Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (40)

Глава четиридесета
в която Аничка Дребосъчето, Сламения Хуберт и черният Козел тръгват на път

Когато Аничка Дребосъчето довърши своя разказ, черният Козел изблея тъжно и отпусна глава.

— Ще ти е мъчно, че вече иде есента и няма да можеш така весело да лудуваш, както лудува цяло лято, нали?

— Та той не е лудувал цяло лято! — каза Сламения Хуберт.

— Лудувал е той! — каза Аничка Дребосъчето.

— Не съм знаел, че при лудуване се чупят огледала, картини и всичко останало — отбеляза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето се усмихна, разтърка очи с ръка и каза:

— Е, не знам…

— Какво не знаете? — попита Сламения Хуберт.

— Не знам дали съм „там“, или на паша! — После добави: — Толкова живо си представих как пее нашият говедар, че за малко престанах да бъда „там“.

— Затова пък аз не съм престанал да съм „там“! — каза Сламения Хуберт, като отбеляза: — Никога не съм бил на паша и затова пашата е за мен като едно „там“. Но пригответе се за действие!

— За какво действие? — попита Аничка.

— За действие — с други думи за тръгване по следите на нашия Голям приятел.

Като каза това, Сламения Хуберт скочи от разбития цирков фургон и каза на Аничка Дребосъчето, че ще й помогне, и тя скочи. Но Аничка Дребосъчето не скочи сама. Взе в ръце черната кърпа, която все така мърдаше уши като заек, и внимателно скочи, за да не пострада нито черната кърпа, нито малките бели Мравчици, които си седяха в нея на купчинка.

След това скочи и черният Козел, като радостно изблея, че няма да остане сам и ще може да попътува заедно с Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт.

Когато всички скочиха, случи се нещо неочаквано. Те бяха забравили да завържат очите си и тъкмо затова се случи нещо неочаквано. Тъй като не си бяха завързали очите, Змеят, който бе впрегнат в цирковия фургон, изведнъж се събуди и като видя толкова много очи — на Аничка, на Хуберт и на Козела, в него бликна толкова много живот, че той страшно се разбесня.

Като се разбесня, от ноздрите му взеха да хвърчат искри, а едва разхвърчали се, Змеят няколко пъти подскочи и се впусна в бесен галоп. Като се впусна в такъв бесен галоп, комедиантският фургон тръгна и взе да се отдалечава толкова бързо, че Аничка Дребосъчето чак се учуди. И Сламения Хуберт се учуди, учуди се и черният Козел.

— Забравихме нещо там! — каза Аничка Дребосъчето и посочи с ръка към отдалечаващия се комедиантски фургон.

— Какво сме забравили? — попита Сламения Хуберт.

— Трите Сирени! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Какво ли ще стане с тях?

— Сигурно Змеят ще ги отведе отново в морето, където е техният дворец — каза Сламения Хуберт.

— Значи пак ще примамват моряците? — попита Аничка.

— Сигурно пак ще ги примамват.

— Ох, добре, че си имаме малките бели Мравчици! Колко ужасно щеше да бъде, ако Змеят ги беше отвел заедно със Сирените на морското дъно! — каза Аничка Дребосъчето.

Сламения Хуберт дори не забеляза, че Аничка Дребосъчето въздъхна. Гледаше втренчено в една точка, като че не можеше да й се нагледа. Какво гледаше? Какво ли гледаше?

Гледаше едно зелено дръвце, което от време на време подскачаше нагоре, а после падаше на земята, за да подскочи отново нагоре и после пак да падне на земята.

— Какво гледате така втренчено? — попита Аничка Дребосъчето.

— Гледам това дръвце, което подскача нагоре и после пада на земята!

— Че това не е дръвце!

— А какво е тогава?

— Конче^[1].

— Кон ли? Какво говорите? Та това не е кон.

— Не казвам, че е кон, а казвам, че това е Конче — каза Аничка Дребосъчето.

— Кончето е малък кон!

— Това е Конче, но не и малък кон!

— Но нали малките коне се наричат кончета?

— Да, но това не е малък кон! Това е ливадно конче или Кобилка! — каза Аничка Дребосъчето.

И наистина това беше ливадна Кобилка. Сламения Хуберт беше чувал за ливадната Кобилка, беше я виждал на картинка и затова се зарадва, че я вижда на живо. И понеже така се зарадва, отиде да я разгледа отблизо.

Като я разглеждаше така отблизо. Сламения Хуберт размишляваше откъде ли се бе взела и какво ли търси тук. Изведнъж той се удари по челото и каза:

— Имах право! Въпреки всичко това е един малък кон!

