Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (11)

Земя — Англия

Лапрад прегледа с тъга няколкото снимки на бюрото на Игрищев, прибра ги в плик, запечата го и написа адреса. От всички роднини на Станислав бе останала жива само сестра му. Тя беше на четирийсет и пет, но още не беше омъжена. Родът Игрищеви угасваше. Колко жалко! Станислав беше истински мъж, каквито се срещат все по-рядко.

На вратата се позвъни. Тераи извади пистолета от кобура и го постави на масата сред книгите. След завръщането си в Порт-Метал той беше винаги нащрек. Приятелите му геолози бяха извън града на разузнаване някъде из планината Ранклин или на планината Карамелоле, а градската полиция и пръста няма да си помръдне ако го пречукат, напротив, дори ще се зарадват. Истинско щастие е, че те самите още не са поели инициативата!

— Лео, виж кой е там!

Лъвът надигна рижата си глава, озърна се към стопанина си, лениво се прозя и тръгна към входа. Тераи натисна копчето на механизма, който отваряше вратата. Някакъв млад човек, облечен в синя униформа на космонавт, се дръпна изплашен назад, когато насреща му зина паст на огромен звяр.

— Лео, мирен! Моля, влезте и не се бойте.

— Господин Лапрад? Нося официално писмо, което ми е заповядано да ви връча лично. Използвах случая и взех вашата лична поща. Разрешете да ви се представя. Луи Барер, каптенармус^[1] на „Юлий Цезар“.

— Вече сте пристигнали? Но нали по разписание звездолетът трябваше да дойде чак след два дни?

— Не спирахме на Тинхо. Там има размирици — конфликт между туземците и местните миньори. Истинска война. Три кораба на ММБ прехвърлят подкрепления. Планетата е временно затворена за посещения.

— А какво предприема Бюрото по ксенология? — живо се заинтересува Тераи.

— Че какво могат да направят? Както винаги е ставало, предупредили са ги прекалено късно. Докато успеят да стигнат Тинхо, вече всичко ще е свършило и „редът ще бъде възстановен“, както обичат да се изразяват официално.

— Да, така е, разбира се!

Тераи взе от ръцете на младежа пликовете и дебела връзка вестници.

— Благодаря. Къде ще летите сега?

— На Субур V, а оттам право на Земята.

— В такъв случай вземете това писмо и го предайте в първата кантора на Бюро по ксенология. Те ще го изпратят по-нататък.

— Писмото официално ли е?

— Да, книжата са на техен агент, който загина тук. Той беше мой приятел. Убиха го… досещате се кои…

Подофицерът си тръгна и Тераи зачете пощата. Няколко писма от Полинезия му напомниха за приятели от детството, едно беше от Канада, две от Франция и още едно от Рамакришна с радостно известие, че скоро може би ще успее да възроди породата свръхлъвове.

— Потърпи още малко, Лео! След три-четири години може би ще имаш другарка в живота!

Накрая взе запечатания пакет с клеймо на Бюрото по ксенология, пъхна го в дезактиватора и включи апарата. След десет минути можеше да отвори пакета без риск от самоликвидация на посланието. А дотогава Тераи зачете вестниците.

Първо отвори месечния комплект „Ню Йорк Хералд“ и запреглежда броевете един след друг. За Стела и пътешествието й на Елдорадо нямаше нито дума.

После взе втората пачка — „Междупланетник“. За този вестник се беше абонирал преди да тръгне със Стела на поход, разчитайки след завръщането си да прочете разказите за приключенията им.

Но и там напразно търсеше обещаните статии. Едва в последния отпечатан брой от деня преди отлитането на „Юлий Цезар“, в очите му се наби огромно заглавие: „Истината за Елдорадо“. Тераи жадно зачете.

 

„Нашите читатели знаят, че специалният кореспондент на «Междупланетник», мис Стела Хендерсън, неотдавна прекара три месеца на Елдорадо.

Измъчена от трудностите и опасностите на пътешествието, в момента мис Хендерсън се е подложила на хипнотерапия и анабиозно лечение. Но вярна на духа на истинския журналист, което й прави чест, тя предварително написа тази статия. Ето истината за Елдорадо, поднесена ни от свидетелка, която знае какво пише, защото току-що се е върнала от мястото на събитията.“

 

Тераи продължи да чете. Отначало се мръщеше, после забълва проклятия, но успя да се успокои и да довърши статията докрай. Тя беше превъзходна. Разбира се, не беше писана от Стела — в това той не се усъмни нито за миг. Просто не беше в неин стил, нито отговаряше на нивото й, при цялото й образование и интелигентност. Над възможностите й би било да напише това. Зад всеки ред на статията се усещаше присъствието на професионално майсторство. Нито един факт не беше изопачен, но… нещата бяха така подадени, че Елдорадо изглеждаше като истински ад, където работниците на ММБ с цената на нечувани жертви водят героична борба, за да доставят на Земята жизнено необходимите редки метали.

В статията подробно се разказваше за пътешествието на Стела и мимоходом се споменаваше за „мъжествения геолог-разузнавач“, който бе станал неин водач и дори беше спасил живота й, но името му не бе споменато нито веднъж. Читателят спокойно можеше да стигне до извода, че става дума за някой от верните служители на ММБ. Разказът за пребиваването при ихамбе беше съвсем кратък, докато гражданската война в Кено беше описана с най-жестоките й подробности; тя беше представена като сблъсък на непримирими религиозни фанатици, еднакво свирепи и кръвожадни. Всичко завършваше с призив към Световното правителство да изпрати на Елдорадо своя могъщ флот и да защити миньорите, защото „иначе Междупланетното Металургично Бюро ще бъде принудено да действа със собствени сили, както на Тинхо, заради мудността и бюрократизма на държавния апарат“.

Тераи дори подсвирна. Ето докъде са стигнали! ММБ вече се противопоставя на правителството! Работите са далеч по-лоши, отколкото предполагаше. Когато Стела го помоли да й стане водач, той смяташе, че тя ще напише един класически репортаж, пълен с всякаква екзотика. В такъв вид, разбира се, той не би донесъл особена полза. Но истината вече изпъкваше ясно: Стела бе го подвела, беше го измамила! Както и подозираше, хубавата журналистка бе агент на ММБ.

„И аз я пазих от всички опасности…“ — поклати глава Тераи. Въздъхна дълбоко и стисна челюсти.

