглеждам го и виждам как едва сдържа смеха си. Да. Май Стив не е единственият стъписан в момента.

За щастие, разговорът скоро преминава към „Атлантик Авиейшън“, бизнеса на Калъм и Стив. Забелязвам, че Стив не се интересува от подробностите — някакъв проект, който и двамата бегло споменават. Веднъж Калъм ми разказа, че често работят за правителството. И така, двамата мъже се оттеглят в офиса на Калъм да обсъдят финансовия отчет на компанията от последните четири месеца.

Оставаме сами с момчетата. Оглеждам лицата им, за да разбера дали и те са толкова стъписани, колкото и аз.

— Това е странно, нали? — ломотя, след като никой не продумва. — Та той току-що се върна от мъртвите.

— Казах ти, че чичо Стив е играч — свива рамене Истън.

Сойер се киска.

Поглеждам разтревожено Рийд.

— Ще трябва ли да се преместя при него и Дейна?

Това отрезвява кухнята.

— Няма начин — отсича тутакси Рийд. Ниско и категорично. — Баща ми е твоят настойник.

— Но Стив ми е баща. Ако той иска да живея с него, ще се наложи да го сторя.

— Няма. Начин.

— Няма да стане — съгласява се Истън. Дори и близнаците кимат в знак на съгласие.

Топлина се разлива в гърдите ми. Понякога все още ми е трудно да повярвам, че в началото, когато се нанесох, се мразехме. Рийд бе решен да ме унищожи. Братята му все ми се подиграваха или ме пренебрегваха. Всеки ден си мечтаех да избягам.

А сега не мога да си представя семейство Роял да не е част от живота ми.

Нова вълна на безпокойство свива стомаха ми, когато се сещам къде е прекарал нощта Рийд. Има вероятност той да престане да бъде част от живота ми, ако полицията наистина смята, че той е убил Брук.

— Да се качим горе — изричам с треперещ глас. — Искам да ми разкажеш всичко, което се случи в участъка.

Рийд кимва и се изправя безмълвно. Истън също се надига, но Рийд вдига ръка.

— Ще ти разкажа по-късно. Нека първо поговоря с Ела.

Истън сигурно съзира паниката, изписана на лицето ми, защото за първи път в живота си прави това, което му е казано.

Преплитам пръсти с тези на Рийд и се качваме по задните стълби към втория етаж. Щом пристигаме в стаята ми, веднага заключва, а после ме притегля в обятията си.

Преди да мигна, устните му са върху моите. Целувката е възбуждаща, отчаяна, с много език. Мислех, че съм твърде изморена да усетя друго, освен… ами… умора, но цялото ми тяло се стяга и пулсира, докато опитните устни на Рийд ме подтикват към блаженството.

Ръмжа в знак на протест, когато прекъсва, и той се хили.

— Мислех, че ще говорим — припомня ми.

— Ти си този, който ме целуна — мърморя. — Как да се съсредоточа върху разговор, когато езикът ти е в устата ми?

Притегля ме на леглото. Миг по-късно сме сгушени, всеки легнал настрани с лице към другия; краката ни са преплетени.

— Беше ли те страх? — шепна.

— Не особено — чертите на красивото му лице се смекчават.

— Арестуваха те за убийство — отбелязвам изтерзано. — Мен би ме било страх.

— Никого не съм убил, Ела. — Пресяга се и погалва с пръсти бузата ми. — Кълна ти се, Брук беше жива, когато си тръгнах от пентхауса.

— Вярвам ти.

И наистина е така. Рийд не е убиец. Има си кусури, и то много, но никога не би посегнал на нечий живот.

— Защо не ми каза, че си ходил там? — питам с глас, изпит от болка. — Какво ти каза Брук? И кръвта по теб…

— Отвориха се шевовете ми. Не излъгах за това. Сигурно е станало, докато съм карал към къщи, понеже докато бях там, не кървях. И не ти казах, защото, когато се прибра, бях надрусан с болкоуспокояващи, а после започнахме да се закачаме… — въздиша. — Разсеях се. Пък и, честно казано, цялата случка не ми се струваше важна тогава. Щях да я спомена на сутринта. На лицето му е изписана искреност, в гласа му — също.

Полагам глава на дланта му, която още е върху бузата ми.

— Пари ли искаше от теб?

— Ами да — потвърждава. — Откачаше заради теста за бащинство, който баща ми бе насрочил. Искаше да сключим сделка — да й прехвърля доверителния си фонд, тя да го изтегли и да си го разделим. Повече никога нямало да я видим.

— И ти й отказа?

— И още как. Нямаше да дам на тази жена и стотинка. ДНК тестът щеше да покаже, че бебето й не е мое, нито на баща ми. Реших, че е по-добре да изчакаме още няколко дни. — Сините му очи потъмняха. — Не допусках, че може да я убият.

— Според теб инцидент ли е било? — Хващам се за сламка, но всъщност не проумявам как се случи всичко това. Брук е, беше, ужасна, но никой от нас не желаеше смъртта й. Да изчезне, може би. Но не и да умре.

Или поне аз не исках.

— Нямам представа. Не бих се изненадал, ако Брук е имала врагове, за които не знаем. Може да е ядосала някого достатъчно жесток, та да разбие главата й — отвръща Рийд.

Свивам се.

— Извинявай — смотолевя набързо.

Сядам в леглото и разтърквам изморените си очи.

— Какви доказателства имат ченгетата?

— Видеозапис как влизам и излизам от сградата — признава. — И още нещо.

— Какво?

— Не знам. Така и не ни казват. Според адвоката на татко това е стандартна процедура, още събират доказателства в случая срещу мен.

