Ерин Уот
Пясъчен замък (3)

Глава 3
Ела

След безсънна нощ се озовавам в стаята за почивка с изглед към предния двор. Дълга тапицирана табуретка е сгушена под огромното, запълнено от прозорци пространство, заемащо лицевата страна на къщата. Мятам се на нея и се взирам в кръговидната алея за коли. Телефонът е в скута ми, но и звук не е издал — нито през нощта, нито тази сутрин. Няма обаждане или съобщение. Нищо.

Въображението ми се развихря, съчинява какви ли не сценарии. Той в килия. Той в стая за разпит. Китките и глезените му са вързани. Ченге го пребива, защото не отговаря на въпросите. Трябва ли да седи в затвора, докато дойде време за делото? Нямам представа как работи всичко това с арестуването, повдигането на обвинения и процеса.

Знам само, че колкото по-дълго Рийд и Калъм ги няма, толкова повече се обезсърчавам.

— Добро утро.

Едва не падам от табуретката, чувайки непознатия мъжки глас. За момент решавам, че някой е нахлул с взлом в къщата или че полицаите са се върнали, за да направят обиск. Извръщам се към вратата и виждам Стив О’Халоран.

Обръснал е брадата си, носи панталон и пуловерче с поло яка. Така не прилича толкова на бездомник, а повече на бащите на учениците в „Астор Парк“, частното училище, в което братята Роял и аз ходим.

— Ела, нали? — На лицето му е изписана колеблива усмивка.

Кимвам рязко, обръщам телефона с екрана надолу и отново отправям взор към прозореца. Не знам как да се държа с него.

Снощи се скрих в стаята си, докато Истън и близнаците се погрижиха за Стив. Представа нямам какво са му разказали за мен, но явно не знае коя съм и не помни писмото от мама, преди да замине на пътешествието с делтапланера, на което се предполагаше, че е загинал.

Истън се отби в стаята ми да ми каже, че са настанили Стив в зелената гостна стая. Дори не знаех, че има зелена гостна, нито къде се намира.

От надигащото се у мен безпокойство ми се ще да избягам и да се скрия. Аз и сега се крия. Но той все пак ме откри, а да се срещна с баща си, ми се вижда по-страшно от борба със сто зли момичета в училище.

— Е, Ела. Малко съм объркан.

Стряскам се близостта на гласа му. Хвърлям поглед през рамо и виждам, че вече е на около метър от мен.

Забивам пети в табуретката и се опитвам да не мърдам. Той е просто човек. Две ръце, два крака. Човек, получил писмо от умираща жена за отдавна изгубената му дъщеря, и вместо да издири жената и детето, отива на приключение. Такъв човек.

— Чу ли ме? — Изглежда още по-озадачен, сякаш се чуди дали го пренебрегвам, или имам проблеми със слуха.

Хвърлям отчаян поглед към вратата. Къде е Истън? И защо Рийд още не се е прибрал? Ами ако никога не се върне?

Едва не се задавям от паниката, надигаща се в гърлото ми.

— Чух те — най-сетне продумвам.

Стив се приближава още. Подушвам сапуна или шампоана, който е използвал сутринта.

— Не знам какво очаквах снощи, като слязох от таксито, но… Със сигурност не беше това — казва иронично. — Доколкото разбрах от Ийст, Рийд е арестуван.

Кимвам рязко отново. Не знам защо, но това, че нарича Истън „Ийст“ ме дразни. Според мен не е редно непознат да го нарича с галеното му име.

„Той не е непознат. Познава ги, откакто са се родили!“

Преглъщам. Да, май е така. Ако някой тук е непознат за Роял, то това съм аз, а не Стив о’Халоран. Май веднъж Калъм сподели с мен, че Стив е кръстник на всичките му момчета.

— Но никой не сметна за нужно да ми обясни ти коя си. Знам, че доста време ме нямаше, но открай време домът на Роял е ергенско обиталище.

Тръпки ме побиват. Не. Боже, не. Не мога да водя този разговор точно сега. Ала светлосините очи на Стив изучават лицето ми. Чака отговор и знам, трябва да му дам нещо.

— Калъм е мой попечител.

— Калъм, попечител… — повтаря недоумяващ.

— Да.

— Кои са родителите ти? Приятели на Калъм? Познавам ли ги? — подпитва той донякъде себе си.

Облива ме притеснение, но, за щастие, не се налага да отговоря, защото внезапно виждам черен линкълн да паркира на алеята.

Върнаха се!

Скачам от табуретката и стигам до салона за гости точно за две секунди. Изтощеният Калъм и също толкова съсипаният Рийд влизат, но и двамата спират, когато ме виждат.

Рийд се обръща. Ясните му сини очи бавно намират моите и не помръдват от тях.

Сърцето ми затихва, а после започва да прескача. Безмълвно се спускам към него.

Улавя ме, заравя едната си ръка в косата ми, а с другата обгръща кръста ми. Притискам се в него, сливам гърди с неговите и бедра с бедрата му, сякаш мога да го опазя само с прегръдка.

