Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (38)

Глава тридесет и осма
в която Сламения Хуберт иска да види трите Сирени

Когато господин Антонио довърши разказа си. Сламения Хуберт каза:

— Моля всички да се върнат по местата си!

Тогава всички се върнаха на местата си и вятърът утихна. Когато вятърът утихна, се чу песен:

Да сте живи, да сте здрави вие,

мореплавци в цялата вода,

но пазете се от тази, де се крие

в мойто царство морско! Ами да!

 

Да сте живи, да сте здрави вие,

избегнете този скален път,

морските акули ще ви свият

и веднага ще ви изядат!

— Забравихте да ни кажете какво стана с трите Сирени — каза Сламения Хуберт. И добави: — Струва ми се, че чувам тяхната песен.

На Аничка Дребосъчето също й се струваше, че чува как трите Сирени пеят, а и на малките бели Негърчета така им се струваше. Тогава господин Антонио им каза:

— Сирените са в безопасност!

— Сигурно ли е това? — попита Сламения Хуберт, като че ли не вярваше, че Сирените са в безопасност.

— Искате ли да се убедите, че са в безопасност? — попита господин Антонио.

— Искаме да ги видим! — отговори Сламения Хуберт.

— Ще ги видите! — каза господин Антонио и добави: — Но ще трябва да си вържете кърпа през очите.

— Ако си вържем очите с кърпа, нищо няма да видим! — каза Сламения Хуберт.

— Ще трябва да си вържете кърпа през очите! — повтори господин Антнио.

— Защо? — попита Сламения Хуберт.

— За да не събудите Змея.

— Как бихме могли да го събудим?

— С поглед.

— Аз не го събудих с поглед — каза Аничка Дребосъчето, — въпреки че го разглеждах.

— Защото вие бяхте омагьосана — каза господин Антонио.

— А кой ме беше омагьосал? — попита Аничка.

— Аз ви омагьосах. Да не би да не сте усетила, че ви омагьосах?

— Усетих! — призна Аничка Дребосъчето.

— А сега вече не усещате ли?

— Никак!

— Дори и когато ви погледна втренчено?

— Дори и когато ме погледнете втренчено!

— Значи трябва да си завържете с кърпа очите — държеше на своето господин Антонио.

Тогава Аничка Дребосъчето си завърза очите с кърпа. След това си ги завърза Сламения Хуберт, а накрая и всички малки бели Негърчета. Когато всички бяха със завързани очи, господин Антонио им даде знак да се хванат за ръце и да тръгнат. Самият той хвана Аничка Дребосъчето за ръка и тръгна. Поведе ги.

Никой не знаеше накъде ги води господин Антонио. Само Аничка Дребосъчето се досещаше, че ги води към хубавия цирков фургон, където имаше толкова огледала и картинки, от които господин Антонио така втренчено гледаше, че на човек му ставаше чак страшно.

Там ли ги водеше?

Наистина той ги водеше там.

Сламения Хуберт си завърза така очите, че мъничко да вижда дали господин Антонио не ги води на екзекуция, или някъде другаде, където не би им харесало. Но когато с крайчеца на окото си погледна към Змея, който бе впрегнат в комедиантския фургон, той така подскочи, че Сламения Хуберт веднага престана да го гледа и повярва, че господин Антонио не ги води на екзекуция, нито пък някъде другаде, където не би нм харесало.

— Кърпи долу! Пристигнахме — каза господин Антонио и всички свалиха кърпите от очите си.

Бяха в хубавия фургон, който Аничка Дребосъчето вече познаваше.

— Тук съм като у дома си! — каза Аничка, но малко се страхуваше. Страхуваше се малко от това, че господин Антонио ще я гледа втренчено от картинките, които висяха по стените. Тогава тя погледна тайно към него и се засмя. И как нямаше да се засмее! Сега господин Антонио беше без коса и на картинките и под носа му висеше един-единствен мустак. Аничка Дребосъчето беше доволна, че няма защо да се страхува, и вече не гледаше с крайчеца на окото си.

— Не виждам никъде трите Сирени! — каза Сламения Хуберт недоверчиво.

— Ей сега ще ги видите! — каза господин Антонио и дръпна завесата, която бе в дъното на хубавия комедиантски фургон.

Когато я дръпна, пред всички се откри огромен стъклен съд, в който нещо шумеше.

— Това вече сме го виждали! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Та това е нашата стъклена елха!

— Вече ви казах веднъж, че това не е стъклена елха — поправи я Сламения Хуберт.

— Не исках да казвам стъклена елха, исках да кажа храст от вода — каза Аничка Дребосъчето.

— Може да бъде и храст от вода, обаче е фонтан — обясни й Сламения Хуберт.

— Ами този голям съд под него?

— Това е аквариум!

Беше аквариум и в него плуваха красиви рибки. Те бяха златни, розови, синкави, а някои бяха с цвета на дъгата.

— Какви хубави рибки! — каза Аничка Дребосъчето и почти долепи очи до стената на аквариума. Когато погледна от толкова близко в аквариума, тя извика от удивление — толкова бе изненадана.

— Защо извикахте от удивление? — попита я Сламения Хуберт.

— Ох, виждам три огромни риби! Но да бяха поне риби! А те са риби само от кръста надолу. От кръста нагоре са момичета!

Сламения Хуберт също погледна отблизо и каза:

— Това не са нито риби, нито момичета! Това са Сирени!

Всички малки Негърчета подсвирнаха — толкова голямо беше учудването им. Те гледаха отблизо Сирените в аквариума, които от кръста надолу бяха риби, а от кръста нагоре — момичета.

— Какви хубави зелени очи имат! Толкова искам да си поиграя с тях! — каза Аничка Дребосъчето.

— Никого не бих съветвал! — каза Сламения Хуберт.

— Защо? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото „шушу-мушу…“

Аничка Дребосъчето сложи ръка на устата на Сламения Хуберт, за да не може да доизрече това, което бе намислил — забеляза, че на господин Антонио странно му блеснаха очите, когато Сламения Хуберт се опита да каже това, което бе намислил. Съжаляваше, че не може да си поиграе със Сирените. Тя попита:

— А няма ли поне да ни изпеят нещо?

Господин Антонио почука с пръчицата си по аквариума И каза:

— Изпейте гамата!

Сирените запяха. Пееха като малки момиченца — толкова кокореха очи, докато пееха. А какво пееха? Ето какво пееха:

„До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до,

до, си, ла, сол, фа, ми, ре, до!“

Когато пееха „фа“, те винаги отваряха до крайност уста и някоя от малките рибки се гмурваше вътре, а щом се гмурнеше вътре, те веднага я глътнаха.

— Какви ужасни певици! Не искам да ги виждам повече! — каза Аничка Дребосъчето.

— Защо да са ужасни? — попита Сламения Хуберт.

— Защото на „фа“ винаги глътват по една рибка — каза натъжено Аничка Дребосъчето.

— На мен ми харесват! — каза Сламения Хуберт.

— Харесва ли ви, че на „фа“ гълтат по една рибка?

— Харесва ми, че първо пеят:

„До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до,

до, си, ла, сол, фа, ми, ре, до!“

— А защо ви харесва?

— Защото и аз обичам да чета първо отляво-надясно, а после отдясно-наляво. Не си ли спомняте думата, която бях написал първо отляво-надясно, а после отдясно-наляво?

— Когато сте загубили сламената си шапка ли?

— Вече ви казах да не ми споменавате за сламената шапка!

— Исках да знам дали ме питате за думата… — Аничка се замисли и не довърши думите си. — Е, коя беше думата, кажете!

— Думата беше…

Аничка се опитваше да си спомни как звучеше думата, която Сламения Хуберт си беше написал в тетрадката първо отляво-надясно, а после отдясно-наляво, но не можеше да си спомни.

— Не мога да си я спомня! — каза Аничка.

— Знаех си аз!

— Откъде си знаехте?

— Знаех си, че сте забравана!

— А вие помните ли думата?

— Не я помня!

— Значи и вие сте забраван!

— А, не!

— Тогава защо не си я спомняте?

— Защото сме „там“.

— Наистина сме „там“. Затова не си спомням думата, а не от забраванство. Аз не съм забравана! — оправдаваше се Аничка Дребосъчето.

— И все пак сте забравана!

— Защо?

— Защото забравихте, че сме „там“!

— Не съм забравила! Само бях позабравила.

Но Сламения Хуберт не слушаше повече Аничка Дребосъчето. Той изведнъж се плесна по челото и отчаяно извика:

— Ах, сламената ми шапка! Поне да я имах „там“!

Когато извика така отчаяно, Сирените престанаха да пеят гамата и весело започнаха да се смеят.

— Защо се смеете? — извика им Сламения Хуберт.

Сирените отново се засмяха.

— Внимавайте да не ви направя дълъг нос! — каза Сламения Хуберт разгневен, но не им направи дълъг нос. Тъкмо искаше да го направи, когато една от Сирените се спусна надолу, чак до дъното на аквариума и измъкна от водораслите едно нещо, което накара Сламения Хуберт да се разтрепери.

Какво измъкна Сирената от водораслите?

Тя измъкна сламената шапка на Сламения Хуберт, а той извика:

— Я вижте! Та това е моята сламена шапка!

Наистина беше неговата сламена шапка. Но едва поизмъкнала я малко, Сирената веднага я скри отново под водораслите, като си умираше от смях.

— Върнете ми сламената шапка! — каза почти през сълзи Сламения Хуберт, но Сирената все показваше, че няма и няма да му я върне, при което така се смееше, че зъбките и лъщяха. От всичко това Сламения Хуберт за малко не се разплака.

— Тези Сирени от самото начало не ми харесаха! — каза Аничка Дребосъчето.

— Нали искахте да си играете с тях?

— Още когато глътнаха първата рибка и си развалих мнението за тях! — каза Аничка Дребосъчето.

— Те обаче ще ми върнат шапката! — каза заплашително Сламения Хуберт.

— Изглежда, че няма да ви я върнат — каза му Аничка.

— Ще се гмурна и ще си я взема! — каза решително Сламения Хуберт.

— Нима можете да се гмурнете?

— Не мога! — призна си Сламения Хуберт.

— И аз не мога да се гмуркам — каза Аничка Дребосъчето.

— Аз мога да се гмуркам! — извика Най-малкия брат.

— Вие да не сте Зулушаран? — попита го Сламения Хуберт.

— Ако бях Зулушаран, ших да мога да живея непрекъснато във водата. Тъй като не съм Зулушаран, не мога непрекъснато да живея във водата, но мога да се гмуркам! — каза Най-малкия брат.

— По-добре не се гмуркайте! — каза Аничка Дребосъчето.

— Защо?

— Защото предпазливостта никога не е излишна!

— Няма и защо да бъде излишна — каза Най-малкия брат и добави: — Въпреки че предпазливостта никога не е излишна, ще се гмурна и ще извадя сламената шапка.

И така Най-малкия брат се гмурна. Но когато се гмурна, се случи нещо ужасно! След като поплува известно време бавно, той изведнъж започна да плува толкова бързо, че не се виждаше къде са му ръцете, къде са му краката и къде му е главата. И както плуваше така бързо, той все повече и повече се променяше, докато се промени в малка бяла рибка.

— Беда! — извика Аничка и се разплака.

— Беда! — извикаха всички малки бели Негърчета. — Изгубихме Най-малкия брат!

Всички плачеха.

Когато се наплакаха, По-малките братя казаха, че ще извадят своя Най-малък брат и ще го освободят. Щом като казаха това, всички се гмурнаха и заплуваха. Но когато се гмурнаха, се случи нещо ужасно! Отначало те плуваха бавно, след това по-бързо, а когато заплуваха така бързо, че не се виждаше къде са им главите, къде са им ръцете и къде са им краката, те взеха да се променят и толкова дълго се променяха, докато се промениха на малки бели рибки.

Когато По-малките братя се превърнаха в малки бели рибки, Аничка Дребосъчето започна да ридае, като оплакваше загубата на Най-малкия брат и на По-малките братя, колко са били добри и как сега са бели рибки.

