Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (13)

Последното сражение

Като гигантска змия армията пълзеше по саваната. Далеч напред в гъстата трева се губеха разузнавачи-ихамбе с дълги лъкове и автомати, а след тях вървяха кеноитите, въоръжени със скорострелни карабини. Следваха ги домашните слоноподобни биштари, които бяха впрегнати в талиги с тежкото въоръжение. Всяка десета талига беше превърната в платформа за противовъздушната отбрана. Над дървените бордове стърчаха настръхнали дула на зенитни картечници и остри върхове на ракети, както и апаратура за радарно насочване, зад пултовете на която седяха готови за действие геолози-разузнавачи. В ариергарда се движеше цялата маса воини ихамбе и обозът с продоволствието.

От върха на един хълм Тераи, Фландри и Стела, заобиколени от десетина телохранители-кеноити, наблюдаваха минаващите войски.

— Ще пресечем саваната по земите на михосите, които няма да ни пречат. После ще минем източно от планината Томбу и ще се спуснем в долината Нианги, която ще ни отведе право в Порт-Метал. Бих предпочел да те оставя в лагера, Стела, но ме е страх. Еенко с десетина бойци изчезна някъде. За пръв път виждам някой ихамбе да нарушава закона Око Сакуру! Това никак не ми харесва. Когато нашите войски стигнат пещерите Боро-Орок, аз с малка група ще предприема разузнаване.

— Но защо? Нима не е опасно?

— Трябва да разбера дали не е пристигнал крайцерът на БКС. Ако е вече тук, може би кръвопролитието ще ни се размине. Ще заведа капитана му в пещерите, ще му демонстрирам готовността ни за истинска война и тогава, независимо от вида на лицензията — ограничена или неограничена, — той ще обяви карантина на планетата. ММБ нищо няма да може да направи, защото земните хора са против всякакви колониални войни! Ще бъдем отрязани от света най-много десет години. А през това време БКС… Въобще за толкова време могат да се случат много неща.

— Ами ако крайцерът го няма?

— Тогава ще трябва да проуча отбраната на противника, има ли вече войски в Порт-Метал или не. Освен това имам приятели в града и дори в завода сред специалистите. Те могат да ни помогнат, но за това трябва да се свържа с тях. Всичко е импровизация, Стела. Вече съм ти казвал, че не съм Наполеон, а и моите планове бяха провалени. Отчаяно се нуждая от добро разузнаване! Не зная какво замислят в Порт-Метал. За щастие и те не са осведомени за нас и навярно дори не подозират, че имам армия и тя е тръгнала на поход!

— Но… ако те арестуват?

Тераи презрително махна с ръка.

— Няма да съм сам я!

* * *

Тераи отмести храста и вдигна бинокъла. Порт-Метал лежеше в подножието на хълмовете и отгоре всичко изглеждаше тихо и мирно. Димяха комините на заводите, по моста над Нианга с гръм и трясък премина дълга влакова композиция, по улиците се движеха коли и не бяха повече от всеки нормален ден. Но в космодрума се извисяваше грамадата на „Херман Швабе“, крайцер на БКС, а в другия край на полето тъмнееха два големи транспорта на ММБ, от които като поток изтичаха колони хора и върволица товарни камиони.

— Дойдохме точно навреме! Робърт, връщай се и нареди на армията да обкръжи Порт-Метал, но да не се приближава на повече от километър от градската черта. Веднага постави на този хълм две ракетни установки и дръж космопорта под прицел. Но никаква стрелба, а когато получиш заповед, внимавай да не улучиш крайцера! Чакай ме около батареята. Ако чуеш врява в града — това е сигнал, откривай огън и започвай щурма! Разбра ли?

— Да, Тераи. Но наистина ли ще се наложи да стреляме по другарите си? Та те нищо не знаят!

— За това отивам да ги предупредя.

Робърт изчезна в гъстите храсти.

— Така, Стела, чакай ме тук заедно с охраната. Ако нещата вървят добре, ще се върна след около три часа. Да вървим, Лео! А вие, след мен!

