Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (9)

Жертвоприношението

Те се спуснаха от хълма по улицата на принцеса Теоби, после свиха по булеварда на Вечната победа. Тераи крачеше в средата на платното, а на жените беше заповядал да го следват плътно и да не се приближават до къщите. Никой не ги задържа и те благополучно стигнаха до надеждното си убежище. С извинението, че трябва да се преоблече, Стела отпрати Шика и щом остана сама, веднага свали обувката си и извади бележката. Това беше сгъната на четири местна хартия, направена от кора на дърво.

Тя я разгъна и прочете няколкото думи, написани на английски:

„Не излизайте от резиденцията при никакви обстоятелства. Г.∙.∙.“

След буквата „Г“ стояха пет точки — две отгоре, три отдолу. Стела беше поразена: откъде жрец от чужда планета можеше да знае тайния знак, който тя ползваше заедно с по-големия си брат по време на детските им игри? Значи той е свързан с ММБ? И какво означава това предупреждение? Какви интриги плете баща й заедно с жреците на Беелба? И какво общо има с тези фанатици, които принасят човешки жертви на боговете си? Нима Тераи наистина е разгадал замислите на ММБ? Може би трябва да го предупреди? Наистина, той е противник на ММБ, но Стела чувстваше, че сега не е способна да му причини никакво зло. От друга страна, ако го предупреди, това означаваше да предаде баща си…

— Може ли да вляза, Стела?

— Да, влез.

— Още не си се преоблякла? Добре, ще почакам.

— О, това не е толкова наложително и ако работата е важна…

— Да, много е важна. Ела с мен.

Тя тръгна след него и скоро се оказаха в стаята, която служеше на геолога за кабинет. Прозорецът гледаше към великолепна градина и Тераи за миг се спря, замислено втренчен в грамадните дървета. После се обърна и Стела видя, че лицето му е изпълнено с тревога.

— Какво е станало, Тераи? — възкликна тя, като го назова по име — нещо, което не се случваше често.

— Какво е станало ли? Под краката ни се разгаря ад, който всеки миг може да излезе на повърхността. И защо ви доведох двете с Лаеле тук? Това си беше безумие! Оеми се оказа прав — трябваше да си взема истински ескорт, а не някакви си петима воини.

— От какво се опасяваш?

— Не се опасявам, ами направо ме е страх! От всичко! Първо, макар това да не е най-важното, привържениците на Беелба в Кинтана са вече хиляди! Обмия не скри от мен, че императорът мисли да смени божеството-покровител на града и да се прехвърли в другия лагер. Нещастният Обмия! Той вижда как всеки ден привържениците му намаляват. Я пробвай се да се бориш със съперници, които владеели левитация, вършели чудесни изцеления, хвърляли мълнии в своя храм и могли за няколко минути да карат тревата да израсте на голо място. В сравнение с това неговите жалки фокуси с разни огледала са нищо!

— Това с какво ни заплашва?

— Може би няма непосредствена заплаха. Но аз съм приятел на ихамбе, които се покланят на бог Клон и смятат Етио за своя свещена планина. Следователно съм потенциален враг на богинята Беелба. Ако утре Болор насъска фанатиците си срещу мен и моите приятели, в Кинтана ще ни стане тясно. Значителна част от офицерите вече са преминали на страната на Беелба, зная го от Офти-Тика. Тази армия досега беше най-миролюбивата, която познавам, но ако се зарази с вируса на фанатизма… А тези чудеса ме безпокоят най-много.

— О, та това са някакви си там фокуси, нищо повече!

— Така ли мислиш?

Той започна да изброява, като сгъваше пръсти:

— Първо — левитацията. Нищо невъзможно, ако използват антигравитатор Леви-Томпсън, модел четири, какъвто има на всеки звездолет. Един контур от тази уредба лесно може да се скрие под мантията на жрец. Второ — чудесни излекувания. Ха! Защо ли си мисля за антибиотици и биогенетично облъчване? Болните се поставят под „окото на богинята“. Трето — мълниите. Още по-лесно — генератор на Ван де Грааф или нещо от този тип. Четвърто — мигновено израстване на трева: активирана е със стимулатори или е „Уилямсонова пищна“, приказната трева от планетата Бехенар IV. Съберем ли едно с две, три и четири, получаваме резултат — намеса на земляните! Както виждате, имам основания за подозренията си. Нещо повече — прав съм. И Обмия ме предупреди, че утре нещо се готви. Затова категорично ви забранявам да отивате в града — и ти, и Лаеле, и Шика, и въобще всички жени. Забравих да ти кажа, че жертвоприношенията на Беелба са чудовищни — жреците разпарят коремите на жени.

