Ерин Уот
Пясъчен замък (27)

Глава 27
Ела

Изпитвам толкова много чувства в момента. Мразя Рийд, защото смята, че бих се примирила с глупавата му сделка, но го обичам, защото се старае да изчисти цялата тази каша. Знам, че заради това не се бори. Решил е, че трябва да предотврати хвърлянето на петно върху репутацията на семейството си.

Разбирам го, но го мразя.

— За протокола, не съм съгласен с този план — оповестява Истън.

— И аз — съгласяват се близнаците в един глас.

— Ясно — Рийд кимва към тях. — Но ще стане, независимо дали ви харесва, или не.

Горчивина стяга гърлото ми. Е, предполагам, това е повелята на Роял. И майната му на мнението на другите, нали?

Леко се почуква по касата на вратата и всички завъртаме глави.

— Всичко наред ли е? — пита Калъм, тонът му е необичайно мил.

Никой не продумва.

— Да, Рийд ви е съобщил за споразумението? — въздиша.

— И ти си съгласен? — Истън се мръщи на баща си.

— Не, но това е решение на брат ви. Ще го подкрепя, каквото и да избере. — Строгият му поглед подсказва, че и ние трябва да сторим същото.

— Може ли за момент да остана насаме с Рийд? — питам.

Отначало никой не помръдва, но после забелязват изражението на лицето ми и бързо се задействат.

— Хайде, момчета, да слезем в кухнята и да си намерим нещо за вечеря — Калъм подканва синовете си. Преди да излезе от стаята, поглежда към мен. — О, и Ела, разбрах се със Стив да останеш тук през нощта. Изпратих Дюранд до хотела да вземе униформата ти.

— И Стив е съгласен? — Изненадана съм.

— Не му оставих голям избор. — С тревожна усмивка Калъм излиза от стаята и затваря вратата след себе си.

Щом оставаме само двамата, вече не мога да сдържа яда си.

— Това е лудост! Не си я убил! Защо въобще би ти хрумнало да излъжеш, че си го направил?

Сяда бавно до мен.

— Това е най-добрият вариант, скъпа. Пет години в затвора не е краят на света. А другият вариант? Да отида в затвор до живот? Това е краят на света. Не мога да поема този риск.

— Но ти си невинен. Можеш да отидеш на съд и да…

— Загубя — довършва безизразно. — Ще загубя.

— Не знаеш това.

— Показанията на Руби Майърс са твърде уличаващи. Ще каже на съдебните заседатели, че съм заплашил да убия Брук. — Доста е изнервен. — Не знам защо тази жена дава невярна информация за мен, но показанията й ще ме тикнат зад решетките.

— Тогава да докажем, че лъже — предлагам отчаяно.

— Как? — гласът му е нисък и сломен. — Дала е клетвена декларация. — Рийд хваща ръката ми и я стиска здраво. — Това ще се случи, Ела. Ще приема споразумението. Знам, че не ти харесва, но наистина се нуждая от подкрепата ти.

„Никога.“

Но успявам само да кажа:

— Не искам да те загубя.

— Няма. Само пет години са. Бързо ще отлетят, ще видиш. — Изведнъж се поколебава и прекарва грубо ръка през тъмната си коса. — Освен…

— Освен какво? — присвивам очи.

— Освен ако не си променила мнението си дали искаш да ме чакаш — довършва тягостно.

— Шегуваш ли се? — облещвам се аз.

— Не бих те винил. — Стяга пръсти около моите. — И не очаквам да го направиш. Ако искаш да се разделим, ще те разбе…

Прекъсвам го с целувка. Гневна, невярваща целувка.

— Няма да скъсам с теб — казвам сърдито. — Така че, изтрий тази мисъл от празната си глава, Рийд Роял.

Не отговаря и отново ме притегля към себе си и устните му запечатват моите. Мускулестото му тяло ме избутва на леглото и в същото време така силно ме целува, че изсмуква въздуха от дробовете ми.

Ръцете му са на панталона ми. Моите дърпат тениската му. Устните му се отделят от моите само да махне тениската си. Пресяга се между краката ми. Плъзвам се върху твърдия му, горещ член.

