Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (46)

Глава четиридесет и шеста
в която най-после се разбира за какво служи колелцето

— Притурете в печката, Лельо! — каза Русалката. — А вие, деца, не се бойте!

— Ние не се боим! Зулушараните са наши стари познайници — каза Аничка Дребосъчето.

— Исках да кажа да не се боите, като нахлуе водата. Трябва широко да отворим вратите на нашите гости и тук ще нахлуе вода!

— Сам ще им отворя широко вратата — предложи Сламения Хуберт.

— Много мило от ваша страна! — каза Русалката.

Освен това, когато Сламения Хуберт отвори широко вратата, в къщурката не влезе кой знае колко вода. Докато Зулушараните прекрачваха прага, двама от тях — най-силните, се бореха с вълните и ги отклоняваха от входа.

— Добре дошли, Зулушарани — извика Лелята, а заедно с нея и Русалката, Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт.

— Благодарим, благодарим! — отговориха Зулушараните, като отърсваха водата от себе си.

Когато я отърсиха, те казаха:

— Желаем на Русалката здраве, щастие и много доволство!

— Благодаря ви! Успяхте ли да ме познаете? Толкова години не сме се виждали!

— Колко си спомняхме за вас и колко съжалявахме, когато разбрахме, че сте попаднали в плен! — казаха Зулушараните.

— Важното е, че отново се срещнахме! Страхувах се да не ме забравите — каза Русалката.

— Никога! — извикаха като един Зулушараните.

— Е, седнете тогава като у дома си, по турски, и ни разкажете как се чувствувахте през това време.

Аничка Дребосъчето искаше да види как се седи по турски, а Сламения Хуберт — също. Зулушараните седнаха на земята, кръстосаха крака и се опряха о стената на хубавата зелена стаичка. Когато седнаха така хубаво по турски, Сламения Хуберт седна сред тях, Лелята, Русалката и Аничка Дребосъчето пък седнаха на креслата, а не по турски.

— Веднага ще отпразнуваме двете срещи! — казаха Зулушараните и добавиха, като се поклониха на Аничка: — Ние все пак се познаваме!

След това се поклониха на Сламения Хуберт и също добавиха, че все пак се познават.

Аничка Дребосъчето каза, че й е много приятно, а Сламения Хуберт додаде:

— Как да не се познаваме? Нали вие държахте вълните и ги удържахте!

След това Русалката попита Зулушараните как са пътували.

Зулушараните казаха:

— Имахме добър Вятър.

— Имали са добър Вятър! — каза Русалката учудено и погледна към Леля си.

— Как е възможно? — учуди се Лелята.

— Наистина имахме добър Вятър!

— Гледай ти, гледай ти! Кой би могъл да помисли такова нещо? — повтаряше Лелята на себе си.

— Да не би Вятъра да е станал по-добър? — каза Аничка.

— Дори не ми се иска да вярвам — каза Лелята.

Сламения Хуберт добави, че Вятъра може би само се е преструвал, а всъщност не е бил добър. Русалката обаче бе на мнение, че Вятъра все пак е станал по-добър я Зулушараните потвърдиха.

Когато Лелята им разказа своите патила с Вятъра, те подсвирнаха и казаха, че Вятъра сигурно се е преструвал на добър.

— Е, как сте? — попита Русалката.

— Не сме кой знае колко добре. Предстои ни местене! — казаха Зулушараните.

— Как? Местите се от острова? — попита Аничка Дребосъчето.

— Така е! Дойде отливът и ние трябва да се преместим.

— Тогава там сигурно ще се върнат Негърчетата-Обърковци! — радостно възкликна Сламения Хуберт.

— И пак ще поникнат чудновати цветя! — добави Аничка Дребосъчето.

— Те няма да се върнат повече там!

— Да не би да не са се върнали здрави?

— Върнаха се целите бели! — казаха Зулушараните.

— Значи все пак са се върнали! Важното е, че са се върнали! — каза Аничка Дребосъчето.

— На два крака ли се върнаха, или на четири?

— Не разбираме от естествознание и не знаем колко крака имат Мравките.

— Значи са се върнали като Мравки! — въздъхна Аничка Дребосъчето и добави: — Жалко, много ми е жал, че вече не могат да бъдат хора.

— Но те пак са хора! — казаха Зулушараните.

— А как са станали отново хора?

— В работилницата!

— Значи са в работилницата! О, веднага бих искала да ги видя! Само да знаех къде е работилницата! — каза Аничка.

— Те вече не са в работилницата!

