Ерин Уот
Пясъчен замък (36)

Глава 36
Рийд

— Какво става? — Това са първите ми думи, след като вдигам телефона.

— Трябва да дойдеш в апартамента! — възкликва Ела, задъхано. — Веднага. Доведи Калъм. Доведи всички. Но най-вече Калъм.

— Ела…

Дава ми свободно.

Мамка му. Затвори ми. Не губя и секунда повече. Ела се обади, защото има нужда от мен. Има нужда от всички ни.

Ставам от леглото и изчезвам през вратата. Удрям с юмрук по вратата на Истън, после на Себастиан, накрая подвиквам надолу на баща ми.

— Татко! Нещо не е наред с Ела. — Непрекъснато й звъня, но не вдига.

— Какво става? — Истън изхвърча от стаята си, докато притичвам пред нея.

— Нещо с Ела. Нещо не е наред. — Прескачам по пет стъпала наведнъж и прелитам към долния етаж. Над и зад мен чувам затръшване на врати, следвано от бързи стъпки.

Татко ме посреща в края на стълбите.

— Какво има? — пита разтревожен.

— Ела е в беда. Има нужда от нас.

— Нас? — учудване се изписва на лицето му.

— Току-що се обади — разклащам телефона си пред него. — Каза, че трябва всички да идем там веднага.

Очите му се разширяват, но бързо се размърдва.

— Ще вземем моята кола. Да тръгваме.

Хукваме навън и се стоварваме в мерцедеса на татко. Сядам отпред, а близнаците се настаняват отзад. Татко натиска газта до земята и разцепва алеята; едва дочаква портите да се отворят достатъчно и колата профучава през тях. През това време звъня ли, звъня на Ела.

На петия ми опит най-сетне вдига.

— Не мога да говоря, Рийд. Полицията е тук. Къде сте?

— Полицията? — стягам се.

— Кой е на телефона? — иска да узнае баща ми.

— Ела — отвръщам. — Полицията защо е там? — питам я.

— Ще ви обясня всичко, като дойдете — изрича напрегнато.

Отново прекъсва линията.

— По дяволите! — удрям телефона в крака си. Започва да ми писва само да ми затваря.

— Какво каза? — Ийст подава глава между предните седалки.

Татко минава на червено, взима остър десен завой с осемдесет километра в час и продължава да криволичи бясно надолу по друга улица. Хващам се здраво за вратата и проверявам колко е часът. На около десет минути сме от града. Бързо пиша на Ела.

Идваме след 10 мин.

— Какво каза? — пита Истън до ухото ми.

Мятам телефона на таблото и се обръщам към братята си. Близнаците са бледи и тихи, но Ийст е обезумял.

— Трябвало да идем до пентхауса, всички ние. — Поглеждам баща си. — Изрично спомена да взема татко.

— Защо, за бога, е питала за мен? — чуди се той, без да отклонява поглед от пътя.

Още един остър завой и всички се изсулваме вляво, а после пак се наместваме на седалките.

— Нямам представа.

— Стив — намесва се Истън. — Трябва да е свързано с него.

— Обади се на Гриър. — Баща ми стисва челюсти… — Да ни чака в апартамента.

Не е зле. Звъня на адвоката ни, който, за разлика от Ела, вдига телефона.

— Рийд, какво мога да направя за теб?

— Трябва да се срещнем в дома на Стив — съобщавам.

Следва половин секунда мълчание.

— Какво, за бога, си направил?

Отмествам телефона от ухото си и го гледам невярващо.

— Този нещастен тип си мисли, че съм направил нещо.

Татко издава раздразнен гърлен звук.

— Пледира виновен за непредумишлено убийство. Естествено, ще си помисли, че си направил нещо.

Мръщя се, но слагам телефона на ухото си.

— Става дума за Ела. Нещо е станало и татко смята, че трябва и ти да дойдеш там. — И затварям, защото вече сме пред комплекса, където е пълно с полицейски коли.

— Какво, по дяволите? — баща ми се пули срещу патрулките.

Сърцето ми бие в гърлото, скачам от колата, преди да е спряла.

— Рийд, върни се тук! — крещи баща ми. — Изчакай една проклета секунда.