— Каква беда, каква беда! — извика Най-големия брат. — Изгубих всичките си братя и Сирените ще ми ги изядат!

И наистина Сирените отново запяха:

„До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до,

до, си, ла, сол, фа, ми, ре, до!“

като при всяко „фа“ глътваха по една рибка.

Аничка Дребосъчето каза, че не може да гледа тази жестокост и закри с ръка очите си — толкова й беше мъчно и толкова много плачеше. Сламения Хуберт също си закри очите с ръка, но не заплака, а само въздъхна няколко пъти. Изведнъж той отдръпна ръка от очите си и извика:

— Поне вие останете при нас!

Аничка погледна през сълзи на кого вика Сламения Хуберт и видя нещо страхотно.

Най-стария брат, който не можеше да гледа повече как Сирените гълтат малките бели рибки, се гмурна и заплува. Когато започна ла плува все по-бързо и по-бързо, той взе да се променя, докато и той се промени в бяла рибка.

— Уви, загубихме всички бели братя! — занарежда Аничка Дребосъчето и като занарежда така, и Сламения Хуберт занарежда с нея и те дълго плакаха. Докато така дълго плачеха, Сирените гълтаха рибка след рибка и беше просто ужасно.

Когато Сламения Хуберт се наплака и видя как трите Сирени гълтат една по една рибките, той удари с такава сила по стъкления аквариум, че направи дупка в стената му.

Толкова беше отчаян и ядосан на Сирените. Когато Сирените забелязаха, че водата от аквариума изтича, те започнаха така бързо да пеят

„До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до,

до, си, ла, сол, фа, ми, ре, до!“

че гълтаха по три пъти повече бели рибки, отколкото преди това. Така белите рибки намаляваха все повече и повече, докато всички изчезнаха.

Когато всички рибки изчезнаха, една от Сирените се гмурна чак до дъното, хвана сламената шапка и я разкъса на парчета, сякаш беше хартия.

— Не си мислете, че ми е мъчно за сламената шапка! — извика Сламения Хуберт на Сирените и прибави: — Мъчно ми е за нашите бели братя! А когато в аквариума не остане и капка вода, тогава ще видите как ще ви се прииска да ни ги върнете, ако това е възможно.

След това Сламения Хуберт се умълча и дълго седя с глава, подпряна в длани. Докато седеше така, той само от време на време чуваше риданията на Аничка, а между тях един особен шум и един особен шепот и това страшно го ядосваше.

Понеже толкова го ядосваше, той извика:

— Винаги съм знаел, че всяко шушу-мушу е дяволска работа!

Щом като каза това, Аничка Дребосъчето престана да ридае и каза:

— Наистина всяко шушу-мушу е дяволска работа! — а когато и тя го каза, зад тях се чу някакво хленчене. Като че ли някой се опитваше да се изсмее, но не успяваше. Кой хленчеше така?

Така изхленчи плешивият господин Антонио, за когото Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето в скръбта си бяха съвсем забравили. Той всъщност бе виновен за всичко, понеже насъска жестоките Сирени срещу малките им бели братя и изобщо нямаше добри намерения.

Когато плешивият господин Антонио изхленчи, Сламения Хуберт забеляза, че на голото му теме се бяха появили две рогчета, а главата му се беше издължила. Господин Антонио още веднъж се опита да изхленчи и каза с един странен глас:

— Не повтаряйте повече това заклинание!

— Всяко шушу-мушу е дяволска работа! — извика Сламения Хуберт колкото му глас държи. А след това извика за втори, за трети, за пети, за шести и за осми път. При всяко извикване ротата на господин Антонио се уголемяваха и брадата му се удължи така, че повече не можеше да хленчи, а само блееше.

— О, я виж ти, значи това бил дяволът! — каза Сламения Хуберт, а когато изрече за тринайсети път, че всяко шушу-мушу е дяволска работа, господин Антонио се превърна в черен Козел.

Щом господин Антонио се превърна в черен Козел, той взе да подскача, да блее и да се нахвърля ту на Сламения Хуберт, ту на Аничка Дребосъчето. Сламения Хуберт отстъпваше пред него, но колкото повече отстъпваше, толкова повече черният Козел се нахвърляше върху него.