Пак ми призлява.

— Не може вече да имат случай. Не може — дробовете ми се свиват и ми е трудно да дишам. — Не може да отидеш в затвора, Рийд.

— Няма.

— Не знаеш със сигурност! — скачам от леглото. — Нека просто да тръгнем. Веднага. Аз и ти. Вече стегнах багажа ти.

Рийд се изправя стреснат.

— Ела…

— Сериозна съм — прекъсвам го. — Имам фалшива лична карта и десет хиляди в брой. Ти също имаш фалшива лична карта, нали?

— Ела…

— Ще си създадем нов живот някъде. Аз ще си намеря работа като сервитьорка, ти ще работиш в строителството — умолявам го отчаяно.

— А после какво? — гласът му е нежен, допирът му — също, става и ме притегля към себе си. — Ще се крием до края на живота си? Непрекъснато ще се оглеждаме да не ни хванат ченгетата и да не ме тикнат в затвора?

Прехапвам устна. Силно.

— Аз съм Роял, скъпа. Аз не бягам, аз се боря — погледът му става стоманен. — Не съм убил никого и няма да вляза в затвора за нещо, което не съм извършил. Обещавам ти.

Защо всички имат нуждата все да дават обещания? Не знаят ли, че обещанията се нарушават?

Рийд стисва рамото ми.

— Тези скалъпени обвинения ще изчезнат. Адвокатите на баща ми няма да оставят…

Силен писък го прекъсва.

И двамата се обръщаме към вратата, но писъкът не дойде от втория етаж, а от по-долу.

С Рийд излитаме от стаята и стигаме до стълбищната площадка на втория етаж едновременно с Истън.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита Истън.

Дейна о’Халоран — осъзнавам, подавайки се от парапета на нашия етаж. Жената на Стив седи насред салона под нас, лицето й е по-бяло от призрак, вдигнала е ръка и се взира в немъртвия си съпруг.

— Какво става? — крещи ужасена тя. — Как така си тук?

— Здравей и на теб, Дейна. Хубаво е да те видим отново — мекият глас на баща ми се носи по стълбите.

— Ти си… Ти си… — заеква. — Ти си мъртъв! Ти умря!

— Съжалявам, че те разочаровам, но не. Съвсем жив съм.

Отекват стъпки, а после баща ми се появява до Стив.

— Дейна, щях да ти се обадя — обяснява кратко.

— Тогава защо не го направи? — ръмжи тя, олюлявайки се на дванайсетсантиметровите си токчета. — Не ти ли хрумна да ми звъннеш и да ми кажеш, че съпругът ми е жив?

Колкото и да не харесвам Дейна, й съчувствам. Явно е ужасена и не я обвинявам. Току-що влезе и видя призрак.

— Какво правиш тук? — Стив пита жена си, но безразличието в тона му не ми се струва редно.

Разбирам, че Дейна е кучка, но не може ли поне да я прегърне или нещо подобно? Тя му е съпруга.

— Дойдох да видя Калъм. — Не спира да мига, сякаш се чуди дали Стив наистина е там, или халюцинира. — Полицията… оставили са ми съобщение на телефона. Уведомиха ме, че апартаментът ми… — бързо се поправя. — Нашият апартамент… казаха, че е местопрестъпление.

Ще ми се да видя лицето на Стив, но той е с гръб към стълбището. Мога да съдя за изражението му само по лицето на Дейна — явно това, което вижда, я прави страшно неспокойна.

— Казаха, че Брук е мъртва.

— Изглежда е така — потвърждава Калъм.

— Как? — изстенва с треперещ глас Дейна. — Какво й се е случило?

— Още не знаем…

— Пълни глупости! Инспекторът ми обясни, че вече има задържан заподозрян за разпит.

С Рийд бавно се отдръпваме от парапета, но е късно. Дейна ни е видяла. Остър зелен поглед се забива в нас и тя изкрещява гневно.

— Той е бил, нали?! Рийд й го е причинил!

Калъм пристъпва напред и застава пред полезрението ми. Раменете му са като бетонни плочи, твърди и непробиваеми.

— Рийд няма нищо общо с това.

— Тя носеше неговото бебе! Има много общо с това!

Дръпвам се като опарена.

— Хайде — продумва Рийд и се пресяга за ръката ми. — Няма нужда да слушаме повече.

Но има. Само това ще слушаме, щом новината за смъртта на Брук се разчуе. Скоро всички ще знаят за връзката на Рийд с Брук. Всички ще знаят, че е била бременна, че е ходил до пентхауса онази нощ, че е бил разпитван и обвинен в убийството й.

И лешоядите тутакси ще започнат да кръжат. Ще ни погнат с вили, а Дейна о’Халоран ще води хайката.

Поемам си въздух с надеждата да се успокоя, но нищо не става. Ръцете ми треперят. Сърцето ми бие прекалено бързо, всеки удар е изпълнен със страх, просмукващ се до мозъка на костите ми.

— Не мога да те загубя — шептя.

— Няма.

Отвежда ме от площадката и ме прегръща. Истън изчезва в стаята си, докато притискам лице в мускулестата гръд на Рийд.

— Всичко ще е наред — успокоява ме с дрезгавия си глас и прекарва пръсти през косата ми.

Усещам пулса му под бузата си — много по-равномерен от моя. Силен и стабилен. Не е уплашен.

Ако Рийд, момчето, което току-що бе арестувано, не го е страх, значи трябва да последвам примера му. Трябва да черпя от неговата сила и твърдост и да се оставя да повярвам, че може би за първи път в прецакания ми живот наистина всичко ще бъде наред.