— Пак ли започвате? — каза Аничка Дребосъчето и се приготви отново да разясни на Сламения Хуберт разликата между коня и ливадната Кобилка или Кончето. Но Сламения Хуберт я изпревари и каза:

— Знам, че това е ливадна Кобилка! Но някога е била кон — по този въпрос спор няма!

— Какъв кон?

— Същият, който сте яздила.

— По какво съдите, че е същият?

— По това, че на гърба си има едно малко седло. Няма ли малко седло на гърба си?

Аничка Дребосъчето погледна отблизо гърба на ливадната Кобилка и бе принудена да признае, че тя има на гърба си едно малко седло.

Кончето скачаше. Но как странно скачаше! То скачаше все по следите на техния Голям приятел и нито веднъж не скочи извън някоя следа.

— Не е ли случайно това, че скача точно по следите на нашия Голям приятел? — попита Аничка Дребосъчето, след като Сламения Хуберт й обърна внимание колко странно скача кончето.

— Ще тръгнем по следите на нашия Голям приятел и ще разберем дали Кончето скача по следите му случайно, или иска някъде да ни заведе — каза Сламения Хуберт.

— Мислите ли, че ни води нанякъде?

— Мисля.

— Тогава да тръгнем и ние, а?

— Ще тръгнем, разбира се! — каза Сламения Хуберт и тръгна.

И Аничка Дребосъчето тръгна с него. Тя държеше в ръце черната кърпа и носеше в нея малките бели Мравчици. Козелът подскачаше покрай Аничка и Хуберт, а Кончето ги водеше.

Така вървяха, докато стигнаха до един странен кръстопът. На този кръстопът имаше четири пътя, а до всеки от тях — по един надпис. Какви бяха надписите край тези пътища?

Ето какво пишеше на тях.

До първия път стоеше следният надпис:

„НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ“

До втория път стоеше следният надпис:

„КЪМ ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА“

До третия път стоеше следният надпис:

„КЪМ ЦАРСТВОТО НА КУКЛИТЕ“

А пък до четвъртия път стоеше следният надпис:

„КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ“

— Кой път си избирате? — попита Сламения Хуберт.

— Иска ми се ла си избера всички! — отговори му Аничка Дребосъчето.

— Трябва обаче да си изберете само един!

— Да, но кой?

— Ще трябва добре да размислим! — каза Сламения Хуберт и започна да размишлява.

Докато размишляваше, черната кърпа започна така силно да размахва уши, че Аничка Дребосъчето чак се учуди.

— Сигурно съм ти направила къси уши — каза тя и развърза кърпата.

Но щом като я развърза, всички малки бели Мравчици хукнаха да бягат и така бягаха, като че ли в кърпата не им харесваше.

— Я вижте! На Мравчнците вече не им харесва в кърпата! — каза Аничка на Сламения Хуберт, а той й отговори:

— Оставете ме още малко на спокойствие! Знаете, че сега размишлявам.

— Понякога е по-добре да се развързва, отколкото да се размишлява^[2] — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Докато вие размишлявахте, аз развързах кърпата и Мравчиците са доволни, че я развързах.

— А защо мислите, че са доволни?

— Защото веднага се строиха в две редици. Ако не бяха доволни, щяха да останат на купчинка.

— А къде отиват? — попита Сламения Хуберт.

— Ще видим.

— Вече виждам къде отиват — каза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето не искаше да избързва, затова дълго гледа накъде отиват малките бели Мравчици, строени в две редици, и едва когато беше сигурна къде отиват, тя каза:

— Тръгват по третия път!

— Да, тръгват по третия път. Но третият път води към царството на куклите, значи отиват в царството на куклите.

— Щом като отиват в царството на куклите, и аз ще тръгна с тях — каза Аничка Дребосъчето. — Не искам да се отделям от нашите малки бели Мравчици.

И Аничка Дребосъчето беше готова да поеме пътя за царството на куклите. Сламения Хуберт обаче я задържа за ръката и каза:

— Вижте, Мравчиците вече не вървят строени в две редици.

Наистина Мравчиците не вървяха вече строени в две редици. Сега те вървяха толкова чудновато, сякаш всеки вървеше по някакъв свой път и в различни посоки. И както си вървяха така чудновато, като че ли искаха да се разделят, те изведнъж се спряха. Защо се спряха? Защо ли се спряха?

Сламения Хуберт дълго ги наблюдаваше, за да разбере защо спряха, и както ги наблюдаваше така дълго, белите Мравчици вече не му изглеждаха като бели Мравчици, а като няколко бели черти, обърнати в различни посоки. Той каза на Аничка Дребосъчето и тя да гледа Мравчиците дълго и втренчено, докато престане да ги вижда, а да види само няколко черти, обърнати в различни посоки.

