Ерин Уот
Пясъчен замък (16)

Глава 16
Ела

— Знаеш ли, причината да няма тринайсети етаж е, че много от редовните посетители са суеверни. Говори се, че „Холоу Оукс“ е построен върху старо гробище на Конфедеративните американски щати. Може да има духове тук.

„Като духа от мъртвото ти тяло“, помислям си, намусена.

Стив размахва картата пред някакъв сензор и натиска буквата „П“. Целият сияе, сякаш не ме извлече от дома ми току-що, за да ме замъкне в тоя тъп хотел.

— Значи няма да ми говориш? — пита Стив.

Гледам напред. Няма да си бъбря с този тип. Мисли си, че след седемнайсет години може да влезе с валсова стъпка в живота ми и да ме командва? Добре дошъл в родителския занаят, Стив. Впускам се в голямо приключение.

— Ела, не може да смяташ, че ще ти позволя да живееш със семейство Роял, когато гаджето ти е в края на коридора.

Може и детинско да е, но продължавам да наказвам Стив с мълчание. Пък и ако отворя уста, нещо лошо ще излезе оттам. Нещо като: „Къде беше, по дяволите, когато майка ми умираше от рак? А, да, летя с делтапланер със злата си съпруга“.

Въздиша и докато асансьорът стигне до пентхауса, мълчим. Вратите се отварят към широк коридор. Стив ме повежда по него, теглейки куфара ми на колелца. Слага картата на вратата в дъното на коридора.

Вътре се простира огромен хол, трапезария и стълбище. Била съм известно време в гадни, нискобюджетни хотелски стаи, но стълбите никога не са били в стаята. Старая се да не се пуля, но едва успявам.

Стив взима кожен бележник от масата.

— Преди да ти покажа стаята, защо не хвърлиш едно око наоколо? Ще поръчаме румсървис, докато се настаняваш.

— Ядохме преди час — припомням му, недоумяваща.

— Пак съм гладен — свива рамене той. — Да поръчам ли салата за теб, Дейна? — провиква се.

— Да. — Тя се появява от горния край на стълбите.

— Защо не се обадиш, докато развеждам Ела? — пита Стив и размахва менюто. Без да дочака отговора, го оставя на масата и ме побутва напред. — За мен телешка пържола. Алангле, моля.

След трапезарията има още една врата. Стив я отваря и ми кимва да вляза.

— Това е твоята стая. Има външна врата, която води към коридора. Ще ти трябва карта, за да стигнеш до този стаж — казва и ми подава пластмасова карта, която колебливо прибирам в джоба си. — Камериерките обслужват всеки ден, а румсървисът е денонощен. Можеш да си поръчваш каквото искаш. Мога да си го позволя — намига ми. Твърде заета съм да се оглеждам, та да му отвърна. — Искаш ли някой да разопакова багажа ти? — продължава. — Дейна може да ти помогне, ако желаеш.

Дейна сигурно би изпила шише с белина, отколкото да ми помогне.

Успявам да измънкам: „Не, благодаря“ и той се усмихва широко. Явно си мисли, че всичко върви по мед и масло. Чудя се дали да попитам на рецепцията да ми извадят още една карта за Рийд. Външна врата? Може пък да не е толкова лошо тук.

— Ако ти трябва нещо, свиркай. Малко сме натясно, знам, но ще е само за няколко седмици. — Преди да излезе, почуква по куфара.

Натясно ли? Допускам, че стаята е по-малка от спалнята ми у Роял, но пак е по-голяма от местата, на които съм живяла. Определено е по-голяма от хотелските стаи, където съм отсядала. Дори не знаех, че има толкова големи хотелски стаи.

Подминавам куфара, мятам се на леглото и пиша на Рийд.

Имам външна врата.

Той отвръща веднага:

Тръгвам.

Иска ми се.

Мога да дойда…

Стив ще откачи.

Не знам какво му е влязло отзад. Имал е повече жени от рок звездите.

Това в чудна новина. Моля те, престани с коментарите от сорта „баща ти е помияр“. Наистина почва да ми се гади.

Ок. Девственице. Как са нещата?

Девствена съм, защото ти не ми позволяваш.

Ще стане, бейби. Знаеш, че си умирам да го направя. Изчакай да се оправи всичко.

Няма да те посещавам в затвора, между другото.

Няма да ида в затвора.

Както и да е. Какво правиш?