Още врати се затръшват, което означава, че братята ми са по петите ми. Хората в лобито са като размазано петно, докато тичам към асансьора. Като по чудо, месинговите врати се отварят точно когато спирам рязко пред тях.

Нетърпеливо чакам двамата униформени да излязат и се спускам вътре. Братята ми скачат в кабинката, докато вратите се затварят.

— Тя е добре, човече — успокоява ме Истън, останал леко без дъх.

— Така ли? — взирам се в него. — Десет и трийсет е. Има около дузина полицейски коли отвън. Ела се обади, паникьосана, и каза, че всички й трябваме.

— Ама се е обадила — изтъква.

Светът се е побъркал, щом Ийст е спокоен, а моето сърце бие толкова силно, та имам чувството, че ще изхвръкне от гърдите ми. Забивам ръка в косата си, втренчен в лампите, ще ми се асансьорът да се движи по-бързо.

— Според вас какво става? — пита Сойер тихо.

— Сигурно нещо с Дейна — предполага другият близнак.

Удрям с юмрук във вратата. От това се опасявам и аз.

— Ако направиш това още веднъж, може и да си останем тук — предупреждава Ийст.

— Правилно. Тогава май ще трябва да фрасна теб.

— Ела ще ти се разсърди. Тя харесва красивото ми лице — потупва бузата си той.

Близнаците потискат нервния си смях. Свивам ръце в юмруци и си мисля как искам да ги фрасна и тримата. За техен късмет, асансьорът спира и аз хуквам.

Има двама полицаи в късия коридор към двойната входна врата на апартамента. Високият, по-слаб от двамата, слага ръка на вратата, а жената понечва да извади пистолета си.

— Къде отивате? — пита единият.

— Живеем тук — лъжа.

Двамата полицаи се споглеждат. Зад себе си усещам, че братята ми се напрягат. Не ми пука дали ще пребия тези ченгета. И бездруго ще вляза в затвора. Тръгвам напред, но тъкмо когато стигам до тях, познато лице се подава от вратата.

Следовател Шмит ни хвърля поглед, после отваря вратата.

— Всичко е наред. Може да влязат.

Нямам намерение да се чудя как така изведнъж ми провървя. Втурвам се вътре край огромните портрети на Дейна и влизам във всекидневната, крещейки името на гаджето ми.

— Ела!

Най-накрая я откривам, сгушена в Дейна на един диван, който гледа към балконската врата.

— Добре ли си? — спускам се и я издърпвам от дивана.

— Добре съм — уверява ме тя. — Къде е Калъм?

Защо толкова държи баща ми да присъства? Плъзвам длани нагоре и надолу по ръцете й и в същото време я оглеждам. Не виждам нещо да й има. Бледа и студена е. Косата й е рошава, но не е ранена.

— Сигурна ли си, че си добре? — притискам я до гърдите си, намествайки главата й върху блъскащото ми сърце.

— Добре съм — също ме прегръща. Над главата й отправям поглед към Дейна, чието безупречно лице сега е белязано от сълзи. Очите й са червени, косата й също е чорлава.

— Какво, по дяволите? — Истън е също толкова объркан. — Да не си… Някоя от вас да не е застреляла Стив?

Обръщам се и осъзнавам, че съм изтичал покрай Стив. Стои подпрян на камината.

С белезници е.

Ела потръпва.

— Какво, по дяволите, става? — крещи татко.

Дейна сякаш се съвзема, лек блясък се появява в очите й. Обляга се на дивана с ръка върху ниската облегалка.

— Стив се опита да затвори устата на Ела, когато тя разбра, че той е убил Брук. Аз я спасих. Може да ми благодарите по-късно.

Чувам ругатни и се вторачвам в Ела.

— Вярно ли е?

Тя преглъща, после кимва бавно.

— Напълно.

Дейна споменава и други важни неща, но особено изпъква фактът, че Стив се е опитал да убие Ела. Твърде много е за изтерзания ми ум.

— Ранена ли си? — повтарям и отново оглеждам тялото й за рани.

— Добре съм. Кълна се. — Стисва ръката ми. — А ти? Ще се оправиш ли?