— Добре ли си? — прошепвам, склонила глава на лявата му гръд.

— Добре съм — гласът му е нисък и пресипнал.

— Уплаших се. — Сълзи парят очите ми.

— Знам. — Дъхът му ме облъхва. — Всичко ще е наред. Обещавам. Да се качим горе и ще ти обясня какво става.

— Не — отсича бързо Калъм, чувайки думите на Рийд. — Нищо няма да обясняваш, освен ако искаш да направиш Ела свидетел.

Свидетел? О, Боже. Полицията разпитва свидетели, а Рийд ме залъгва, че всичко е наред?

Още нечий стъпки ехтят зад нас. Рийд ме пуска и се опулва при вида на високия рус мъж, който влиза в салона.

— Чичо Стив? — изтърсва.

— Рийд — Стив кимва.

Калъм се завърта към баща ми.

— Стив, Боже, забравих, че се появи. Мислех, че съм сънувал. — Извръща поглед към мен. — Запознахте ли се?

Кимам енергично и отварям широко очи, опитвайки да му подскажа, че не искам цялата работа „баща-дъщеря“ да излезе наяве. Калъм свъсва вежди, но Стив отвлича вниманието му.

— Тъкмо се опознавахме, преди да пристигнете — казва той. — И не, не си сънувал. Оцелях.

Двамата мъже се споглеждат. После пристъпват напред и си разменят мъжка прегръдка с няколко приятелски потупвания по гърба.

— Ех, приятно е да си у дома — признава Стив на стария си приятел.

— Как така си тук? — отвръща Калъм, втрещен. — Къде, по дяволите, беше последните девет месеца? Похарчих пет милиона за издирване и спасителна мисия — добавя той, малко ядосан, но и развълнуван.

— Дълга история — отвръща Стив. — Защо не идем да седнем някъде и ще те осветля?

Тропот по стълбите го прекъсва. Тримата най-млади братя Роял се появяват на площадката на втория етаж, сините им погледи тутакси застиват върху Рийд.

— Казах ти, че ще се върне! — грачи Истън, взимайки по две стъпала. Косата му е рошава и е само по боксерки, но това не го спира бързо да прегърне Рийд. — Как си, братле?

— Добре — изръмжава Рийд.

Сойер и Себастиан заобикалят групичката и се втренчват в баща си.

— Какво стана в управлението? — пита Сойер.

— Какво ще стане сега? — приглася Себ.

Калъм въздиша.

— Вдигнах един приятел, съдия, от леглото; дойде сутринта да определи гаранция за Рийд. Утре трябва да занеса паспорта на Рийд на съдебния деловодител. А дотогава — чакаме. Може да ти се наложи да поостанеш тук, Стив — казва на баща ми. — В дома ти в момента се води разследване, там е местопрестъплението.

— Защо? Да не би някой най-сетне да е видял сметката на любимата ми съпруга? — пита Стив сухо.

Извръщам се, стъписана. Съпругата на Стив, Дейна, е наистина ужасна, отровна жена, но не мога да повярвам, че се шегува по този начин.

Калъм също е слисан, защото му отвръща остро.

— Това не е за шеги, Стив. Но не, Брук е мъртва. А Рийд е несправедливо обвинен, че е замесен в убийството й.

Пръстите на Рийд се стягат около моите.

— Брук? — веждите на Стив се вдигат до косата му. — Как се е случило?

— Травма на главата — отговаря Рийд хладно. — И не съм го направил.

Калъм поглежда гневно сина си.

— Какво? — ръмжи Рийд. — Това са фактите и не се притеснявам от тях. Снощи се появих там, след като Брук ми звънна. Всички бяхте заминали, пък и се чувствах добре, затова отидох. Скарахме се. Тръгнах си. Беше нещастна, но жива. Това е историята.

„Ами шевовете ти? — искам да изкрещя. — Ами кръвта, която видях по корема ти, когато се прибрах?“

Думите засядат в гърлото ми и се закашлям. Всички се вторачват в мен, а после Истън се обажда:

— Добре, ако това е историята, аз ще се придържам към нея.

— Не е история, а истината — погледът на Рийд потъмнява.

Истън кимва.

— Както споменах, ще се придържам към нея, братле. — Поглежда новодошлия между нас. — И бездруго предпочитам по-скоро да чуя за приключението на чичо Стив. Да се върнеш от мъртвите? Жестоко е.

— Да, не пожела да ни разкаже снощи — негодува Себастиан и извръща очи към баща си. — Искаше да те изчакаме.

Калъм отново въздиша.

— Защо не идем в кухнята? Имам нужда от чаша кафе.

Всички тръгваме след главата на семейство Роял към огромната, модерна кухня, в която се влюбих още щом се нанесох. Докато Калъм се отправя към кафемашината, ние се събираме около масата. Наместваме се, сякаш е обичайна неделя, а не неделята след ареста на Рийд за убийство и след като мъртвец се вдигна от морето и почука на вратата.

Не е за вярване. Нищо не разбирам. Нищичко.