Той удари един бронзов гонг и след миг се появи Шика.

— Кажи на госпожа Лаеле веднага да дойде. Повикай също Тонор, Кетан и Еенко.

Скоро девойката се върна с двамата кеноити и ихамбе.

— А къде е Лаеле?

— Няма я в стаята й, господарю.

За миг Лапрад замръзна.

— Търсете я!

Той се обърна към тримата мъже и бързо даде няколко заповеди. Те се втурнаха да ги изпълняват.

— Взех някои предпазни мерки. От този миг стените ще се охраняват. Ела с мен.

Вита стълба, скрита зад една колона, ги отведе на плоския покрив — голяма тераса, обкръжена с дебел назъбен парапет.

— Това е моя добавка към архитектурата на резиденцията.

Той отиде до масивно кубическо съоръжение в центъра на терасата, високо около два метра, извади плосък ключ с причудлива форма и отвори обкованата с желязо врата. Вътре на стелажи лежаха едни до други пет картечници, сандъци с патронни ленти и разни други неща, ако се съди по надписите — гранати и експлозиви.

— Можеш ли да си служиш с тези неща? Произведени са в Чикаго, в заводите на Северноамериканската Оръжейна компания, контролирана от ММБ.

— Да, знам как се борави с картечница, преминала съм двумесечно обучение в междупланетната милиция.

— Идиотизъм е тази милиция, но поне този път да има някаква полза от нея! Стела, с мен може да стане всичко. Ето ти дубликат от ключа, за всеки случай. Хората ми ще ти се подчиняват.

— Но как да ги командвам, като не говоря езика им?

— Всеки знае по някоя френска или английска дума. Това е достатъчно.

Той измъкна от арсенала сандък с гранати и заключи вратата.

— Ще заповядам на моите момчета да го свалят долу.

Там го чакаше Шика и цялата трепереше от страх.

— Господарката Лаеле е отишла на пазар да купува платове!

Тераи пребледня.

— Веднага изпрати пет души да я намерят!

— Направено е, господарю.

— Браво, Шика. Благодаря. Тонор, иди горе. Там ще намериш сандък с гранати. Свали го тук, постави взривателите и раздай гранатите на часовите. По три на всеки!

Почвата под краката им се разтрепери.

— Това пък какво беше? Земетресение? — недоверчиво възкликна Тераи. — Елате с мен!

Той се затича към малка ниска къщичка в парка, където беше поставил сеизмограф. На книжната лента се виждаше леко вълниста линия, която изведнъж изчертаваше два остри пика. Тераи сверяваше с другите прибори, когато чуха подземно бучене. Стрелките на сеизмографа се замятаха. Тераи не отделяше поглед от интегратора.

— Епицентърът е на трийсет километра на север… Чакай, чакай, там има два вулкана-близнаци, Кембо и Окембо. Но те отдавна са изгаснали! Възможността за неочакваното им пробуждане е равна на нула. Без никакъв предупредителен признак!

Излязоха навън. Далеч на север в ярките лъчи на пищния залез се издигаше черен стълб дим със златисти оттенъци.

— Ето ти още едно чудо! — саркастично се усмихна Тераи. — Но този път им е струвало скъпо! Не по-малко от две водородни бомби да пробият кратерите до магмения слой. И какво съвпадение само — гласът му стана злобно подигравателен, — че древният храм на Клон стои, а казано по-точно „стоеше“, точно между тези два вулкана. Никак няма да е трудно да се обясни на хората, че това е гневът на богинята, който е поразил храма на лъжливия бог. Обмия може да брои понесените загуби!

Почвата отново затрепери, този път толкова силно, че трябваше да се хванат кой за каквото успее, за да се удържат на крака. Дърветата трещяха, докато се клатеха, и сухи клони се сипеха по главите им. Иззад стените на парка се чу грохот на падащи къщи и викове на ужас. Отново премина подземен тътен и постепенно всичко утихна.

