Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (9)

Глава девета
в която Аничка Дребосъчето казва на Сламения Хуберт кой е ковачът

Ковачът е голям черен мъж, който става със слънцето и изяжда една голяма чиния със супа, в която си надробява една филия хляб. Другите хора са слаби — ковачът е силен. Той хваща каруцата, повдига я нагоре и я подпира с гърба си. След това изважда колелото й.

Съмва се и небето поруменява. Ковачът застава пред една черна дупка, която прилича на бараката, където стои каруцата, хвърля там шепа въглища и започва да помпа. Същевременно пуши лула. Дими с лулата и помпа. Отвсякъде долита въздух и духа в искрите, които не се виждат, както и звездите на небето, когато е облачно, а като цветя, покрити с платно.

Изведнъж в прозореца лумва огън. Ковачът поглежда с едно око към лулата и в този миг от голямата черна дупка, до която той стои и помпа, изскача голям пламък. Веднага в ковачницата идва утрото.

След това ковачът си слага черна кожена престилка, хваща едно желязо с клещите си, пъха го сред пламъците и пак помпа. Покрай крака му тича плъх, но ковачът не го вижда. Вижда само желязото, което все повече червенее и изведнъж става червено като огъня. Просто не можеш да различиш кое е огън, кое — желязо.

Когато ковачът престане да помпа, той изважда клещите, а с тях и едно парче железен огън, който пада по земята като пролетни цветове. Покрай ведрото пак тича плъх и очите му са червени. Когато ковачът потапя железния огън във ведрото с вода, нещо изсъсква и плъхът побягва. И котката бяга, а пък птиците отлитат.

После ковачът слага желязото на наковалнята и започва да чука с един голям чук. Летят искри, големи като топки. И малки искри летят и падат по стената. Ковачът удря и мълчи. Понякога също пее, но не се чува. Ето какво пее:

Бе загубил ум и разум куция,

че отвеждат го на екзекуция.

 

Отведете ме в това селце,

дето съм утрепал сто овце.

 

Отведете ме сред тези върши,

нека ме разкъсат мърши.

 

Тигри, мечки, змейове и лами,

да не паднете във моите длани.

 

Там на тънко връхче на елхата

се люлее той като ездач в листата.

 

Ах, като ездач тон скача,

аз за него няма да заплача.

Кокошките кудкудякат и тичат из двора. Ковачът кове и пее. Наоколо минават каруци. Някой влиза в ковачницата. Ковачът обаче не го чува. Кове и пее. След това отива към голямата дупка и се кани пак да помпа. Има някой в ковачницата, а ковачът не го вижда. Пред очите си вижда само искри и дим. Някой поздравява. Поздравява още веднъж и ковачът вече го чува. След това го и вижда. Тогава престава да помпа и излиза пред ковачницата. Там има една каруца, а на нея — плуг. Ковачът вдига плуга, мята го на рамо и тръгва. След това подковава конете.

Когато се връща, той вече е сам. Продължава да помпа и да дими с лулата си. И котката се връща, но веднага избягва пак. Ковачът пее и помпа. Ето какво пее:

„Виж, черен плъх, на него цвят,

иди от него искай аромат.

 

Аз аромат не търся в цветовете,

тях просто ги застилам на конете.

 

Недей застила нищо никому, нима

конете ще се върнат у дома?

 

Конете тръгнали към воденика

и се наяли със бленика.

 

Поели после към градът,

нападнали ги посред път.

 

Разбойниците на конете

оръжие насочили в лицето.

 

Насочили оръжие в лицето,

затуй пазете се, пазете!“

Изведнъж в прозореца лумва огън. Тутакси идва пладне. Ковачът захвърля желязото и отива да гледа двете си деца. Той е черен, но никой не се плаши от него. Люлее децата и пее:

„Във двореца кралски, ха,

имаха въз супата муха.

 

Хапваше си и си пийваше мухата,

после се удави във храната.

 

Без да мислят, хопа, хопа,

пратиха я в църквата при попа.

 

Там погребаха мухата,

сложиха й надпис над главата:

 

Във двореца кралски, ха,

имаха във супата муха.

 

Хапваше си и си пийваше мухата,

после се удави във храната.

 

Без да мислят, тропа, тропа,

пратиха а в църквата при попа.

 

Там погребаха мухата,

сложиха й надпис над главата:

 

във двореца кралски, ха,

имаха във супата муха…“

Ковачът гледа двете деца и продължава да пее. После изяжда една супа и пак продължава да пее. Най-накрая изпява:

„Като я погребваха.

от плач се утрепваха.“

И край.

Вън прегърмява, а ковачът си отива в ковачницата. Децата гледат как той помпа и как в прозорчето лумва огън. После избягват.

Когато има сняг, ковачът напълва ведрото със сняг. След това потапя в него железния огън. Той изсъсква, но нищо не се мръдва. Вали сняг. Ковачът затваря вратата и пъхва ръце в дупката. Ковачът е черен, но коминочистачът е по-черен.

Вечер той се връща от кръчмата и пее:

„Ах, какви са тези палци,

щом като те стискат,

ах, какви са тези танци,

след кат тъй потискат.

Холариа, хола,

ако нещо те потиска,

все ще има палец,

който да те стиска.“

След това ковачът ляга и спи. Спи чак до сутринта. Ето това е ковачът.