Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (49)

Глава четиридесет и девета
и предпоследна

— Вие летите ли, или не летите? — попита Аничка Дребосъчето Сламения Хуберт.

— Дори не ми е хрумнало! Стоя до вас — отговори Сламения Хуберт.

— Но нали виждам, че летите! И аз летя с вас. А сега падаме с главите надолу. Внимание! Внимание! Ох, дано не се пребием!

Аничка Дребосъчето отново затвори очи.

— Защо си затваряте очите? — попита Сламения Хуберт.

— За да не видя как ще се пребием — каза Аничка Дребосъчето.

— Ако се пребием, ще се пребием „там“. „Тук“ няма от какво да се страхуваме.

— Та нали сме „там“? — каза Аничка Дребосъчето със затворени очи.

— Вече не сме!

— Вече не сме ли „там“?

— Вече не сме „там“!

— А къде сме сега?

— Сега сме само „тук“!

— Къде „тук“?

— На площада.

— На кой площад?

— На площада, където трябваше да бягате в щафета с мен!

— А не бягах ли?

— О, съвсем малко!

— А защо не бягах?

— Защото гледахте часовника на кулата.

— А след това?

— След това гледахте през прозореца на каварната.

— На коварната?

— На каварната! Пак бъркате каварна с коварна!

— Грешка на езика! Сбърках!

— Защо сте все със затворени очи?

— Страхувам се, че летим с главите надолу и ще се пребием.

— Но ние вече не сме „там“, значи не можем да летим с главите надолу.

— А къде сме?

— Ами тук, на площада пред магазина за играчки.

— Не сме ли поне малко „там“?

— Никак!

— Значи мога да отворя очи?

— Отворете ги!

Тогава Аничка Дребосъчето събра смелост и отвори очи.

— Наистина вече не се виждам! И вас не виждам! Вече не летим с главите надолу, вече не сме „там“, вътре! Защо вече не сме „там“?

— Защото откачиха огледалото, затова!

— Кой го откачи?

— Монтьорът!

— Вижте, там е човекът с щипките! Носи нещо голямо, а търговецът Абаба му помага.

— Какъв човек с щипки?

— Този, първият!

— Та това е монтьорът! — каза Сламения Хуберт.

— Но ръцете му са като щипки!

— Не са! Той просто държи в ръцете си клещи! — каза Сламения Хуберт и добави: — Погледнете добре и ще видите, че това са клещи, а не щипки!

— Виждам, че са клещи — отговори Аничка Дребосъчето и попита: — Другият обаче е търговецът Абаба, нали?

— Онзи с мустаците ли?

— Този, дето има мустаци като на господин Антонио.

— Не познавам никакъв господин Антонио, нито търговец на име Абаба.

— Как да не го познавате?

— Не го познавам и това е!

— Но този господин с мустаците сигурно е търговецът Абаба!

— Това е чирак от магазина за играчки и помага на монтьора.

— Какво му помага?

— Помага му да отнесе огледалото!

— Ах, отново се виждам „там“!

Наистина Аничка Дребосъчето се видя „там“. Видя се как плува, като че ли плуваше по повърхността. Изведнъж обаче престана да се вижда и каза:

— Пак не се виждам!

— Няма да се видите повече! Монтьорът и чиракът отнесоха огледалото. Когато завиваха зад ъгъла, вие се видяхте за последен път в огледалото.

— Човекът с рачешките щипки и търговецът Абаба ги няма вече! — каза Аничка.

— Никакъв човек с рачешки щипки и никакъв търговец Абаба! Монтьорът и чиракът от магазина! Не ги бъркайте повече, както бъркате коварна и каварна!

— Колко хубаво беше „там“! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Не беше ли смешно, когато се клатушкахме на едно място като палячовцн от свирчовина?

— Монтьорът развинтваше горната част на огледалото и винаги когато го раздвижеше, ние се разклащахме! — обясни й Сламения Хуберт.

— Ама пазачът на вратата с рачешките щипки?

— Това беше монтьорът с клещите!

— Но зоологическата градина беше чудесна! — въздъхна Аничка Дребосъчето.

— Ето я там! О, сигурно ще е много скъпа! Никой няма да ми я купи. Сигурно е много по-скъпа от една тротинетка!

Аничка Дребосъчето гледаше красивите играчки, които изобразяваха животните от зоологическата градина, и въздъхна:

— Значи търговецът Абаба е купил цялата зоологическа градина, но когато човек я гледа „тук“, тя вече не е така красива, както когато човек е „там“.