Станалото — станало. Сега трябва да мисли как да поправи стореното зло, как да отрази удара. След убийството на Игрищев бе останал без връзка с Бюрото по ксенология. Щом се сети за Станишек, Тераи си спомни за писмото — дезактиваторът го беше изхвърлил и то лежеше на пода.

Той вдигна плика, отвори го и първо погледна подписа — беше на Жан Нокомбе, главният шеф. Писмото изискваше спешен подробен отчет за положението на Елдорадо и предлагаше на Лапрад от независим агент да стане щатен агент, който да отговаря за цялата планета. Предвид спешността му съобщаваха имената на оперативните работници на бюрото, без да чакат неговото съгласие. Всички изброени хора се оказаха геолози-разузнавачи и само трима — заводски инженери.

Тераи стана и замислено закръстосва кабинета си с ръце на гърба.

— Няма друга възможност, Лео — проговори той накрая. — Ще трябва още веднъж да се разделим. Време е да пуснем в ход нашето първо секретно оръжие. Искат отчет? Добре, лично ще им го занеса!

* * *

„Таароа“ изскочи от хиперпространството в близост до орбитата на Марс. Връщането в нормалния космос дълбоко в пределите на Слънчевата система бе съпроводено с известен риск, но така се печелеше време. Оттук Земята изглеждаше мъничка зелена звездичка, святкаща вляво от Слънцето. Тераи се насочи към родната планета.

Нямаше строго определен план. Гибелта на Игрищев му бе объркала плановете и особено връзките с Бюрото по ксенология, което изцяло разчиташе на него. Той пък твърдо държеше на независимостта си и не желаеше да се присъедини към коя да е организация, дори и такава с благородни цели — предпочиташе да действа сам и да не се отчита пред никого. Затова, след като помогна на Офти-Тика да заеме трона, се върна в Порт-Метал. Лапрад беше сигурен, че в Бюрото не са получили нито веществените доказателства, нито дори рапорта му. Писмото на Нокомбе му подсказа как да действа. Изпрати Лео при ихамбе с вертолет и го остави на грижите на Еенко. Сетне полетя на запад, към планините Етио, където в голяма пещера бе скрит личния му звездолет. Суеверният страх на всички туземци пред духовете на свещените планини бе най-надеждната защита на тайния му хангар.

Малцина хора притежаваха собствени звездолети. „Таароа“ беше съвсем малък, можеше да носи най-много трима души, но пък беше последен модел. Подобни кораби използваха разузнавачите на Бюрото по ксенология. Официално „Таароа“ беше построен за Обединената Океанска република и летеше под неин флаг, защото Тераи беше офицер от запаса на космическия флот на Океания. Но всъщност той сам беше поел повече от половината разходи, защото републиката не бе достатъчно богата за това.

Като стигна достатъчно близко до Земята, той изпрати запитване за кацане на астродрум „Астра“ в Тексас, където се намираше основната база на Бюрото по ксенология. Там щеше да бъде в безопасност. Разрешението получи веднага, след час се приземи и с редовния стратоплан пое към Ню Йорк, където беше резиденцията на Всемирното правителство.

В отсъствието на Лапрад градът се беше разраснал още повече и сега стигаше чак до Хартфорд на север и до Филаделфия на юг. Това беше огромен мегаполис, град-гигант с петдесетмилионно население. Само Токио и Москва можеха да се сравняват с него.

От летището Тераи хваща такси-вертолет, който го свали на покрива на Джонсън-билдинг — щабквартирата на Бюрото по ксенология. Това бе един от последните построени небостъргачи, защото после започнаха да строят по-ниски и наполовина вкопани в земята здания. Сто и двайсетте етажа гордо издигаха в облаците делови кабинети, лаборатории, заседателни зали, ресторанти и стаи за почивка. Щом вертолетът се спусна на покрива, към него веднага се приближиха двама въоръжени мъже в сиви униформи.

— По каква работа? — попита по-високият.

— По заповед на шефа.

— Имате ли назначен час?

— Не, но съобщете, че Тераи Лапрад е тук.

Охранителят каза няколко думи по радиотелефона и изслуша отговора.

— Добре. Ще минете за опознаване през трети пост на коридор номер две. Оттук!

Тераи се спусна по няколкото стъпала и намери указаната стая. Чиновникът вече го чакаше. Внимателно сравни Тераи с фотографията в досието му.

— Май няма лъжа. При това е трудно да се намери втори човек, който да се представи за вас. Но все пак сложете дланите си на онази пластина… А сега погледнете в този обектив. Прекрасно, всичко съвпада. Последна формалност — минете покрай този екран… О, господин Лапрад, ще трябва да оставите ножа тук!

Тераи сви рамене, извади сгъваемия нож и го остави на масата.

— Какво следва сега?

— Един наш служител ви чака навън и ще ви съпровожда.

Служителят се оказа въоръжен до зъби здравеняк. И не беше сам — придружаваха го трима астронавти от флота на Бюрото.

— Дявол да го вземе, както виждам, тук цари трогателно доверие! — не издържа Тераи.

Командирът на „почетния ескорт“ обърна към него свъсеното си лице:

— Вчера шефът едва не загина при атентат!

— Нима нещата са стигнали чак дотам?

— Уви, да. Следвайте ме!

С асансьора слязоха на стотния етаж. Пред кабинета на Нокомбе също имаше охрана и дори три картечници държаха под прицел коридора.

Нокомбе се изправи и тръгна да посрещне госта си. Африканецът беше висок колкото Тераи, но доста по-слаб. Къдравите му коси стърчаха над главата му като гребен на какаду. Той се усмихна и посочи креслото.

— Радвам се да ви видя, Лапрад — проговори той с дълбок като далечна гръмотевица бас. — Надявам се да излезете оттук като пълноправен агент на нашата организация. Отчаяно се нуждаем от хора с вашите възможности и качества.

— Знаете моята гледна точка, господин председател, и тя не е…

— Никакви „господин председател“ между нас, Лапрад. Това не е прието тук. Преди да седна в това кресло, също съм бил агент и съм видял какво ли не!

Той с движение на ръката спря Тераи.

— Зная, зная какво искате да ми кажете! Да не губим време. Прочетох рапорта ви, последният, който ми изпрати Игрищев, но сигурно оттогава са станали доста неща. Разказвайте!

Тераи говори дълго. Често бе прекъсван за уточнения.

