Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (15)

Глава петнадесета
в която се появява чудноватият пазач на входа

Бягаха, сякаш бяха в трамвай. Но както бягаха, те изведнъж спряха. След това пак побягнаха.

— Защо спряхте? — попита Сламения Хуберт.

— Не съм спирала — каза Аничка Дребосъчето. — Ами вие? Вие не се ли спряхте?

— И през ум не ми е минавало! Не съм спирал. Обувките ми се спряха.

— И на мене ми се спряха обувките.

— Колко дълго се чака тук! — оплака се Сламения Хуберт. — Това е сигурно някоя възлова спирка.

Но ето че те пак побягнаха.

Взеха един завой, след това бягаха по равно, после по стълби, а след това отново взеха един завой. На края на завоя имаше една голяма врата. Тя беше наистина една голяма врата.

— Тунел! — извика Сламения Хуберт. Помисли си, че идва тунел. Тунел обаче не дойде. Пред голямата врата изглежда имаше спирка. Аничка Дребосъчето изведнъж беше спряла, а Сламения Хуберт също беше спрял изведнъж.

В този миг голямата врата се отвори и от нея излезе един висок човек. Хем беше човек, хем не беше. Е, беше човек, обаче имаше рачешки щипки, вместо ръце.

Той каза:

— Пригответе си входните билети! Ще ги прещипем.

— Вие имате ли входен билет? — попита Сламения Хуберт.

— Какво е това входен билет?

— Билет, с който се влиза през входа.

— Но къде ще влезем?

— Не се ли досещате?

— Не, не се досещам.

— И аз не се досещам.

— Пригответе си входните билети! — каза отново високият човек с рачешките щипки.

— Ще се върнем да си ги вземем — каза Сламения Хуберт.

— Никой не може да се връща! — каза му чудноватият мъж.

След това отново извика:

— Моля пригответе си входните билети за зоологическата градина!

Сламения Хуберт затърси из джобовете си и не намери билет, а само една носна кърпа.

— Не задържайте движението, а ми дайте входния билет! — каза този ужа̀сен човек.

Сламения Хуберт му подаде носната си кърпа. Мъжът я проби с щипките.

— За един или за двама? — попита той.

— За двама — отговори Сламения Хуберт.

Тогава мъжът продупчи още веднъж носната кърпа с рачешките щипки и пусна Сламения Хуберт да влезе. Също така пусна и Аничка Дребосъчето.

Сламения Хуберт беше доволен, че този ужасен човек го пусна, и затова си каза:

„Бръмбар лази. Виж го хубостника,

лази той по трепетлика,

лази, лази той без стон,

сигур търси си подслон.

 

Цялата осика се люлее.

Казва, аз за себе си милея.

«Кой си ти — тя пита оня, —

рицарю в кафява броня?»

 

«Аз ли? Рицар бръмбар от Дъба.»

«Ама здрав ти е гърба!»

«Нали ида от турнира,

я налей ми чаша бира!»

 

Спадна на осиката гласа:

«Май че не живееш ти в леса?»

«Как в леса да не живея?

Ето замъка ми де е!»

 

«Всеки може тъй да каже,

но разбойник ще го смаже.

Я махни се от леса!

Ей сега ще те стреса!»

 

Трепетликата трепери,

в миг листата си разпери,

бръмбарът и той със нея,

после вятър го отвея.“

— Върнете се! — извика човекът с рачешките щипки.

— Кой, аз ли? — попита Сламения Хуберт и престана да пее.

— Да, вие!

— И аз ли? — попита Аничка Дребосъчето.

— Вие не! — каза човекът с рачешките щипки.

— Защо трябва да се връщам? — попита Сламения Хуберт.

— Защото пеехте.

— Да не би да не може да се пее? Никъде не видях надпис, че пеенето е забранено.

— Пеенето не е забранено.

— Тогава защо трябва да се върна?

— Защото пеехте срещу вятъра.

— Не знаех, че е забранено да се пее срещу вятъра — защитаваше се Сламения Хуберт.

— Не казвам, че е забранено. Казах само, че пеехте срещу вятъра.

— Щом като не е забранено, няма нужда да се връщам.

— Нужда няма, но ще се върнете!

— Въпреки че не е забранено, така ли?

— То не е забранено, ама не се препоръчва.

— А защо не се препоръчва?

— Защото от такова пеене боли гърло. Я кажете „аааа“!

— Защо трябва да казвам „аааа“?

— За да мога да ви отрежа сливиците — каза човекът с рачешките щипки и затрака с тях.

— Излишно е. Вече ми ги отрязаха.

— В такъв случай можете да продължите.

И Сламеният Хуберт продължи.

— Върнете се още веднъж! — извика високият човек.

— Аз ли? — попита Сламения Хуберт.

— Аз ли? — попита и Аничка Дребосъчето, боязливо мислейки, че мъжът с щипките ще поиска да й извади сливиците.

— И двамата!

— Защо?

— Забравих да ви изключа тока.

— Не искам да ми изключвате тока! — дърпаше се Сламения Хуберт.

— Тогава нищо няма да видите!

— Защо да не видя нищо?

— Защото непрекъснато ще бягате и непрекъснато ще спирате.

— На мен ми изключете тока! — каза Аничка Дребосъчето. — Не искам непрекъснато да бягам и непрекъснато да спирам. Искам всичко да видя.

Тъй като Аничка Дребосъчето искаше всичко да види, човекът с рачешките щипки й изключи тока. Той направи това, като преряза с шипките печата, който беше на подметката на обувката до колене, която Аничка Дребосъчето носеше на десния си крак.

И тъй като това беше толкова просто — едно щрак-щрак, а пък и Аничка Дребосъчето изобщо не я заболя. Сламения Хуберт поиска от мъжа с рачешките щипки също да му изключи тока. Той направи това, като преряза с щипките печата, който беше на подметката на обувката до колене, която Сламения Хуберт носеше на левия си крак.