Стела пребледня от страх и се загледа в Тераи.

— Между седем и осем бала — каза той спокойно. — Навярно градът е пострадал доста. Което и трябваше да се очаква. Някакъв кретен се е опитал да си играе на ученик на чародей!

— Мислиш ли, че трусовете ще се повторят?

— Не зная. Едва ли. Зоната, в която е разположен Кинтана, е достатъчно устойчива — тук земетресенията не надвишават три бала. Но след като вулканите са пробудени така грубо с водородни бомби, всичко може да се промени. О, по дяволите, само Лаеле да се бе върнала!

— Няма ли да отидеш да я търсиш?

— Не. Няма да оставя дома, преди да съм научил какво става. Тук живеят повече от сто души — мъже, жени и деца — и всички разчитат на мен. Длъжен съм да ги защитя!

— Боиш се, че с Лаеле може нещо да се случи?

— Да. Ако не е загинала от земетресението, което сигурно е взело доста жертви, може да са я отвлекли онези мръсници, беелбистите!

— Навярно трябва да се свържеш с приятеля си, който е в Порт-Метал, и да поискаш помощ?

— Опитвах се да го направя сутринта, преди да идем на приема в императорския дворец. Никой не отговори. А от лакеите на ММБ, разбира се, няма да искам помощ. Един Бог знае какво е станало с Игрищев! Изобщо, всичко това вони. Да отидем и да видим дали е оцеляла къщата.

Масивната сграда се беше понапукала на отделни места. Те се качиха на терасата. В падащия мрак на юг, в долния град, към небето се издигаха вихрите на гигантски пожари.

— В друго време бих те взел със себе си да погледаш как работят пожарникарите. Много е интересно. Кеноитите и тук са проявили организаторските си заложби. Но предвид обстоятелствата… помогни ми да извадя две картечници — опасявам се, че скоро ще ни потрябват.

С настъпването на нощта петимата пратеници се върнаха без Лаеле. Бяха обиколили всички пазари, всички търговски улички. Градът беше парализиран от ужас още преди земетресението и никой нищо не искаше да им каже. Тук-таме бяха срещнали високомерните жреци на Беелба. Но нито една жена, нито една девойка не се мяркали по улиците. Целият град бил замрял в очакване на катастрофа. После, след първия трус, всички се изсипали на улицата и започнала паника, която пречела на войниците и на пожарникарите да гасят огньовете и да разчистват развалините.

— Чухме разни слухове, господарю — измърмори един от кеноитите, като явно се боеше да говори.

— Така ли? Какви?

— Че вие сте навлекли гнева на богинята, като сте довели диваци в града.

— Какво пък, това обяснява всичко. Акцията е насочено против мен, против ихамбе, против привържениците на мира. Аз отсъствах прекалено дълго и ме изненадаха. Само Лаеле да не беше тук! Бих могъл цял месец да се съпротивлявам. А през това време, когато се убедят, че покровителството на Беелба не ги пази от моите куршуми… Добре, засега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Стела отиде под колонадата. По парка сновяха групи ихамбе, въоръжени с лъкове и стрели, или слуги на Тераи с автомати в ръка и гранати на кръста. Ни един звук не идваше откъм града и тази тишина при светлината на ръждивата луна, чието име тя беше забравила, й се струваше особено зловеща. Внезапно пред нея израсна нечия сянка. Стела извади пистолета си, но веднага се успокои — беше Еенко. Той се наведе към нея и заговори тихо на развален френски:

— Ти лоша жена. Ако не беше ти, Лаеле не излезе сама. Тя умре — ти също умреш!

И той изчезна така безшумно, както се беше появил. Журналистката се опита да овладее треперенето, когато друга сянка я накара рязко да се извърне с насочено оръжие.

— Аз съм, Стела, не стреляй!

Тераи се облегна на колоната до нея.

— Не зная какво да правя! Ще се побъркам от тревога. Разбира се, за теб Лаеле е само една туземка, дори не е човек. Но за мен, след смъртта на родителите ми, в нея се въплъти цялата нежност, цялата любов! Тя ми е едничка, тя и Лео. Игрищев… Игрищев сигурно е загинал, иначе би отвърнал на призивите ми. А Лео остана в селището на ихамбе.