Получавам снимка на него и братята му как седят в моята стая.

Защо?

Какво защо? Защо сме в стаята ти? Има мач.

Имате стая за гледане.

Тук ни харесва. Пък и И. каза, че стаята ти носи късмет.

Въздишам. Истън има проблеми със залагането. Веднъж букмейкър ни нападна пред един клуб и се наложи да му платя, за да ни остави на мира.

И. заложи на нещо?

Ако е, значи печели, защото не е ядосан от резултата. Ще наглеждам малкия ти Ийст, не се тревожи.

Ха. Мерси. Липсвате ми всички.

Почукване на вратата.

— Да? — Не съм доволна, че ме прекъсват и не крия досадата в гласа си.

— Дейна е. — Следва същият отговор на раздразнение. — Готови сме да хапнем.

— Няма да ям — отвръщам й.

Изсмива се гадно иззад вратата.

— Така и трябва. Няма да ти се отрази зле да отслабнеш с някой и друг килограм. Но баща ти държи на присъствието ти, принцесо.

— Хубаво. Идвам. — Стисвам зъби.

Трябва да вървя. Ще ям с Дейна и С. :)

Избутвам куфара и отивам в хола. Мъж с униформа бута количка с храна вътре. Докато той внимателно слага нещата на масата, Стив се настанява в единия край.

— Сядай, сядай — махва с ръка, без да обръща внимание на учтивия мъж, който вдига сребърните капаци от чиниите. — Поръчах ти бургер, Ела. — Въздиша, понеже не му отговарям. — Добре, не го яж. Поръчах го, в случай че решиш друго.

Сервитьорът вдига капака от чинията ми и виждам огромен бургер върху маруля. Усмихвам му се неловко.

— Благодаря — любезнича, защото той не заслужава грубостта ми. Ала напразно, дори не ме поглежда.

Въздишам и се настанявам на масата. Дейна сяда срещу мен.

— Това е хубаво — обявява Стив. Разгръща кърпичка и я слага на скута си. — О, по дяволите. Забравих питието си на холната маса. Ще ми го донесеш ли, Дейна?

Тя тутакси става, грабва чашата и я донася.

— Благодаря, скъпа — той я целува по бузата.

— Няма защо — отвръща Дейна и сяда.

Старая се да гледам в чинията, та никой да не забележи колко съм смаяна. Дейна е толкова различна от времето, когато се запознах с нея. Дявол да го вземе, даже е различна от онази Дейна, която преди малко ме повика за вечеря.

Два пъти още съм я срещала и никак не бе приятно. Непрекъснато се заяждаше, докато четях завещанието. А после, в дома на Калъм, я хванах да прави секс с Гидиън в тоалетната.

Тази вечер Дейна е тиха, почти срамежлива, и сякаш гледам увита змия, скрита под бананово листо.

Стив представа няма за това и отпива.

— Топло е.

Следва дълго мълчание. Вдигам поглед и виждам, че Стив гледа Дейна.

— Ще да ти донеса лед — усмихва се тя тънко.

— Благодаря, мила. — Той се обръща към мен. — Искаш ли вода?

Отношенията им са толкова странни, та забравям, че трябва да го наказвам с мълчание.

— Може.

Вместо да я налее сам, извиква към кухнята.

— Дейна, донеси на Ела чаша вода. — И започва да реже пържолата. — Сутринта звъннах в кабинета на областния прокурор. Би трябвало скоро да освободят апартамента ни. Това ще ни се отрази добре.

Почти съм сигурна, че няма да е добре за никого от нас.

Дейна се връща с две чаши. Едната е пълна с лед, а другата — с вода. Оставя водата пред мен доста силно, течността леко се разплисква и мокри ръкава ми.

— О, съжалявам, принцесо — продумва мило.

Стив се намръщва.

— Няма нищо — мърморя.

Стив пуска няколко кубчета лед в питието си, разклаща го няколко пъти и отпива. Дейна тъкмо хваща вилицата си, когато той прави гримаса.

— Прекалено е воднисто — заявява.

Тя се двоуми, пръстите й побеляват около дръжката на вилицата. Чудя се дали ще наръга Стив с нея, но просто бавно и демонстративно я оставя на масата. Лепва усмивка на лицето си, става и за трети път и се отправя към бара, където големи бутилки са наредени като малки войници.

Ако така продължава, може и аз да почна да си сипвам от тях.

