Витезслав Незвал
Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт (22)

Глава двадесет и втора
в която Сламения Хуберт и Аничка Дребосъчето встъпват в царството на куклите

— Ето вратата, за която ни писа вълшебното перо — каза Аничка Дребосъчето.

— Това е много хубаво! — каза й Сламения Хуберт. — Но тя сигурно ще бъде заключена, а ние нямаме ключ.

— Опитайте да я отворите!

Сламения Хуберт се беше вече понамръщил. Беше намръщен, тъй като фонтанът не му каза какво става с неговата шапка. И както бе така намръщен и си мислеше, че вратата към царството на куклите е заключена, Хуберт рязко се опря о нея, сякаш искаше да я нападне.

Но когато се опря така рязко о вратата, тя изведнъж се отмести и Сламения Хуберт изчезна. Изчезна, обаче само за малко, защото пак се появи. А после пак изчезна и пак се появи.

— Ама че странна врата! — рече Аничка Дребосъчето, когато Сламения Хуберт пак се появи. — Та тя не се отваря и затваря, ами се върти.

И наистина. Вратата не се отваряше и не се затваряше, а само се въртеше. И тъй като Аничка Дребосъчето искаше да опита какво е, когато една врата не се отваря и не се затваря, а само се върти, и тя се опря о нея, сякаш искаше да я нападне. Тогава по същия начин изчезна, но само за малко и после се появи отново. След това пак изчезна и пак се появи.

Когато изчезваше и пак се появяваше и когато достатъчно се наигра с тази чудна врата, тя каза на Сламения Хуберт, че биха могли да погледнат какво има от другата страна на вратата.

И те погледнаха какво има от другата страна на вратата. От другата страна на вратата имаше един тъмен коридор, а на края на тъмния коридор имаше една светлинка. Тази светлинка беше ту червена, ту зелена, ту жълта.

— Това е светофар — каза Сламения Хуберт и беше доволен, че е все пак като на улицата.

— Какво е светофар? — попита Аничка.

— Светофарът е светлина, която показва дали пътят е свободен.

— Как го показва?

— С цветове.

— Сега пътят свободен ли е?

— Да, сега пътят е свободен.

— Откъде знаете?

— Ами, щом светлината е зелена, значи пътят е свободен — каза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето беше доволна, че пътят е свободен. След като направиха няколко крачки, зелената светлина изгасна и светна червена.

— Я вижте, зелената светлина изгасна и светна червена — каза Аничка.

— Това значи, че пътят не е свободен.

— А защо не е свободен?

— Защото свети червената светлина.

— Жалко, че пътят не е свободен — рече Аничка. — А защо ли не е свободен?

— Не знам, сега ще видим — отговори Сламения Хуберт.

— Как ще видим, след като пътят не е свободен?

— Той пак ще се освободи.

Като направиха още няколко крачки, червената светлина изгасна и светна жълта.

— Виждате ли? — рече Сламения Хуберт. — Пътят пак се освобождава. Светна жълтата светлина!

— А сега вече е напълно свободен — каза Аничка. — Пак свети зелената светлина.

Светеше зелената светлина. После светеше червената, а накрая жълтата. След това отново зелената, после червената и накрая пак жълтата.

Когато Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт съвсем се доближиха до светлинката, която сменяше цвета си, те видяха едни релси. Тъкмо светеше червената светлина и по релсите се движеше голяма, много голяма кутия, поставена върху една количка с четири колела. Както гледаха как тази голяма, много голяма кутия се движи по релсите, от хубавия, боядисан на черти стълб изникна една ръка и посочи вляво.

— Трябва да тръгнем наляво — каза Сламения Хуберт.

Тогава Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт тръгнаха наляво. Както си вървяха, те съгледаха пред себе си една стъклена врата, зад която имаше такава силна светлина, сякаш там светеше нещо бяло. А над тази голяма врата, зад която светеше силната бяла светлина, имаше надпис: ГАРДЕРОБ.

— Трябва най-напред да отидем в гардероба — отбеляза Сламения Хуберт.

— Защо трябва най-напред да отидем в гардероба? — попита Аничка Дребосъчето.

— Защото тук така е написано!

— Ами да идем първо в гардероба — съгласи се Аничка.

И те отидоха в гардероба.

Беше много странен гардероб. В него нямаше никакви дрехи, само няколко огледала и голямата бяла светлина. Пред всяко от огледалата беше поставен по един стол с голяма облегалка, която ту се вдигаше нагоре, ту се смъкваше надолу.

— Седнете! — каза Сламения Хуберт на Аничка.

— Нима има някъде надпис да седнем?

— Никъде няма такъв надпис.

— Тогава защо трябва да сядам?

— Защото тук има столове — каза Сламения Хуберт.

Аничка Дребосъчето седна. Седна на най-ниския стол с най-ниската облегалка. Когато седна на него, облегалката се уголеми и целият стол се издигна високо нагоре, така че Аничка Дребосъчето се озова като че ли между небето и земята.

— И вие ли сте като че ли между небето и земята? — попита Аничка Сламения Хуберт.

— Да, и аз — отговори й той.