— Може би твоят приятел просто е отсъствал, когато си го викал?

— Не, не е възможно. Където и да се е намирал, щяха да му предадат моето послание. Сигурно са го убили. Сега се решава всичко, а аз не съм готов за голямата игра… Какво е станало, Керон?

— Господарю, има войници пред вратата.

Стела тръгна след Тераи, но той сякаш не забеляза това. Вратата на парка беше полуотворена и вън, осветен от пламъците на факли, чакаше Офти-Тика с десетина войници.

Неговото присъствие видимо успокои Тераи. Разговорът им беше кратък. Капитанът поздрави с меч и подаде на Тераи пергаментен свитък. Той го разгърна, приближи се до един факел и зачете. Нищо не трепна по лицето му.

— Лоши вести? — попита Стела.

— Хм, заповед на императора. Ихамбе трябва до утре сутринта да напуснат града. Мен не се осмелява да ме изхвърли. С радост бих му се подчинил, за да се измъкна от тази клопка, в която сам така глупаво се набутах, но извън стените на града ще ни обкръжат и ще ни избият. Ех, да бях взел Лео със себе си! Щях да го изпратя при Оеми и след десетина дни всички племена ихамбе биха се събрали под стените на Кинтана. И тогава бихме си поприказвали! А сега мога единствено да откажа, което ще рече, че обявявам война на империята Кено. Поне Лаеле да се беше върнала, тогава и това не би ме изплашило!

Той се върна при офицера и му каза няколко думи на кеноитски. Тика отрицателно поклати глава и с все сила хвърли късото си копие, което се заби във вратата и затрептя. После даде заповед на войниците си и бързо си тръгна.

Едва те се бяха скрили зад първия ъгъл на улицата и Тераи издърпа копието. После внимателно го огледа.

— Така си и мислех! Официално този жест означава: ще се срещнем отново с оръжие в ръка. Но вижте!

С ножа си той разряза навитата връв около мястото на хващане. Под връвта се оказа лист хартия, с няколко кеноитски букви, които приличаха на птичи следи. Тераи нетърпеливо пробяга с очи по написаното и прехапа до кръв устните си.

— Сведения за Лаеле. Възможно най-лошите. Заловили са я жреците на Беелба и утре ще я принесат в жертва на богинята, заедно с шест други млади жени. Това ще стане сутринта в двойния червен храм на площада. Сега тя е затворена в подземията на храма.

— Боже мой! Нима нищо не може да се направи?

— Може. Поне ще опитам. До разсъмване остават още няколко часа.

* * *

Тераи за последен път провери здраво ли са закрепени гранатите, удобно ли е разположен пистолета и накрая внимателно прегледа карабината си.

— Така. Показах ти всичко в къщата. Ако не се върна, поемай командването. Опитай още веднъж да се свържеш с Порт-Метал. Кажи им, че дъщерята на Хендерсън е в опасност. И ако това не ги накара да се размърдат, не зная на какво да се надявам. Но най-важното — не излизай от резиденцията!

Това изречение напомни на Стела за полученото писмо от жреца и тя внезапно взе решение.

— Почакай! Трябва да ти покажа нещо.

Бързо разказа за случката в двореца и за бележката с тайния опознавателен знак. Тераи се намръщи.

— Можеше и по-рано да ме предупредиш. Впрочем, и тогава нищо не би се променило. Довиждане, мис Хендерсън.

— Довиждане, Тераи, желая ти успех!

Той се обърна и начело на дузина кеноити и ихамбе изчезна в дъното на двора, където щяха да се прехвърлят през стената. Стела остана сама на терасата. Всичко бе потънало в мрак, но тя чуваше по улицата стъпките на войнишки патрули и глухия тътен, надигащ се откъм долния град. Младата жена се заслуша и изтръпна — бе шум на приближаваща тълпа.

Стела изчакваше. Тен-Шика не се отделяше нито крачка от нея.

— Мислиш ли, че ще успее да я освободи? — запита Стела.

— Господарят може всичко! И не е сам. Мнозина отхвърлят човешките жертвоприношения, госпожо. Тика, исках да кажа капитан Офти-Тика, ми каза, че голяма част от армията ненавижда жреците на Беелба.

— Каза ли това на господин Лапрад?

— О, да! Мой дълг е да му предавам всичко, което по един или друг начин го касае.

