Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (44)

Глава четиридесет и четвърта
в която се разказва какво се случи, когато Аничка Дребосъчето изсвири със свирката

Когато Аничка Дребосъчето изсвири със свирката, каляската престана да се върти в кръг, застана до стената и не мръдна повече. А когато каляската престана да се върти, престана да кръжи и Чудовището. То бавно се спускаше. Сламения Хуберт пусна опашката му и също се заспуска. И както се спускаше, той леко, като на пухен дюшек тупна до Аничка Дребосъчето. Когато Сламения Хуберт кацна, Чудовището се спусна пред Аничка Дребосъчето и цялото се разви. Та това изобщо не беше никакво Чудовище! Това беше голямото платно, на което паднаха Сламения Хуберт в Аничка Дребосъчето, след като прескочиха стената към последното приключение, седнали в седлото.

Когато платното хубаво се разви, в него се появи седлото. Маймунката се спря и седна на седлото, крачето, което я гонеше застана зад нея отдясно, докато другото краче, това дето отвори шкафчето, застана зад нея отляво.

А после изневиделица се появи събувалката, която излетя от вратата и кацна зад Маймунката на подредените крачета. После пък дотичаха двата чифта обувки и застанаха зад събувалката до двете крачета. Накрая се отвори прозореца, от него излетя Пилето и падна на земята.

— Това Пиле двукрако ли е или трикрако? — попита Сламения Хуберт, който бе успял да се опомни. Аничка Дребосъчето пък се чудеше защо всичко се подрежда така и защо Русалката все още я няма.

— Два пъти беше трикрако и два пъти — двукрако. Не знам с колко крака е сега.

— Щом като два пъти е било трикрако и два пъти двукрако, сега трябва да има десет крака — каза Сламения Хуберт.

— Как така?

— Ами две по три е шест, а две по две е четири. Четири плюс шест е равно на десет. Не е ли така?

— Все пак няма десет крачета.

— А колко крачета има? — попита Сламения Хуберт.

— Струва ми се, че нито едно.

Наистина, когато Пилето падна, на Аничка Дребосъчето и се стори, че то няма нито едно краче. Тупна тежко като курабийка и малко като топка. Падна тежко като курабийка, но отскочи като топка и подскача, подскача, докато направи един голям скок и скочи в скута на Аничка Дребосъчето. О, как се изплаши Аничка Дребосъчето!

Докато Аничка Дребосъчето така се изплаши, Сламения Хуберт взе да се смее и каза:

— Да не би да топите гръсти?

— Кой? — попита изплашено Аничка.

— Ами вие!

— Защо трябва да топя гръсти?

— Щом в полата ви скочи жабче!

Като каза това. Сламения Хуберт добави:

— Нали в песента се казва:

Аничка гръсти топи в реката —

жабче й скочи в полата.

— Не топя гръсти! — каза намусено Аничка.

— И въпреки това в полата ви скочи жабче!

— Я не ме плашете!

— Та това съвсем не е някаква страшна жаба! Това е едно хубаво жабче. Погледнете го!

Аничка Дребосъчето събра смелост и погледна в скута си. На палата й седеше едно хубаво зелено жабче и я гледаше.

— Та това е Русалката! — възкликна Аничка Дребосъчето и се зарадва.

— Не е Русалка, а Росничка^[1] — каза Сламения Хуберт.

— И да е Росничка, важното, че е Русалка!

— Откъде знаете?

— Знам, защото свирнах със свирката.

— Ами аз случайно да съм Русалка? — каза Сламения Хуберт и избухна в смях.

— Вие въобще не сте! — каза Аничка Дребосъчето малко разсърдена.

— Тогава може би събувалката е Русалка? Тя също дойде, когато свирнахте. Или може би обувките? Нима не дотичаха, когато свирнахте?

— Росничката е Русалка и никой друг! — каза Аничка Дребосъчето и мило се усмихна на Росничката.

— Откъде знаете?

— Виждам го по очите й! Никой не може да има по-хубави очи от Русалка!

— Да, обаче Русалката пее — каза Сламения Хуберт.

В този миг гърлото на Росничката се наду и тя започна така хубаво да пее, че Сламения Хуберт чак се зачуди. И как нямаше да се зачуди! Когато Росничката започна да пее, събувалката подскочи на двете си крачета и заподскача, ама така странно, както подскачат жабчетата с двете крачета едновременно. И двата чифта обувки взеха да подскачат, но също така странно, както подскачат жабчетата с двете крачета едновременно. Маймунката също подскачаше с двете крачета едновременно, а седлото — също. Подскачаха, както бяха строени и както си подскачаха, Сламения Хуберт, ще не ще, взе и той да подскача, ама толкова странно, както жабчетата с двата крака едновременно, а Аничка Дребосъчето — също. Тя държеше в ръце Росничката, Росничката пееше и Аничка Дребосъчето подскачаше, както подскачат жабчетата след Сламения Хуберт, след Маймунката, след двата чифта обувки, след седлото и след събувалката.

Те подскачаха по двора, а когато стигнаха до края му, заподскачаха по друг един двор, след това по трети, а когато стигнаха до края и на третия двор, пред тях се появи едно голямо езеро.

Аничка Дребосъчето вече искаше да престане да подскача, но не можеше, а когато се огледа, едва не се пукна от смях — толкова бе изненадана. Зад нея подскачаше голямото платно, а зад платното — каляската, която имаше едно колело по-малко, и също подскачаше, както подскачат жабчетата — с трите колелца едновременно.

Така построени, всички те стигнаха до езерото, а когато стигнаха там, случи се нещо ужасно.

Събувалката направи хоп! и скок! и изчезна в езерото. Двата чифта обувки също направиха хоп! и скок! и изчезнаха в езерото. След това Маймунката направи хоп! и скок! и изчезна в езерото. Но о, ужас! И Сламения Хуберт направи хоп! и скок! и изчезна в езерото, а Аничка Дребосъчето изчезна заедно с него. Преди това се огледа и видя първо платното, а после и каляската да правят хоп! и скок! и да изчезват във водата.

След това не видя нищо повече освен зелена вода, а само чу Росничката да пее, но като че ли също под водата. Но къде беше Росничката? Беше ли все още в ръцете й? Вече не можеше да бъде в ръцете й, защото Аничка Дребосъчето махаше около себе си с ръце, като че ли искаше да се хване за нещо, и я обхвана такъв ужас, защото я дърпаше надолу към дъното, и то така бързо, като че ли бе вързана с въже и някой я дърпаше надолу. Когато вече мислеше, че дъхът и съвсем е спрял, тя видя пред себе си едно малко прозорче и като го видя, веднага преплува през него, а щом преплува през него, прозорчето се затвори след нея и Аничка Дребосъчето заплува из една хубава зелена стаичка. Тя гледаше през зелената вода хубавата зелена стаичка и й се струваше, че се намира чак на тавана на тази стаичка. Но след това бе по-ниско, водата намаляваше, докато спадна слеем ниско и Аничка Дребосъчето изведнъж се озова на земята в една толкова красива зелена стаичка, че дори се изненада — толкова чудновата беше стаичката!

Още преди да успее да разгледа какво има в стаичката, тя чу едно слабо гласче и това гласче каза:

— Веднага запалете, лельо, за да изсъхне по-бързо водата и да стане топличко!

Кой ли проговори с такъв хубав глас?

Аничка Дребосъчето погледна нагоре и видя една красива млада дама. Ах, колко красива беше тази млада дама! И колко особена беше! Цялата беше зелена, имаше зелени дрехи, зелени коси и толкова красиви очи, че на Аничка Дребосъчето сърцето й подскочи от радост, когато погледна тези красиви очи. А когато погледна тези красиви очи, стори й се, че ги познава отнякъде, че вече ги е виждала някъде. А когато взе да си спомня къде ги е виждала тези очи, тя си спомни, че точно такива очи имаше нейната Росничка-Русалка.

След като си спомни това и толкова се учуди, Аничка се огледа да види коя ли ще е лелята на тази красива млада дама и дали наистина е запалила печката.

Колко много е учуди Аничка, когато погледна към печката и видя кой я пали. Палеше я една грозна стара дама в парцаливи дрехи. Докато я палеше, тя правеше такива гримаси, че на Аничка Дребосъчето й стана чудно защо тази стара дама прави такива гримаси. Като я наблюдаваше така, тя взе да си спомня кого и кога е виждала да прави такива гримаси и като си спомня известно време, Аничка си спомни, че такива гримаси правеше Маймунката, когато бродираше и когато я изненадаха. О, наистина тази грозна стара дама в парцаливи дрехи, която палеше печката, беше самата Маймунка! Много приличаше на нея, но това вече не беше Маймунка, а стара леля.

— Къде съм? — запита се Аничка Дребосъчето.

Като попита така, красивата млада зелена дама и каза с хубав пресладък глас:

— Вие сте при мен, дете мое, при Русалката!

— Знаех си, че сте Русалка — каза Аничка Дребосъчето.

— Откъде знаеше, малка моя?

— Защото имате такива хубави очи!

— Харесвам ли ти?

— О, много ми харесвате!

— Въпреки че съм зелена?

— Колко е хубаво, че сте зелена! Ако бяхте бяла, може би нямаше да е толкова красиво.

— Е, важното е, че ти харесвам. А моята Леля не ти ли харесва?

Аничка Дребосъчето не знаеше какво да отговори. Докато Аничка стоеше смутена, Лелята се обърна и се разсмя гръмогласно.

— Моята Леля е добра, много добра! Сигурно ще ти хареса, малка моя! — каза Русалката.

След като Лелята толкова се смееше, Аничка Дребосъчето също трябваше да се засмее и реши, че тази Леля всъщност и харесва и сигурно ще е много добра, щом като така весело се смее.

В този миг вратата на красивата зелена стая шумно се отвори и в нея се появи Сламения Хуберт. Аничка Дребосъчето неволно се усмихна, като видя как се беше подредил. Косата му падаше в очите и от нея се стичаше вода.

О, колко се изненада Сламения Хуберт, когато успя да събере косата си от очите и когато видя зелената стая, Аничка Дребосъчето, Русалката и нейната Леля. Така се изненада, че пито дума не можа да обели, та дори не можа и да се засмее. И той невъзпитано се намръщи и се мръщеше като някой сръдльо.

— Вие изглежда сте доста невъзпитан — каза му Аничка.

— Всичко, което изглежда, е сън! — отсече Сламения Хуберт.

— Не е сън!

— Кое не е сън?

— Че сме на гости у Русалката.

— Аз не съм на гости!

— Как да не сте на гости!

— Никой не ме е канил! — каза Сламения Хуберт.

— Тогава заповядай, малкият! — каза Русалката и понеже нарече Сламения Хуберт „малкият“, той отново се намръщи, но този път не толкова и не като някой сръдльо, а просто като че ли облаче премина през лицето му.

— Не искаш ли да останеш тук? Защо не седнеш в моя дом? — каза Русалката, огледа се и добави с усмивка: — Виждаш ли каква съм забравана! Карам те да седнеш, а няма на какво. Лельо, донесете ми, моля ви се, едно кресло!

Лелята отвори някаква вратичка, вмъкна се в едно килерче и взе да търси нещо с ръка. Изведнъж обаче блъсна разгневено вратата и извика.

— Какво ви е, Лельо? — попита я Русалката.

— Онази безсрамна електрическа риба бе седнала в креслото и като я докоснах, ме хвана ток! — каза Лелята и взе да прави гримаси като Маймунката.

Докато правеше гримаси като Маймунката, Сламения Хуберт намигна на Аничка Дребосъчето и взе да се криви зад гърба на Лелята. Но Аничка Дребосъчето му се намръщи и каза:

— Все пак оправете си малко косицата, за да не сте като разбойник! — и състрадателно погледна към Лелята, която си духаше пръста, по който я бе ударил тока.