— Ела, говорих днес с директора на училището — казва Стив.

— Защо? — откъсвам поглед от изопнатия гръб на Дейна.

— Исках да разбера как се справяш. Берингър ме информира, че не ходиш на никакви извънкласни занимания. — Той килва глава. — Спомена, че обичаш да танцуваш. Защо не отидеш в групата по танци?

— Аз, ами, работех по това време. — Не съм в настроение да навлизам в подробности за враждата ми с Джордан. Звучи глупаво, като го изрека на глас.

— Тогава се включи в училищния вестник?

Старая се да не направя гримаса. Да пиша статии, звучи по-болезнено и от това да седя тук. Всъщност взимам думите си обратно. Вечерята ме кара да се чувствам така неловко, че май предпочитам да се карам с Джордан; разсейване с училищния вестник ще ми дойде добре.

— Ти на какво си ходил? — отвръщам на удара. Може би, ако го накарам да си признае, че в гимназията е бил кръшкач, ще се отпусне малко.

— Играех американски футбол, баскетбол и бейзбол.

Чудесно. Един от онези.

Калъм не спомена ли веднъж, че Стив не се е интересувал от бизнес, а е предпочитал само да се забавлява? Защо просто не ме остави и аз да се забавлявам?

— Мога да опитам, ъ… — трескаво се опитвам да се сетя за някой женски спорт. — Отборът по европейски футбол.

— Би било хубаво — усмихва ми се окуражително. — Може да поговорим с Берингър по въпроса.

Уф. Ще отида на изпитите и като видят колко не ме бива, ще ме изгонят от терена и ще ме помолят повече никога да не се връщам. Всъщност идеята не е лоша.

Взимам бургера и отхапвам, макар изобщо да не съм гладна. Но така има какво да правя с ръцете си, а и като дъвча, не се налага да говоря повече с него.

Докато ям, обмислям коя е най-добрата стратегия да се справя със Стив. Трябва да се преструвам, че правя каквото иска от мен, а през това време правя каквото си искам — да се мотая с Вал, да се задявам с Рийд, да се веселим с Истън и близнаците. Пък и грижите за Рийд и Истън са задължение за пълен работен ден. Междувременно мога да издирвам заподозрени. Имам чувството, че само аз се интересувам да намерим истинския престъпник.

Преди да подредя всичко в главата си, Дейна вече се е върнала с новото питие на Стив.

— Ти какво правеше в училище? — питам я, стараейки се да съм учтива.

— Работех на две места, за да издържам семейството си — усмихва се тя. — На нито едно от тях не трябваше да свалям дрехите си.

Задавям се, докато преглъщам.

Стив отново се мръщи.

— Знаеш ли, че Ела е била стриптийзьорка, когато Калъм я е открил? — пита Дейна съпруга си, тонът й е по-сладък от захар. — Какво нещастие.

— Доколкото си спомням, никога не си имала нищо против да сваляш дрехите си на публично място — отвръща й той жизнерадостно. — И нямаше нужда да ти плащат.

Тя млъква.

Телефонът във всекидневната звъни. Стив не му обръща внимание. Най-сетне Дейна става да вдигне. Проследява я с поглед. Когато тя се обръща с гръб към нас, Стив се обръща към мен:

— Смяташ, че се държа гадно с нея, нали? — шепне той.

Изправена пред избора да излъжа или да разбера какво, за бога, се случва, избирам истината.

— Донякъде, да.

— Е, не я жали — той свива рамене. — Подозирам, че нарочно е направила нещо с екипировката ми и се е опитала да ме убие.

Ченето ми увисва. Безмълвна, наблюдавам как Стив реже пържолата си и лапва огромно парче.

Преглъща, изтрива устата си и продължава.

— Не мога да го докажа, тъй като водачът не е тук, но ще я мъча. Не се тревожи. Ти си в безопасност, Ела. Аз съм този, когото не може да понася.

Грешка. Още помня заплахите по мой адрес, когато разбра, че съм наследница на Стив. Пък и съм гледала доста предавания по „Дискавъри Чанъл“ за змиите. Най-опасни са, когато се чувстват застрашени, но се съмнявам, че Стив би послушал предупрежденията ми. Ще направи каквото иска.

Сега обаче Дейна се изкачи на върха на списъка ми със заподозрени. Може пък преместването ми при тях да е за добро. Може да намеря не само нещата на Гидиън, но и доказателства, че тя е убила Брук.