— А къде са? — попита Сламения Хуберт.

— Сигурно са на някоя витрина! — казаха Зулушараните.

— А как са попаднали там?

— Купи ги търговецът Абаба.

Сламения Хуберт подсвирна и каза:

— Гледай ти! Значи пак има своите пръчки злато?

— Трябва да се е оправил! — каза Аничка Дребосъчето.

— Купува всичко, каквото му попадне! — казаха с въздишка Зулушараните и добавиха: — Боим се да не купи и нас!

— А какво е купил досега? — попита Аничка Дребосъчето.

— Купи Обърковците, купи Заека, купи Камилата и цялата зоологическа градина.

— Сигурно е много лошо да бъдеш купен! — каза Аничка Дребосъчето.

— Лошо е! След това само си играят с теб, а самият ти с никой не можеш да си играеш и трябва само да чакаш някой да си поиграе с теб.

— Ах, колко му е лошо на човек, когато някой го купи! — каза Аничка Дребосъчето и попита: — Така лошо ли им е на Заека и на Камилата, ако някой ги купи? Или само на човек му е така лошо?

— На Заека и на Камилата им е точно толкова лошо, колкото и на човека, когато някой го купи — отговориха Зулушараните.

— Много искам да знам колко му е лошо на нещо, което си купиш! — каза Русалката и попита дали някой може да й каже колко е лошо.

Аничка Дребосъчето каза, че не знае колко е лошо, тъй като никога досега не бе купувала нищо. Сламения Хуберт обаче извика:

— Ще ви разкажа колко лошо й е на тротинетката, когато си я купи човек.

— Ах, разкажете ни! — замоли Русалката.

— Само да ви дам нещо освежително със сламка! — каза Лелята.

След това обиколи всички и им раздаде по нещо освежително.

— Силно е! — добави тя. — Затова ви го давам със сламка, за да можете хубаво и по мъничко да го смучете.

— Ах, колко е силно това освежително! — казаха Зулушараните и смукнаха малко от освежителното със сламката.

— Наистина е силно! — каза Аничка Дребосъчето и също си смукна малко. Сламения Хуберт смукна два пъти, за да не му пресъхне гърлото, докато разказва, и каза:

— Доста силно е! Дано да не се напием!

Но Лелята каза, че никой не може да се напие от освежителното и че такова освежително е винаги добре дошло.

Сламения Хуберт поиска да си изтрие устата с носната кърпа, но като пъхна ръка в джоба си, напипа колелцето, което му бе дала Маймунката, и като го напипа, каза:

— Преди да започна да разказвам колко й е лошо на тротинетката, когато си я купи човек, искам да попитам за какво служи това?

И той извади от джоба си часовниковото колелце и го показа на Лелята.

Когато Лелята го видя, тя много се изплаши и каза:

— Добре, че ми напомни за това колелце! Ах, та нали от него зависи нашата съдба!

— Как така? — попита Сламения Хуберт.

— Та това е резервно колелце от часовник!

— А за какво служи?

— Слага се в часовника, ако се развали.

— А ще стане ли нещо, ако се развали часовникът?

— Разбира се! Ще спре!

— А какво като спре?

— Тогава и ние ще спрем с него — каза Лелята.

— А какво ще стане като спрем и ние с него?

— Всички колелца в нас ще престанат да се въртят!

— Вие имате ли някакви колелца в себе си? — попита Сламения Хуберт Аничка Дребосъчето.

— Мисля, че не — отговори му Аничка и провери дали има в себе си някое колелце.

— И аз нямам никакви колелца! — каза Сламения Хуберт и попита Зулушараните: — А вие? Имате ли колелца в себе си?

— Как да нямаме! — казаха Зулушараните и изпънаха гърди, за да може Сламения Хуберт да ги пипне и да се убеди, че имат колелца в себе си.

— А откъде са се взели тези колелца у вас? — попита Сламения Хуберт.

— Поставиха ни ги в работилницата!

Сламения Хуберт погледна тъжно Русалката и помисли, че и тя може би има колелца в себе си. Русалката наведе очи, като че ли позна какво си бе помислил Сламения Хуберт, дълго гледа нанякъде в една точка и беше много тъжна. Сламения Хуберт се изчерви при мисълта, че Русалката може би е познала какво си бе помислил и сигурно затова е тъжна. Затова предпочете да не я гледа повече и погледна към Лелята. Лелята не беше тъжна. Тя дори се разсмя. Като се насмя, тя каза:

— Моите колелца сигурно вече са ръждясали. Нима не съм вече много стара и не съм за старо желязо?

