Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (35)

Глава тридесет и пета
в която ще разберем какво ставаше с Аничка Дребосъчето по време на почивката в цирка

Аничка Дребосъчето също седеше на мястото си и чакаше. Къде обаче седеше? Къде ли седеше?

Седеше в един хубав цирков фургон, който бе скрит зад голямата колиба, в която бяха всички малки Негърчета, а и Сламения Хуберт.

Цирковият фургон бе наистина хубав. Вътре имаше много огледала и красиви рамки, а също и много картинки. На всички тях бе нарисуван господин Антонио, който все така втренчено гледаше. Аничка Дребосъчето дори се боеше да погледне към картинките — толкова втренчено гледаше господин Антонио от тях. Затова Аничка Дребосъчето предпочиташе да не гледа картинките и гледаше в огледалото. Когато се погледна в огледалото, тя едва успя да се познае — толкова беше променена. Беше като кукла, но сега бе нещо още повече от кукла. Имаше много големи очи, което доста я учуди, и беше облечена в красива пола, съвсем къса, но хубава — разноцветна.

А когато не гледаше в огледалото, Аничка гледаше през вратата на този хубав цирков фургон към Змея, който бе впрегнат в него, а от ноздрите му излизаше дим — толкова беше страшно и толкова красиво.

Като гледаше така през тази врата на хубавия цирков фургон към ужасния Змей, който бълваше от ноздрите си пламък и дим, Аничка си каза, че седи на мястото си и чака.

Откъде знаеше Аничка, че седи на мястото си? Нима и тя си бе наплюнчила пръста и бе проверила дали духа вятър? Аничка Дребосъчето не си бе наплюнчила пръста и не бе проверила дали духа вятър, но въпреки това знаеше, че седи на мястото си. Тя знаеше къде е мястото й, понеже господин Антонио й каза да го почака в този красив цирков фургон и да си облече тази красива, къса, но много хубава разноцветна пола.

Но ето че господин Антонио вече идваше. Той идваше и плющеше с камшик. Като плесна с камшика си, той погледна втренчено Аничка Дребосъчето и й каза:

— Госпожице Анна, забравила сте да си сложите шапчицата!

— Каква шапчица?

— Шапчицата на циркова ездачка!

— Но аз не съм циркова ездачка, господин Антонио! Аз въобще не умея да яздя кон!

— Изненадан съм, госпожице Анна, че ми съобщавате това едва сега, по време на представлението. Нима не ми казахте одеве при вратата, че можете да яздите?

— Тогава трябваше да казвам на всичко „Да“, господин Антонио!

— Жалко, че толкова сте се променила! — каза господин Антонио и добави: — Ако и сега казвахте на всичко „да“, щяхте да умеете всичко.

— Сега не мога да казвам на всичко „да“, господин Антонио!

— Защо не можете да казвате на всичко „да“?

— Защото докоснах ръката на Сламения Хуберт!

— За наказание ще направя от него палячо! — извика господин Антонио и заплашително си засука мустака.

— Ще го направя на палячо и край! — каза господин Антонио, когато Аничка Дребосъчето пък му каза, че никак няма да е хубаво от негова страна, ако направи Сламения Хуберт на палячо.

— Ще видите колко смешен палячо ще излезе от него! — продължи господин Антонио и отново засука заплашително мустак.

— Много ще ми е мъчно, ако Сламения Хуберт бъде смешен — каза Аничка Дребосъчето.

— Няма защо да ви е мъчно. Ще му се смеете и толкова!

— Няма да му се смея и толкова! — каза Аничка Дребосъчето.

Господин Антонио пак загледа втренчено Аничка и като я загледа така втренчено, Аничка наведе глава — толкова втренчено я гледаше господин Антонио. Като я гледаше така втренчено, той каза тихо и вече не така рязко като преди:

— Моля ви, госпожице Анна, представлението ще започне и вие ще се съгласите да яздите!

— Но аз не умея! — каза Аничка Дребосъчето.

Този път обаче не го каза така дръпнато, а тихо и почти тъжно.

— Ще ви гледам много втренчено, госпожице Анна, и ще видите, че ще можете да яздите. Ще можете да правите всичко, което пожелая, и ще станете отлична ездачка! Вярвате ли ми, госпожице Анна, че ще станете отлична ездачка?

— Вярвам ви, господин Антонио — каза тихо, почти тъжно Аничка Дребосъчето.

— Тогава си сложете шапчицата, госпожице Анна — каза господин Антонио и когато Аничка си я сложи, той добави:

— Колко ви отива! Вие сте очарователна, госпожице Анна!

— Радвам се! — каза Аничка Дребосъчето, като се поклони, но съвсем малко — мъничко.

— Е, госпожице Анна, моля слезте от фургона, представлението започва! Нали ще можете да скочите хубаво от фургона? — каза господин Антонио, когато Аничка скочи хубаво от фургона. Около палатката препускаше един красив кон. И понеже господин Антонио изключително втренчено гледаше Аничка, тя скочи на гърба на красивия кон, сякаш той беше играчка и се впусна заедно с него към големия кръг под палатката.