— Не бива да дразниш мечката — унило побутвам марулята в чинията си. — Защо просто не се разведеш с нея и не продължиш напред?

— Защото Дейна винаги има някой план в ръкава си и искам да видя какъв е. А и нямам доказателства. — Докосва ръката ми. — Може да е глупаво да те намесвам в цялата бъркотия, но ти си ми дъщеря и не искам да изпускам и ден повече от живота ти. И без това съм изпуснал много. Знам, че не ти харесват решенията, които взимам. Дявол да го вземе, може и всичките да са неправилни. В своя защита ще кажа — никога не съм имал дъщеря. Ще ми дадеш ли шанс?

Въздишам. Доста е трудно да си кучка, когато чуеш подобно нещо.

— Ще се опитам — изричам.

— Благодаря. Само това те моля. — Той стисва ръката ми и продължава да яде. Миг по-късно Дейна отново идва при нас на масата.

— Обадиха се от мебелния магазин. Полицията не им разрешава да доставят новото легло, което поръча. — Лицето на Дейна е червено и изглежда така, сякаш се задушава.

Стив се навежда към мен с дивашка усмивка.

— Дейна използваше сегашното ни легло, за да се чука с разни, та затова го сменям.

Леле.

Просто… леле.

— Ами нека го оставят на склад в сградата, докато се нанесем — казва на жена си.

След това заявление, останалата част от вечерята бе изпълнена с неловкост и скованост. Дейна изпълняваше желанията на Стив, а когато се върнеше, той най-безцеремонно й нареждаше да направи друго. Смирено се подчиняваше на всяка негова заповед, но пак успяваше да ми подметне хаплива забележка. И всеки път, когато Стив не ни гледаше, ми се усмихваше злобно, което отново доказва теорията ми, че на змия не бива да се доверяваш.

— Нещо против да ви оставя? — питам, когато Стив поглъща последната хапка от храната. Само толкова мога да понеса и след трийсет минути на това дередже се нуждая от почивка. — Имам домашни.

— Разбира се. — Минавам покрай стола му и той ме хваща за китката, дръпва ме надолу и ме целува по бузата. — Чувствам се така, сякаш тази вечер сме истинско семейство, а ти?

Ъ. Не.

Не мога да кажа какво точно се случва в мен. Целувката на баща ми ми се струва неестествена. За мен е напълно непознат и желанието да избягам здраво ме тресе.

Отивам бързо в стаята си, където скъпият кожен куфар ме изкушава. Мога да го взема и да избягам. Да приключа с това странно семейство и да не ми се налага да се справям с чувствата, които Стив буди у мен.

Но просто набутвам куфара в гардероба, изваждам домашните си и се опитвам да се съсредоточа. Чувам как телевизорът се включва и изключва. Телефонът звъни. Има и други сигнали на живот, но не напускам стаята си.

Накрая, към девет, им викам, че ще си лягам. Стив ми пожелава лека нощ. Не и Дейна.

Измивам зъбите си и се пъхвам в една от старите тениски на Рийд, после се настанявам на леглото и му звъня.

Вдига след втория сигнал свободно.

— Хей, как върви там?

— Странно.

— Как така?

— Стив се държи ужасно с Дейна. Според него е направила нещо с екипировката му и е решил да превърне живота й в ад. И доста добре се справя.

Рийд изпръхтява, явно не съчувства на Дейна.

— Ела, тя наистина е кучка.

— Уф, не използвай тази дума.

— Не съм. Използвах четири думи. Как ще ги интерпретираш, си е твоя работа.

— Вечерята бе толкова тегава. Беше по-лошо и от вечерта, когато Брук обяви бременността си.

— Толкова зле? — Рийд подсвирва. — Искаш ли да дойда? Спомена, че имаш стая.

— Искам, но по-добре не. Стив е толкова… Не мога да го разгадая. Страх ме е какво може да направи, ако те свари тук.

— Добре, но само кажи и съм там.

— Според теб дали Дейна го е направила? — Сгушвам се под завивките.

— Ще ми се да е така, но според детективите на баща ми е летяла от Париж, когато Брук е умряла.

— Дявол да го вземе. — Няма как значи. — Ами ако е наела някого? Както Даниел нае човек да те наръга.

— Знам — въздиша тежко. — Но в сградата има три комплекта камери за наблюдение. Тези в лобито и в асансьора показват само мен.