Главата ми се върти, само кимам като идиот, но изведнъж ми прави впечатление тревогата в гласа й. Парчетата нова информация се струпват едно върху друго, а после едно по едно се подреждат.

Сълзите на Дейна.

Настойчивата молба на Ела да дойда — да дойдем всички.

Опитът на Стив да убие Ела.

Най-накрая осъзнавам.

— Стив се е опитал да припише убийството на Брук на мен?

Ела прави гримаса; почти съм заслепен от ярост. На половината разстояние съм от камината, преди да си дам сметка, че изобщо съм мръднал.

Приглушено чувам, че викат името ми, но цялото ми внимание е насочено към мъжа, който ме научи да карам колело, който мяташе топки с мен и братята ми. По дяволите, та той ми даде първия презерватив.

Лекар коленичи до него и проверява кръвното му налягане, а от другата му страна е следовател Казънс.

Ела се появява зад мен и слага предупредително длан върху ръката ми.

— Недей — прошепва.

Някак намирам сила да не се спусна към Стив. Искам само да избия зъбите на кръстника си, но затварям очи и успявам да намеря капка самообладание на дъното на преобръщащите ми се черва.

— Защо? — изричам към Стив. — Защо го направи?

Братята ми правят стена зад мен. Татко застава от другата ми страна. Очите на Стив прескачат от Себ към Сойер, задържат се кратко върху Истън, спускат се към мен и се втренчват в татко.

— Беше инцидент — казва Стив.

— Кое е било инцидент? — пита баща ми, гласът му е пропит с болка. — Това, че се опита да убиеш дъщеря си? Или че искаше да лепнеш присъда за убийство на сина ми? Кога си се върнал? И Брук ли чукаше?

Стив клати глава.

— Не е така, човече. Обаче тя беше отрова, с Рийд ви изправи един срещу друг.

Баща ми замахва и лампа се разбива в камината, недалеч от главата на Стив. Всички се стряскаме.

— Никога не сме били един срещу друг. Никога жена не би застанала между нас.

— Брук щеше да го стори. Дейна също — озъбва се на блондинката на три метра разстояние. — Всички тези жени, с които бяхме, Калъм, опитват да ни унищожат. По дяволите, дори жена ти.

Ела издава тих, скръбен звук. И двамата с татко я поглеждаме, но тя бързо извръща поглед.

— Какво има? — питам грубо.

Поема си въздух.

— Ела — примолва й се Стив от камината. — Няма нужда да научат.

Отново си поема въздух.

— Мамка му — ругае Стив, а после поглежда обезумял към следовател Казънс. — Изведете ме оттук, може ли? Това е повърхностна рана, не ми трябва лечение. Просто ме закарайте в затвора. Вече прочетохте правата ми, по дяволите.

Тогава разбирам какво се бои Стив да признае. Какво е открила Ела.

— Свързано е с мама, нали? — изричам дрезгаво. Не знам дали питам Ела, или Стив, или баща ми, или вселената. Само знам, че щом споменавам мама, цялото лице на Стив посивява.

Ела се вкопчва в ръката ми, но не ме поглежда в очите.

— Стив и майка ти са имали връзка — прошепва.

Тишина залива стаята. Дори следовател Казънс изглежда стъписан, а той дори не е познавал майка ми.

— Ела — започва отново Стив. — Моля те…

Тя не му обръща внимание и поглежда смутено баща ми.

— Мария му е написала писмо, че не може да живее с вината повече. Намерих го в стаята, в която е живяла Брук. Опитала се е да го скрие. — Извръща очи към мен, после към братята ми. — Не е била ваша вината — гласът й потрепва при последната дума.

Татко се препъва назад и се подпира на ъгъла на масата.

Мозъкът ми не може да възприеме думите, които Ела току-що изрече. Това са просто твърди съгласни и меки гласни. Неразбираеми са. Сойер и Себ стоят като заковани за плочките на пода. Аз също съм скован от ужас.

Само Истън успява да мръдне.

— Нещастник! Нещастник! — крещи и лети към Стив.

Следовател Казънс се втурва между двамата. Близнаците изхвърчат и издърпват Истън. Татко става и тръгва напред.