Той слезе по склона, придружен от десет отлични стрелци — петима геолози и петима кеноити, мина през храстите и стигна шосето, което се точеше успоредно на железопътната линия към клисурата Кхабер. Край тях прелетя камион, пълен с въоръжени хора, които не им обърнаха никакво внимание.

Скоро стигнаха първите къщи. Бяха със спуснати кепенци и заключени врати. Явно жителите им бяха избягали.

С приближаването към центъра улиците ставаха все по-оживени — вървяха мъже с угрижен вид, профучаха няколко коли, а тук-там по малките градинки седяха жени и играеха деца. После се натъкнаха на импровизирана барикада: два камиона, поставени напряко, преграждаха улицата, а зад тях стояха шестима мъже с пушки в ръце.

Теари тръгна към тях.

— Стой!

— Какво става? Нима не мога да си отида вкъщи?

— А, ти ли си, Лапрад! Къде каза, че ще ходиш?

Тераи позна един майстор от завода.

— Отивам си във вкъщи, това си е мое право.

— С оръжието ли?

— Че защо не, аз винаги ходя въоръжен.

— Градът е в обсадно положение.

— Добра новина! И защо?

— Опасяват се от нападение на враждебни племена. А и ти би трябвало да знаеш много повече от мен!

— Аз ли? Там, където бях, всичко е спокойно. Впрочем, все ми е тая, искам да се прибера у дома и вие нямате право да ме задържате. Незаконно е! Вие не сте полиция…

— Съгласно точка четвърта на неограничената лицензия…

Тераи се направи на учуден.

— Охо, значи сте получили неограничена лицензия? Дявол да го вземе! Ще си имаме големи неприятности! В такъв случай настоявам да ми сторите път, защото искам да си събера багажа. Повече нямам работа на Елдорадо, щом вече го е лапнало ММБ! Така че не ни задържайте повече!

Докато той говореше неговите, хора се приближиха.

— А този кои са? — запита друг гражданин, сочейки кеноитите.

— Наши слуги. Те имат право три дни да останат с нас.

— Добре, минавайте.

Командирът на заградителния отряд замислено се почеса по тила и подвикна подир групата на Тераи:

— Хей, Лапрад, чуй ме! На твое място не бих се мотал близо до завода. Там пазят новаци, а както се приказва, търсят те…

— Да им покажа бордеите?

— Не е смешно. Искат да те хванат. Същото положение е и на подстъпите към космопорта.

— Благодаря, Джонс, няма да го забравя никога. А аз на ваше място не бих си играл на войници. Опасно е! Понякога карабините стрелят и сами… заблудени куршуми улучват и свестни хора. А свестните хора е добре да се скрият в мазетата. Да речем още сега.

Хората на барикадата се спогледаха, неколцина преглътнаха, а Джонс присви очи и неволно се озърна в посока на квартала, където живееше.

— Бас държа — прошепна Лапрад, след като поведе хората си нататък, — че до един час онези момчета ще са се скатали.

Те минаха през центъра на града и се насочиха към космопорта. Пред големите врати се бе разгърнала верига войници в черни униформи — частната полиция на ММБ. Две картечници в гнезда от чували с пясък държаха под прицел целия площад.

Тераи рязко спря и чевръсто се шмугна в най-близкия вход. После внимателно разгледа с бинокъл вражеските позиции. Имаше поне сто души. И зад всички тях стърчеше нелепа висока фигура — Джо Горилата. Но встрани, около входа за пътници, също се виждаха въоръжени хора, които обаче носеха сините мундири на космическия флот на БКС.

— Чакайте ме тук! Ще продължа сам. Те нямат никакво право да ме арестуват. Но ако нещата се усложнят, мятайте гранати по картечниците. Том, това го поръчвам на теб. Ясно ли е?

Без да слуша повече възраженията, Тераи тръгна към вратите на космопорта. Лео го следваше по петите, прилепен към земята, готов за скок.

Като позна Тераи, Джо Горилата се наведе над един от своите лейтенанти и му каза:

— Прекрасно! Недоносчето само влиза във вълчата уста! Остави го на мен, сам ще се справя.