— А останалите?

— Тези на стълбището не показват нищо. Третият комплект е при товарните асансьори. Използват ги служителите, доставчиците и хората, които пренасят мебелите си. Били са свалени за ремонт онази вечер, така че и там няма нищо.

— Значи може някой да се е качил с товарния асансьор — сърцето ми започва да бие по-бързо.

— Да. Но ДНК тестът сочи към мен. — Гласът му е тъжен. — А и Дейна и Брук бяха приятелки, така че какъв е мотивът? Брук е имала трудно детство, станали са си приятелки с Дейна като тийнейджърки. Двете са си проправили път към кръг богати мъже, надявайки се да свалят някой от тях. На Дейна й излезе късметът със Стив преди години, а Брук бе набелязала баща ми. Но той не искаше да й предложи пръстен.

— Мислиш ли, че баща ти… — не смея да го изрека, но Калъм може да наеме някого.

— Не — отсича сприхаво Рийд. — Никой от семейството ми не я е убил. Може ли да говорим за друго? Къде си?

Не искам да говоря за друго, но се съгласявам, защото доста спречквания преживях тази вечер. Ако я карам така, изобщо няма да си легна.

— В стаята си. Ти?

— В твоята. — Чувам го как вдишва. — Мирише на теб. С моята тениска ли си?

— Да.

— И?

— Няма да правя телефонен секс с теб, преди да сме правили истински — скастрям го.

— О, горката Ела, ще те накарам да се почувстваш по-добре в понеделник в училище.

Обещанието, изречено с ниския му глас, ме кара да тръпна, но тъй като понеделник е след цели четиридесет и осем часа, няма смисъл от този разговор. Сменям темата с друга за мача и дълго си говорим за нищо и всичко; само гласа му да слушам пак ми стига да се разтопя.

— Лека нощ, Рийд.

— Лека, скъпа. Не забравяй за понеделник — хили се той тихо и затваря.

Ругая го, слагам телефона на нощното шкафче и съм на път да изгася лампите, когато вратата се отваря широко без предупреждение.

— Какво по дяволите! — надигам се и се взирам злобно в Дейна, която най-спокойно влиза, сякаш мястото е нейно. — Бях заключила!

— Тези бебчета отварят всички врати в апартамента — размахва картата ключ във въздуха.

О, Боже. Наистина ли? Забелязах слота за карта под бравата, но си мислех, че само моята карта може да я отвори.

— Повече не отваряй така — казвам хладно. — Ако искам да дойдеш, ще те поканя. — Което никога няма да се случи, защото никога няма да поискам. Никога.

— Да си изясним едно нещо, сладурче — тя не обръща внимание на думите ми и отмята дългата си руса коса през рамо. — Независимо дали сме в хотел, или в апартамента, това е моят дом. Ти си само гост тук.

— Не е ли домът на Стив? — вирвам вежда.

— Аз съм му съпруга. Всичко негово е и мое — мръщи се тя.

— Той пък ми е баща. Който, между другото, остави всичко на мен след смъртта си. Не на теб — усмихвам се мило. — Спомняш ли си?

Зелените й очи святкат и започвам да съжалявам, че я провокирах. Предупредих Стив да не дразни мечката, а ето че правя точно това. Явно съм дъщеря на баща ми.

— Е, той вече не е мъртъв, нали? — устните й се извиват в самодоволна усмивка. — Така че, май се връщаш към онова, което си свикнала да имаш — нищо.

Права е. Парите, които Стив бе ми завещал, не ме вълнуваха особено. Сега обаче, след като не са мои, наистина нямам нищо. Не, не е така. Имам десетте хиляди долара, които Калъм ми даде, когато се върнах в Бейвю след бягството.

Казвам си при първа възможност да ги скрия.

— И ти нямаш нищо — изтъквам. — Стив контролира всичко тук и на вечеря май не беше доволен от теб. Какво направи, та да го ядосаш толкова? — Правя се, че мисля. — Сещам се. Може би си убила Брук.

— Мери приказките си, малка госпожице! — Ченето й увисва от гняв.

— Какво? Да не те настъпих по опашката? — присвивам очи към нея. — Да не би да се доближавам твърде много до истината?

— Искаш истината? Брук беше най-добрата ми приятелка, това е истината. По-скоро бих убила теб, отколкото да посегна на нея. Пък и се научих, че инцидентите не са най-добрия начин да се отървеш от някого — ухилва се свирепо. — Имам пистолет и не се страхувам да го използвам.

