Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (18)

Глава осемнадесета
в която пристига Най-височайшия господар на зоологическата градина със своята свита

Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето премисляха откъде може да идва това силно тръбене, което се чуваше в далечината и все повече и повече се приближаваше.

— Сигурно тръби пладне — каза Сламения Хуберт.

— Не мога да си представя пладнето в шествие — отговори му Аничка Дребосъчето.

— Може да е извън шествието.

— Ако беше извън шествието, нямаше да ме интересува.

— Нима още не сте гладна?

— О, това не е причината.

— Ако тръбеше пладнето, щях да съм гладен.

— Тогава по-добре да не тръби пладне.

— Наистина, не тръби пладне.

— А пък аз си мисля, че тръби.

— Гладна ли сте?

— Да, гладна съм.

— Въпреки това не тръби пладне.

— Какво тръби тогава?

— Не виждате ли?

— Виждам два огромни носа.

— Това са слонски хоботи.

— Виждам, но кой тръби?

— Два слона. Я вижте, след тях върви дълго шествие.

— Не виждам нищо освен двата Слона.

— Не виждате нищо, защото сте по-малка от мен. Стъпете на чина, може би ще видите повече.

Аничка Дребосъчето плахо погледна към клетката на Папагала. Той обаче се беше превил и гък не казваше, като че ли бе потънал в дълбок сън. Тогава Аничка събра смелост и се качи на чина.

— Качете се и вие на чина! Какво дълго шествие и как хубаво се носи!

Сламения Хуберт също се качи, за да види колко е красиво шествието и как хубаво се носи.

— Взели са си и ограда — отбеляза Аничка. — Сигурно, за да не може никой да се доближи до шествието.

— Кое е оградата според вас? — попита Сламения Хуберт.

— Онова, раираното.

— Та това не е ограда!

— Не е ограда ли?

— Това са зебри.

— Колко хубаво са раирани — като ограда!

— Може би Зебрите са зоологическата ограда.

— Значи все пак имах право. А я вижте, там пък вървят едни качулати войници и над главите им блестят щикове.

— Виждате една редица Диви кози.

— А тази креслива музика след тях? Това не са ли Овце?

— Да, Овце са.

— Има си хас да не позная Овцете!

В този миг отнякъде долетя един голям лист и падна на кафеза. Папагала надигна глава, изправи се на един крак върху листа и три пъти се поклони. След това отново се прегърби и си заклока нещо под носа. По едно време долетя пощенският Гълъб, кацна на земята с разперени криле и виновно започна да мига с очи.

— Сега видяхте ли, Гълъбе, колко лошо се представихте — каза Папагала. — Работата ви не струва колкото и за една троха. Ако всичките ни раздавачи са несериозни като вас, много зле щяхме да свършим. Имахте за задача да доставите дипломата с бърза поща, а вие се бяхте засилили да я изпратите с обикновена. Грешка! Никога не бива да бъркате бързата лоша е обикновената. Вижте, дипломата долетя сама! Няма какво да се чудите! Когато Сокола забелязал, че носите дипломата обикновено, а не с бърза поща, грабнал я от вас и я изпратил телеграфически. Ето, чуйте!

Пощенският Гълъб слушаше, а и Папагала слушаше. Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт също слушаха. Някъде отдалеч се носеше чукане. Ту по-бързо, ту по-бавно, а после пак по-бързо и по-бавно.

Папагала каза:

— Чувате ли? Кълвача е дежурен на телеграфа и ми съобщава за всичко, което се е случило. Най-височайшия господар имал днес много неприятен ден. Вече разкъсал десет министерски декрета. За всичко съм информиран и изобщо не ви очаквах, Гълъбе. Спокойно можехте да се върнете! Не искам да се ядосвам за глупости, защото шествието наближава и никак няма да е приятно, ако Най-височайшия господар забележи, че съм ядосан. Вървете, Гълъбе, и повече не бъркайте бързите писма с обикновените. Някога може много да съжалявате за това. Да ви няма.

Гълъба се издигна нагоре и се изгуби зад високите дървета.

Папагала отново се преви и пак се престори на заспал.

— Знаете ли защо се преструва на заспал? — попита Сламения Хуберт.

— Изглежда го е страх.

— И аз си помислих същото.

— Не го ли е страх?

— Не знам, май го е страх.

— Защо се свива толкова?

— Слуша.

— Телеграмата от кълвача ли?

— Познахте.

В този миг нещо закръжи из въздуха. Това бяха Жерави, които така се бяха наредили, че образуваха клин. Зад тях също летяха Жерави, които също образуваха клин във въздуха.

— Това е ескадрила — отбеляза Сламения Хуберт.

— Какво е това ескадрила? — попита Аничка Дребосъчето.

— Ескадрила — това са няколко военни самолета, добре подредени при полет.

— Само дано някой не падне!

— Нали имат парашути.

— Какво е това парашути?

— Парашутите са чадъри за падане.

— Виждала съм само чадъри за дъжд и чадъри за слънце.

— Чадърите за слънце не са чадъри, а слънчобрани.

Шествието приближаваше. Тогава Аничка забеляза нещо, което много й хареса, толкава беше красиво. Беше красиво като най-красивата шапка на някоя дворцова госпожица и така хубаво се издигаше, че чак сияеше.

— Вижте, шапки! Какви хубави шапки се издигат във въздуха! Дори не са шапки, а нещо още по-красиво!

— Ах, това не са шапки! — каза Сламения Хуберт. — Това са златни Фазани!

— Наистина са като от злато, но са още по-хубави и от златото. И все пак са като красиви шапки, само че още по-красиви!

— Казах ви, че това са златни Фазани! И въобще не ми говорете за шапки. Никого не бих съветвал да говори пред мен за шапки.

— Но тези златни Фазани са като красиви шапки с красиви пера, дори и по-хубави.

— Не говорете за шапки! Не обичам да ми се говори за шапки!

— Дори и за шапки с красиви пера ли? — попита Аничка Дребосъчето.

— Дори и за шапки с красиви пера! — отговори Сламения Хуберт.

Тогава Аничка Дребосъчето престана да говори за шапки с красиви пера. Само се чудеше. И така както се чудеше, тя видя нещо красиво, ама наистина много красиво.

— Вижте, дъга! — извика Аничка Дребосъчето от радост и три пъти плесна с ръце.

— Това е Паун — отговори й Сламения Хуберт.

— Но той е като дъга!

— Разперил е опашката си, затова е като дъга.

— А защо е разперил опашка?

— Защото сигурно след него върви Най-височайшия господар — каза Сламения Хуберт.

— Кой е този Най-височайши господар? — попита Аничка.

Но тъй като Сламения Хуберт не знаеше кой е Най-височайшия господар, тон се повдигна на пръсти, а и Аничка Дребосъчето се повдигна на пръсти и двамата се загледаха, за да видят кой е този Най-височайши господар.

— Вече като че ли знам кой е този Най-височайши господар — каза Аничка.

— Кой е?

— Нашият Голям приятел. Нима не виждате нашия Голям приятел? Върви съвсем близо зад красивата дъга.

— Вече го виждам.

— Много е хубаво, че нашият Голям приятел е Най-височайшия господар — каза Аничка Дребосъчето.

— И все пак не е той — каза разочарован Сламения Хуберт.

— Кой би могъл тогава да бъде Най-височайшия господар? — попита Аничка.

— Кой ли? Един смешен дългоушко! На главата си има кралска корона и седи на гърба на нашия Голям приятел.

— Ама че странен Най-височайши господар си имат тук! Та това е Заек! — каза Аничка Дребосъчето и разочаровано скочи от чина.