Аничка Дребосъчето гледаше дали в зоологическата градина, в тази малка зоологическа градина, която без съмнение бе купил търговецът Абаба, всичко бе на мястото си, както в онази зоологическа градина, която беше „там“ и в която Аничка Дребосъчето имаше толкова приключения със Сламения Хуберт, а той сега бе някак забравил всичко и не си спомняше нищо от това, което Аничка Дребосъчето му припомняше. Когато Сламения Хуберт вече не искаше да говори с Аничка Дребосъчето за всички тези приключения, тя сама започна да се възхищава на глас от това колко беше красиво. Говореше на себе си, като ту пляскаше с ръце, ту въздишаше, ту палаво подскачаше.

— Я виж ти, нашият мил Заек! Нещо много се е размножил! Тук е бял, там — черен, тук е без коронка от детелинови листенца, там — с коронка! Ами Папагалчето ни? Изглежда вече не щурее! О, не! Държи се сериозно и не маха с криле. А Кораба на пустинята също е на мястото си! Е, почини си, достатъчно се напътува и сигурно цялото тяло те боли! Ами фонтанът? Дори не чувам дали все още си шушне, или му е минало шушненето. Наистина търговецът Абаба е купил всичко. Та тук е цялото царство на куклите! Нашите малки братя също са се размножили. От едната страна има черни като малките Негърчета, а от другата страна като нашите малки бели Негърчета. И Най-големия брат е тук. При това два пъти! Един път черен и едни път бял. Най-малкия брат — също. И вие ли сте тук, Зулушарани? Вие също сте на две места! Веднъж като Зулушарани и веднъж като Зулушарани-Кривогледковци. И трите Сирени са тук. Внимавайте, госпожици, и никога вече не гълтайте рибки по време на пеене! Може да съжалявате след това. Целите сте пробити на малки дупчици. С пълно право малките бели Мравчици излязоха от вас! И килимчето е тук! И циркът! И Кончето! Я виж ти, в какво е впрегнато Кончето? В колата, до която стои Змея! Какъв странен впряг! Отпред е Змея, зад него отляво Коня, малкото конче и до него зелената ливадна Кобилка. Е, хубаво сте се подредили! Но какви са тези лопатки, които така бързо се въртят? Та това е вятърна мелница и прилича на омагьосания замък, в който живее вятърът. Колко е хубаво! Я виж ти, прозорчето на вятърната мелница се отваря и кого виждам? Та това е нашата скъпа Русалка! А до нея се подава Лелята! О, виждам, че всички сте тук, значи търговецът Абаба ви е купил всичките! Така си е, всички!

Аничка Дребосъчето гледаше този свят зад големия стъклен прозорец. Този свят, в който изживя толкова хубави приключения със Сламения Хуберт, този свят, в който всичко бе на мястото си и всичко бе като мъртво — бе продадено. Така, както гледаше този свят, тя изведнъж забеляза едно нещо, което беше също толкова голямо „тук“, както и „там“. Когато Аничка Дребосъчето съгледа това нещо, тя извика Сламения Хуберт да види това нещо, което беше също така голямо „тук“, както и „там“. Но Сламения Хуберт вече не беше до Аничка Дребосъчето. Аничка Дребосъчето се обърна, за да види къде ли може да е Сламения Хуберт, и като се обърна, видя този голям, огромен площад, по който се движеха розови влакчета и по който вървяха толкова хора, сякаш имаше празник — толкова хора имаше тук и така бяха нагиздени. И така както гледаше, тя видя Сламения Хуберт недалеч от нея да хвърля нещо нагоре и да скача.

— Елате да видите нещо! — извика му Аничка.

— Няма да дойда! Щом като все сама си говорите и човек не може нормално да поприказва с вас!

— Е, елате, де!

— Трябва обаче да ми обещаете, че вече няма да си говорите сама!

— Обещавам ви!

Сламения Хуберт, който тъкмо бе хвърлил нещо нагоре, гледаше в тази посока, а след това погледна към земята. На земята иззвънтя нещо.

— Стига сте подхвърлял петачето, ами елате да видите нещо! — каза Аничка Дребосъчето.

— Аз не го хвърлям вече!

И наистина Сламения Хуберт вече не хвърляше петачето, а отиде да види на какво толкова се чуди Аничка Дребосъчето. Когато дойде при нея, тя му каза:

— Вижте, знаменцето е тук!

— Това не е знаменце! Това е хартийка с надпис! — отговори Сламения Хуберт.

— Това е знаменце и на него е написано: „На Чудовището за рождения му ден!“

— Откъде го измислихте?

— Ами вижте — надписът завършва със сричката „ден“.

— Завършва! — съгласи се Сламения Хуберт.

— Веднага познах по края, че това е знаменце с надпис: „На Чудовището за рождения му ден!“

— Тук въобще не е написана такава глупост! — бунтуваше се Сламения Хуберт.

— А какво е написано тогава?

— Написано е: „На всички добър ден!“

— Наистина ли?

— Прочетете го на срички и ще видите!

