Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (1)

Порт-Метал

— Пристигаме, мис Хендерсън!

— Благодаря, почувствах го.

— Простете ни, мис, че не успяхме да ви осигурим достатъчно удобства, както сигурно сте свикнала, но „Сириус“ е прекрасен кораб, а че гравитронът не се задейства навреме не е по наша вина. Случва се…

— Дори и с пътническите звездолети? Знам. И това означава само, че и на най-добрите кораби ще се намери по някой калпав механик.

Офицерът се изчерви, а лицето му се изопна.

— Разрешете ми да напусна, мис! Веднага ще пратя човек за багажа ви.

След като остана сама, Стела Хендерсън повдигна недоволно рамене. Защо се нахвърли така яростно на бедния Хопкинс? Какво й стана? Той толкова много се бе старал да я развлича през този безкраен четирийсетдневен полет от Сеан IV до тази загубена планета, кръжаща около звездата Ван Паепа! И само от нея зависеше това пътуване да бъде приятно…

Елдорадо. Планета тип Д.С.6143. Разстояние до Слънцето 22500 светлинни години. Трета планета на звездата. Маса, диаметър… — не помнеше всички подробности, освен че е малко по-голяма от Земята, с гъста атмосфера. За пръв път е открита от експедицията на Ван Паепа през 2161 година. Местните жители са по-близо до хората от всички останали известни извънземни раси. В отделни региони цивилизацията им е стигнала нивото на древните асирийци, но като цяло не надминава каменния век. Разузнавачите отбелязали новия свят в звездните атласи, след което планетата била задълго забравена, но в 2210 година експедицията на Клеман-Когсуел кацнала за рутинна проверка на планетографските карти. И тогава се натъкнали на богати залежи от злато, редки метали и диаманти. Затова я нарекли Елдорадо. Отначало възникнало малко рудничарско градче, създадено от Междупланетното металургично Бюро, чийто шеф беше нейният баща Джон Хендерсън.

Влезе стюардът, взе куфара й от ръждивокафява кожа и чантата й. Тя за последен път огледа тясната каюта и като се убеди, че нищо не е забравила, тръгна след момчето.

На изходната площадка я заслепи ярка светлина. Побелелият от слънцето бетон на астропорта се простираше до неугледната диспечерска кула, стърчаща над жалките бараки на митницата и санитарния контрол, а по на изток започваше гора, която изкачваше на зелени и пурпурни вълни склоновете на високи планини със снежни върхове.

— Къде е този Порт-Метал? — попита тя стюарда.

— Зад вас, мис. Корпусът на звездолета пречи да го видите. Всъщност няма много за гледане. Последвайте ме, моля — трябва да приключим с формалностите. За щастие пътниците са само трима и това ще стане бързо.

— Колко са жителите на Порт-Метал?

— Трийсет и пет хиляди, мис. От тях двеста-триста рудотърсачи и четири и половина хиляди — миньори. Общо хората от Земята тук са около трийсет хиляди. Чувал съм, че това скоро ще се промени, ако ММБ получи лицензия за неограничена експлоатация на планетата.

— И имате митница? За тези трима пътника ли?

— Не за тези, които пристигат, мис. Само при заминаване багажът внимателно се преглежда — търсят скрити диаманти. А вие ще минете само санитарен контрол и полиция.

Медицинският преглед се оказа чиста формалност. Безличен уморен лекар хвърли разсеян поглед към картона й за имунизация и мълчаливо показа с глава изхода. Затова пък дежурният полицай се оказа млад момък и понеже рядко му се случваше да вижда хубави жени, не я пусна веднага.

— Хендерсън, Стела Джеймс, на двадесет и четири години, ръст сто седемдесет и три, коси златисторуси, очи сини. Така, всичко съвпада. Професия журналистка… Хм, хм. Вие случайно да не сте роднина на главния бос?

— Кой е той?

— Големият бос! Джон Хендерсън от ММБ.

— Нима мислите, че тогава бих долетяла тук на тази развалина „Сириус“?

— Не, разбира се. Цел на пристигането ви?

— Репортаж за Елдорадо за „Междупланетен преглед“.

— Елдорадо? Ах, да, това е официалното име на планетата! Почти го бях забравил. Ние я наричаме Хел, Дяболо, Тойфел, Дявол — в зависимост от националността на човека. Но всяко име означава дявол. Елдорадо ли? Макар това, изглежда, наистина е Елдорадо за онези, които мечтаят за хром, титан, берилий, цирконий, празеодим, родий, тантал, самарий или пък просто за злато или платина!

— Независимо, че сте обикновен полицай, май добре познавате металите.

— Тук, мис, всички говорят само за метали. Това е единствената тема за разговори, сама ще се убедите… и то далеч преди да изтече командировката ви. Ще броите часовете до завръщането си в цивилизования свят.