Когато каза това, Зулушараните започнаха да се надвикват и един през друг да крещят, че Лелята не бива така да говори, че изобщо не е стара и че е в най-хубавите си години.

— Само не ме ласкайте! — каза им тя. — Стара съм — това не може да се отрече. Но за щастие се чувствам здрава. Сигурно са ми сложили особено здрави колелца, щом като успях да издържа толкова много зло и пак да се чувствам здрава!

— Значи ако спре часовникът, и колелцата в нас ще спрат — попита Сламения Хуберт.

Нарочно каза „в нас“, макар и да знаеше, че нито той, нито Аничка Дребосъчето имаха колелца. Но той каза това, за да си помисли Русалката, че и те имат колелца като нея и да не бъде повече тъжна.

— Разбира се, че ще спрат! — каза Лелята и добави: — Вие сте момче на място, щом като не сте загубил колелцето и ми го връщате.

— От самото начало знаех, че колелцето ще потрябва за нещо и затова го лазех като зеницата на окото си.

— Вие пазите зеницата на окото си? — попитаха Зулушаран ите.

— Само когато има опасност някоя мушица да ми влезе в него — каза Сламения Хуберт.

— А как я пазите?

— Мигвам няколко пъти.

— Я мигнете. Как се прави това?

Сламения Хуберт мигна леко, а Аничка Дребосъчето също леко мигна.

— Как хубаво го правите! — казаха Зулушараните и се опитаха да мигнат, но изобщо не успяха.

И Лелята поиска да мигне, но и тя не успя. Очите и бяха все така отворени като друг път, толкова отворени, че бяха като ококорени.

Само Русалката не се опита да мигне. Гледаше все в една точка и изглежда беше много натъжена. И така Сламения Хуберт съжали, че употреби израза „пазя нещо като зеницата на окото си“. Искаше му се вече да започне разказа си, за да отклони вниманието от мигането. Но Зулушараните непрекъснато опитваха дали все пак няма да успеят да мигнат, а когато не успяха, всички легнаха по гръб.

Веднага щом легнаха по гръб, очите им се затвориха. А като им се затвориха очите, те седнаха и очите пак им се отвориха. Така те бързо лягаха по гръб и после сядаха и като правеха това така бързо, очите им се затваряха и отваряха, а Зулушараните през това време си умираха от смях.

Смееха се със своите черни устни и викаха:

— И ние вече можем да мигаме! Нали вече можем да мигаме?

— Можете и още как! — каза Аничка Дребосъчето, а Сламения Хуберт изръкопляска, задето могат така хубаво да мигат. А докато Зулушараните мигаха, те си тананикаха.

Миг, миг, миг —

слушай моя вик.

Най-напред ще мигна,

след това ще викна,

време е навън,

дигай се от сън,

слънце грее,

вятър вее,

ти си ням?

Как не те е срам?

Докато Зулушараните си мигаха и си пееха. Сламения Хуберт взе събувалката и засвири на нея песента, която пееха Зулушараните. Когато допяха песента, той изсвири на събувалката такива тъжни тонове, че чак се учуди. Когато ги изсвири. Русалката загледа още по-втренчено и още по-тъжно в една точка и запя:

В един далечен замък,

не знам сега къде е,

живяла чудна дама

и змей живял със нея.

 

Където да се рее,

където и да иде

отивал змеят с нея

и все бил той обиден.

 

Линяла тя, линяла,

линял със нея змея

веднъж тя долиняла,

и свършило се е нея.

 

Тоз страшен змей посърнал,

превърнал се на кон и де го?

На облак се превърнал,

и свършило се е него.

 

Срутел се замъка и — я,

изчезнал той в руини бързо.

Гнездо си свила там змия

и ронела над него сълзи.

Когато Русалката свърши песента си, всички отрониха по една сълза; Лелята, Зулушараните, Аничка Дребосъчето, че дори и Сламения Хуберт. Само Русалката не отрони нито една сълза и беше някак по-весела от преди. Усмихваше се, когато всички й ръкопляскаха, и каза:

— Дори не знам защо си избрах такава тъжна песничка! Може би защото вън времето е лошо. И за да се развеселим малко, ще послушаме разказа за тротинетката.

Като каза това, Русалката, мило усмихната, погледна към Сламения Хуберт и го помоли да бъде така любезен и да започне разказа си.

Тогава Сламения Хуберт взе да разказва колко й е лошо на тротинетката, когато си я купи човек.

Всъщност ето какво разказа той: