Ерин Уот
Пясъчен замък (33)

Глава 33
Рийд

— Е, това беше… напрегнато — мълви Ела няколко часа по-късно, когато сме в стаята ми.

Взирам се в нея. Напрегнато? На това му се вика подценяване.

Цялата вечер бе същинско бедствие, като се започне със снимките, за които Джордан и родителите й ме накараха да позирам, и се стигне до Аби, която рухна сред тълпа хора. Едва не припаднах от облекчение, когато Джордан не ме накара да я водя и на купона след бала. Явно глупавата корона на „Кралица Снежинка“ й бе достатъчна да я направи щастлива; не се наложи да участвам в гнусния валс на краля и кралицата, защото Уейд спечели кралската титла. Най-интересната част на вечерта бе да гледам как Уейд сграбчва Джордан за задника по време на танца и как тя му съска да престане.

С Ела успяхме до десет да се измъкнем. Понеже Стив ще я вземе в единайсет, ни остава цял час да бъдем сами. Обаче и двамата седим един до друг на ръба на леглото ми, доста смутени.

— Много ми е гадно заради нея — признавам.

— Аби?

Кимам.

— Е, не бива — отвръща Ела прямо. — Не ми се иска да го кажа, но ми се струва, че Аби е малко заблудена.

— Малко? — въздъхвам.

— Добре, много заблудена. — Стисва ръката ми. — Но не е твоя вината. Ти скъса с нея. Не си я подвел. Тя е тази, която не може да продължи напред.

— Знам. — Но не мога да изтрия от ума си образа на Аби и изпълнените й с мъка очи.

През последните години не ми пукаше за никого другиго, освен за мен самия. Гордеех се, че съм безчувствено копеле. Това карма ли е? Да не би отиването ми в затвора за пет години да е наказание заради типовете, дето съм пребивал, и момичетата, които съм наранявал?

Стараех се да се правя, че всичко е наред. Ходех на училище, играех футбол, отидох на зимния бал. Преструвах се, че всеки ден е като всеки друг в живота на завършващ гимназист. Вече не мога да се преструвам, че всичко е наред. Аби не е наред. Убийството на Брук не е наред. Животът ми не е наред.

Всяка нощ лежа буден и се взирам в тавана, чудейки се как ще оцелея в затворническата килия. Чакането е най-трудното.

— Рийд? Какво има?

Поемам дъх и вдигам поглед към разтревожените очи на Ела. Няма значение колко мили думи ще й наговоря, болката ще остане. Затова почвам по същество, все едно да издърпаш рязко лепенка.

— Ще приема споразумението по-рано.

Ела се извръща толкова бързо, че загубва равновесие. Протягам се и я хващам, но тя се отскубва и се изправя на крака.

— Какво каза?

— Ще го подпиша по-рано. Ще се съглася да започна да излежавам присъдата следващата седмица вместо от първи януари. — Преглъщам. — Така трябва.

— Какво, по дяволите, Рийд?

— Колкото по-скоро вляза, толкова по-скоро ще изляза — прекарвам ръка през косата си.

— Пълни глупости. Ще се справим с това. Дейна е подкупила Руби Майърс, значи има нови доказателства…

— Няма нови доказателства — прекъсвам я.

Това, че не се отказва от мечтата си, че по някакъв вълшебен начин ще се отърва, ме убива. Фактът, че не приема, че ще вляза в затвора и не разбира защо искам да приключа с присъдата, ми говори достатъчно.

Не мога да искам от нея да ме чака пет години. Аз съм егоистичен нещастник, задето изобщо си го помислих. Ще изпусне всичко. Как ще завърши училище, ако всички смятат, че гаджето й е убиец? Ами колежът? Може и да съм гадняр, но не чак такъв. Поне не и спрямо нея.

Издигам стена около сърцето си, това безполезно, глупаво нещо, и съм впил очи в краката си, защото не мога да погледна бледото й, красиво лице, докато изричам останалото.

— Трябва да си дадем почивка. Аз ще бъда там, вътре, а ти тук, отвън.

В стаята става толкова тихо, че вдигам очи. Стои на място с ръка на устата и очи като чинии.

— Искам да се насладиш на престоя си в колежа. Това трябва да е най-хубавото време в живота ти. — Думите горчат, но правя усилие да ги кажа. — Ако срещнеш някого, не бива да мислиш за мен.

Спирам, защото няма как да изрека останалите лъжи. Че аз няма да мисля за нея. Че само ми е било удобно с нея. Че не я обичам.