— Значи преценявате обстановката на Елдорадо като крайно напрегната?

— Напрегната не е точната дума, Нокомбе! Елдорадо е бъчва с барут и запален фитил, до взрива остава съвсем малко време!

— Да, така е, но какво можем да направим ние? Още не сме готови за открита борба с ММБ. Страх ме е, че ще се наложи да пожертваме планетата.

— Е, да, какво е една планета? Дреболия! В Галактиката са хиляди! Но работата е там, Нокомбе, че тази планета ми е скъпа! И тя може да се спаси!

— Вие отдавна не сте били на Земята и не сте в течение на събитията тук. Ще се опитам да ви обясня с няколко думи: истинското правителство е ММБ! Да, силата е на тяхна страна. Единственото, което можем да правим, е да подриваме тайно тяхното могъщество и да създаваме свое. Погледнете тук!

Той протегна на Тераи метална кутия, в която лежаха два силно ръждясали, но явно подобни предмета. Тераи прочете надписите на етикетите:

„ГС 18-765-IV“, ГС 21-03-VII.

— Два почти еднакви предмета на две планети от различни галактически сектори? Но това означава, че…

— Че освен хората, има и друга разумна раса, която блуждае по вселената? И да, и не. Това са фалшификати, Тераи! Фалшификати, изготвени от нас, плод са на безсънни нощи на наши експерти по ксенология. Те са били оставени от наши разузнавачи на две неизвестни и необитаеми планети. Направихме там достатъчно убедителни руини. Най-трудно се оказа да пресъздадем органични артефакти, така че един радиовъглероден анализ да показва древната им възраст. Това беше изумителна работа по разделянето на изотопи и управляван синтез. Тюро, Грубер и Сугикара загубиха две години с тези атоми, преди да постигнат резултат.

— Но за какво е всичко това?

— Един от предметите беше „намерен“ от наша експедиция. Вторият беше открит от археолозите на ММБ. Вие знаете, че те могат да си позволят подобен разкош — финансиране на собствени научни институти. Питате за какво ни е това? С тези „доказателства“ аз изкопчих от правителството кредит, за да построя могъщ космически флот без участието на ММБ! Бедата е там, че този флот ще бъде готов след около година…

— И никой не е проговорил?

— Никой. Аз умея да си подбирам хората. И ако ви разказвам това, то е защото ви имам доверие… в известни граници, разбира се.

— Но мен могат да ме отвлекат, да ме натъпчат с наркотици…

— Преди да си тръгнете, ще бъдете подложен на психическа обработка. Нищо на света не може да преодолее умствената блокада, която ще създадем във вашия мозък! Дори и вашата воля случайно да се разколебае — хоп — и нищо няма да остане!

Тераи подскочи като ужилен.

— Нарочно ме примамихте в тази клопка! Вие…

— Сядайте! Имате и друга възможност — да преминете през мнемозаличител. Изтриването на паметта се постига и с психотехнически методи. Честна дума, тази блокада няма да повлияе на свободата на вашия избор.

— Честна дума ли? След такава клопка?

Лицето на стария африканец стана сурово.

— Чуйте добре, Тераи! На карта е заложено всичко, разбирате ли? Всичко! Бъдещето на Земята, бъдещето на нейните съюзници, бъдещето на новите, още неоткрити светове. Много ли значи това в сравнение с онова, което ще стане за една година на Елдорадо, още повече че планетата няма начин да избегне съдбата си! Чуйте ме добре — ако се съгласите да ни сътрудничите, давам ви картбланш за Елдорадо, чиято участ вземате толкова присърце. Ако успеете да спрете ММБ, без да предизвикате преждевременен взрив, ви давам и благословията си! Но смятам, че няма да е никак лесно. Народът се отнася болезнено към такива неща. Но от друга страна ще е добре да се събуди от ситата дрямка на своите хромирани и позлатени ложета! Това ще ни послужи по-късно. А сега, благодарение на статиите и филмите на мис Хендерсън, Елдорадо и неговите жители се ползват с лоша репутация и аз няма как да променя общественото мнение. Пътешествието на това момиче беше превъзходен ход! Парламентът със сигурност ще даде на ММБ неограничена лицензия.

— Гадна хлапачка! Как ме метна само! Но можем да се борим…

— Опитайте, а после ми разкажете какво сте постигнали. А относно това, че ви е метнала… В тази история има една странна подробност. След приема, който баща й направи в чест на нейното завръщане, тя сякаш потъна в морето. Ние имаме агенти в ММБ, но и те не успяха да научат нищо. Официално тя се лекува и почива в някакъв санаториум. Официално…

— Какво искате да кажете с това?

— Може и нея да са я метнали, а? А може по време на обратния път да си е променила възгледите и накрая да се е отказала да сътрудничи на ММБ?

— Аха, разбирам. И те са използвали събраните материали без нейно съгласие. Какво пък, напълно е възможно. Наистина странно е, че никой не я е виждал повече… Нима те са я…

При мисълта, че девойката може да е мъртва, Тераи пребледня.

— Не, надали биха стигнали дотам, абсурд! — побърза да го утеши Нокомбе. — Бихме го разбрали. По-скоро са я затворили в някаква позлатена клетка, а може би тя самата се старае да забрави нелицеприятната роля, която, по вашите думи, е изиграла. Но това нас не ни интересува, поне не интересува Бюрото по ксенология. Нека ММБ да действа със своите методи, докато не станем по-силни от него след една година. Година, разбирате ли, трябва ни само една година!

— Представяте ли си колко злини може да бъдат извършени за тази една година? Ако ММБ получат неограничена лицензия, ще станат неограничени господари на Елдорадо. А там аз имам приятели, добри приятели!

Нокомбе разпери ръце.

— Какво предлагате?

— Да се бием! Ако е възможно — на Земята. Ако е невъзможно — на Елдорадо. Там ще издържа едногодишна обсада.

— Дори против космическия им флот?

— Параграф седем на междузвездния кодекс гласи, че ако на някоя планета се разрази открита война между туземците и земна частна или правителствена организация, на такава планета се въвежда карантина и всички чуждоземци следва да я напуснат до завършване на разследването и до умиротворяването й. Фактът, че ММБ съперничи на правителството, в дадения случай не играе никаква роля.