— Да не признаваш, че си опитала да убиеш Стив? — ококорвам очи. Човече. Къде са записващите устройства, когато ти трябват?

— Пази се, принцесо — повдига брадичка, сякаш е горда от постъпките си. — Щом става дума за деца, предпочитам, както се казва, да се виждат, а не да се чуват. Стига да не заставаш на пътя ми и аз няма да заставам на твоя.

Не й вярвам нито секунда. Искрено ще се наслаждава да ме тормози, след като съм под нейния покрив. А думите й за пистолета заплаха ли бяха? Дявол да го вземе.

— Пази се — повтаря тя, а после наперено се изнася от стаята ми и затваря вратата.

Оставам в леглото. Няма смисъл да заключвам вратата, като знам, че всяка карта може да отвори тъпото нещо.

Поемам си дъх, загасвам лампата и затварям очи. Сцени с Дейна, насочила пистолет срещу лицето ми, изскачат заедно с картини на Рийд зад решетките.

Спането става трудно постижимо.

Не избухвай пред С. Не си заслужава. Ще му мине.

Това е съобщението, което Рийд ми изпраща понеделник сутрин, преди да тръгне за тренировка; целия уикенд все това ми повтаря.

Този дълъг, ужасен, дълъг, досаден, дълъг уикенд.

Ще му мине друг път.

Стив вече направи така, че да напусна работа, и реши, че трябва да се включа в някой училищен отбор. Човек би предположил, че това е достатъчно. Но не е.

Снощи ми заяви, че ми определя вечерен час. Вечер трябва до десет да съм вкъщи и да включвам локацията на телефона, за да проверява къде съм. Вече реших, че в бъдеще ще си оставям телефона у дома. Няма да го улеснявам.

Работата е там, че този петък са първите плейофи на „Райдърс“. На Рийд му е позволено да играе и отчаяно искам да ида, защото установих, че ми е писнало от колебанието му. Всеки ден, в който той е главният заподозрян по случая с Брук, е ден, който разтриса из основи чувството ми за сигурност. Ако ще трябва да се държим естествено, ако ще трябва поне да се преструваме, че всичко е наред, не бива да има разстояние между нас.

Време е да правим секс. Не ме интересува дали трябва да играя мръсно, за да се случи. Просто ще го съблазня. Мачът е в друг град и е подходящо за тая работа, а има и увеселителен парк на трийсет минути оттам, в който неколцина заявиха, че ще ходят. Планът е, или беше, да използвам това като причина да остана през нощта.

Само че сега, с глупавия вечерен час на Стив, не знам как ще стане. Дано Вал ми помогне да измислим нещо днес. Но ще замина, каквото ще да става.

Сресвам косата си, затъквам ризата в полата и грабвам раницата.

В хола Стив се е изтегнал на дивана и прелиства вестник. Никога ли не е на работа?

Дейна е на масата за хранене и пие портокалов сок от чаша за шампанско. Или пък може би е коктейл „Мимоза“, защото според мен никой не пие сок в такава чаша.

Оглежда ме над ръба на чашата, усмивка се появява на нацупените й устни.

— Полата ти е доста къса за училище, как мислиш?

Вестникът изшумолява и Стив го сваля надолу. Намръщва се, докато гледа униформата ми.

— Ами това е униформата ми — поглеждам бялата риза, разкопчаното синьо сако и плисираната пола.

— Не знаех, че директорът на „Астор Парк Преп“ насърчава ученичките си да се обличат като курви — казва той и хвърля поглед към съпруга си.

Зяпвам от изненада. Първо на първо, полата ми стига чак до коленете. Второ на второ, кой говори такива неща?

Стив още гледа полата ми. После удря вестника в крака си и ми поглежда неодобрително.

— Върни се да се преоблечеш.

— Това е униформата ми — повтарям. — Ако не ти харесва, отнеси въпроса до Берингър. — И аз отвръщам с лош поглед.

— Можеш да обуеш панталон — посочва краката ми. — Убеден съм, че също е вариант за училищна униформа.

Разговорът е безсмислен, затова се запътвам към вратата.

— Нямам панталон. — Е, всъщност имам. Но тези извращения в цвят „каки“ са толкова грозни, независимо от етикета с цена триста долара. Няма да го сложа по никакъв начин.