— Това, което видях от орбита, ми направи добро впечатление. Елдорадо е прекрасна планета. Гори, обширни равнини, реки, морета. И тук може да се диша без маски на лицето…

— О, да, наистина… Тук би било прекрасно, ако можеше планетата да се колонизира по правилата… Но ние се намираме в самия край на най-последната по значение междупланетна линия и при нас много рядко идват транспортни кораби. Този галактически сектор е забравен и от хората, и от боговете. Независимо от факта, че още сега сме в състояние сами да произвеждаме машини за шахтите и за обогатителните фабрики… Земята се интересува единствено колко тона метал може да получи от тук всяка седмица!

— Извинявайте, мога ли да тръгвам вече?

— Да, при вас всичко е наред. Интересно какво ще намерите тук? Впрочем, ваша си работа… Запазихте ли стая в хотела?

— Да, в „Мундиал“.

— Единственото прилично място. Като излезете, може и да намерите такси. Ако няма, върнете се. След половин час отивам в града и ще ви откарам с полицейската кола.

— Благодаря, надявам се да не ви затруднявам.

— Удоволствието ще бъде мое, мис.

* * *

И макар най-големият хотел на Порт-Метал да носеше гръмкото име „Мундиал“, на Земята, било в Ню Йорк, било в Чикаго, Лондон, Токио или Париж, щеше да минава за треторазредна странноприемница. Но понеже в него отсядаха инженерите или редките представители на ММБ, помещенията му се поддържаха чисти и спретнати. В хола мустакат служител помоли мис Хендерсън да попълни регистрационна карта. Стаята, която тя получи, бе с изглед към главната улица на града и макар да не блестеше с особен разкош, притежаваше вана, малка гостна с радио и телефон, както и широк балкон. Хотелът бе построен в самия край на улицата на върха на хълм и от него добре се виждаха покривите на хаотично разположените къщи, а след тях — заводите на ММБ. Зад дългите им ниски здания, над които стърчаха гори от тръби и метални опори, съединени помежду си с паяжината на различни проводници, смътно се различаваха някакво езеро и река. Още по-далече, зад квадратите на обработваемите полета, започваха джунглите, които се изкачваха по склоновете на планината. Като цяло Порт-Метал правеше жалкото впечатление на временно селище, построено както дойде и съществуващо единствено заради масивната грамада на заводите. Железопътна линия, водеща към рудниците, прорязваше гората и се губеше почти веднага между синкави хълмове — по линията често минаваха влакове с руда, които приличаха на сиви гъсеници, но можеха да се забележат само когато се движеха.

Стела погледна часовника си. Показваше шест и половина. До вечерята, която поднасяха в осем, можеше да се поразходи около хотела. Искаше й се веднага да се потопи в атмосферата на непознатия град. След няколко часа щеше бъде късно, щеше да свикне с обстановката и впечатленията й биха изгубили остротата на първия поглед.

Тя извади от куфара си малък пистолет, който стреляше с тънки игли и до трийсет метра биеше с поразителна точност. Преди да постави пълнителя, жената се поколеба. Червените иглени куршуми убиваха и при леко убождане, докато сините само парализираха. Накрая се спря на сините и като зареди оръжието, го пусна в джоба на панталона си.

В хола, когато вече бе при изхода на хотела, я спря регистраторът:

— Мис Хендерсън!

Те недоволно се обърна.

— Какво?

— Излизате ли?

— Както виждате.

— Сама?

— Естествено!

— Извинете, може би ще ви се стори, че се намесвам в чужда работа, но бих ви посъветвал да не се отдалечавате много от хотела, максимум на четири пресечки. Днес е трети юли — денят, в който е открита планетата. Това е празник на търсачите. Като цяло са добри момчета, но напият ли се и срещнат ли млада жена… нищо добро не ви чака, особено когато са цяла тайфа.

— Така ли? Аз пък с удоволствие бих се срещнала с тях. Нали знаете, че съм журналистка и занаятът ми е свързан с рискове, за да намеря интересен материал за нашите читатели.

— Както желаете… Аз ви предупредих.

— За което ви благодаря.

* * *

Слънцето стоеше още високо и до края на деня, който тук продължаваше почти толкова, колкото и на Земята, оставаха около четири часа. Улицата бе пуста — нещо естествено за административните центрове на малките промишлени градове. Около хотела имаше няколко магазина, учудващо добре подредени, както и множество офиси на различни компании, купуващи редки метали от ММБ. Край вратите на тези офиси, наред с всъдеходи и амфибии, се виждаха и няколко разкошни леки коли. Пешеходци почти не се мяркаха — само тук-там деца играеха по тротоарите. За сметка на това навсякъде бродеха безстопанствени кучета — неизбежните спътници на преселниците на примитивни планети.