— Този параграф не е бил прилаган за други светове, такива като…

— Там нещата са стояли иначе и вие добре го знаете! Тихана повече от шейсет години е била член на федерацията. Затова ние просто сме възстановили реда и закона там, нищо повече. Нещастните тиханци.

— Колко животи ще отнеме вашият план, Тераи? Десет пъти повече от нашия!

— Може би. Не съм сигурен. Вие не познавате елдорадците. ММБ никога няма да подчини ихамбе, още повече пък кеноитите! Тях може само да ги унищожи. Но и това няма да е толкова леко. Аз им раздадох оръжие.

Африканецът скочи от мястото си.

— Вие сте им раздали оръжие? Само за това би трябвало веднага да ви арестувам!

— Че защо тогава не арестувате и онези, които раздадоха оръжие на племето умбуру и на привържениците на богиня Беелба? Те го сториха и аз не можех да оставя беззащитни моите приятели.

Нокомбе седна, пръстите му забарабаниха по масата, като инстинктивно следваха ритъма на забравените древни тамтами.

— Да, май не сте могли да постъпите другояче. Но ние се надявахме да отложим за известно време кризата.

— Като пожертвате още една планета?

— Да, като пожертваме още една планета и така спасим всички останали! Но сега вече е невъзможно. Тераи, връщайте се веднага на Елдорадо! И се постарайте да избегнете голямо кръвопролитие. Обещавам ви — след три месеца при вас ще пристигне наш крайцер.

Гигантът се усмихна.

— Един крайцер след три месеца! Както винаги прекалено малко и прекалено късно.

— Ако на Елдорадо наистина се обяви карантина, дори ММБ няма да може да направи нищо. Общественото мнение ще се обърне против тях. Земните хора, както и сам знаете, са решително против всякакъв вид колониални войни, макар и да допускат в някои случаи „полицейски акции“. Но това е опасна игра, Тераи! Никой не може да даде гаранция, че карантината ще бъде свалена скоро. Добре знаете какво означава това — ако блокадата ви завари на Елдорадо, няма да можете да напускате планетата. Около нея ще бъдат разположени орбитални мини.

— Аз обичам Елдорадо. А карантината по закон не може да продължи повече от десет години. Ще изчакам…

— Както решите! Бих могъл да ви арестувам и навярно така би трябвало да сторя. Планът ви е прекалено рискован, но дявол да го вземе, почвам да мисля, че е единственият възможен изход. Кога отлитате?

Тераи се замисли за малко.

— След три дни. Ще се опитам да се видя с мис Хендерсън.

— Толкова ли държите?

— Имам някои въпроси към нея, които да обсъдим насаме.

— Желая ви успех. Дръжте ме в течение. Но преди това минете през нашите психотехници.

* * *

Секретарката в офиса на ММБ се оказа хубаво момиче.

— Бих искал да се видя с господин Хендерсън.

— Имате ли уговорена среща? Не? В такъв случай е невъзможно. Напълно невъзможно! Господин Хендерсън е много зает.

— Нищо, за мен ще намери време. Моля, съобщете му за Тераи Лапрад.

Секретарката неволно се дръпна назад. Тераи се усмихна.

— Хм, разбирам, тук май ме смятат за нещо като канибал. Нищо, нищо, моля, позвънете все пак!

С несигурни движения тя взе микрофона, прошепна няколко думи и беше поразена, когато чу отговора. Обърна се и изчурулика почти любезно — почти, защото й личеше страха:

— Изчакайте момент, господин Лапрад. Ще дойдат да ви придружат.

Той седна — олицетворение на самото търпение — и понеже нямаше какво да прави, заразглежда красавицата така настойчиво, че тя почервеня от смущение.

Тераи никога не беше виждал човека, който дойде да го вземе, но веднага го позна. Облеченият в черно (защо всички диктатори или кандидат-диктатори, да се провалят вдън земята, обожават мрачните цветове?) човек беше малко по-нисък от геолога, но доста по-широк в рамената. Гръдният му кош приличаше на бъчва, имаше дълги възлести ръце и се казваше, или по-точно го наричаха, Джо Горилата — любимият телохранител на Хендерсън. Изглеждаше точно както неведнъж го беше описвала Стела.

— Лапрад?

— Да, аз съм.

— Следвайте ме!

Вкараха го в малка стая, където седеше втори охранител, също в черна униформа, на масичката пред него лежеше пистолет. Каза безизразно:

— Трябва да ви претърсим.

— Моля, заповядайте. Не нося оръжие.

Кабината на асансьора, в която влязоха, беше прекалено тясна за двамата великани. Джо Горилата се възползва от теснотията и прошепна на Тераи:

— Чуй ме и внимавай — никакви фокуси, иначе веднага ще те застрелям. Отдавна мечтая да го направя.

— Така ли? И защо?

Джо Горилата не отговори.

Двама въоръжени охранители дежуреха пред кабинета на Хендерсън. Големият бос стоеше с гръб към вратата и замислено гледаше през прозореца.

— Благодаря, Джо — каза той и се обърна. — Остави ни сами.

— Но, шефе…

— Откога се налага да повтарям заповедите си?

Джо Горилата се поклони и излезе тихо.

Хендерсън наближаваше петдесетте и косите му сивееха, но очите гледаха твърдо и студено. Висок и слаб, той вече се бе попрегърбил.

Внезапно чертите на лицето му се отпуснаха и той се усмихна широко и открито. Тази усмивка веднага напомни на Тераи за Стела.

— Седнете, господин Лапрад. Тъкмо се канех да ви пратя визитката си в хотела и да ви поканя на среща. Пушите ли? Вземете си пура, истински хавански тютюн, а не някакви си водорасли от хидропонните плантации!

Тераи потъна в коженото кресло и преметна крак връз крак.

— С вас, Лапрад, сме врагове, или по-точно вие сте мой враг, защото пръв ми обявихте война. Това е печално и бих казал — безсмислено. На какво дължа удоволствието да ви видя?

— Сигурно знаете, че бях водач на дъщеря ви на Елдорадо.

— Да, знам и ви благодаря. Без вас тя не би могла да събере такъв ценен материал, дори би могла да загине. Аз дори не подозирах колко е влошено положението на Елдорадо.

— Значи признавате, че вие сте я изпратили там?

Хендерсън се усмихна снизходително.

— Чуйте, Лапрад, нима има смисъл да се лъжем?

— Бих искал да зная какво е станало със Стела и да я видя.

