Ерин Уот
Пясъчен замък (10)

Глава 10
Рийд

— Дума да не става! — след казаното от адвоката оставям баща си и се изстрелвам до Ела, заставам между нея и змията, преди да е нанесъл още щети. — Това няма как да се случи. Никога.

Ела се отмества от мен.

— Ами видеодоказателството?

— Всичко може да изчезне — отвръща Гриър. — Оказва се, че отърваването от доказателства е нещо, с което Делакорт има опит.

— Не мога да повярвам, че смятате това за добър вариант. Даниел трябва да седи поне на сто километра от Ела — паля се аз. — Толкова е шибано.

— Внимавай с приказките — скастря ме баща ми, сякаш преди му е пукало, когато съм пускал „Ш“-бомбите.

— Така ли? — противоречи Ела. — А да отидеш в затвор двайсет и пет години? Ако преглътна гордостта си и ти ще си свободен, никак не е шибано.

Никой не порицава Ела за нейните думи, което ме вбесява още повече.

Обръщам се към баща си, защото тъкмо той се нуждае от убеждаване. Ела не може да се справи сама със сделката. Могат само баща ми и този мизерен адвокат.

— Това е долна постъпка. Онзи задник е психопат, а вие ще го върнете в училище? Още по-лошо, ще осъдите Ела на доживотен тормоз.

— Опитвам се да те опазя от затвора — светкавици проблясват в очите на баща ми. — Предложението не е идеално, но си заслужава поне да го чуете. Искате да се отнасям с двама ви като с възрастни? Тогава вземете зряло решение — отсича той грубо.

— Аз ще го взема. Даниел остава където е, а ние печелим случая както му е редът, защото — Не. Съм. Я. Убил. — Произнасям отчетливо всяка дума, за да няма объркване.

— Рийд, моля те — Ела ме хваща за китката.

— Какво моля? Имаш ли представа какво ще е в училище, ако кажеш, че си излъгала за Даниел? Няма да можеш и по коридорите да ходиш сама. Някой от нас ще трябва постоянно да е с теб. Джордан ще те унищожи.

— Мислиш ли, че ми пука? Ще трае само още няколко месеца.

— Ами следващата година? Няма да съм тук, за да те пазя — припомням й.

Виждам как до бюрото Стив присвива очи.

— Оценявам загрижеността ти, Рийд, но Ела не се нуждае от закрилата ти. Тя си има баща, който да я пази — стисва устни той. — Всъщност мисля, че е време да отведа дъщеря си у дома.

Кръвта ми замръзва.

Ела стисва китката ми още по-здраво.

Стив се надига.

— Калъм, оценявам грижите, които си положил за нея, докато ме нямаше, но аз съм бащата на Ела. Достатъчно си зает с твоите деца, тъй че няма нужда с Ела да сме тук.

Тая няма да я бъде. Няма да си тръгне нито от мен, нито от къщата.

— Татко — изричам предупредително.

— Стив, още не са освободили жилището ти — напомня той на мъжа. — И май няма да са готови скоро. — Поглежда адвоката за потвърждение.

Гриър кимва.

— От кабинета на шерифа уведомиха, че ще събират доказателства още поне две седмици.

— Няма проблем. С Дейна запазихме апартамента в „Холоу Оукс“. — Стив бърка в джоба си и изважда пластмасов карта ключ. — Добавих и твоето име към резервацията, Ела. Това е ключът ти.

Тя не помръдва.

— Няма да спя в един дом с Дейна. Не се засягай — добавя набързо.

— Ела е Роял — вметвам хладно.

Стив поглежда кокалчетата на Ела, които са побелели от стискане.

— Дано не… — изрича с мек ироничен глас.

— Бъди разумен, Стив — обажда се баща ми. — Първо се настани. Имаме много правни дела за оправяне. Това е новост за всички ни.

— Ела е на седемнайсет, което означава, че още е под родителски контрол, нали, Халстън?

Адвокатът килва глава.

— Точно така. — Става и изтупва панталоните си. — Май всички имате лични дела за решаване. Засега се оттеглям. — Спира насред пътя до вратата и ми се мръщи. — Предполагам, не се налага да те предупреждавам да не ходиш на погребението в събота.

— Какво погребение? — свъсвам вежди и аз.

— На Брук — отвръща баща ми кратко и хвърля злобен поглед на Гриър. — И не, Рийд, няма да присъства.

— Хубаво.

— Какво стана с речта ти „да сме единни като семейство“? — не се сдържам да направя саркастична забележка.

Отговорът на Гриър е също толкова хаплив.