Аничка Дребосъчето обаче не се предаде. Вдигна от запята черната пръчица, заплаши с нея черния Козел и каза:

— Тебе май те познавам, немирнико! Като две капки вода си приличате с нашия черен Козел, дето го карам на паша заедно с овцете и козичките. Внимавай!

Като му се сопна така, черният Козел престана да се нахвърля и се умълча. А докато мълчеше, Аничка Дребосъчето не му обръщаше внимание и отново си спомни за всички малки бели Негърчета. Горките, превърнаха се в бели рибки и потънаха в ненаситните устни на трите Сирени.

Като си спомни за всички бели Негърчета, Аничка Дребосъчето много се учуди и каза на Сламения Хуберт:

— Я погледнете тези трите! Като че ли са заспали.

Цялата вода от аквариума беше изтекла. На дъното му, където бяха водораслите, лежаха една до друга трите Сирени с обърнати нагоре кореми, сякаш спяха. В този миг слънцето докосна с лъчите си стъкления съд, наричан от Сламения Хуберт аквариум, и той красиво засия.

— Я вижте, водният храст вече не шепти! — каза Аничка Дребосъчето.

— След като водата е изтекла от аквариума, фонтанът не може да шуми! — отговори й Сламения Хуберт.

— И как хубаво блести съдът! — отбеляза Аничка.

Сламения Хуберт се наведе за парчето стъкло, което бе паднало на земята, като удари с юмрук по аквариума и го счупи.

Когато взе в ръце парчето стъкло, то взе да се топи като парче лед.

— Това не е стъкло, а лед! — каза Сламения Хуберт и взе да духа по стъклото.

Колкото повече духаше по стъклото, толкова повече то се разтапяше, докато накрая от него остана малко, ама съвсем мъничко парченце, което съвсем се стопи, когато Аничка Дребосъчето го взе за малко в ръце и духна по него.

— След като парчето бе лед, а не стъкло, значи целият аквариум е бил от лед, а не от стъкло! — каза Сламения Хуберт.

И той беше прав. Целият съд, до който се докосваше слънцето, така че той блестеше с цветовете на дъгата, беше от лед. Колкото повече се докосваше слънцето до него, толкова повече блестеше той. Така както си блестеше обаче, съдът започна да се топи. Топеше се като висулка и по него течеше вода.

— Виждате ли, Сирени, вече няма да има къде да плувате — каза Аничка Дребосъчето, докато съдът все повече и повече се топеше, сякаш бе леден, а не стъклен.

Козелът мълчеше, а съдът се топеше.

— Мъчно ли ти е, че съдът се разтапя? — каза Аничка Дребосъчето на черния Козел и добави: — По-скоро трябва да ти е мъчно за горките малки бели Негърчета.

Черният Козел заподскача и заблиза водата, която изтичаше от аквариума, като че ли умираше от жажда.

А Сирените спяха. Техният стъклен съд изчезваше под слънчевите лъчи и се втечняваше. Беше станал толкова нисък, че Сламения Хуберт може би щеше да докосне с ръка Сирените, ако се повдигнеше на пръсти. След това той стана още по-нисък и по-нисък, докато се разтопи съвсем.

Когато се разтопи съвсем, трите Сирени лежаха върху няколко водорасли, а под главите им се търкаляха парчета от разкъсаната сламена шапка. Те спяха дълбоко и даже не личеше дали дишат, или не. Слънцето се докосваше до тях и толкова силно печеше, че Аничка Дребосъчето се страхуваше, да не би трите Сирени да получат слънчев удар.

— Нека получат слънчев удар, щом като бяха толкова жестоки! — каза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето не искаше Сирените да получат слънчев удар, въпреки че бяха толкова жестоки. Тя вдигна от земята черната кърпичка и покри е нея Сирените.

— Виждате ли? Пак сме сами — каза Сламения Хуберт и наведе глава.

— Почти сами — отговори му Аничка Дребосъчето.

— Как така почти сами?