Стела скоро стигна главната улица, наречена Стивънсън, в чест на бившия директор на компанията. След четири квартала улицата пресичаше кръгъл площад, зад който започваше работническият район с еднакво монотонни жилищни блокове и доста подозрително изглеждащи заведения. Тук почти не се виждаха леки коли, затова пък пешеходците бяха навсякъде, а около разположените по тротоарите сергии се тълпяха домакини с кошници в ръце.

Силни викове привлякоха вниманието й. По улицата бързо вървеше някакъв човек, а след него тичаше сюрия деца, които свиреха, кряскаха и мятаха камъни по него. Човекът явно искаше да им избяга, но крачеше така, сякаш не забелязваше преследвачите си.

— Ей-хей, гледайте! Гледайте! Маймуната е тук! Маймуната е тук! — пееха в хор децата.

Човекът мина покрай Стела и тя за пръв път видя абориген на Елдорадо от плът и кръв.

Той бе висок и широк в раменете, носеше кожена наметка, изпод която се подаваха много дълги и тънки голи крака. Стела едва успя да хвърли поглед на острите му скули, тънкия орлов нос и хлътналите черни очи. Устата му с тънки устни сякаш сцепваше долната част на лицето от едното до другото ухо. Аборигенът бързо свърна в близката пресечка.

— Този туземец ли беше? — запита тя една дебелана, която си купуваше пакетирано месо.

— Туземец я, един от маймуните. Маймуна и нищо повече!

Дебеланата ядно се изплю на тротоара.

Стела се развълнува. Беше срещала с доста жители на други планети и техните странни форми не я вълнуваха особено. Намираше за напълно естествено, че аборигените на Белфагор IV имат шест ръце и четири крака, а тези от Мерое вместо нос притежават хобот, с който си служат като ръка. Но този елдорадовец беше твърде хуманоиден, наглед почти истински човек, макар организмът му да е бил изваян през хилядолетия на съвършено друга еволюция, протекла на чужда планета под чуждо слънце. Още преди пристигането си тя знаеше за тази поразителна прилика от холографски снимки, но някак не я осъзнаваше. Стела почувства как в нея се събуждат слепите расови инстинкти и разбра защо простолюдието от Порт-Метал ги нарича маймуни.

Върна се в хотела, хапна набързо и се захвана да разпитва стария регистратор, който беше поласкан от нейното внимание.

— Отдавна ли сте тук?

— Вече двайсет години, мис. Дойдох тук през 224-та. Бях майстор в един завод, докато не въведоха тази проклета автоматизация. Ние бяхме всичко на всичко стотина души, не повече. Това беше по времето на Дюлон, още преди ММБ да се заинтересува от нас. После се пенсионирах. Да се връщам на Земята ли? Хе! Та аз толкова отдавна съм я напуснал и си нямам никого там.

— Сигурно познавате всички тук?

— Почти всички, мис, почти всички…

— Днес видях един туземец… Често ли идват в града?

— Не, сега доста по-рядко. Никой не им го забранява, но им показват, че не са добре дошли. В нито един бар няма да им дадат да пият — глобата е голяма! А и в магазините не ги посрещат учтиво, дори когато имат пари. Този туземец, когото сте видели, сигурно е водач на някой изследовател, който се е върнал с него в града. Изследователите, не всички, обикновено дружат с различни племена — казват, че това им облекчавало работата. А се носят слухове, че сред тях се намирали и такива… разбирате ли… които живеят с туземки…

— Ама че гадост!

— О, не говорете така. Много от местните женски са… красавици и ако свикнеш с миризмата им…

— Нима миришат лошо? — запита тя насмешливо.

— Лошо ли? Не бих казал. По-скоро непривично, странно.

— Е, в това сама ще се уверя, в репортажа ми ще има място и за тях. Между другото, един познат от Земята ме посъветва да се срещна тук с някой си Лапрад. Името му е доста смешно… Тераи? Нали така?

— А, познавам Лапрад. Но не ви съветвам да се имате работа с него.

— Така ли? Що за човек е той? Изследовател? Бандит?

— Ни едното, ни другото. Той е геолог. Единственият независим от ММБ. Има офис на улица Стефенсон… прощавайте, така съм свикнал да я наричам, вие сигурно произнасяте Стивънсън… Та наблизо е, но той почти не се мярка там. Този човек наистина познава добре туземците. Но е… как да кажа… доста странен. Метис е — смес на французин с още нещо. И обича да се разхожда с един лъв, който само на вид е лъв, а иначе е грамаден звяр, който разбира човешка реч…

— Нима свръхлъв? А аз си мислех, че всички са загинали по време на пожара в Торонто през 2223 година, когато фундаменталистите нападнаха и опожариха биологичната станция.