— Та тези черти са подредени така, че приличат на букви! — каза Аничка.

— Да, това са букви! — каза Сламения Хуберт и веднага започна да ги чете. Четеше отляво-надясно. Каква чудновата дума бяха съставили малките бели Мравчици! Бяха съставили ето тази неразгадаема дума:

ЕНАДЖИВОД

— Чувала ли сте някога по-глупава дума? — попита Сламения Хуберт и добави: — Та аз дори не мога да я произнеса!

След това той още веднъж погледна добре думата

ЕНАДЖИВОД

и я прочете отзад напред.

Когато я прочете отзад напред, думата престана да бъде неразгадаема. Отзад напред тя се четеше така:

ДОВИЖДАНЕ

— Мравчиците се сбогуват с нас и ни казват довиждане! — каза Сламения Хуберт.

— Щом се сбогуват с нас, значи няма да се видим повече — каза тъжно Аничка Дребосъчето.

— Ще ги видим! Иначе нямаше да ни казват довиждане.

— Дали да не ида с тях в царството на куклите? — попита Аничка Дребосъчето.

— Не ходете, разбира се! Ако трябваше да отивате с тях, те нямаше да се сбогуват.

— Довиждане, наши малки бели Мравчици! Довиждане, наши малки бели братчета! Довиждане, наши малки Негърчета! — каза Аничка Дребосъчето, като размаха черната кърпа.

Като я размаха, черната кърпа излетя от ръката й, сякаш вятърът я бе издухал, издигна се нагоре и полетя към другия път, на който беше надписът:

КЪМ ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА

— Вижте, отлетя ми кърпата! — каза Аничка Дребосъчето и поиска да се затича след нея. Но Сламения Хуберт я задържа за ръката и каза:

— Оставете я!

— Струва ми се, че вече сте забравили — черната кърпа е нашият черен Заек! — каза Аничка Дребосъчето.

— Тъкмо защото е нашият черен Заек, оставете го да си отиде в зоологическата градина. Нима мястото на Заека не е в зоологическата градина?

— Там му е мястото! — трябваше да признае Аничка. Въпреки това възрази на Сламения Хуберт: — Но щом лета към зоологическата градина, би трябвало да го изпратим дотам!

— Нали пак ще се срещнем?

— Откъде знаете?

— Маха ни за довиждане! — каза Сламения Хуберт. Наистина кърпата им махаше. Летеше по пътя към зоологическата градина и махаше. А когато една кърпа маха, тя винаги маха за довиждане.

— Довиждане, наша черна кърпичке! Довиждане, наше мило Зайче! Поздрави нашия Голям приятел! — викаше Аничка и махаше с ръка на отдалечаващата се кърпа, която им махаше за довиждане.

Кърпата се отдалечаваше, а и Мравчиците отново поеха на път, строени в две редици. Вървяха бързо и ставаха все по-малки и по-малки, докато се превърнаха на малки бели точки, които изчезнаха. Кърпата също изчезна.

— Остава ни да си изберем само два пътя — каза Сламения Хуберт. — Кой път избирате? НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ или КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ?

— Избирам пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ! — каза Аничка Дребосъчето.

Едва Аничка изрече това и черният Козел, който лежеше в краката й и дори не блееше, подскочи три пъти и пое по първия път. Аничка Дребосъчето поиска да хукне след него, но Сламения Хуберт я задържа за ръката и каза:

— Няма да разреша да съпровождате черния Козел по пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ!

— Защо няма да разрешите? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото няма да разреша да се срещнете с лошия господин Антонио.

— Как бих могла да се срещна с него?

— По пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ — каза Сламения Хуберт.

— Обяснете ми по-добре! — помоли Аничка Дребосъчето.

Тогава Сламения Хуберт и обясни.

— Щом като черният Козел тръгна по пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ, той отново ще се превърне в господин Антонио. Или мислите, че няма да се превърне?

— Ще се превърне! — трябваше да признае Аничка Дребосъчето.

— А щом като се превърне в него, лошият господин Антонио може да ви стори зло. Или мислите, че това няма да бъде лошият господин Антонио?

— Ще бъде! Сигурно ще бъде! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — А пък ако продължи още по-нататък по пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ, ще се превърне в търговеца Абаба, нали?

— О, сигурно ще се превърне отново в търговеца Абаба!

— Значи пак ще има пръчки злато! — каза Аничка Дребосъчето.

— А също ще има и въшката, която ще му прегризва косите! — добави Сламения Хуберт.