— Ти обичаш ли своя господар, Шика?

— О, той не е просто господар, той е Повелител! Всички му се прекланят, когато той го пожелае. Но той е добър. Всеки от нас ще даде живота си за него, ако това се наложи.

Небето на изток просветля. От хълма достигна глух барабанен бой, после рев на тръби. Дочу се провлечения вой на фанатизираната тълпа и Стела разбра, че те приветстват появата на жреците, а може би и на жертвите.

Сетне всичко утихна. Дори печалният звън на бронзовия гонг от храма на Клон в долния град, където цяла нощ продължаваха очистващите молитви, сякаш усилваше тази зловеща тишина.

Внезапно Стела се стресна. Какво беше това — изстрел ли? Последваха втори, трети, затрещяха автоматни откоси, прекъсвани от тъпите взривове на гранатите, после експлозиите бяха заглушени от дивия вой на тълпата, в който се смесваха ярост и ужас. Тя изтича до източната част на терасата и се опита да види какво става. Но сградата се намираше в подножието на хълма и оттук можеше да се различи единствено горната площадка на храма. Черни фигурки, едва различими с бинокъла, хаотично сновяха по нея. Сега изстрелите гърмяха непрекъснато. Заедно с Тераи бяха отишли и десет кеноити, обучени да стрелят с автомати, и тя се разтрепери при мисълта колко жертви ще покоси в гъстата тълпа този облак от куршуми. Нова серия взривове — и надвиквайки рева на тълпата се изви далечния боен вик на Тераи.

— Ийохо-хо-хо!

Поток хора стремглаво се спускаше по улицата от върха на хълма. Понякога тя успяваше да различи отделни фигури, които тутакси изчезваха зад върховете на дърветата. Стрелбата се приближаваше и усилваше.

— Господарят! — викна Шика.

Стела също видя за миг могъщия силует на Тераи — той спря и покоси първите редици на преследвачите. Сетне отново се скри зад дърветата.

— Шика, превеждай! Десет души да се приготвят за нападение, за да прикрият оттеглянето на господаря! Всички останали — на постовете си по стените!

Тя зареди една лента в картечницата.

Съвсем близо прозвуча откос. От дъното на парка се донесе шум на схватка. Въоръжен кеноит дотича запъхтян на терасата, нещо кресна и отново изчезна.

— Господарят е ранен! — преведе Шика.

— Слизам долу!

Когато Стела стигна колонадата, четирима мъже вече внасяха Тераи в къщата. Останалите вървяха след тях и сваляха оръжието си — сражението по стените изглежда беше завършило. Стела се наведе над геолога. Дълбока драскотина преминаваше през лявата част на лицето му, а цялата коса се бе превърнала в напоено с кръв подобие на гъба.

— Камък от прашка го удари, когато господарят се прехвърляше през стената — поясни един кеноит, който говореше малко английски.

— Шика, бързо донеси аптечката!

Явно нямаше фрактура, но Стела не разбираше много от медицина. Дали пък ударът не е причинил силно мозъчно сътресение? Шика дотича със санитарната чанта. Стела проми раните, острига слепналата коса и с облекчение установи, че камъкът от прашката само се бе плъзнал по черепа и бе одрал малко от скалпа. От паренето на дезинфекциращата течност Тераи застена, отвори очи и се опита да седне.

— Не мърдай! Как се чувстваш?

— Главата ми! Онази гадина ме уцели! Какво сте се събрали тук? Всички на стените!

— Успокой се. Нападението е отбито.

— Помогни ми да стана.

Той трудно се изправи с помощта на двама кеноити.

— Загинаха всички ихамбе. Не успях да ги удържа. Когато Еенко видя сестра си на олтара, направо обезумя. И аз също.

Мръщейки се от болка, той се изправи в цял ръст.

— Къде е Лаеле?

— Мъртва е. Застрелях я отдалеч. Това бе единственото, което можех да направя за нея!

Той размаха юмрук в посока към хълма.

— Война — всеобща и безпощадна! Ще опожаря Кинтана, а ако се наложи и всички градове на Кено! Освен ако не ми предадат до един жреците на Беелба, за да ги дам на Лео! Помогнете ми да стигна до стаята си. Стела, заеми се с отбраната… Главата така ме боли, че направо ще се пръсне… Не мога да мисля… След час-два ще се пооправя.