Хендерсън рязко се наведе към него. Въпросът му леко изненада Тераи, но беше очакван:

— Обичате ли я?

— Аз ли? Боже опази! Ние бяхме просто добре приятели и се безпокоя за здравето й…

— Тя е напълно здрава. По-точно — ще се чувства напълно добре, щом приключи хипнолечението й. Извърших истинско престъпление, като й възложих тази мисия, но нали вече ви казах — дори не съм подозирал, че… Всички тези убийства в Кинтана я докараха до нервен шок и тя се върна едва жива…

Тераи си спомни какво хладнокръвие бе проявила Стела в онази страшна нощ. Май Накомбе ще излезе прав. Тя е затворена и събраният материал е използван без нейно съгласие.

— Стела ще излезе от клиниката след седмица. Сега се надявам да ми направите удоволствието да закусите с мен.

— Не мога да чакам цяла седмица! Дайте ми адреса, поне ще й изпратя цветя.

Хендерсън се замисли за миг.

— Клиниката на доктор Юкеви. Да, това е една прекрасна идея, цветята ще й доставят истинско удоволствие. Но до края на лечението при нея не пускат посетители, дори и мен!

Тераи се усмихна вътрешно. Беше безполезно да се настоява повече. Клиниката на ММБ беше истинска крепост.

— Много съжалявам, че няма да останете по-дълго на Земята. Защо да не намерим взаимно приемливо решение? Имам предложение за вас. Както вече споменах, вие сте мой противник, но аз не изпитвам лоши чувства към вас. Убеден съм, че всичко е започнало от печално недоразумение и че ние двамата само ще спечелим, ако се съюзим. Нанесохте ми доста жестоки удари, а аз ви щадях досега. Провалихте плановете ми, убихте един от моите най-добри агенти…

— Карл Бомер.

— Да.

— А вие пък заповядахте да убият моя най-добър приятел.

— Не съм отговорен за смъртта на Игрищев. Един от нашите хора се престара… За което беше сурово наказан.

— Така ли? Като Горон?

Хендерсън присви за секунда очи.

— И за него знаете? Не, този път наистина го наказахме. Вашият приятел също можеше да ни послужи, както и вие. О, казано честно, мога и без вашата помощ, а ако е нужно направо ще ви унищожа, но предпочитам да стигнем до споразумение. Какво ще кажете, ако ви предложа поста генерален директор на ММБ на Елдорадо? Геолозите ви уважават, моите хора се боят от вас, вие сте приятел в много вождове на племената там, а и новият император на Кено, доколкото разбрах, е ваше протеже.

— Той е мой приятел, мистър Хендерсън.

— Още по-добре. Приемате ли предложението ми?

— Каква политика трябва да водя?

— Нашата, разбира се. Но благодарение на вас тя ще бъде по-гъвкава и мека.

— В името на какво трябва да предам приятелите си? Заради пари? Имам ги толкова, че и за три живота няма да ги изхарча.

— Затова не споменах за пари. Слушайте внимателно, Лапрад! Вие сте човек, при това сте земен човек. Земята се нуждае от тези метали. Все някога ще срещнем други технологично развити цивилизации в космоса. И това може да стане далеч по-скоро, отколкото вие предполагате!

— Аха, значи и вие се замисляте за бъдещ контакт с поне равностойна цивилизация?

— Не мисля, а направо се тормозя, Лапрад! Когато това стане, ние трябва да сме силни както никога преди, независимо дали срещата ще е мирна или не. Особено ако не е мирна!

— С империята, която създавате, мирните контакти са изключени. „Покори се или ще те унищожим“ — такъв е вашият девиз!

— Е, и какво от това? „Оцелява по-силният“. Кой може да ни гарантира, че и другите не са мотивирани от подобни възгледи?

— Да предположим, че е така. Но защо заради това да разоряваме беззащитните планети? Защо да пробуждаме към себе си ненавистта на туземците? Какво ни пречи да разработваме дълбоките находища на Земята? Та технически това е напълно възможно!

Хендерсън вдигна ръце към небето.

— Типична гледна точка на обикновен техничар. Веднага се вижда, че не схващате проблема в цялата му сложност. С помощта на предавателите на материя доставката на метали е три пъти по-евтина, отколкото добиването им тук от дълбочина три или четири километра. За това ще са нужни такива разходи, които ще доведат до понижаване на жизнения стандарт на хората. И макар, честно казано, те достатъчно да са се изнежили и затъпели, опитайте се да им отнемете поне едно залъче от това, което имат, ограничете комфорта им — и ще почнат бунтове, дори революции!

— „Оцелява силният“ — нали така се изразихте преди малко. Надявам се, че срещата с другите в космоса ще бъде мирна. Иначе, щом Земята е толкова деградирала, ще ни излапат на една хапка.

— Имаме и колонии, Лапрад. Те ще ни доставят армията. А Земята ще е само арсеналът на империята, въпреки че и тук има достатъчно истински хора… дори май са повече, отколкото смятам за полезно. Но и те не стигат за осъществяване на проекта за дълбочинни разработки.

Тераи се почеса по тила. Хендерсън реши, че геологът се е разколебал.

— И така, съгласен ли сте?

— Не. Вашите хора ще ме посрещнат враждебно, ще почнат саботажи. Моите приятели пък ще ме презират и никой няма да ми протегне ръка за помощ. Предоставете управлението на ксенолозите…

— На сбирщина от мечтатели-идеалисти?!

— … и след три-четири поколения Земята ще се превърне в център на велика федерация от свободни и равноправни народи — толкова мощна, че никаква среща в космоса няма да е страшна. А засега защо да не се ограничим с експлоатация на безлюдни планети, такива като Хела или Густавия?

— Защото там няма работна ръка, прекрасно го знаете! А превозване на тежко минно оборудване със звездолети е прекалено скъпо… Но да допуснем за момент, че последвам съвета ви. Федерация. Свободни и равни нам народи. Обаче накрая, Лапрад, тези свободни и равни нам народи ще станат по-силни от нас. Спомнете си за Древен Рим!

Тераи се надигна.

— Съжалявам, Хендерсън, но повече няма какво да си кажем.

Ръката на Хендерсън се протегна към червеното копче в ъгъла на масата.

— Достатъчно е да позвъня и тук ще влязат петима въоръжени охранители и никой повече няма да види геолога и размирника Тераи Лапрад!