Потъваме в леглото, тялото му притиска моето. Блузата ми изчезва. Бедро се намества между краката ми, устните му откриват гърдите ми, където щедро отделят внимание на копнеещите връхчета. Леко подръпване със зъби и се извивам, крещейки името му.

— Рийд, моля те.

Прокарва език по-надолу, измества прелестната си тежест, за да ме дари с друга целувка, която ме докарва до лудост от възбуда и се разпадам на хиляди парченца. После застава на колене и взима презерватив от нощното шкафче. Толкова съм замаяна, че дори не се сещам за това, но той не пропуска. Рийд не е разрушител. Винаги е бил пазител, дори сега, когато се бори със собственото си желание за контрол.

Пъхвам ръка между нас и го напътствам между краката си. Широката глава пронизва тялото ми, но този път няма болка. Капчици пот избиват по челото му и тялото му се тресе от усилията да ме остави да определя сама темпото. Бавно, нежно, отчаяно влиза в мен, отново и отново, докато триенето задейства взрив от удоволствие.

После заравя глава в шията ми.

— Обичам те, скъпа. Толкова те обичам.

— И аз те обичам. — Радвам се, че не ме гледа, защото не мога да спра напиращите в очите ми сълзи. Вкопчвам се в него, обвивам го с тяло, сякаш мога да го задържа тук, на безопасно място при мен.

Буди ме още два пъти през нощта, за да ми покаже с устни, ръце и тяло колко много ме обича, колко отчаяно се нуждае от мен, как не може да живее без мен. И аз му отвръщам със същото, а накрая и двамата сме твърде изморени, за да държим очите си отворени.

Не знам дали на този етап някой от нас вярва на думите на другия. Ние сме просто заплетено кълбо от необуздани, безнадеждни чувства и се опитваме да открием покой чрез телата си. Колкото и да се опитваме да забравим, не можем.

Защото Рийд отива в затвора, но сякаш отива на смърт.

 

 

На сутринта Рийд и Истън ме закарват до училище. Упражненията по танци са ми безинтересни, вниманието ми е насочено по-скоро към другата част на салона, където футболистите вдигат тежести. Взирам се в гърба на Рийд и най-накрая Джордан ме скастря.

— Знам, че гаджето ти, престъпникът, е там, но можеш ли за една мизерна секунда да се съсредоточиш и върху танците?

— Защо изобщо съм тук? — сопвам се. — Лейла вече е добре — посочвам дванайсетокласничката, която бинтова глезена си.

— Защото се съгласи да влезеш в отбора, а не да повисиш с нас на мача в друг град през уикенда — стисва устни тя и слага кльощавите си ръце на кръста.

— Не ми пука за отбора ти!

Няколко момичета зад мен ахват и мигом съжалявам, че загубих самообладание. Истината е, че ми пука за отбора. Може и да започна като сделка със Сатаната, но обожавах всяка секунда от представлението на мача. Склонна съм дори да изтърпя Джордан, за да правя това, което обичам най-много.

Но е твърде късно. Очите на Джордан искрят от гняв.

— Тогава се махай — заповядва и сочи към съблекалните. — Официално вече не си в отбора.

— Толкова по-добре. — Лъжата изгаря гърлото ми, когато излизам, но не искам Джордан да види колко съм съкрушена. Затова грабвам шишето с вода и крача през физкултурния салон.

Едва когато влизам в съблекалнята, позволявам на чувствата си да изплуват на повърхността. Сълзи парят в очите ми. Искам да се ударя, задето си го изкарах на Джордан. Не че не го заслужава, но тук става дума за отбора. Всъщност тя не е лош капитан и от това, дето съм видяла, прави само най-доброто за нас. Беше грешка да й крещя. Няма шанс да ме пусне да се върна.

Преди началото на часовете Рийд ме намира пред шкафчето, разпаленият му поглед изучава лицето ми.

— Какво беше това по време на тренировката? Джордан да не ти е направила нещо? — Толкова е загрижен и е готов да ме защити.

— Не, аз съм виновна — признавам и го уверявам с леко ощипване по бицепса. — Избухнах и тя ме изгони от отбора.