— Вярвам, че ще се поправи и няма да бъде толкова алчен. Може би ще се поправи и ще разреши да му изтръгнат онзи косъм, на който се настани въшката, а може и да престане да бъде алчен. Или вие мислите, че няма да се поправи?

Сламения Хуберт каза, че може би търговецът Абаба ще се поправи, а Аничка Дребосъчето беше доволна, че вече няма да е толкова лош и толкова алчен, след като се поправи.

Козелът тичаше по пътя НАЗАД ПО СОБСТВЕНИТЕ СИ СЛЕДИ и нито веднъж не се огледа.

— Няма да го видим повече! — каза Аничка Дребосъчето. — Нито веднъж не се обърна и не ни махна за довиждане.

— Значи все пак ще се поправи, щом като няма да се срещнем с него. Ако трябваше да се срещнем с него, нямаше да може да се поправи и щеше да стане пак лошият господин Антонио.

— А така няма ли да стане? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ще стане, но след това ще се превърне в търговеца Абаба. А ние не познавахме търговеца Абаба. Познавахме ли го, или не го познавахме?

— Как ще сме го познавали, след като е живял по времето на цар Балтазар? — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Ние не сме живели по времето на цар Балтазар. Или мислите, че сме живели?

— Не сме живели. Затова няма да се срещнем повече е черния Козел. А след като няма повече да се срещнем с него, защо е нужно да ни казва довиждане? — каза Сламения Хуберт и добави: — Тогава ни остава само последният път. Пътят КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

— Няма ли да се изгубим по него? — попита Аничка Дребосъчето.

Но едва попитала това, Кончето, за което бяха съвсем забравили от непрекъснатото сбогуване и махане, заподскача по пътя КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ, сякаш ги водеше.

— Кончето ни води! — каза Аничка Дребосъчето и без страх се впусна заедно със Сламения Хуберт по пътя КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Къде водеше този път? Накъде ли водеше този път?

Този път водеше към една висока стена. А на тази стена имаше надпис:

Пътниче, със бавни крачки да вървиш

привикнал,

до мене само като скочиш ти

би стигнал.

Под този надпис бе дописано:

СТЕНА КЪМ ПОСЛЕДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

Когато Сламения Хуберт прочете надписа, Аничка Дребосъчето каза:

— Можем отново да се върнем на кръстопътя!

— Защо ще се връщаме? — попита Сламения Хуберт.

— Ако можете да прескачате високи стени, може и да не се връщате на кръстопътя. Аз обаче не мога да прескачам високи стени и затова ще се върна.

— Но и аз не мога да прескачам високи стени!

— Тогава ще се върнете ли с мен? — попита Аничка Дребосъчето.

— Никого не бих съветвал! — каза Сламения Хуберт и добави: — Ние не можем да прескачаме високи стени, но някой може.

— Кой?

— Кончето!

— Наистина Кончето може да прескача високи стени! — каза Аничка Дребосъчето. — Но какво от това?

— Нали има седло?

— Седло има, но то е толкова малко, че на него едва ще се побере малкото ми пръстче — каза Аничка.

— А това какво е? — каза Сламения Хуберт и посочи с пръст към един хубав розов резервоар с надпис:

ВЪЗДУХ

— Не знам! — призна си Аничка Дребосъчето.

— Това е резервоар, а в него има въздух.

— Е, и какво?

— Нима автомобилните гуми не се надуват с въздух?

— Възможно е. Но нямаме автомобилна гума, а и да имахме, никаква работа нямаше да ни свърши. Една автомобилна гума не може да ни пренесе през тази висока стена!

— Ще ни пренесе Кончето!

— Но как?

— Ето така! — каза Сламения Хуберт и хвана в ръка зеленото Конче. Когато го хвана в ръка. Кончето не се съпротивляваше и спокойно си седеше в ръцете му. Сламения Хуберт разгледа отблизо малкото седло на гърба на Кончето. Когато го разгледа отблизо, той забеляза на това малко седло едно малко винтче. Развинти го и седлото спадна. След това така дълго пуска въздух, от оня резервоар в него, докато седлото се наду и стана толкова голямо, че зеленото Конче съвсем изчезна под него.

А когато седлото стана толкова голямо, че зеленото Конче съвсем изчезна под него, Сламения Хуберт каза на Аничка Дребосъчето хич да не се бои, а да седне отгоре. Самият той хич не се побоя и затова Аничка също хич не се побоя и седна на седлото.

Когато и двамата вече седяха на удобното голямо седло, то подскочи, ама съвсем малко, а когато падна на земята, отскочи отново като топка, а когато пак падна на земята, то отскочи още повече, ама така отскочи, че прелетя през стената. Къде прелетя? Къде ли прелетя?