— Може да сте единни навсякъде другаде, но не и на погребението. И, за бога, Рийд, стой далеч от неприятности. Без боеве в училище, без глупости, нали? — Извръща поглед към Ела с неизречено предупреждение.

Най-голямата ми слабост? Да бе. Ела е стоманата в гръбнака ми, но Гриър я вижда само като доказателство за мотива ми. Приближавам се до нея.

Поклаща глава и се обръща към баща ми.

— Обади ми се, ако трябва да уговоря нова среща с Делакорт.

— Никаква среща — роптая аз.

— Ще ти звънна — казва баща ми и го потупва по гърба.

Гняв се надига в гърлото ми. Сякаш не съм там. Е, щом никой не ме слуша, няма смисъл да съм тук.

— Да тръгваме — обръщам се към Ела.

Издърпвам я от кабинета, без да дочакам съгласието й или на когото и да било другиго.

Минута по-късно вече сме горе, отварям широко вратата на стаята й и я тласкам вътре.

— Това е тъпо! — негодува тя. — Няма да отида на хотел със Стив и онази ужасна жена!

— Няма — съгласявам се и гледам как се качва на леглото. Полата на униформата й се вдига и открива чудна гледка към задника й; после сяда и вдига колене под брадичката си.

— И ти се държиш глупаво! — мърмори тя. — Според мен трябва да приемем предложението на Делакорт.

— Няма — отвръщам.

— Рийд.

— Ела.

— Така ще избегнеш затвора!

— Не, така ще съм длъжник на оня негодник до живот. Няма да стане, скъпа. Така че, избий тази мисъл от главата си.

— Хубаво, да кажем, че не приемеш сделката…

— Няма.

— И какво ще правим сега?

Събличам бялата си риза и изритвам обувките. Оставам по панталони и бял потник, настанявам се до Ела на леглото и я издърпвам в обятията си. Тя се сгушва в мен, но за кратко. После отново сяда и ме гледа навъсено.

— Зададох ти въпрос — изрича.

Въздъхвам с раздразнение.

— Няма какво да направим ние, Ела. Работа на Гриър е да се справи с всичко.

— Е, не се справя много добре с тази работа, щом ти предлага да сключваш сделки с подозрителни съдии! — Бузите й пламват от гняв. — Да направим списък.

— Списък с какво? — питам с недоумение.

— С всички онези, дето може да са убили Брук. — Ела скача от леглото, отива до бюрото си и взима лаптопа. — Беше ли близка с някого другиго освен с Дейна?

— С никого, доколкото знам — признавам.

Ела сяда на ръба на леглото и отваря лаптопа.

— Неприемлив отговор.

Гняв се просмуква в мен.

— Това е единственият отговор, който имам. Брук нямаше приятели.

— Но е имала врагове, нали? — Отваря търсачка и въвежда името на Брук. Около милион резултати изскачат за около милион различни жени Брук Дейвидсън. — Значи просто трябва да открием кои са враговете.

Подпирам се на лакти.

— Ти какво, да не си Луис Лейн? Ще решиш случая сама?

— Имаш ли по-добро предложение? — контрира ме тя.

Въздишам.

— Татко познава следователи. Те те намериха, помниш ли?

Ръката на Ела спира върху мишката, но колебанието й трае около секунда; кликва върху фейсбук страницата на Брук. Докато се зарежда, тя ме поглежда заговорнически.

— Погребението — обявява.

— Какво за него? — питам мнително. Не ми харесва накъде бие.

— Мисля, че трябва да ида.

Тутакси изопвам гръб.

— Няма как. Гриър ни предупреди да не ходим.

— Не, каза ти да не ходиш. — Извръща очи към екрана. — Хей, знаеше ли, че Брук е бакалавър в Северна Каролина?

Не обръщам внимание на тази дреболия.

— Няма да ходиш на погребението, Ела — ръмжа.

— Защо не? Това е най-добрият начин да разбера кой е бил близък с Брук. Ще видя кой ще дойде… — и… ахва. — Ами ако се появи убиецът?

Затварям очи и се опитвам да намеря нужното търпение.

— Скъпа — отварям очи. — Наистина ли мислиш, че убиецът на Брук ще влезе с валсова стъпка и ще заяви: „Здравейте, приятели! Аз съм убиецът!“.

Възмущение проблясва в сините й очи.

— Разбира се, че не. Но не си ли гледал документалните криминални филми по телевизията? Онези от ФБР винаги коментират как убиецът се връща на местопрестъплението или отива на погребението на жертвата, за да заблуди полицията.

Взирам се в нея невярващо, но тя отново се взира в лаптопа.

— Не искам да ходиш там — изричам през зъби.

— Ами много жалко — Ела дори не ме поглежда, като го казва.