— Лапрад дойде тук през 2225 година, тоест преди десет години. И веднага замина навътре в континента — не го видяхме цели три години. Дори решихме, че е загинал някъде. Върна се внезапно. Тогава ММБ още нямаше монопол за разработване на рудниците. Той им продаде своята заявка, охо — скъпо им я продаде! — до ден-днешен това е най-богатото находище. После отвори офис за геологически консултации. ММБ винаги го наема, когато й е нужно да направи някакви изследвания из равнините зад хребета Франклин. Там туземците не са като тукашните — много по-диви и могъщи… и не харесват земляните. Но Лапрад, така казват, бил станал кръвен брат с мнозина от вождовете им…

— Ако ви повярвам, излиза, че Тераи Лапрад е впечатляващ тип. На колко години е? И защо ме съветвате да стоя настрана от него?

— Защото доста хора не го харесват и защото винаги е на страната на туземците. Мис, този човек е ходеща беля…

— А къде мога да го намеря? Къде да му позвъня и да си уговоря среща с него?

— Хъм. Упорита сте, опърничава бих казал, прощавайте, това е комплимент, мис… Ами днес — едва ли! Той обикаля баровете със своите приятели изследователи. Утре сигурно ще го заварите в офиса му. Поне знам, че вчера се е отбивал там. Всъщност, имате късмет, понеже Лапрад все по-рядко и по-рядко се появява в Порт-Метал и остава за кратко време.

— Сега е едва девет часа. Ще ми кажете ли кой бар обикновено посещава?

— Няма да ви правя повече комплименти, мис. Ох… Почти всеки трети юли Лапрад започва и завършва празника в „Черния кон“. Но не бива да ходите там. Онзи бардак не е място за млада дама като вас, особено в такава нощ!

— Къде се намира този бар?

— Мис, моля ви… Добре — на улица Кларион. Все пак ме послушайте…

— Не, вие ме чуйте! Подозирам, че сте просто съгледвач на този мосю Лапрад. И нарочно пробуждате в мен изгарящо любопитство като се преструвате, че ме съветвате да не се срещам с него, а в същото време ми давате всички необходими сведения и адреси. Впрочем, много съм ви благодарна!

Тя щракна с пръсти пред носа на изненадания регистратор и излезе навън.

* * *

Улица Кларион се оказа тъмна и мрачна. Небрежно павираното по време на строителството пътно платно без тротоари сега беше цялото в дупки и вдлъбнатини. Редиците грозни здания, тук-таме украсени с мъждукащи светлинни табели на барове — все долнопробни заведения — продължаваха докъдето стигаше погледа. Стела вървеше бързо, като стискаше в джоба си дръжката на пистолета. Бе достатъчно опитна и знаеше, че ако се озърта и покаже колебание, някой непременно ще се залепи за нея. По едно време някаква ръка я хвана за левия лакът, но тя отсечено перна натрапника с удар от карате.

Лесно намери „Черния кон“. Под изписаното на френски име на бара червени луминесцентни тръбички изобразяваха кон, който с оголени зъби и вдигната нагоре глава пиеше жадно от огромна бутилка. Стела достатъчно добре знаеше френски и разбра каламбура: „Черен кон“ означаваше и човек, пиян до козирката.

Входната врата на бара бе като копирана от каубойските филми от миналото, които бяха все още популярни на Земята. Тя блъсна двете крила и влезе вътре.

Барът я порази с тишина и съвсем прилична обстановка. Помещението беше добре осветено. Пред многобройните игрални автомати, строени в редица край стената, нямаше никой. Посетителите кротко седяха по двама-трима. Имаше доста свободни маси. Четири предизвикателно облечени момичета разговаряха, облегнати на барплота. Зад тях, като на трон, царствено се извисяваше собственикът — едър як дебеланко в мазни дрехи и с жестоко хитро лице.

Стела приближи барплота. Собственикът щракна с пръсти и веднага се появи сервитьорка.

— Ще пийна нещо — каза Стела, — може би уиски със сода.

Мъжът се наведе към нея.

— Нова ли си? Работа ли си търсиш?

— Не, търся един човек.

Той подсвирна многозначително.

— Завиждам му. Кой е той?

— Тераи Лапрад.

— Сега разбирам. Извинете, той ли ви определи среща тук?

— Не, но каза, че тук мога да го намеря.

Собственикът погледна часовника си.

— Няма да ви се наложи да чакате дълго. Скоро ще се появи.

Той се наведе още по-ниско и зашепна доверително:

— Слушайте, изглеждате ми честно момиче. Вървете си, преди Лапрад да е довтасал…

— Благодаря, но ще остана.

Дебелакът присви за миг очи.

— Кога пристигнахте в Порт-Метал?

— Днес следобед.

— Ясно. Със „Сириус“. Чудно, не подхожда на такава красавица да лети с онази развалина… А, ето го и Лапрад, за вълка говорихме, а той вече е в кошарата…