Ерин Уот
Пясъчен замък (28)

Глава 28
Ела

Оставям вал у тях и моментално подкарвам към хотела. Втурвам се вътре и след две секунди откривам Дейна. Излежава се на дивана, погледът й е безжизнен, косата й е леко чорлава.

— Къде е Стив? — питам и се оглеждам. Ако ще се разправям с Дейна за вероятността да е подкупила Руби Майърс, не искам публика. Стив само ще я измъчва и накрая тя ще млъкне.

Дейна вдига рамо, презрамката на лежерната й нощница се плъзва до средата на ръката й.

— Кой знае? Сигурно си плаща на някоя шестнайсетгодишна проститутка на пристана. Харесва ги млади, нали разбираш. Изненадана съм, че още не се е промъкнал в твоето легло.

Отвращение изпълва гърлото ми.

— Правиш ли нещо, освен по цял ден да седиш на задника си?

— Всъщност, да. Пазарувам. Ходя във фитнеса. Понякога чукам доведения ти брат Гидиън — засмива се тя; пийнала е.

Заставам над дивана със скръстени ръце, но малко се двоумя. Възнамерявах да дойда и направо да я питам за Майърс, но не знам как да започна. Как би могла да подкупи Майърс? С пари в брой, нали? Чудя се дали Стив би ми позволил да прегледам банковите извлечения от сметката им. Или тя просто разнася със себе си купища пари.

Вместо веднага да й се нахвърля, решавам да подходя различно. Пияните трудно държат езика си зад зъбите. Може пък да изкопча малко информация от нея, без дори да се усети.

Сядам на другия край на дивана и чакам да продължи да говори.

— Как минаха танците? Не изглеждаш изпотена.

— Защото напуснах — свивам рамене.

— Ха! — възкликва доста силно. Насочва треперещ пръст към мен. — Казах на Стив, че си се включила само за да спиш с гаджето си.

— Какво ти пука какво правя с Рийд? — свивам рамене.

— Не ми пука. Просто се наслаждавам да правя живота на всички Роял мизерен. Твоето нещастие е специален бонус.

— Мило — отвръщам саркастично.

— Милото доникъде не те докарва — озъбва се тя. Но после цялото й лице се сбръчква и за първи път, откакто влязох, забелязвам, че не само мирише на пивоварна, но и очите й са зачервени.

— Добре ли си? — питам неловко.

— Не, не съм добре — сопва се, но този път гласът й трепери леко. — Брук ми липсва. Наистина ми липсва. Защо трябваше да е толкова алчна и глупава?

Потискам ужаса. Не мога да повярвам, че тя е тази, която повдига темата! Добре, идеално. Пъхвам ръка в джоба си и изваждам телефона си. Имам ли приложение за записване? Мога ли да накарам Дейна да каже нещо уличаващо?

— Какво имаш предвид?

Очите й се реят.

— Според нея ти си като нас. Такава ли си?

— Не — изтърсвам и мигом съжалявам. По дяволите. Трябваше да й отвърна с „да“.

Ала Дейна е толкова отнесена в собствения си свят, че не отдава значение на отговора ми.

— Трябва да внимаваш със семейство Роял. Ще те приемат, а после ще забият нож в гърба ти.

— Как така? — този път внимавам за думите си.

— С мен се случи.

„Преди или след като спа с Гидиън? Преди или след като реши да унищожиш Роял?“

— Как? — питам вместо това.

Играе си с един от тежките камъни на пръстите си.

— Познавах Мария Роял. Тя беше кралицата на Бейвю. Всички я обичаха, но никой не съзираше тъгата й. Аз обаче я виждах.

Свъсвам вежди. Накъде бие?

— Споделих с нея, че знам откъде е тръгнала и колко самотно е, когато не произлизаш от тези среди. Бях любезна — мънка. — Но тя дали го оцени?

— Не?

— Не, със сигурност не. — Дейна плясва по холната маса и се сепвам. — Семейство Роял са като ябълката от приказката. Златни отвън, но гнили отвътре. Мария не произхожда от богато семейство. Беше беден боклук от пристана и отвори крака в точното време с точния мъж — Калъм Роял. Щом забременя, той трябваше да се омъжи за нея. Но на Мария не й стигаше всеотдайността му. Винаги е искала повече и горко на онази, която застане на пътя на господството й над мъжете в нейния периметър. Беше манипулативна кучка, която играеше двойни игри. Към жените беше злобна и жестока и непрекъснато ги унижаваше. Към мъжете отправяше само мили думи и комплименти.

Леле. За тази страна на Мария Роял не бях чувала. Рийд и братята му я помнят като светица. В този момент в главата ми изскачат коментарите, които Стив направи, когато ме извлече от училището.

„Никой жив човек не е светец!“

От друга страна, Дейна не е човек, на когото може да се има вяра. И най-вероятно е подкупила някого, за да вкара Рийд в затвора. Би било глупаво да се доверя просто така на думите й.

Освен това, дори Мария да е била кучка, не разбирам защо Дейна е обсебена от Роял.

— С Брук сте погнали Роял и Стив, защото Мария Роял се е държала грубо с теб? — питам недоумяващо.

— Не, скъпа — въздъхва тежко тя. — Като Мария Роял е всяка богата кучка наоколо. Сблъсквала си се с такива в училище. Те са от онзи тип, дето си мислят, че тяхното лайно не смърди.