Ако тези думи излязат от устата ми, наистина ще настъпи краят. Няма да има връщане назад. Няма да ми прости.

„Бъди мъж. Пусни я“, повтарям си.

Отново поемам дълбоко въздух и събирам още малко кураж. Преди да успея да отворя уста, Ела се спуска в скута ми и разбива устните си в моите. Не е целувка, а по-скоро шамар в лицето. Заради всичко, дето изръсих досега, и онова, което стои на върха на езика ми.

Макар да знам, че не бива, обвивам ръце около кръста й и я прегръщам, оставяйки я да ме целуне.

Сълзите се стичат между устните ни. Преглъщам сълзите й, думите си, отчаянието ни и отвръщам на целувката й, докато започва така да ридае, че не може да продължи. Притискам лицето й в гърдите си, усещам как тениската ми подгизва.

— Не искам да чувам тези глупости — прошепва Ела.

— Казвам само, че не бива да се чувстваш виновна, ако решиш да продължиш напред — изричам.

Забива пръст в гърдите ми.

— Нямаш право да ми казваш как се чувствам. Никой няма право. Нито ти. Нито Стив. Нито Калъм.

— Знам. Просто… — Дявол да го вземе, не знам какви ги приказвам. Не искам да се среща с друг. Не искам да продължава напред. Искам през цялото време, докато си мисля за нея, и тя да мисли за мен.

Но не приемам и варианта да седи сама и да ме желае, а да не може да ме има само защото направих нещо тъпо.

— Опитвам се да бъда по-добър — проговарям сетне. — Опитвам се да постъпя правилно с теб.

— Реши какво ще е добре за теб, без да ме попиташ — отсича тя.

Мъча се да намеря правилните думи, да й обясня положението си, но тя се вкопчва в колана ми и всичките ми добри намерения изхвърчат от главата ми.

— Е-Ела… — пелтеча. — Недей.

— Недей какво? — предизвиква ме тя. Ловко разкопчава панталона и плъзва ръце вътре… — Да не те пипам?

— Да — този път аз съм този, който се отдръпва. Тялото ми пулсира от жажда, но няма да поставя егоистичните си желания пред нейните.

— Много жалко. Докосвам те. — Хваща китката ми и я слага на корема си. — Както и ти мен. Наистина ли искаш някой друг да ме докосва така? Наистина ли няма да имаш нищо против?

Картините, които думите й рисуват в ума ми, са ужасни. Дланта ми на дупето й се свива в юмрук.

— Недей — казвам. — Не ми говори такива неща.

— Защо? Ти ми ги предложи. Никога не бих се съгласила да „продължиш напред“ с друго момиче. Такова предателство би ни погубило. А не това да те няма пет години. Нито пък куп Даниеловци, Джорданки, Абита и Бруковки. Не бих понесла да продължиш напред и ден, дори час.

— Опитвам се да постъпя правилно с теб — повтарям. Мамка му, всяка мисъл през последните дни е свързана с нея.

— Правилно е не е да ме зарежеш. Правилно е да не ми диктуваш как било трябвало да се чувствам. Обичам те, Рийд. Не е нужно да ми обясняваш, че съм твърде млада, за да разбера чувствата си. Може и да има друг, когото бих могла да обикна, но не ми пука за него. Обичам теб. Искам да бъда с теб. Искам да чакам теб. Ти какво искаш?

Пламенните й слова правят невъзможно да се придържам към сценария си. Собственото ми обещание се изплъзва, преди да го спра.

— Ти. Ние. Завинаги.

— Тогава не ме отблъсквай. Не ми нареждай как да се чувствам, какво да мисля, кого да обичам. Ако наистина ще приемаш това споразумение, не бива да се срамуваш да ме виждаш. Не може да спреш да ми пишеш. Не може да загърбваш свижданията. Това е нашето отброяване. Нашето чакане. С всеки изминал ден се сближаваме все повече. Или ще се справим с това заедно, или изобщо няма да го правим — сините й очи искрят като разтопен сапфир. — Е, какво ще бъде?

„Дръж се мъжки“, това се опитва да намекне. Дръж се мъжки и бъди част от отбора. Отборът на Ела и Рийд.

Хващам брадичката й с другата си ръка и я целувам силно.

— Навит съм, скъпа.

После разкъсвам скъпата й рокля и й показвам точно колко съм „навит“. И така до края на живота ни.