Рийд седи до мен; сложил е ръка на бедрото ми, макар да не съм сигурна мен ли успокоява, или себе си. А може би помага и на двама ни.

Истън се настанява на мястото си и незабавно се залавя за работа.

— Та, ще ни кажеш ли най-сетне как така не си умрял? — пита той баща ми.

Стив се усмихва безизразно.

— Така и не разбрах дали това ви радва, или не.

„Нито едното, нито другото“, едва не се изпускам. Но успявам да се сдържа и не правя коментар. Ала истината е, че появата на Стив е най-вече объркваща. И може би и малко страшничка.

— Радваме се — отвръщат близнаците в един глас.

— Естествено — съгласява се Истън.

— Как така си жив? — този път е Рийд. Гласът му е остър, движи ръка утешително на бедрото ми, сякаш знае, че съм пред нервна криза.

— Не знам какво и дали изобщо Дейна ви е разказвала нещо за малката ни екскурзийка — Стив се обляга на стола.

— Летели сте с делтапланер и сбруите са отказали — пояснява Калъм. Слага пред Стив чаша кафе, после сяда и отпива от своята. — Дейна е успяла да отвори аварийния си парашут. Ти си паднал в океана. Четири седмици търсиха тялото ти.

Крива усмивка се изписва на лицето на Стив.

— И само пет милиона казваш, а? Да не ти се досвидя, старче?

Калъм не намира това за забавно. Лицето му става по-каменно и от скала.

— Защо не се прибра направо вкъщи, след като са те спасили? Изминаха девет месеца, за бога.

— Защото ме спасиха едва преди няколко дни — Стив прекарва трепереща ръка по челюстта си.

— Какво? — Калъм е слисан. — Тогава къде, по дяволите, беше всички тези месеци?

— Не знам дали е от болестта, или от недохранването, но някои моменти ми се губят. Бях изхвърлен на брега на Тави — миниатюрен остров на около триста и двайсет километра източно от Тонга. Бях обезводнен и седмици наред губех съзнание и се съвземах. Местните се погрижиха за мен и щях да се върна по-рано, но се оказа, че единственият начин да се махнеш от оня остров е с рибарска лодка, която идва два пъти годишно, за да търгува с островитяните.

„Баща ти говори“, подсказва ми мозъкът ми. Оглеждам лицето му, за да открия наши общи черти, но не откривам нищо, освен цвета на очите ни. Наследила съм чертите на мама, нейната фигура и коса. Аз съм по-младата синеока версия на Маги Харпър, но тя вероятно не е направила впечатление на Стив, защото той май не си я спомня.

— Островитяните събират яйцата на вид чайка, които се предлагат като деликатес в Азия. Рибарската лодка ме закара до Тонга, където с много молби си проправих път към Сидни. — Отпива глътка кафе, а после прави изказването на века. — Цяло чудо е, че съм жив.

— Кога стигна до Сидни? — пита Себастиан.

Татко свива устни, замислен.

— Не помня. Може би преди около три дни?

— И не ти хрумна да ни се обадиш и да ни кажеш, че си жив? — сопва се Калъм.

— Трябваше да се погрижа за някои неща — отвръща Стив лаконично. — Знаех, че ако ти звънна, ще пристигнеш с първия полет, а не исках да се отклонявам от търсенето на отговори.

— Отговори? — повтаря Рийд, тонът му е по-остър отпреди.

— Исках да намеря водача на експедицията с делтапланера, както и вещите си. Бях оставил паспорт, портмоне и дрехи.

— Откри ли го? — Истън също е погълнат от историята. Като всички нас.

— Не. Водачът е изчезнал преди месеци. Стигнал до задънена улица, се отправих към Американското посолство. Те ме докараха дотук. Идвам направо от летището.

— Добре че не си отишъл в дома си — отбелязва мрачно Калъм. — Можеше и теб да арестуват.

— Къде е жена ми? — подпитва Стив мнително. — Тя и Брук са като сиамски близнаци.

— Дейна е още в Париж.

— Какво са правили там?

— С Брук бяха на пазар — Калъм прави пауза. — За сватбата.

— Кой глупак е попаднал в капана й? — пръхти Стив.

— Този тук — Калъм сочи към себе си.

— Шегуваш се.

— Беше бременна. Мислех, че детето е мое.

— Но ти нали си направи ваз… — Стив спира и оглежда всички ни, за да провери дали някой е доловил гафа.

— Вазектомия? — довършва Истън.

Калъм впива очи в мен, а после поглежда сина си.

— Знаеш за това?

— Казах им — вирвам брадичка. — Има много тъпи тайни в тази къща.

— Съгласен съм — обявява Стив и заковава сините си очи в мен. — Калъм — казва, без да отмества поглед, — отговорих на всичките ти въпроси, та може би ще благоволиш да отговориш и на един мой. Коя е тази прекрасна млада дама?

Рийд стисва бедрото ми. Усещам топката в стомаха си като циментена тухла, но рано или късно истината ще излезе наяве. По-добре да е сега.

— Не ме ли позна? — питам с лека усмивка. — Аз съм твоята дъщеря.