— Все още имаме нашия Голям приятел и черния Заек — отговори му Аничка Дребосъчето.

— Но къде са те?

— Ще ги потърсим — каза Аничка.

Те затвориха вратата на цирковия фургон, за да не им избяга черният Козел, завързаха си очите с кърпа, за да не събудят Змея и тръгнаха да търсят своя Голям приятел и черния Заек.

Какво беше обаче учудването нм, когато изведнъж се озоваха пред голямата палатка, която отдалече приличаше на облак и на още много други неща! Палатката беше изпокъсана и вече не бе опъната, а лежеше на земята като разкъсано платно.

— Кой е разкъсал тази красива палатка? — попита Аничка Дребосъчето.

— Вятърът! — отговори й Сламения Хуберт.

— То трябва да е било цяла вихрушка, за да разкъса такава огромна палатка!

— И то каква вихрушка! Та нали никой не беше на мястото си, как няма да се извие вихрушка! Да не би малките бели Негърчета да са по местата си?

— Като ги изпогълтаха Сирените, как ще са по местата си! — каза Аничка Дребосъчето.

— А господин Антонио на мястото ли си е?

— Как ще е на мястото си, след като се превърна в черен Козел?

— А черният Заек на мястото ли си е?

— Не го виждам наоколо — каза Аничка Дребосъчето. — Затова не мога да кажа дали е на мястото си, или не.

Тогава те започнаха да викат Заека и да гледат под разкъсаното платно дали не се е скрил там някъде. Викаха го, пляскаха с ръце, но никъде не се виждаше никакъв Заек.

Аничка Дребосъчето плесна три пъти с ръце и извика:

— Покажи се, мой мъничък! Ще ти увия венче от четирилистни детелини и пак ще бъдеш Най-височайши господар!

Ала черният Заек не се показваше, както и да викаха и каквото и да му обещаваха.

— Да тръгнем тогава да търсим нашия Най-голям приятел! — каза Сламения Хуберт.

Но и техният Голям приятел не бе на мястото си. Там, където бе лежал, тревата бе измачкана, но самият им Голям приятел го нямаше.

— Къде ли е отишъл? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ще се разбере! — каза Сламения Хуберт.

— Как ще се разбере?

— Сам ще разбера!

— Как?

— По следите, които е оставил нашият Голям приятел.

И Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт се заеха да търсят дали по земята няма следи, които да им посочат накъде бе тръгнал техният Голям приятел. И те ги намериха. Когато ги намериха, Аничка Дребосъчето каза, че трябва да потърсят дали и черният Заек не бе оставил някакви следи по земята. Но следи от черния Заек не се намериха.

— Може би ис е оставил следи! — каза Аничка Дребосъчето.

— Как може да не остави?

— Може би седи на гърба на нашия Голям приятел и си се вози — каза Аничка Дребосъчето.

— А имаше ли коронка от четирилистни детелини?

— Нямаше!

— Разбира се, че нямаше!

— И аз мисля, че нямаше. Ами ако е имал, а ние не сме забелязали?

— Не може да е имал!

— Защо да не може? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ако беше имал, нямаше да се остави на господин Антонио да го превърне в черна кърпа — каза Сламения Хуберт.

— Нима се е превръщал в черна кърпа?

Сламения Хуберт разказа на Аничка Дребосъчето как господин Антонио превръщал черния Заек в черна кърпа и после отново в черен Заек. След като й обясни добре всичко Аничка Дребосъчето подсвирна, както си подсвиркваха малките Негърчета, станали после малки бели Негърчета. Слад като си подсвирна така, тя каза на Сламения Хуберт:

— Знам къде е нашият черен Заек!

— Къде е? — попита Сламения Хуберт.

— Завих с него трите Сирени, за да не получат слънчев удар. Нали ги покрих с черна кърпа?

— Наистина господин Антонио сложи черния Заек в джоба си! — каза Сламения Хуберт. — Може би Заекът е превърнат в кърпа!

— Значи не сме изгубили нашия черен Заек! — каза Аничка Дребосъчето и плесна с ръце от радост.