Той изчезна в дъното на двора, като се опираше на рамената на слугите си. Между дърветата се появи клатушкаща се фигура, цялата залята с кръв. Стела едва позна Еенко. Великият воин се спъваше на всяка крачка и кръвта се лееше от многобройните му рани. Той бавно се приближи и погледна Стела с очи, които бяха пълни с ненавист, после рухна на каменните стъпала.

— Погрижи се за него, Шика, аз ще отида да видя как се чувства господин Лапрад.

Тераи лежеше в леглото, стиснал глава с ръцете си, без да обръща внимание на кръвта, която бе напоила превръзката. Като чу крачките на Стела, той вдигна очи.

— Искаш да узнаеш подробности, нали? Ще ти разкажа. Страхотна статия ще получи мръсния ти парцал!

— Не бива да говориш сега!

— Не, трябва да го кажа, иначе ще се задуша! Стигнахме площада през парка и по заобиколни пресечки без затруднения. Там се беше събрала огромна тълпа. Трябваше да спрем. Спотаихме се в храстите на около петдесет метра от олтара. Троен кордон войници отделяше тълпата от проклетия им олтар. През бинокъла виждах дори ножовете за жертвоприношението. После се появиха жреците, ревнаха варварските им фанфари и тълпата почна да вие като глутница хиени. Доведоха първото момиче, разпънаха я на олтара и — раз-два! — стана светкавично, жива й разрязаха корема. След нея разпраха втора, трета… Не можех да се намеся, не смеех да рискувам единственият, макар и нищожен шанс да спася Лаеле! Накрая се появи и тя. Не беше като другите — отпусната и обхваната от страх. Тя се бореше до последен дъх, навярно по много от тези миризливи беелбисти до края на живота им ще останат следи от зъбите и ноктите й. Когато понечиха да я хвърлят на олтара, аз започнах да стрелям и убих всички жреци с жертвените ножове. После тръгнахме в атака. Но между нас и нея имаше прекалено много хора! Видях, че няма да си пробием път. Други жреци с ножове хванаха Лаеле. Тогава хвърлих всички гранати… Въпреки това онези мръсници бяха успели да я изкормят… нададох бойния си вик… прицелих се в главата й… и тя падна мъртва. Сетне трябваше само да се измъкнем живи, да се измъкнем на всяка цена, за да отмъстим за нея!

Той млъкна за малко, после продължи:

— Това са фанатици, Стела! Най-отвратителното, най-страшното и най-опасното нещо на света са фанатиците. Същите влудени от сляпата си вяра изверги убиха баща ми и майка ми, а сега убиха Лаеле… опитаха и мен да убият. Но ме изпуснаха, гадовете! Ще им поискам пълната сметка, поне на тази планета. Фундаменталисти, жалки недоносчета, които живеят с легенди от бронзовия век! Беелбистите си въобразяват, че реколтата ще бъде по-богата, ако умъртвят по жесток начин девойки! Но най-лоши от всички са твоите фанатици, Стела! Те сляпо вярват, че техническият прогрес е всичко, те бъркат науката и техниката с блестящите дрънкулки, те са уверени, че земните хора, благодарение на случая или пък на щастието са се оказали първи в тази част на Вселената и поради това им е позволено да грабят съседите си и да налагат на всички своята така наречена човешка цивилизация. Заради това са готови да използват дори туземните фанатици, с които са братя по мерзост! И при всичките си престъпления пищят за прогрес и за наука! Проклети да са навеки! Хиляди пъти по-достоен е изобретателят на колелото, отколкото вашите инженери, които проституират с мозъка си, като изобретяват излишни машини или пък нови изискани забави за стареещото човечество…

Тераи с отвращение се изплю на пода.

— Вашите приятели от ММБ тепърва ще чуват за мен! Няма да докопат тази планета… Ако трябва, ще обявя карантина…

Тераи заспа. Стела тихо излезе от стаята. Вън светеше яркото слънце и паркът изглеждаше невероятно мирен, докато не се появиха фигурите на въоръжени кеноити. До нея се приближи управителя Мелик.

— Госпожа, как се чувства той? — запита той на френски.

— Не се безпокой, животът му е вън от опасност. Каква е обстановката в града?