— Разбира се, че има панталон — намесва се Дейна и се хили весело. — Но всички знаем защо предпочита да не ги носи. Полата дава лесен достъп.

Стив отново се мръщи.

— Тя е права — убеждава ме той. — Неведнъж съм се забавлявал с момичета с поли. Те са лесна мишена. Такава ли искаш да бъдеш, Ела? Лесна?

Дейна се киска.

Стисвам презрамката на раницата и завъртам бравата. Ако имах пистолет, щях да застрелям Дейна.

— Отивам на училище — съобщавам сковано. — Вече изпуснах цял ден, за да се возиш из Бейвю. Няма да закъснея, защото имаш проблем с училищната ми униформа.

Стив се приближава с тежки крачки и слага длан на вратата.

— Опитвам се да ти помогна. Момичетата, които се предлагат, са за еднократна употреба. Не искам това за теб.

— Момичетата, които се предлагат, са момичета, които искат секс. — Отварям рязко вратата. — Няма нищо неморално в това. Или пък противно. Или богохулно. Ако искам да правя секс, ще правя. Това си е моето тяло.

— Не и докато живееш тук — изревава той и тръгва след мен по коридора. Смехът на Дейна ни следва чак до асансьора.

— Тогава ще се изнеса. — Натискам копчето за надолу.

— Ще пратя хора да те върнат. Това ли искаш?

На мълчанието ми отвръща с ядна въздишка.

— Не искам да съм лош, Ела, но ти си ми дъщеря — смекчава тона си. — Какъв баща бих бил, ако просто те оставя да спиш с гаджето си?

— Гаджето ми е синът на най-добрия ти приятел — припомням му. Иска ми се асансьорът да дойде по-бързо, но явно му трябва по една дълга секунда на етаж, та да се придвижи до всеки от четиридесетте и четири.

— Знам. Защо, мислиш, съм толкова притеснен, че излизаш с него? Децата на Калъм са щури. Опитни са. Не искам това за теб.

— Малко сме лицемерни, а?

— Да — мята ръце във въздуха той. — Не отричам. Последното нещо, което искам на този свят, е да излизаш с момчето, което аз бях в гимназията. Не уважавах момичетата. Исках само да вляза в панталоните им или под полите. — Отправя поглед към ръба на полата ми. — И щом ги имах, продължавах напред.

— Рийд не е такъв.

Поглежда ме състрадателно.

— Мила, и аз уверявах всички момичета, с които исках да спя, че са специални и че са единствени за мен. Използвал съм всички тези реплики и преди. Можех да кажа всичко, за да накарам някое момиче да се съгласи. — Отварям уста, за да възразя, но Стив продължава да говори. — И преди да ми обясниш, че Рийд е различен, нека ти напомня, че познавам това момче от осемнайсет години, а ти го познаваш от няколко месеца. Кой е по-осведомен по въпроса?

— Той не е такъв — настоявам. — Той е този, който ме кара да изчакаме. Не обратното.

— По дяволите, това момче използва ходове, които дори не са ми хрумвали. Признавам му го. — Стив направо се скъсва от смях и клати глава.

Мигам, объркана.

— Прави се на несигурен и те кара ти да предприемаш първите стъпки? Сигурно много му харесва. — Опомня се. — Не, Ела, ще се наложи да ме послушаш. Рийд вероятно толкова пъти е минавал по този път, че сигурно са му построили стадион за тичане. Трябва да има и други, по-мили момчета в „Астор“, с които да се срещаш. Защо не намериш някое и ще поговорим пак.

— Не правя така. — Не мога да прикрия учудването си. — Не изоставям хората просто така. Рийд е незаменим в живота ми. — Не съм като теб.

— Да видим колко ще продължат чувствата му, когато няма достъп до теб. Не бъди лесна, Ела. Не е привлекателно.

Ако бях детето, за което Стив ме смята, щях да го наругая. На върха на езика ми е. Ала доникъде няма да стигна, ако се карам с него. За щастие, шибаният асансьор пристига.

— Трябва да вървя — казвам и влизам в кабината.

— Часовете свършват в три и четиридесет. Очаквам да си тук до четири.

Вратата на асансьора се затваря.

Три минути, след като излизам от подземния гараж, в слепоочията ми тътне главоболие от напрежение. Нестихващото пулсиране не ме оставя чак до училище.

Колко иронично, че мястото, което някога мразех, сега ми е като убежище.