— О, скъпа. Съжалявам.

— Все тая — лъжа отново. — Не е кой знае какво. И бездруго беше временно.

Взимам учебниците си и затръшвам вратата на шкафчето.

— Добре тогава. — Плъзва ръка под косата ми и увива пръсти около врата ми. — В такъв случай ще се видим на обяд.

— Хубаво. Ще ти запазя място. Или може да е едно, ще седна в скута ти.

Рийд се навежда и така шеметно ме целува, че забравям препирнята с Джордан, както и всичките си тревоги за бъдещето. Дори името си съм в състояние да забравя.

Когато най-сетне отделя устни от моите, съм разтърсена из основи и погледът ми е замъглен. В този момент осъзнавам, че звъненето в ушите ми всъщност е училищният звънец. Часовете започват.

— Изглеждаш прекрасно — прошепва ми той. — Чух, че брачните посещения са много горещи.

Разнежена допреди малко, се сковавам от недоволство.

— Не говори така.

Става сериозен.

— Съжалявам, но…

— Така и трябва.

— Ако не мога да се шегувам с това, сигурно ще плача, а това не е добре.

Изглежда толкова нещастен, та съжалявам, че му се сопнах. Боже, днес непрекъснато си изпускам нервите.

Но просто… отказвам да приема, че Рийд отива в затвора. Не мога да допусна да се случи.

Не мога.

 

 

Тъй като вече не съм на танци след училище, съм свободна да започна операция „Справедливост“, както я наричам. Взимам и Вал с мен не само защото ми трябва подкрепление, а и защото се надявам, че ако сме заедно в колата, най-сетне ще сподели какво се случва между нея и Уейд. Знам, че са се срещнали да поговорят, но без подробности.

— Е, как мина разговорът с Уейд? — питам, след като потеглям от паркинга.

— Очарователно.

Тонът й не отговаря на думите. Килвам глава и я оглеждам.

— Не мога да разбера, това сарказъм ли е?

— И да, и не — въздиша тя. — Каза нещата, както са, но не знам дали…

— Дали му вярваш? — довършвам.

— Да. Или дали изобщо имам желание да предприема този път с него. Имам предвид пътя към зоната на връзките.

— Защото още не си забравила случилото се с Там?

— Не, мисля, че съм го преживяла. Но не съм сигурна дали съм готова да… изживея Уейд.

И двете пуфтим.

— Да не те ли питам повече? Ще затворя устата си. Но ако искаш да поговорим, тук съм. — Да разсъждавам над неволите на Вал е един вид почивка от собствените ми проблеми.

— Не, не искам да спираш. Просто смятам, че с Уейд не сме на един и същи етап в живота си, та да сме заедно. Той е забавен и така нататък, но си пада само по забавленията. Доникъде няма да стигнем — усмихва се леко, този път гледа към мен, така че виждам неудовлетворението й.

— Според мен Уейд е момче с дълбока същност, но може би се страхува да я покаже? — предлагам.

— Може би. — Май не е убедена.

— С него ли ще ходиш на зимния бал? Рийд спомена, че Уейд те е поканил.

— Не — прави гримаса. — Оставам си у дома. Мразя зимния бал.

— Толкова ли е зле? Всички в „Астор“ се държат така, сякаш е най-хубавото нещо.

— Тук е Югът. Всеки път, когато имаш възможност да се наконтиш и да парадираш с това, е празник.

— Не и за теб?

— Не. Мразя такива неща. Стив ще те пусне ли да идеш с Рийд?

— Съмнявам се. Не съм го питала, но едва ли ще се съгласи. Пък и нямам рокля. Никога не си ми казвала, че ще ми трябва една и за този повод.

Хилим се. Когато с Вал се запознахме, ми обясни, че ми трябва по една рокля за всяко събитие, от сватби до погребения, но нищо не спомена за училищните танци.

— Ще трябва да се заемеш с това — обявява.

— Ами… — Това е въодушевлението, което успявам да извадя. Танците, роклите и купоните не ме интересуват в момента, не и докато намеря доказателство да изкарам Рийд от тази каша. Няма да оставя невинен човек да отиде в затвора. Останалите от семейство Роял може и да са съгласни, но не и аз.