— Там се сражават! Войниците, верни на Клон, се отбраняват от привържениците на Беелба. Народът също е разделен и кръв се лее навсякъде.

— Какво пък толкова, докато си оправят сметките, няма да им е до нас!

Денят изглеждаше безкраен. От време навреме от долните квартали долиташе яростният рев на тълпите. Пожари бушуваха в южната и западната част на града. Изпратените от Мелик разузнавачи се върнаха с противоречиви сведения. Привържениците на Клон вземали превес. Не, разбити са. Императорът бил убит. Не, видели го на терасата на двореца. Обмия е сключил съюз с Болор, подкупил го е, не — убил го…

Накратко, носеха се слухове, типични за всяка гражданска война.

Шика беше на ръба на истерията — никой не знаеше, какво е станало с Офти-Тика. Никой не го беше виждал от мига, в който връчи на Тераи заповедта на императора. Сякаш се беше изпарил.

Офти-Тика се появи неочаквано около пет часа привечер. Голям отряд войници се движеха по улиците. Стела заповяда да бият тревога. Но войниците не се приближиха до парка, а заеха отбрана така, сякаш щяха да го защитават от нападение откъм града. Когато всички улици бяха преградени, към вратата на парка се приближи офицер и тя позна в него Офти-Тика. Той донесе първите достоверни сведения.

В града цареше смут. Императорът бе заповядал веднага да се арестуват и екзекутират Обмия и Тераи. Част от армията отказала да се подчини. Но на страната на беелбистите било численото преимущество и фанатизма. Войниците на Офти-Тика отстъпвали, обсипвани с камъни от покривите. Сега бяха обкръжени край резиденцията.

— Къде беше през цялото това време? — попита Лапрад.

— Още отначало разбрах, че работите са зле. Яхнах бирака си и препусках по северния път до първия пост за свръзка. Изпратих мълниеносно съобщение на генерал Ситен-Кан, който командва гарнизона на Юкуп. Обясних му положението и го помолих незабавно да тръгне към столицата. Той е страстен привърженик на бог Клон и ще пристигне след два дни.

— Добре. Моите хора ще ти помогнат и ще успеем да удържим позициите два дни. Но дори с подкрепата на Кан ще сме прекалено малко и ще ни избият. Ако можех да пратя вест на ихамбе…

Лицето на капитана се вкамени.

— Не! Аз съм ти приятел, но не искам да виждам ихамбе тук!

— Тогава загиваме! Ти не по-зле от мен знаеш, че повечето губернатори на другите градове на империята ще изчакват и ще се присъединят към победителя. Не забравяй, че императорът също е привърженик на Беелба!

— И какво да правим? Да предадем града в ръцете на диваците? Не, не мога да се съглася!

Тераи надвисна над кеноита.

— Тази работа има две страни. Най-напред твоята. Ти ненавиждаш жреците на Беелба заради безсмислената им жестокост. От друга страна и аз имам с тях сметки за оправяне. Предлагам ти съюз, Тика. Приемеш ли го, ставаш император на Кено.

Капитанът едва не подскочи от изумление.

— Ти си от рода Офти-Траин, нали така? Значи си потомък на император Тибор-Тека. И следователно, след изчезването на Ойготан и Софана, ти имаш същото право на трона, както всеки от твоето семейство.

— Това е така. Но тези фанатици-беелбисти размътиха умовете на хората. Народът няма да се съгласи…

— Обезумели са само част от хората, и то единствено тук, в Кинтана. Новият култ не се е разпространил из провинцията. Тези, които са готвели този кървав фарс, или са избързали, или са ги натиснали да избързат. Освен това, привържениците на Беелба веднага ще намалеят, когато се разбере, че тази богиня с всичките й чудеса не е способна да защитава дори своите жреци. А за това ще се погрижа лично!

— И какво искаш в замяна?

Тераи не удържа насмешката си.

— Кеноаба — обоаба! Щом си кеноит — значи си търговец! Старата поговорка не лъже. Няма да искам много — правото да преследвам на територията на цялата империя жреците на Беелба и най-вече онези, които се крият зад гърбовете им, и правото да решавам участта им както пожелая.

— Ще се пролее много кръв, Тераи!

— Ако не ги смачкаме сега, после ще се пролее много повече. Така или иначе жадувам за мъст и те няма да ми избягат.