В този миг Аничка забеляза нещо толкова странно, че чак се изплаши. Беше една висока кукла на високи кокили. Висока беше чак до тавана и вървеше на високите си кокили към Аничка, която направо се разтрепера от ужас. Когато куклата се доближи съвсем до Аничка, започна да я пръска с нещо ухаещо на рози. Докато куклата пръскаше в лицето на Аничка нещо ухаещо на рози, тя не каза нито дума, а непрекъснато гледаше втренчено напред и Аничка много се учуди.

Когато цялото лице на Аничка бе изпръскано с нещо ухаещо на рози, куклата престана да я пръска и започна да духа в нея някакъв прах, който също ухаеше на нещо необикновено.

Когато куклата престана да духа прах в лицето на Аничка, тя й капна в очите нещо студено и много лъскаво.

Като й капна в очите от това студено и много лъскаво нещо, куклата на дългите кокили се отдръпна, започна да се смалява, като че ли потъваше в земята, докато се смали дотолкова, че остана да се вижда само главата й. После тя изчезна напълно.

След като куклата изчезна напълно, столът, на който седеше Аничка Дребосъчето, започна да се спуска, а и облегалката му също започна да се спуска. Така че хем столът се спускаше, хем и облегалката му се спускаше. Изведнъж Аничка усети, че се допира с крака до земята. Пак си седеше на стола, но съвсем ниско, почти на земята.

След като вече седеше така ниско, почти на земята, а не между небето и земята, Аничка стана, за да провери какво става със Сламения Хуберт.

Когато стана, за да провери какво става със Сламения Хуберт, оказа се, че той много се е променил. Уж беше Сламения Хуберт, а всъщност не беше Сламения Хуберт.

Съвсем приличаше на себе си, но очите му вече не играеха така лукаво. Очите му си бяха неговите, но бяха втренчени, неподвижни и гледаха все в една посока. И лицето му беше едно такова особено, неподвижно и вцепенено, също като лицето на оная кукла с високите кокили. Хем беше Сламения Хуберт, хем не беше Сламения Хуберт. Беше си Сламения Хуберт, а всъщност беше кукла.

— Вие Сламения Хуберт ли сте, или не? — попита Аничка Дребосъчето.

— Има си хас да не съм Сламения Хуберт! Но коя сте вие?

— Коя мога да бъда?

— Не съм съвсем сигурен коя сте.

— Как може да не сте сигурен?

— Наистина приличате малко на Аничка Дребосъчето, обаче сте кукла.

— Аз ли съм кукла? — попита Аничка и й се доплака.

— Разбира се, че сте кукла.

— Аз съм Аничка Дребосъчето, а вие сте кукла.

— Аз да съм кукла? — защитаваше се Сламения Хуберт. — Никого не бих съветвал!

— Вярно е, че казвате като Сламения Хуберт „никого не бих съветвал“, обаче сте кукла.

— Вие сте кукла!

— Вие сте кукла!

— Това, че вие сте кукла, е ясно. Виждам го — рече Сламения Хуберт, — но след като см мислите, че съм кукла, изглежда, че и аз съм кукла.

И това беше вярно. Аничка Дребосъчето беше кукла, но и Сламения Хуберт беше кукла. Огледаха се в огледалото и се убедиха, че и двамата са кукли.

— И вас ли ви пръскаха по лицето с нещо ухаещо на рози? — попита Аничка.

— И мен.

— А духаха ли ви с един такъв ситен прашец?

— Духаха — отговори Сламения Хуберт. После добави: — Накрая ми капнаха в очите нещо лъскаво.

— И на мен също — добави Аничка.

В този миг се чу някакво звънене. Същевременно над вратата се появи табелка с надпис:

ЗАБАВЕН ЕКСПРЕС — КАЧВАЙТЕ СЕ!

Когато се появи табелката с надписа, Сламения Хуберт изрази мнението, че трябва бързо да се върнат При релсите и бързо да се качат на забавния експрес.

Така че те бързо се върнаха при релсите.

На релсите обаче нямаше никакъв забавен експрес. Там имаше само две големи, много големи отворени кутии. На тях бе написано: ЗАБАВЕН ЕКСПРЕС.

Тъй като на кутиите пишеше така. Сламения Хуберт изрази мнението да се качат.

— Качвал ли сте се някога в кутия? — попита Аничка Дребосъчето.

— Никога! — отговори Сламения Хуберт.

— Тогава май ще бъде по-добре, да не се качваме в кутиите.

— Че защо да не се качваме?

— Ако се сблъскаме, няма да можем да слезем — рече Аничка.

— Няма да се сблъскаме.

— Откъде знаете?

— Не може да се сблъскаме! — настояваше Сламения Хуберт и обясни: — Не може да се сблъскаме, понеже на линията има сигнали.

— Значи да се качваме? — попита Аничка.

— Разбира се, аз вече се качвам — каза Сламения Хуберт и се качи.

Щом като Сламения Хуберт се качи и Аничка Дребосъчето се качи.

Веднага след като се качиха, кутията на всеки от тях се затвори, като едната затвори Сламения Хуберт, а другата — Аничка Дребосъчето. Когато кутиите се затвориха, забавният експрес потегли и замина, но никой не знаеше накъде. Сламения Хуберт не знаеше и хич даже не предполагаше накъде пътува, а Аничка Дребосъчето също не знаеше и хич даже не предполагаше накъде пътува.

Закъде пътуваше забавният експрес? Закъде ли пътуваше?