Тогава Аничка Дребосъчето го прочете на срички:

— На всич-ки до-бър ден!

— Имах ли право? — попита Сламения Хуберт.

— Да, имахте право! — каза Аничка Дребосъчето и не знаеше какво да си мисли.

— Разбирате ли този надпис? — попита Сламения Хуберт.

— Разбирам го, но не знам защо е тук?

— Тук е, защото магазинерът ни поздравява.

— Защо ни поздравява?

— За да отидем при него и да си купим нещо!

— Нищо не искам да си купувам! — каза Аничка.

— Защо?

— За да не ми омръзне, както ви е омръзнала тротинетката, за която разказвахте у Русалката.

— За тротинетката разказвах тук, на това място, а не у Русалката! — отричаше Сламения Хуберт.

— Но разказвахте ли за нея?

— Разбира се!

— Радвам се, че разказвахте за нея!

— Защо се радвате?

— Радвам се, че поне едно нещо не отричате.

— След като съм разказвал, защо да отричам?

— А пък аз разказвах за пашата в цирковия фургон. Разказвах или не разказвах?

— Разказвахте ми за пашата, но не в цирковия фургон, а тук, на това място!

— Но все пак разказвах!

— Да!

— Радвам се.

— Защо се радвате?

— Защото вече второ нещо не отрекохте!

— Третия път обаче ще отрека всичко! — каза Сламения Хуберт.

— За това няма да ви питам нищо третия път — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Въпреки че тук е написано:

„НА ВСИЧКИ ДОБЪР ДЕН!“

не искам да купя нищо, за да не ми омръзне.

— Имате ли пари? — попята Сламения Хуберт.

— О, не! — отговори му Аничка Дребосъчето.

— Значи не можете да си купите нищо, дори и да искахте!

— Не искам!

— А пък аз искам! — каза Сламения Хуберт.

— Вие имате ли пари?

— Разбира се! — каза Сламения Хуберт.

— Колко имате?

— Имам един петак.

— Този, дето го хвърляхте нагоре ли?

— Същият!

— Този, който държах в ръка ли?

— Същият! Сложих ви го в ръката.

— Защо ми го сложихте в ръката?

Сламения Хуберт се изчерви и поиска да отрече. Но Аничка Дребосъчето отново го попита защо бе сложил петачето в ръката й.

— Ще ви кажа, но няма да се сърдите.

— Защо да се сърдя?

— Когато ви видях, помислих, че сте сляло момиченце, понеже гледахте пред себе си в една точка.

Аничка Дребосъчето се разсмя. Така весело се смееше, че чак се превиваше от смях. Като се насмя, тя каза:

— Чудех се как може да има толкова голям площад и какви розови влакчета се движат тук — затова гледах в една точка. Как сте могъл да си помислите, че съм сляпо момиченце?

Аничка Дребосъчето отново се засмя — така я развесели това, което си бе помислил Сламения Хуберт за нея.

— Но аз не си го мислих дълго. Когато се наведохте за петачето, което ви падна от ръката, веднага забелязах, че виждате добре, и си взех петачето — каза Сламения Хуберт.

— Че аз нямаше да го взема!

— Къде щяхте да го сложите?

— Щях да го поставя на една плочка.

— А пък аз щях да се върна за него. Какво щяхте да ми кажете?

— Щях да ви кажа, че сигурно сте изгубил едно петаче.

— А пък аз щях да ви отговоря „да“ и така щяхме да се запознаем — каза Сламения Хуберт.

— „Тук“ обаче по-малко се познаваме, отколкото „там“ — каза Аничка Дребосъчето.

— Това не знам, обаче знам, че доста се познаваме.

— И на мен ми се струва, че доста се познаваме — потвърди Аничка Дребосъчето.

— Жалко, че петачето не може да се раздели на две! — каза Сламения Хуберт.

— Защо искате да го разделите на две?

— Едната половина щях да дам на вас, а другата щях да оставя за себе си.

— Защо ще ми давате едната половина?

— Като възнаграждение за намереното петаче.

— Но вие не сте го губил! Само ми го дадохте и после пак си го взехте. Дадохте ми го временно. Значи няма защо да го разделяте на две — цялото е ваше.

— Ще си купя нещо с него!

— Какво ще си купите?

— Ще си купя късмет за един петак.

— Какво е това късмет за един петак?

— Това е едно нещо в розово пликче.

— Но какво е то? — попита Аничка Дребосъчето.

— Това никога не се знае предварително — затова е късмет!

— А какво може да бъде?

— Ей сега ще видим! — каза Сламения Хуберт и отбеляза: — Почакайте ме малко, ще отскоча до магазина за играчки и ще донеса късмет за едно петаче.

— Само да не го избирате много дълго! — каза Аничка.

— Късмет не се избира дълго! Затварят се очите и се взима едно розово пликче.