— А ако не се съглася?

— Тогава ти отиваш при войниците си, а аз оставам тук. Всеки ще се сражава сам за себе си. И ако се измъкна, ще се върна за кръвта на жреците начело на всички ихамбе!

Капитанът направи мрачна гримаса.

— Росе Мату, нали? Човекът-планина? Знам, че ще го направиш. Добре, съгласен съм! Но това няма да ни спаси. Ти сам каза, че дори подкрепленията на Кан няма да са достатъчни.

— Да, недостатъчни са. Но аз ще направя нещо, което бих предпочел да не правя. Тика, ще раздам на хората ти земно оръжие и ще ги науча да боравят с него, ако ни остане време. Впрочем, ако не греша, след няколко години такова оръжие ще има у всички на тази планета. Залагам главата си срещу едно маково зърно, че ако сега не раздават такова оръжие в храма на Беелба, то скоро ще го сторят. „Мазети“-те миланско производство — той се извърна с мрачна усмивка към Стела. — И още две условия, Тика! Първото — взимаш за жена Тен-Шика, когато станеш император.

— Това не е условие — това е дар, който сам желая!

— Още по-добре. Второто — няма да допускаш в своите владения нито един земен човек без моето съгласие.

— Винаги ще се радваме да те видим в Кено, Росе Мату, теб и твоите приятели. Другите земляни не ни трябват!

— Добре. Заповядай на хората си да идват по десетима до входа. Ще получат оръжие и ще им дам първия урок как се действа с него и как цивилизовано се убиват ближните.

Когато капитанът се отдалечи, Стела не издържа:

— Нима наистина се надяваш не само да се измъкнеш оттук, но и да направиш преврат?

— Всичко може да стане. Всичко зависи от тази нощ. Наистина, шансовете ни са малки и дори двете хиляди войници на Тика няма да ни спасят. Но аз имам нещо за изненада. Засега основното ни преимущество е, че врагът явно е смутен и се колебае. Никой не е очаквал, че бурята ще се разрази точно сега. За кукловода на безредиците това е прекалено рано. Моят опит да спася Лаеле само ускори хода на събитията. Аз съм от Земята, ти също, и двамата сме тук. Каквото и чудовище да стои зад гърба на този беелбистки маскарад, изглежда не му изнася да демонстрира, че земляните могат да бъдат убивани също толкова лесно, колкото и кеноитите. Примерът може да се окаже опасен! Освен това виновникът най-малко желае мис Хендерсън да изчезне в кървавото меле. Не, отвличането и убийството на Лаеле са груба грешка на някои жреци, увлечени от фанатизма си и от ненавистта си към ихамбе. А може пък тези жреци да водят своя игра и затова да са объркали плановете на главния кукловод…

— Но защо тази нощ е решаваща?

— Нима и това искаш да знаеш?

— Разбира се! И аз съм застрашена!

— Може би не бива да го казвам… Едва ли ще успееш да ме предадеш, дори да ти хрумне. Главатарите на заговора са се укрили в храма на Беелба, който е до императорския дворец. Това е двоен храм: на едната му половина властва богиня Беелба, в другата — бог Клон. Покойният император реши с такъв мил жест да помири двата култа, като не отдава предимство на нито един от тях. Със съгласието на Обмия моите хора направиха подземен тунел от нашия дом до половината на храма, посветен на бог Клон. Да, да, точно като в драмата на Виктор Юго! През нощта ще се възползвам от този тунел.

— За какво ти е бил необходим? Това е огромна работа!

— Имах нещо предвид, но ме изпревариха. Исках да подкрепя Обмия с няколко невинни чудеса. Но някой се оказа по-пъргав от мен.

— И ще имаш ли достатъчно сили за това нощно нападение? Главата ти…

— Дребна работа. Нали вече се наспах. Щом раната не е смъртоносна, значи е просто драскотина. Повече ме безпокои превръзката на бузата. Смятам да си почина, докато е спокойно. Моля те, наблюдавай раздаването на оръжието. В склада има шестстотин карабини. И ме събуди, щом се стъмни.

— Наистина ли искаш да изтребиш всички жреци на Беелба?

— И още как! Бих ги избесил заедно със семействата им… Спокойно. Не съм чак толкова краен. А може би не смея…