Десет минути по-късно паркирам до бордюра пред ниска сграда в града. Изключвам двигателя и поглеждам Вал.

— Готова?

— Припомни ми защо сме тук?

— Трябва да поговоря с някого.

— И не можеш да му звъннеш?

— Мисля, че няма да отговори на обаждането — признавам и се втренчвам в прозореца.

Всички показания, за които Рийд ни разказа, общо взето, са верни. Но за едно настоява, че не отговаря на истината. Пък и никой от нас не помни да е виждал сервитьорка тогава. Затова това реших да я издиря. Искам да ме излъже в лицето.

— Това място изглежда подозрително — отбелязва Вал, навеждайки се над таблото, за да огледа широката сграда през моя прозорец.

Права е. Сградите са стари и изнемощели. Циментовият тротоар е напукан и деформиран. Трева се ниже по телената мрежа, която отделя паркинга от блоковете. Но съм живяла на места в още по-лошо състояние.

— Дали да почукам на вратата, или просто да изчакам да излезе? — питам.

— Знаеш ли как изглежда?

— Да, веднъж бе сервитьорка в къщата от екипа на кетъринга. Ще я позная, ако я видя.

— Тогава да изчакаме. Щом не би ти вдигнала, не виждам как ще ти отвори.

— Права си — почуквам нетърпеливо по волана.

— Понякога мислиш ли, че Рийд може да го е направил? — изрича Вал след няколко минути мълчание.

— Да, минава ми тази мисъл. — През цялото време.

— И?

— Не ми пука. — После решавам, че трябва да поясня и изоставям за секунда наблюдението. — Не вярвам да го е направил, но ако е станал инцидент, в който са се скарали и тя е паднала и си е ударила главата, тогава не виждам защо Рийд трябва да бъде наказан. Може това да ме прави ужасен човек, но аз съм от отбор „Рийд“.

Вал се усмихва и слага ръка върху моята.

— За протокола, и аз съм от отбор „Рийд“.

— Благодаря ти — стисвам ръката й и се обръщам отново към прозореца — точно навреме, за да видя как вратата на апартамент „5Б“ се отваря широко. — Ето я!

Спускам се от колата и едва не се прекатурвам на цимента в бързината.

— Госпожо Майърс — подвиквам.

Дребната, тъмнокоса жена спира тъкмо в ограждението.

— Да?

— Аз съм Ела Харпър.

За радост, по изражението й не личи да ме е познала. Изпъвам сакото си, онова, дето съсипах, като откъснах емблемата на „Астор Парк“, с надеждата да заприличам на журналист.

— Аз съм репортерка от „Новините на Бейвю“. Имате ли минута?

Лицето й тутакси става стоманено.

— Не, заета съм.

Обръща се, но извиквам строго името й.

— Роби Майърс, искам да ви задам няколко въпроса, свързани със свидетелското ви показание по случая с убийството на Дейвидсън.

Виждам само едната страна на лицето й, но е бледа и уплашена. Подозрение пълзи през мен.

— Н-нямам какво да кажа — заеква, после свежда глава и забързва към автомобил, паркиран през три места от нас.

Остава ми само да гледам как се качва в него и отпрашва.

— Видя ли това? — пита Вал.

Обръщам се и усещам, че ме държи за лакътя.

— Какво? Че не струвам като следовател? — Ще ми се да тропна с крак като разглезено дете. — Не можах дори един отговор да изкопча от нея.

— Не. Видя ли какво караше?

— Боже. Рийд ми се кара, задето не различавам камион от кола. С джип ли беше?

— Това е „Линкълн Навигатор“ и върви по шейсет бона. Този още е лъскав — като от шоурум. Чисто нов е. Спомена, че е била сервитьорка от кетъринга? Според теб как така изведнъж се е сдобила с куп пари?

— Смяташ, че може някой да й е платил да излъже за Рийд?

— Може би.

За секунда обмислям това, после въздъхвам.

— Има само един човек, който би спечелил, ако лепне всичко на Рийд.

— Кой?

С Вал се споглеждаме.

— Мащехата ми.