Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (36)

Глава тридесет и шеста
в която Сламения Хуберт става палячо

Когато Аничка Дребосъчето се появи на гърба на красивия кон в големия кръг на палатката, където седяха Сламения Хуберт и всички малки Негърчета, това бе толкова неочаквано, че Сламения Хуберт каза „ах“ и всичките малки Негърчета казаха „ах“ — толкова неочаквано беше всичко това!

Всичко това беше неочаквано!

— Очаквахте ли това? — попита Най-малкия брат.

— Не го очаквах! — сговори Сламения Хуберт и много се чудеше, че Аничка Дребосъчето може толкова хубаво да язди.

Как хубаво яздеше Аничка! Как хубаво Аничка Дребосъчето яздеше този кон!

Отначало го яздеше така, като че ли седеше на маса, а той препускаше. И докато конят препускаше, Аничка подскачаше по него като на пружина и всички се страхуваха за нея. Поне да не подскачаше така! Поне да не подскачаше така като на пружина!

Докато Аничка подскачаше като на пружина и Сламения Хуберт подскачаше на пейката си като на пружина, а малките бели Негърчета също — толкова се бояха всички за Аничка Дребосъчето.

В този миг на средата на големия кръг, по който Аничка Дребосъчето яздеше коня, застана господин Антонио с огромен камшик в ръце. Както го държеше, той така втренчено гледаше Аничка Дребосъчето, като че ли й беше ядосан и като че ли искаше да я перне с камшика.

— Не ви ли се струва, че му се иска да я перне с камшика? — попита Сламения Хуберт.

— Струва ми се, че му се иска да я перне с този огромен камшик — отговори Най-малкия брат.

— Не бих го съветвал! — каза Сламения Хуберт и добави: — Веднага ще му обявя дуел!

— Защо веднага? Засега все още не я е пернал — каза Най-малкия брат.

— Веднага щом я перне! — каза Сламения Хуберт.

Господин Антонио замахна с камшика, но не перна Аничка Дребосъчето. Не перна дори и коня. Перна ей тъй, из въздуха, колкото да изплющи. А когато изплющя, всички се учудиха и как нямаше да се учудят?

Учудиха се, защото Аничка Дребосъчето подскочи и остана права на гърба на този красив кон, а той препускаше, сякаш Аничка не стоеше права върху него, а беше седнала като на маса.

И както Аничка Дребосъчето стоеше права на гърба на коня, а той препускаше, на По-малките братя изведнъж толкова много им хареса, че те изръкопляскаха. Когато По-малките братя изръкопляскаха, изръкопляскаха също и Най-големия и Най-малкия брат. Само Сламения Хуберт не изръкопляска — толкова много се страхуваше за Аничка Дребосъчето.

Но когато Аничка Дребосъчето взе да се кланя, за да поблагодари за ръкопляскането и взе да описва полукръгове с ръце, сякаш имаше мустаци и ги теглеше, тогава вече и Сламения Хуберт изръкопляска. Толкова хубаво се покланяше Аничка, като че ли хич и не се страхуваше за себе си.

— Знаех си аз, че не е на мястото си! — каза Сламения Хуберт на Най-големия брат, като си мислеше, че Аничка Дребосъчето не си е на мястото.

— А на чие място е? — попита Най-големия брат.

— На мястото на черния Заек! — отговори Сламения Хуберт и добави: — Така е, когато човек не си наплюнчи пръста. Тогава е много лесно ла си сбъркаш мястото. На гърба на коня трябваше да бъде Заека!

— Но ако беше на своето място, то трябваше да бъде там, където беше Заека, и да се превърне в кърпа.

— Никого не бих съветвал! — каза Сламения Хуберт.

— Нима черният Заек не се превърна в черна кърпа? — каза Най-големия брат.

— И да се е превърнал, и да не се е превърнал, Аничка Дребосъчето в нищо няма да се превръща — сърдито каза Сламения Хуберт.

— Откъде знаете, че няма да се превърне в нищо? — попита Най-големия брат.

— Няма да позволя! — каза Сламения Хуберт.

— Как няма да позволите?

— Така! — каза Сламения Хуберт и извика: — Наплюнчете си пръста!

Аничка Дребосъчето стоеше права на коня и още се покланяше. Когато Сламения Хуберт й извика да си наплюнчи пръста, тя го наплюнчи, но залитна и изгуби равновесие.

Когато Аничка залитна и изгуби равновесие, Сламения Хуберт скочи от пейката, преметна се и седна целият разперен сред кръга, в който стоеше Аничка Дребосъчето на гърба на препускащия кон и губеше равновесие. Когато съвсем изгуби равновесие, тя падна цялата разперена в ръцете на Сламения Хуберт, който седеше целият разперен в този утъпкан кръг, където препускаше конят, но вече без Аничка Дребосъчето.

Като попрепуска така още малко без Аничка, конят се отегчи и избяга някъде надолу по стъпалата.

— Ударихте ли се в ръцете ми? — попита Сламения Хуберт, когато Аничка Дребосъчето падна в ръцете му.

— Никак даже не се ударих — каза Аничка Дребосъчето и попита: — Защо искахте да си наплюнча пръста?

— Защото не си бяхте на мястото! — отговори Сламения Хуберт.

— А сега на мястото ли съм си? — попита Аничка.

Още преди Сламения Хуберт да може да й отговори той забеляза, че господин Антонио гледа втренчено Аничка Дребосъчето и тъй като му беше противен, задето за щяло и не щяло гледаше така втренчено Аничка, Сламения Хуберт наду бузи и удари по тях с ръце, като че ли изпращаше на господин Антонио някакво зло съобщение.