Като Джордан Карингтън. Предполагам, че лекцията на Дейна не е съвсем откачена. Разликата между нас е, че на мен не ми пука за мнението на Джордан, а Дейна явно живо я интересува мнението на Мария.

— Единственият път, когато опитах да се сприятеля с нея, тя ме отблъсна. Нарече ме курва и каза, че нямаме нищо общо.

— Съжалявам.

Може би тонът ми не е съвсем искрен и Дейна заплаква. Огромни, едри сълзи се стичат по лицето й, докато ридае.

— Не, не съжаляваш. Не схващаш. Все още мислиш, че семейство Роял са прекрасни. Единственият човек, който разбираше това, беше Брук, а сега я няма. Няма я.

Идеално въведение, затова се възползвам от него.

— Уби Брук, защото се опитваше да задигне парче от твоя пай ли?

— Не, върви по дяволите, не съм я убила. — Гняв е пропит в тона й. — Скъпоценният ти Рийд го е направил.

— Не е — казвам през стиснати зъби.

— Продължавай да си го повтаряш, сладурче.

Посрещам с вдигната глава подигравателния й поглед.

— Плати ли на Руби Майърс да излъже, че Рийд е заплашил Брук с убийство? Ти ли беше?

— И какво, ако съм? — усмихва се. Студена, безрадостна усмивка. — Как ще го докажеш?

— Банкови извлечения. Следователите на Калъм ще открият истината.

— Така ли? — изсмива се кратко и гневно. Хваща брадичката ми. — Ресурсите на Роял няма да откупят свободата на Рийд. Ще направя всичко възможно, за да видя това малко, способно на убийство лайно в затвора, та ако ще да е последното, което правя.

Отблъсквам ръката й и скачам от дивана.

— Няма да припишеш това на Рийд! — крещя. — Ще докажа, че си подкупила Руби Майърс. И може евентуално да докажа, че ти си убила Брук.

— Давай, принцесо. Няма да намериш нищо за мен. — И изгълтва наведнъж останалия алкохол в чашата и си налива пак.

Бясна от самодоволното й, отвратително лице, се втурвам в стаята си и затръшвам вратата. Когато се съвземам, звъня на Рийд.

— Какво става? — пита той.

— Отидох до жилището на Руби Майърс…

— Какво?

Крещи толкова силно, че се налага да държа слушалката далеч от ухото си.

— Шегуваш ли се? Какво се опитваш да постигнеш? Да умреш ли?

— И двамата знаем, че показанията й са лъжа — контрирам го. След това снижавам глас. — Дейна има пръст в това. На практика почти призна, че е подкупила Майърс.

— Ела, мамка му, стой настрана. Следователите на баща ми ровят навсякъде за случая й още не са открили нова информация. Ако Дейна е замесена и ръчкаш гнездото на осите, ще си навлечеш неприятности. Не мога да допусна да пострадаш.

— Не мога просто да бездействам. — Крача тежко към прозореца и дръпвам пердетата. Не знам защо, но чистачките винаги ги пускат.

— Виж, знам — въздиша. — Знам, че ти е тежко. Но трябва да приемеш, че това е най-доброто за всички. Ако приема споразумението, всичко това ще изчезне. Вместо година на несигурност и после още няколко на обжалване и кирливите ни ризи по всички страници, приключваме веднага с това. Няма да продължи дълго — добавя с още по-тих глас.

— Не е правилно — сълзи напират в очите ми. — Не искам да те няма дори и ден.

— Знам, скъпа.

Знае ли? Има сдържаност в гласа му, сякаш вече наглася разстоянието помежду ни.

— Обичам те — изричам отчаяно.

— И аз теб — гласът му е груб, нисък и дрезгав. — Да не се караме. Да оставим това настрана и да се насладим на времето, докато съм тук. Преди да си се усетила, ще съм се върнал. — Прави пауза. — Всичко ще е наред.

Но не му вярвам.

 

 

На другия ден се опитвам да се държа така, сякаш нищо лошо не се случва в живота ми. Сякаш Рийд не е обявил, че ще лежи в затвора поне пет години. Сякаш сърцето ми не се разбива всеки път, като го погледна.

До известна степен е прав. Ако следващите близо пет седмици ще мислим само за ужасното бъдеще, по-добре присъдата му да влезе в сила още днес.

Така през целия ден в училище се преструвам, че всичко е наред, но докато бие последният звънец, вече съм изтощена от преструвки и съм повече от готова да се прибера у дома.

Пресякла съм половината паркинг, когато остър глас извиква името ми.

Моментално се вцепенявам. Чудесно. Джордан.

— Трябва да поговорим — подвиква от около десетина метра.

Опитвам се да отворя вратата на колата, но тя стига до мен, преди да успея да избягам. Обръщам се с въздишка.

— Какво искаш?

— Искам си услугата — злокобна светлина озарява очите й.

Всеки мускул в тялото ми се стяга. Мамка му. Наистина се надявах да забрави това. Но би трябвало да знам, че Джордан Карингтън не забравя нищо, особено когато е в нейна полза.

— Добре — изфабрикувам усмивка. — Кого ще залепвам с тиксо за вратата на училището?

Завърта очи.

— Как ли пък не бих оставила аматьорка да върши мръсната ми работа. Всъщност мисля, че тази услуга ще ти хареса — махва с ръка с изящен маникюр. — Не изисква почти никакви усилия от твоя страна.

Тръпка на подозрение плъзва по гърба ми.

— Какво искаш? — повтарям.

Джордан ме дарява с голяма, широка усмивка.

— Рийд Роял.