— На ваше място не бих се радвал толкова! — каза Сламения Хуберт и обяви: — Имаме само една черна кърпа, а не черен Заек. Черна кърпа е едно, а черен Заек — друго!

— Дори когато черната кърпа е превърната в черен Заек ли? — попита Аничка.

— Дори и тогава — отговори Сламения Хуберт.

— Черната кърпа е едно, а черният Заек — друго! — каза Аничка Дребосъчето. — Но все пак е почти едно и също. Защото щом като черният Заек е превърнат в черна кърпа и ние я имаме, значи на нашия Заек нищо не може да му се случи?

— Но къде е черната кърпа?

— Покрих с нея трите Сирени.

— Ами ако са я разкъсали? — каза Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето много се изплаши, като си представи, че трите Сирени може би са разкъсали черната кърпа. И понеже толкова много се изплаши, тя предложи на Сламения Хуберт да отидат веднага да проверят дали черната кърпа е на мястото си.

Те отново си превързаха очите с кърпа, за да не събудят Змея, и се върнаха при комедиантския фургон.

Там цареше ужасна бъркотия! Черния Козел беснееше и чупеше всичко, което му попадне. Беше изпочупил всички хубави картинки, на които преди бе изобразен къдравият, а сега плешивият господин Антонио. Изобщо бе изпотрошил всичко възможно.

Аничка Дребосъчето заплаши Козела с една пръчка и той се умири. Как нямаше да се умири! Та нали той бе досущ като черния Козел, когото Аничка Дребосъчето караше на паша заедно с овцете и козите.

След като Аничка Дребосъчето усмири Козела, тя отиде да провери дали черната кърпа е на мястото си. Тя беше на мястото си.

Аничка плесна с ръце от радост и каза:

— Все пак намерихме нашия черен Заек, въпреки че е като черна кърпа! Важното е, че нищо лошо не може да му се случи.

Тъй като слънцето вече не печеше така и тъй като Аничка Дребосъчето не се боеше повече, че Сирените могат да получат слънчев удар, тя внимателно хвана кърпата с ръка и я повдигна. Какво беше обаче учудването й, когато я повдигна! Трите Сирени, които лежаха една до друга, бяха много странни, едни такива изсъхнали, сякаш бяха от дърво.

— Колко са странни сега трите Сирени! Едни такива изсъхнали, сякаш са от дърво! — каза Аничка Дребосъчето и много се учуди.

— Та те са наистина от дърво! — каза Сламения Хуберт, след като се наведе към тях и ги разгледа отблизо.

— Но преди бяха като живи!

— Когато живееха във водата бяха като живи. Сега обаче са дървени — каза Сламения Хуберт и добави: — Вземете ги в ръце и ще се убедите, че са от дърво. Умея да различа кое е от дърво и кое не!

Отначало Аничка Дребосъчето не знаеше дали да ги вземе в ръце или не — толкова беше изненадана и учудена. Но след това каза, че сега те са все пак дървени и взе една в ръце, като че ли беше кукла.

— Колко е лека! — каза Аничка Дребосъчето и поиска да поноси Сирената като кукла. Но когато реши да я поноси като кукла, тя извика от удивление — толкова се учуди от това, което видя.

Забеляза, че цялата Сирена бе сякаш проядена на малки дупчици, а от тези малки дупчици, излизаха малки бели Мравчици. А пък малките бели Мравчици бяха толкова много, че на Аничка Дребосъчето чак сърцето й се разтуптя. Тя каза:

— Виждате ли тези малки бели Мравчици? Откъде ли се взеха тук тези малки бели Мравчици?

Сламения Хуберт видя малките бели Мравчици и също се чудеше откъде се бяха появили толкова малки бели Мравчици. Тогава той взе в ръце втората Сирена, сякаш бе кукла, и видя, че и тя бе цялата на дупчици, от които излизаха малки бели Мравчици. Третата също. И от нея излизаха през малките дупчици малки бели Мравчици.

Както гледаха малките бели Мравчици, Сламения Хуберт каза:

— Всички са еднакво големи, виждате ли?