Но както си бе надул бузите и удари с ръце по тях като че ли изпращаше някакво зло съобщение на господин Антонио, той замахна с огромния си камшик и хвърли на Сламения Хуберт една островърха шапка със звънче, като му каза:

— Хей, палячо!

Когато Аничка Дребосъчето чу как господин Антонио каза на Сламения Хуберт „Хей, палячо!“, тя пребледня, толкова се натъжи и опечали. Тя гледаше с крайчеца на окото си какво ще каже Сламения Хуберт.

Сламения Хуберт скочи, сложи си островърхата шапка със звънчето, преметна се и се засмя до ушите. Когато се засмя до ушите, всички малки бели Негърчета също се засмяха до ушите и заръкопляскаха — толкова им хареса.

Когато малките бели Негърчета се засмяха до ушите и заръкопляскаха, Сламения Хуберт взе да се кланя, но така, че с едната ръка дръпна господин Антонио за засукания мустак, докато не го разсука, а с другата щракна с пръсти. Когато малките бели Негърчета се засмяха до ушите и отново заръкопляскаха, Сламения Хуберт толкова силно дръпна господин Антонио за разсукания мустак, че той напусна мястото си под носа му и остана в ръцете на Сламения Хуберт.

През това време господин Антонио гледаше втренчено Сламения Хуберт, всички малки бели Негърчета и Аничка Дребосъчето. Той погледна Аничка особено втренчено, но колкото по-втренчено я гледаше, толкова по-смешно й ставаше, докато и тя се засмя, но не много. Само малко, а не до ушите.

Сламения Хуберт разсука докрай откъснатия мустак на господин Антонио и взе да скача с него като на въже. Докато скачаше, той си пееше:

„Откъсна се големият мустак,

спокойствие и мир ще има пак!“

— Нима досега нямаше спокойствие и мир? — попита свирепо господин Антонио.

— Нямаше! — каза Сламения Хуберт и тропна с крак. — А защо нямаше? — попита пак господин Антонио. — Защото вие сте омагьосаният търговец Абаба!

— Откъде знаете?

— Знам, защото сте плешив!

— Аз да съм плешив? — отричаше господин Антонио. После каза: — Та нали имам лъскави и къдрави коси!

— Тъкмо защото имате лъскави и къдрави коси!

— След като имам лъскави и къдрави коси, значи не съм плешив!

— Въпреки това сте!

— Докажете ми! — злостно каза господин Антонио.

— Веднага ще ви докажа!

Сламения Хуберт свали палячовската си шапка със звънчето и започна да звъни. Когато чуха звъна, всички малки бели Негърчета притихнаха и Сламения Хуберт им каза:

— Всички да си сменят местата!

— Защо трябва да си сменяме местата? — попита Най-малкия брат.

— Разменете си всички местата, защото ви моля! — каза Сламения Хуберт.

Когато Сламения Хуберт помоли всички малки бели Негърчета да си разменят местата, те си ги размениха. Но щом като си ги размениха, се появи такъв вятър, че за малко не отнесе цялата палатка. Но вятърът, който се появи, когато всички малки бели Негърчета си размениха местата, бе толкова силен и така задуха по гладките черни коси на господин Антонио, че тези гладки и черни коси се отлепиха от главата му и паднаха на земята като отлепения мустак.

— Видяхте ли? — попита Сламения Хуберт.

— Да, видяхме! — казаха всички малки бели Негърчета.

— Какво видяхте? — попита Сламения Хуберт Най-малкия брат, който беше разменил мястото си с Най-големия.

— Видях как вятърът отнесе косата на господин Антонио — каза Най-малкия брат.

— Мислите ли, че това е коса? — попита Сламения Хуберт.

— Да, мисля, че е коса.

— Тогава погледнете добре дали е коса, или не е — каза Сламения Хуберт и подаде на Най-малкия брат косата, която може би не беше коса.

— О, това не е коса! — каза Най-малкия брат. — Прилича на едно наше чудотворно цвете, което се нарича Гладкокосместа перука и мирише като хаванче за черен пипер.

— Наистина това не е коса, а нещо, което прилича на нашата Гладкокосместа перука! — каза Най-големлия брат.

Всички малки бели Негърчета потвърдиха, че това не е коса, а нещо, което прилича на тяхната Гладкокосместа перука. Когато всички потвърдиха, че това не е коса, плешивият господин Антонио каза:

— Не е Гладкокосместа перука, а просто перука и това е!

— Тогава вие търговецът Абаба ли сте, или не? — попита Сламения Хуберт плешивия господин Антонио.

— Аз съм търговецът Абаба — отговори плешивият господин Антонио и поиска да се дръпне за отскубнатия мустак.

— Но нали сте се удавил? — каза Най-малкия брат.

— Къде съм се удавил?

— В приказката.

— В приказката се удавих, но в действителност само потънах.

— И какво стана, като потънахте?

— Искате ли да узнаете?

— Искаме да узнаем! — казаха всички малки бели Негърчета.

И Сламения Хуберт искаше да узнае, а Аничка Дребосъчето — също. Щом като всички искаха да узнаят, плешивият господин Антонио рече, че ще им разкаже, но при едно условие.

— При какво условие?

— При условие, че ще ми върнете мустака и перуката.

— Ще ви върнем мустака и перуката! — каза Сламени Хуберт и Аничка Дребосъчето се зарадва, че на господин Антонио ще му бъдат върнати мустака и перуката, защото без мустаци и перука той изглеждаше така ужасно, че на Аничка й стана чак мъчно.

— Тогава ще ви кажа какво се случи с мен след като потънах — каза плешивият господин Антонио и започна да разказва какво се бе случило с него след като потъна.