— Какво ли ще има в него? — каза Аничка Дребосъчето. Но тя каза това само на себе си, защото Сламения Хуберт вече бе влязъл в магазина за играчки.

Аничка Дребосъчето го наблюдаваше от вратата. Ах, колко странно беше всичко това! Сламения Хуберт беше вътре — там, при чудния свят, там, където беше всичко — зоологическата градина със Заека, с Папагалчето, с Камилата, царството на куклите с Негърчетата-Обърковци и със Зулушараните, вятърната мелница, зелената стаичка, Русалката, Лелята, всичко, ама всичко! Въпреки че сега Сламения Хуберт беше в този хубав свят, където има всичко, той не беше „там“, а беше като Аничка, когато от време на време отиде при търговеца да купи квас. Сламения Хуберт беше като че ли „там“, там вътре, в този свят, където имаше всичко, но беше там като „тук“ и се държеше като хората, които купуват нещо.

Застана до щанда, каза нещо, след това затвори очи, пъхна ръка слепешката в голямата купчина красиви лъскави розови пликчета и извади едно.

След това подаде нещо на господина с мустаците, който беше досущ като господин Антонио, и като му подаде това нещо, то каза „зън“! Звънна петачето. Аничка Дребосъчето видя как петачето падна на щанда, как господинът, който приличаше на господин Антонио, го взе и го сложи някъде.

В този миг Сламения Хуберт вече се връщаше от магазина за играчки и размахваше розово пликче.

— А сега познайте какъв късмет съм си купил за едно петаче! — каза Сламения Хуберт, като пристъпи към Аничка.

— Не мога да позная! Как бих могла да позная?

Сламения Хуберт скри пликчето в длани и взе да рецитира:

Аз гадая, ти гадаеш, той гадае —

що е туй, дали греда е?

На гредата има бич,

хич не си за тука, хич!

Когато Аничка Дребосъчето поиска да си отиде, Сламения Хуберт я хвана за ръка и зарецитира:

Ах, гадай, ах, гадай,

само ти не се ругай,

за бълхата

и белята,

за чухала

и бухала,

за зехтина

от детелина,

за грах

и грях,

за било

и шило,

за добро котило!

Аничка Дребосъчето каза:

— Не мога да позная — предавам се!

— И аз се предавам! — каза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето с любопитство загледа розовото пликче и Сламения Хуберт каза, че ще го скъса.

— Само внимателно да не откъснете парченце от късмета! — посъветва го Аничка Дребосъчето.

— О, не! Чувствам, че късметът е твърд.

Когато Сламения Хуберт каза това и даде на Аничка да напипа пликчето, за да се увери, че късметът е твърд, той скъса пликчето и пред очите на удивената Аничка се появи малко хубаво часовниче.

— О, колко хубав късмет сте си избрал!

— Наистина, избрал съм си късмет и за малки, и за големи! — каза Сламения Хуберт и смаяно гледаше часовничето.

— Какво хубаво циферблатче има! — каза Аничка Дребосъчето.

— С двайсет и четири часа!

— Как така? — попита Аничка Дребосъчето.

— Нима не виждате? В първото кръгче има дванайсет часа, от едно до дванайсет, а във второто под него има също дванайсет часа — от дванайсет до двайсет и четири! — каза Сламения Хуберт.

— Какъв хубав часовник! Та на него са отбелязани и денят, и нощта, нали? — попита Аничка.

— Щом като има двайсет и четири часа, значи на него са отбелязани и денят, и нощта — потвърди Сламения Хуберт.

— И как хубаво светят цифрите! О, какъв хубав късмет сте си избрал!

— Веднага бих ви дал половината от него! Какво си избирате? Деня или нощта?

— Бих предпочела нощта! — каза Аничка.

— Защо нощта?

— Защото през нощта се спи и не трябва да карам никого на паша.

— А пък аз бих си избрал деня!

— Защо деня?

— Защото ви срещнах през деня!

— Доволен ли сте, че ме срещнахте?

— Как да не съм доволен? Толкова хубаво си поиграхме!

— И аз съм доволна, че ви срещнах! Никога досега не съм си играла така хубаво! — каза Аничка Дребосъчето и добави: — Какви хубави стрелки има този часовник!

— Има! — отговори Сламения Хуберт.

— А дали могат да се въртят? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ей сега ще опитам! — каза Сламения Хуберт и завъртя малкото винтче, което стърчеше от часовника. Но когато го завъртя, се случи нещо странно, нещо толкова странно, че беше чак невероятно — по-невероятно от зоологическата градина, от царството на куклите, от омагьосания тайнствен замък, от всичко!

Какво странно нещо се случи? Какво толкова странно нещо се случи, когато Сламения Хуберт завъртя малкото винтче?