Аничка Дребосъчето погледна и видя, че наистина всички бяха еднакво големи. Но когато погледа още малко и по-внимателно, тя забеляза, че всички са еднакво големи с изключение на две малки бели Мравчиии. Едната бе по-малка, много по-малка от останалите, които бяха еднакво големи, а другата беше по-голяма, много по-голяма.

— Та това са нашите малки бели Негърчета! — извика Аничка Дребосъчето и така се зарадва, че заподскача и запляска с ръце — толкова голяма бе радостта й.

— Наистина това са нашите малки бели Негърчета! — каза Сламения Хуберт и толкова се зарадва, че извика: — Добре дошли, наши малки бели Негърчета! Ваш Сламен Хуберт.

Когато извика това, малките бели Мравчици се строиха в две редици с най-големия и най-малкия отпред и стройно замаршируваха по черната кърпа, като че ли искаха да благодарят на Сламения Хуберт за поздрава.

— Това са те! Сигурно са те! — каза Сламения Хуберт и добави: — Ако не бяха те, нямаше така хубаво да маршируват. Виждате ли колко хубаво са се строили в две редици върху черната кърпа?

И тъй като Аничка Дребосъчето беше много доволна, че това са те, извика:

— Добре дошли, наши малки бели Мравчици! Ваша Аничка.

Когато Аничка Дребосъчето така хубаво приветства малките бели Мравчици, те веднага спряха и застанаха мирно, за да поблагодарят на Аничка Дребосъчето за поздрава.

— Значи имаме и Заека, и нашите малки бели Негърчета! — каза Аничка Дребосъчето и понеже малките бели Мравчици си легнаха на черната кърпа, Аничка си помисли, че ще бъде най-добре, ако ги завърже в нея. Тогава тя добре ги завърза в черната кърпа и след като ги завърза така добре, че на възела да има две хубави рогца, рогцата се размърдаха, сякаш техният черен Заек размахваше уши.

— Видяхте ли? Нашият черен Заек размаха уши — каза Аничка Дребосъчето, като се радваше, че отново имат и малките бели Негърчета, и черния Заек.

Докато Аничка Дребосъчето се радваше и докато и Сламения Хуберт се радваше заедно с нея, черният Козел блееше, но вече не сърдито, а жално, като че ли иска да иде на паша.

— Престани да блееш! — каза Аничка Дребосъчето. — Не се ли насърди вече?

Когато Козелът отново заблея, обаче жално, Аничка Дребосъчето каза:

— Та ние няма да те оставим тук! — след това попита Сламения Хуберт: — Или да го оставим тук?

Сламения Хуберт спомена, че ще е по-добре да го оставят тук, след като им бе създал толкова неприятности.

Аничка Дребосъчето му каза:

— Ако не беше досущ като оня Козел, който водех на паша, щяхме да го оставим тук, но тъй като е досущ като него, ще го вземем с нас.

— Как ще го вземем с нас? На синджир ли ще го вържем? — попита Сламения Хуберт.

— О, не! — отговори Аничка Дребосъчето. — Просто ще го вземем със себе си, без да го връзваме с нищо.

— Може да ни избяга — каза Сламения Хуберт.

— Няма! Щом оня, с който си приличат като две капки вода, не избяга, и този няма да избяга.

— Нима никога не сте водили на синджир онзи, с който си приличат като две капки вода? — попита Сламения Хуберт.

— Никога! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Как можех да водя на синджир цяло стадо овце и козички, след като ги карах на паша?

— А какво има на пашата? — попита Сламения Хуберт.

— Ама вие не знаете какво има на пашата? — учуди се Аничка Дребосъчето.

— Никога не съм бил на паша и затова не знам какво има там.

— А искате ли да узнаете?

— Как да не искам! — каза Сламения Хуберт и седна на пода в комедиантския фургон.

— Тогава ще ви кажа какво има на пашата — каза Аничка Дребосъчето и седна до Сламения Хуберт.

Дори и черния Козел престана да блее, легна кротко в ъгъла, сякаш и той искаше да слуша. Кърпата размърда рогца, както Заека мърда уши, малките бели Мравчици си седяха на една купчинка, а Аничка Дребосъчето взе да разказва какво има на пашата.