— Звънете! Преди да дойда тук, минах през БКС. Те знаят къде съм и ако не им се обадя — той погледна часовника си — до десет минути, че съм жив и здрав, вие няма да се почувствате добре! Все още не сте свалили земното правителство.

— Добре, Лапрад, да се разделим с добро и без да се заплашваме взаимно. Имаме различни виждания за бъдещето на човечеството, но това не означава, че не може да се отнасяме един към друг с уважение.

— Слушайте, Хендерсън, защо, да се лъжем! Пазете се, а аз сам ще се пазя, както са казали едно време корсиканците.

Хендерсън се намръщи.

— Както искате! Ще съжалявате за това!

* * *

Джо Горилата го чакаше в коридора със заплашителен вид. Той поведе Тераи към асансьора с ръка върху разкопчания си кобур. След завоя върху тях буквално, връхлетя някакъв човек.

— Какво ти става, Теди? — кресна му Джо, като го хвана за ръкава.

— Момичето на шефа! Избягала е!

— Млъкни!

— Но шефът трябва веднага да узнае…

— А освен шефа още кой ли не, така ли, тъпанар такъв?! — прекъсна го Джо, като кимна към геолога. — Изчезвай! — нареди той на пребледнелия Теди, извади пистолета си и допълни с мрачна усмивка: — Страх ме е да не се случи някое нещастие с вас, драги. Знаете прекалено много!

— Дори и да не разбирах нищо досега, последните ви думи изясниха всичко — спокойно отвърна Тераи. — Значи мис Хендерсън е била затворничка. На собствения си баща! Преди само го подозирах, сега вече го знам със сигурност.

— Малко полза ще имаш от това си знание, защото…

С ръба на лявата си длан Тераи го удари по ръката с пистолета. Раздаде се изстрел и куршумът с писък рикошира между стените. В същия миг десният юмрук на геолога се вряза в корема на Джо, който се сгъна на две и рухна на пода. Тераи взе пистолета и удари с дръжката му Горилата по главата, като задълго го прати в несвяст. След това се ослуша — беше тихо навсякъде: нито се чуваха бързи крачки, нито звънтеж на сигнализацията.

— Прекрасно нещо са звуконепроницаемите прегради! — ухили се Тераи.

И тръгна по познатия му път. Никой не го спря.

На улицата спря едно такси, което го откара в хотела. Не знаеше какво повече да прави. Да събере журналистите и да им разясни истината за Елдорадо? Сега, когато Стела беше избягала, той можеше да предизвика Хендерсън. Нека само покаже дъщеря му на представителите на пресата! Но не — единственото, което ще постигне с това, е открито обявяване на война на територията на врага. Нито БКС, нито неговите съюзници в правителството са готови за това.

Той отиде на летището и с първия самолет отпътува за „Астра“. Никой не го нападна и това го удиви.

„Таароа“ стоеше готов за излитане. Тераи оправи документите и тръгна към кораба си. Пред входа стоеше човек с униформата на капитан от космическия флот на Конфедерацията и с любопитство разглеждаше изобразената на корпуса емблема: атол с палми — герба на Океанската република.

— Тераи Лапрад! А аз си блъсках главата какво му е притрябвало тук на един океанийски звездолет! Май имате прекалено малко космодруми и сега заемате чужди?

Лукава усмивка противоречеше на иначе агресивния му тон.

— Виж кой бил! Джек Силвър! Колко време не сме се виждали?

— Десет години? Дванайсет? За последен път ти бях на гости в Торонто, още преди…

— Преди онези свине да изгорят лабораторията. Да, беше преди дванайсет години…

— С какво се занимаваш оттогава?

— Геологически изследвания. Случайно направих състояние, както все още се говори тук.

— И къде по-точно?

— На Елдорадо.

— Работиш за ММБ?

— Не.

— И въпреки това си натрупал състояние? Брей, че страшна работа! И сега се връщаш към системата Ван Паепа?

— Да, но не веднага.

— В такъв случай сигурно ще се срещнем там. Имам заповед — три месеца за изследване на тамошния сектор, а после ще кацнем на Елдорадо. Каква е планетата? Красива ли е? А как са там туземците?

— Много е красива. Туземците са почти като хората. Да имаш няколко свободни минути? Заповядай при мен на борда.

В каютата Силвър подсвирна възхитено.

— Добре си се уредил в тази Океания! Последен модел, доколкото виждам?

— Кажи ми, какво мислиш за ММБ?

Силвър се усмихна кисело.

— Ти наистина ли не работиш за тях?

— Вече казах — не!

— Вярвам ти. Не си от онези, които биха се майтапили със стари приятели. Какво мисля ли? Отдавна трябваше да го смажем ММБ, преди да е превърнал света в клоака! Може и да си научил, че преди година един техен политик едва не прокара в парламента закон за разпускане на флота на Конфедерацията. Едва не успя! Само три гласа не му стигнаха! Сега трябва да сме нащрек. Особено след като научихме, че в космоса има и друга империя или федерация, все едно каква е…

— Аз водя война с ММБ, Джек! Когато след три месеца кацнете на Елдорадо, бъдете готови за всичко и удвоете караулите!

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам време да ти обяснявам, приятелю. След три месеца сам ще видиш, но не взимай решение, преди да се срещнем.

— Толкова ли е сериозно?

— Дори повече!

Силвър свали фуражката и разроши косите си.

— Добре, ще го запомня. Що се отнася до оръжието, откакто знаем за съществуването на другите, винаги сме готови за всичко.

Тераи протегна ръка на Силвър.

— Довиждане, Джек. Провървя ми много, че те срещнах!

* * *

Англия беше една от онези редки земеподобни планети, на която нямаше разумни същества. И остана също една от редките планети, която не попадна в ръцете на ММБ. Преди сто години тя бе заселена от англосаксонски преселници. Понеже беше близо до други земни колонии, жителите на Англия създадоха свой собствен търговски флот и се специализираха в износа на машини и производство на оръжие. Там Тераи прекара няколко месеца, след като напусна Земята. Това беше суров, неусвоен свят, макар напоследък населението му да бе нараснало над двеста милиона жители. Хората на Англия се славеха по цялата Галактика със свирепото си чувство за независимост и ММБ ги бе оставило намира, понеже прекалено късно осъзна могъществото на планетата и не рискува да предизвика война със земни хора. Това беше народ от инженери, рудари и скотовъдци, които пасяха стадата си по обширните равнини на северния континент. Те бяха винаги готови да хванат оръжие и Тераи се надяваше да намери сред тях съюзници.