— На рибата сигурно й е изгорял бушона, ще трябва да го сменим, за да имаме светлина! — каза Русалката.

Щом като чу за бушон, Сламения Хуберт веднага престана да се криви и се заинтересува какъв ли бушон има електрическата риба. Когато Русалката открехна вратата на килерчето, в което на креслото седеше рибата, Сламения Хуберт надникна вътре, но нищо не видя, защото там беше тъмно. Русалката търсеше нещо в тъмнината и докато преброи до три, вътре блесна такава силна светлина, че направо заслепи Сламения Хуберт. Той си разтри очите, а след като ги разтри, съгледа на креслото едно същество, което в първия миг взе за костенурка.

Попита Русалката дали това е костенурка и когато Русалката му отговори, че е електрическа риба, не можа да й се нагледа. Докато я гледаше, той все хвърляше и по един поглед към Русалката и вече не се мръщеше. Тя бе толкова красива и имаше толкова красиви очи! Тъй като беше толкова красива и толкова хубаво се усмихваше, Сламения Хуберт я попита дали може да вземе рибата в ръка и да я постави в нишата, която приличаше на ниша за електронни сметачни машини.

— Можеш! — каза Русалката. — След като смених бушона, от електрическата риба вече не може да те хване ток!

Сламения Хуберт улови рибата и наистина не го хвана ток и понеже не го хвана ток. Сламения Хуберт я постави първо в нишата, после на земята, а след това пак в нишата, която изглеждаше като ниша за електронни сметачни машини.

Когато я постави така, той затвори вратичката на нишата и Русалката каза, че е много умен, че всичко забелязва и че от него ще излезе нещо.

Сламения Хуберт беше доволен, че Русалката така го похвали, а и Аничка Дребосъчето се зарадва. Зарадва се, задето Сламения Хуберт вече не се мръщеше.

Сламения Хуберт наистина вече не се мръщеше. Като сложи рибата на мястото й, той взе две кресла и ги отнесе от килерчето в хубавата зелена стаичка, а като ги отнесе там, върна се за още две.

Лелята вече не си духаше пръста, но много се смееше, докато Сламения Хуберт пренасяше креслата от килерчето в зелената стая и каза, че си имат помощник. Тъй като тя каза това толкова весело, Сламения Хуберт престана да си мисли, че е грозна като Маймуна, и вече не смяташе, че й се пада да я хване ток.

— Всичко е на мястото си, освен арфата — каза Русалката и Лелята започна сама да се хока, че е голяма забравана и е забравила да сложи арфата на мястото й. Тогава открехна прозорчето, през което Аничка Дребосъчето доплува в зелената стая, и като го открехна, в зелената стая нахлу струя вода, по която доплува събувалката с двете крачета.

След това бързо затвори прозорчето и каза, че печката вече хубаво грее и че водата скоро ще изсъхне.

— Мислех, че това е събувалка, а не арфа — каза Сламения Хуберт.

— Събувалка е, но на нея може да се свири и затова я наричаме арфа — каза приветливо Русалката и добави: — Ако искаш, посвирй на нея!

Тогава Сламения Хуберт взе събувалката и почна да свири на нея. Аничка Дребосъчето се чудеше откъде знае Сламения Хуберт да свири така хубаво на събувалка. Свиреше, сякаш не валеше сняг^[2], и свиреше хубаво.

— Свирите, сякаш не вали сняг! — каза Аничка Дребосъчето.

— Че да не би да вали? — попита Сламения Хуберт и продължи да свири така хубаво.

Лелята веднага отиде до прозореца, за да види дали вали, и когато каза, че не вали, Русалката рече:

— Хубаво е, че не вали! Ще имаме гости.

„Какви гости ще имат? — помисли си Сламения Хуберт. — Какви ли гости ще имат?“

Кой ли щеше да им дойде на гости?