Всяка частица от мен отново иска да се нахвърля върху Стив. Да го помета от бой заради това, което причини на мен, на майка ми, на семейството ми. Тънката ръка на Ела стои на рамото ми, държи ме на място.

Веднъж се пошегувах, че тя държи каишката ми, но е вярно. По-добър съм, когато тя е наоколо. По-овладян. По-стойностен. И след всичко, което е преживяла тази вечер, не искам да й причинявам още болка, като пребия баща й.

— Колко е продължило това? — настоява баща ми, вперил гневен поглед в най-добрия си приятел.

Стив изтрива уста с трепереща ръка.

— Тя дойде при мен.

— Колко? — реве баща ми.

Казънс вика за помощ.

— Имам нужда от подкрепление, веднага. Имам петима Роял и са кръвожадни.

Очите на Стив не помръдват от баща ми.

— Беше само веднъж. Тя се възползва от мен.

— Колко време? — със сподавен звук баща ми се обръща към Ела.

— Не знам. Намерих само това писмо — подава смачкано парче хартия с откъснат долен ляв ъгъл.

Веднага го разпознавам. Мама имаше комплект хартия и пликове, направени специално за нея. Все повтаряше, че всяка истинска дама изпраща благодарствено писмо, написано на ръка, а не се обажда по телефона. Никога не пишеше съобщения или имейли.

Татко грабва хартията от Ела и преглежда съдържанието й. После, явно с огромни усилия, я сгъва внимателно надве и я подава на Ела. Сръгвам я и тя пуска писмото в ръката ми.

— Заслужаваш да изгниеш в ада — сумти баща ми към Стив, цялото му тяло се тресе от потиснатия гняв. — Толкова време бях до теб. Винаги те защитавах, когато някой поставяше под въпрос честта или предаността ти. — Поема си дълбоко глътка въздух. — Не мога да те гледам.

Позволявам си само да надникна в писмото и дори само като виждам почерка на мама, сърцето ме заболява. През цялото време си мислех, че аз съм я довел до смъртта. Истън също се обвиняваше. Мразехме татко, мразехме себе си. Когато Ела се появи без предупреждение, намразихме и нея. Държахме се с нея като с боклук.

С Ийст една вечер я зарязахме насред пътя и я принудихме да се прибере пеша. Следяхме я отдалече, не сме пълни тъпаци, но я оставихме да си мисли, че е сама.

Не знам, нито пък разбирам как успя да ми прости или как изобщо ме обикна.

Докато се рея в мислите си, баща ми избутва Истън, минава покрай Казънс и така прасва Стив в челюстта, че звукът отеква от единия до другия край на огромната всекидневна. Този път, когато Стив изтрива с ръка устата си, кръв се размазва по лицето му.

— Достатъчно. Той е арестуван — кара се Казънс.

— Копеле такова — баща ми не извръща поглед от Стив. — Спиш с жена ми, убиваш жена и се опитваш да го припишеш на сина ми?

— Татко — продумвам дрезгаво. — Не си струва.

Така е. Стив вече не е от значение. Важно е само че съм жив. Всички, за които ме е грижа, са живи и здрави. Няма да отида в затвора. Ела ще се върне вкъщи, където й е мястото. Ще се справим с това точно както преживяхме и самоубийството на мама, и разбитото ни семейство, и собствените ни демони.

— Да тръгваме — хващам здраво ръката на Ела.

— Къде отиваме? — пита ме.

— Вкъщи.

Замълчава за момент.

— Звучи добре.

— Да — подвиква Истън и идва от другата страна на Ела. — Стаята ти е пълна бъркотия.

— Защото непрекъснато гледаш футбол там — мърмори тя, докато я отвеждаме. — Очаквам да я изчистиш, щом се приберем.

Истън спира на вратата на апартамента и я поглежда невярващо.

— Аз съм Истън Роял. Няма да чистя.

Татко въздиша. Близнаците се кискат. Дори ченгетата сякаш едва се сдържат да не се разсмеят.

Хващам по-здраво ръката на Ела и излизаме; братята ми се подреждат в редичка. Зад нас е изтерзаното, ужасно минало. Пред нас е неопетненото ни бъдеще.

Няма да обърна поглед назад.