В едно ранно утро той кацна на космодрума на Ню Шефилд, столицата на планетата. Градът се състоеше от две части. На север, по склоновете на хълмовете и сред зеленината на обширни паркове, белееха сгради на жилищни масиви. На юг към земята се притискаха комплексите на металургичните заводи, на работилници и складове и всичко там изглеждаше уродливо и мрачно. Между двете части на града лежеше зелена ивица с ширина около четирийсет километра, която бе пресечена от множество железопътни линии и шосета, по които всеки ден отиваха на работа и се връщаха безброй хора. Както и на останалите заселени планети, така и тук промишлеността беше силно автоматизирана, защото хората бяха малко и всеки се ценеше като товар злато. Но промишленият комплекс беше толкова голям и сложен, че го обслужваха петдесет хиляди души.

„Сега вече разбирам защо ММБ направи всичко възможно да забави развитието им — помисли си Тераи. — Ако аз не постигна успех, ако Нокомбе се провали, този свободен свят ще остане май единствената надежда на човешкия род!“

Лапрад се договори да се срещне с Т. Г. Рамстед, президент на „Оръжейна корпорация — Ню Шефилд“, който се оказа аскетичен на вид старец с пламтящи очи. И който не мигна, докато слушаше поръчката му: десет хиляди автомати, картечници, зенитни установки, ракети „земя-земя“ и тонове боеприпаси.

Само запита:

— И за какво ви е всичко това? Количеството на оръжието малко надвишава боекомплекта на един корсар, дори и да предположим, че пиратството и днес е доходен занаят.

— За защита на планета — Лапрад се усмихна на шегата. Лицето на Рамстед стана малко по-приветливо.

— Елдорадо.

— Значи вече знаете?

— Получихме послание от ММБ с молба да не ви продаваме оръжие.

— И… вие… ще се подчините? — Тераи натърти на последната дума.

— Без обиди и провокации, млади момко — няма да мине. Никой не смее да ни заповядва. Най-малко ММБ. Ще си получите оръжието на заводска цена. И дано Бог ви помогне да им извиете шията! Вярвайте ми, не мразя нашата родина Земята, но ако хората позволят и занапред по Галактиката да пълзи този тумор — ММБ, тогава все някога ще ни се наложи да застанем с оръжие в ръка на пътя им.

— Струва ми се, че мога да ви кажа — същото мнение споделя и БКС.

— Обаче ксенолозите нищо не правят да спрат инфекцията, младежо.

— Ксенолозите дълго време наистина нищо не можеха да направят. Но ако вие действително мислите така, би било полезно да се свържете с хората на БКС.

— Това ще обсъдим после. Оръжието ще ви предадем след два дни.

— Толкова бързо? — зарадва се Тераи.

— Ще приказвам с моя приятел Дик Кристофър, който е президент на републиката, и ще ви дадем поръчаното от нашите арсенали. Но… съществува една сложност. Ние не можем да поемем доставката. Това би било открито обявяване на война, а поне засега бихме желали да я избегнем.

— Благодаря, сам ще се справя с доставката.

Тераи стана и се сбогува. Рамстед го изпрати до вратата, протегна слабата си ръка и му каза:

— Ако претърпите поражение, знайте, че в Англия ще намерите убежище. Ние се нуждаем от хора като вас.

Не можеше и дума да става за превоз на всичкото оръжие с „Таароа“ — не би се справил да го прехвърля троха по троха месеци наред. Оставаше му само едно — да намери някой независим капитан, събрат по дух, който не би се уплашил да достави на Елдорадо такъв опасен товар. Тераи предполагаше къде може да го открие. Той тръгна към квартала до космодрума и влезе в една кръчма, която и преди беше посещавал. Тук нищо не се бе променило. Залата си беше все така ниска и дълга, с почернели греди на тавана, под който две редици маси опираха в дансинга и малката сцена, сега закрита със завеса. В този час кръчмата беше почти празна.

Тераи се подпря на барплота и повика непознатия му келнер, който имаше отчайващо тъпа физиономия.

— Уиски!

— Местно или вносно?

— Казах уиски, а не магарешка пикня.

— Десет долара и то предварително. Тук не даваме на вересия!

Тераи се наведе през тезгяха, хвана с лявата си ръка човека за ревера на куртката и го придърпа към себе си. Келнерът се задърпа и се опита да удари геолога по лицето. С небрежен шамар Тераи запрати грубияна към стената. Келнерът извади отнякъде бухалка, но замря, след като надникна в дулата на два пистолета.

— Е, ще ми налееш ли или не?

— Ало, какво става тук? — раздаде се глас зад тях. — Аха, ясно. Всичко е наред, Том. Свали топовете си, Тераи, тук не ти трябват!

Гигантът се обърна.

— Знаех, че си наоколо и за да те измъкна от бърлогата, направих тази малка кавга. Приеми извиненията ми, момче, дано това ти помогне да забравиш инцидента…

Келнерът опипа челюстта си, после се ухили и прибра шумолящата банкнота. Очите му светеха от цифрата върху нея. Лапрад отново заговори с другия:

— Как вървят нещата, Тейлър?

— Все така, горе-долу. А какъв вятър те е довял тук след толкова години?

— Потрябва ми да си купя нещо.

— Оборудване за рудници?

— Хм, къде ще можем да си поговорим на спокойствие?

— Ела в кабинета ми.

Тейлър тръгна към вратата в другия край на бара, отвори я и повика Тераи. Стаята беше без прозорци, но пък изглеждаше сигурна и уютна.

— И защо вдигна такъв шум? Не ти подхожда, или пък си се променил. Уиски? Истинско, шотландско.

— С удоволствие. Да, промених се, Жак. Остарях. Наложи се да те видя, а не знаех новата парола.

— И съм ти нужен досущ като кислородна бутилка в разхерметизиран звездолет?

— Много повече!

— Приятелят Жак винаги си плаща дълговете, особено на такива хора като теб.

Тераи се намръщи. Преди единайсет години неговите показания измъкнаха Тейлър от една мръсна история, скалъпена от банда изнудвачи. Тогава той не се изплаши от заплахите и се изправи пред съда като свидетел. След оправдаването на Тейлър всичко завърши с десетминутно разчистване на сметките, при което на земята останаха седем трупа.

— Виж какво, трябва ми някой не особено принципен, но пък смел капитан, който да пренесе оръжие на Елдорадо.

Тейлър тихо подсвирна.

— Дявол да го вземе! Значи е замесено ММБ?

— Да.

— Не мисли, че аз самият не бих искал да им натрия носа. Но те имат патрулни крайцери и ако този човек го хванат… Да се снабдява с оръжие планета от тип Б… Това мирише на бесилка или в най-добрият случай на изтриване на паметта!

— Притежавам въоръжен разузнавач, с който ще придружа и при нужда ще прикрия товарния кораб.

— Е, така става. Та независимият, но не особено принципен капитан трябва да е достатъчно храбър. Тук такъв може да се намери, разбира се, но ще е доста скъпо.

— Цената не ме интересува. Пари имам достатъчно.

— Достатъчно ли?

— Десетина пъти повече, отколкото ми е нужно!

— Тогава възражения няма да възникнат. Аз нищо не знам, така да се разберем — щом си тръгнал на лов за голям звяр, това си е твоя лична работа. Да помисля… Ред Джонс? Не, той сега е някъде накрая на света. Тед Ларкинс? Коритото му не е достатъчно бързо. Казимир Круковски? Май наскоро е загазил на Логало. Да се надяваме, че това са лъжливи слухове… Аха, Дом Фландри. Неговата „Мълния“ оправдава името си и знам, че я държи винаги в пълна готовност. Тук е отскоро, но мисля, че може да му се има доверие.

— Французин ли е?

— Да. А може би канадец. Каква е разликата?

— В случая никаква. Кога ще мога да поговоря с него?

Тейлър погледна часовника си.

— Сега е осем и половина. Обикновено пристига тук към десет и нещо. Затова сега ще похапнем. А и музикалната програма си я бива. Фландри ще дойде заради нея. Хайде, аз черпя!

След обяда Тераи отиде в един отделен кабинет и скоро Тейлър доведе висок елегантен брюнет, облечен във вечерен костюм. Неговото тънко и удължено лице с прекалено правилни черти притежаваше разсеян и мечтателен израз, който никак не се връзваше със студените му сиви очи.

— Тераи, това е капитан Фландри. Мисля, че той най подхожда за задачата, която искаш да му възложиш.

Тейлър веднага излезе. Няколко мига двамата се разглеждаха един друг.

— Вие притежавате звездолет? Какъв клас е?

— Тип „Алтаир“.

— Толкова стар!

— Скоростта му е поразителна. Никой никога не е забранявал на старо корито да се поставят нови двигатели… Освен това корпусът е в отлично състояние. „Мълния“ е бил последният кораб от този тип и преди да го купя, беше успял да направи само два курса. В нашата работа е полезно да имаш невинен на вид товаровоз, който развива скорост на бърз крайцер.

— Екипажът надежден ли е?

Фландри се усмихна хитро.

— За банкер или девица от църковния хор пътуването с нас би било опасно. Каква е задачата, мосю Лапрад?

Тераи лаконично обясни. Капитанът не трепна, само отбеляза:

— За вашата цел екипажът е подходящ.

— Готови ли сте да рискувате? Нали си давате сметка, че за подобно нещо ви чака или бесилка, или изтриване на паметта.

— Всичко зависи от цената.

— Триста хиляди долара?

— Нека добавим още сто бона. За консумативи.

Тераи вдигна рамена.

— Добре, нека са четиристотин хиляди, цената не ме интересува чак толкова. Договорихме се!

— Велики космос! Трябваше направо да ви поискам половин милион! Ха, та парите са само един символ на богатството.

— След този курс ще можете да си позволите нов звездолет или да се оттеглите от занаята.

— Тук пее една певица. Много обичам едно нейно изпълнение: „Когато заври кръвта на скитника и повее вятърът на пътешествията…“

— Значи сте търсач на приключения?

— Да, ние сме другари по дух!

— Възможно. И така, бъдете готов да товарите утре на разсъмване. Квадрат за излитане номер четирийсет и едно.

— Не се тревожете, мосю Лапрад, точни сме откъдето и да ни погледнете.

 

 

„Таароа“ отново летеше в пространството. Пред него, но доста далеч, величествено се въртеше синьо-гълъбовият диск на Елдорадо с множество белезникави ивици и петна на облаците. Почти в екваториалната му равнина към него се приближаваше малка звездичка, която всъщност беше товарният кораб „Мълния“.

Тераи изведнъж се втренчи в екрана. Една друга светеща точка настигаше първата с голяма скорост.

— Какво пък толкова, ще се наложи да приемем сражението.

Той методично приведе системите на „Таароа“ в пълна бойна готовност, провери оръжейните блокове и после настрои приемника на нужната вълна. Кабината се изпълни с категоричен глас:

— Ало, тук патрулна корвета^[2] „Самюел Лемън“, капитан Джонсън. Викам неизвестния кораб! „Самюел Лемън“ до неизвестния кораб! Незабавно преминете на пасивна орбита за преглед!

Тераи погледна в справочника на космическия флот. „Самюел Лимън“, корвета от ново поколение, 300 тона, екипаж пет души, въоръжение — две атомни оръдия, магнитни хващачи. Принадлежи към частния флот на ММБ.

— Ако сега ударят „Мълнията“, това ще бъде чисто убийство! — изръмжа Тераи.

„Таароа“ приближаваше откъм страната на слънцето и благодарение на антирадарното покритие, предназначено единствено за корабите от държавния флот, от корветата не го забелязаха. Тераи увеличи скоростта и се прицели. Чу гласа на капитан Джонсън:

— Ало, неизвестния кораб! Угасете главните двигатели или откриваме огън!

„Мълния“ продължаваше да следва курса си. Първи изстрел — разривът пламна на километър пред нея.

— Последно предупреждение!

Тераи провери прицела, пусна две торпеда и зачака. Само миг преди сблъсъка на корветата забелязаха опасността, опитаха се да маневрират, но беше прекалено късно. Ослепителна точка избухна в небето.

— Е, какво толкова, войната почна. Петима нещастни глупаци, макар сигурно да не бяха лоши момчета. И семействата, които няма да ги дочакат…

Тераи изруга. „Мълния“ навлезе в горните слоеве на атмосферата и започна да се спуска. Лапрад малко поизостана, оглеждайки зорко небето, после на свой ред се стрелна надолу.