— Но, шефе, ами звездниците от Космическия флот?

— Както обикновено, не им обръщай внимание. Докато се усетят, ще бъде вече късно. Освен това аз съм личен представител на Хендерсън, в края на краищата!

Той лениво тръгна към Тераи и спря на половината път от портала.

— Какво търсиш тук, Лапрад? Прецакахме те, получихме неограничена лицензия. Изчезвай, и то бързо! Заедно с гадния си лъв!

Тераи продължи напред мълчаливо и бавно спря, едва когато стигна на два метра от Джо.

— Майната й на вашата лицензия! Нямате право да ми забраните да говоря с капитана на крайцера на БКС, който се намира тук, и вие добре знаете това. Заповядай на хора си да ме пуснат.

— А ако не им заповядам?

— Ще съжаляваш. Всемирният кодекс от 2077 година предписва на всеки капитан на космическия флот да поддържа реда и законността, където и да се намира. Транспортите ви са нищо в сравнение с крайцера.

— А кой ти е казал, че звездниците ще са на твоя страна?

— Не искам нищо повече от онова, което ми се полага по закон — възможност да поговоря с капитана и да изложа моята гледна точка. Махайте се от пътя ми!

От вратата на космопорта излезе човек в синя униформа и с широки крачки се насочи към тях. Тераи позна Джек Силвър. Джо Горилата също го видя. Той повдигна рамене и лицето му прие безразличен вид.

— Хубаво! Шляй се накъдето ти изнася, Лапрад. Няма да е задълго. Ей, вие, пуснете го да мине!

Дулата на автоматите клюмнаха. Тераи тръгна към офицера. По пътя си мина край Джо, който с ловкостта на маймуна извади пистолета си от кобура. Но не беше достатъчно бърз. Огромна лапа с остри нокти го перна по ръката, изби оръжието и издра мускулите му. А втори удар на другата лапа счупи шията му.

Настъпи мъртва тишина.

Охранителите на ММБ вцепенени гледаха поваления си началник. Тераи стоеше с насочени към черните униформи пистолети в двете си ръце. Лео се прилепи към земята, готов за нов скок. Джек Силвър, пребледнял до смърт, държеше фулгуратор. После почти едновременно се раздаде къс картечен откос и глух взрив на граната. Тераи се хвърли на земята. Той видя Силвър да пада подкосен, чу до себе си давещия се лъвски рев и започна да стреля по веригата черни фигури, които бягаха от бледите лъчи на фулгураторите. Лек танк смачка загражденията и откри огън по охранителите на ММБ отстрани. В същото време оглушително зарева мегафон:

— Веднага прекратете огъня! Веднага прекратете огъня, иначе пускаме газ!

Стрелбата стихна.

Тераи стана. Двама мъже в сини униформи вдигаха Силвър — той беше ранен в двата крака. До разкъсаните торби с пясък лежаха няколко трупа в черно.

Тогава Тераи се спомни за Лео. Лъвът лежеше с отпусната върху предните лапи глава и кръв течеше изпод корема му. Тераи се хвърли към него.

— Лео, братко, убиха те!

Той се наведе над него. Лъвът още дишаше, но по цялата му дясна страна се виждаха кървави рани.

— Лео! Те ще си платят за това!

Той седна и пъхна ръка под муцуната на лъва. Големите жълти очи с мъка се отвориха и изцъкляйки се, завинаги помръкнаха. Тераи внимателно пусна тежката глава и в прощална ласка зарови пръсти с гъстата грива.

— Спи, Лео, мой стари приятелю! Доста битки преживяхме с теб… Почивай в мир, синко, аз ще отмъстя…

Озърна се.

— Джон, Патрик, връщайте се при армията. Заповед: веднага да започнат атака! Впрочем, те сигурно са чули изстрелите и вече са тръгнали към града. Само момент, да оправя една стара сметка. Дай ми автомата си!

Пред портала на космодрума звездниците разоръжаваха наемниците на ММБ и ги събираха в група, охранявана от двама души. Тераи тръгна натам с мътен мъртвешки блясък в очите.

— Тераи! Къде отиваш?

Силвър седеше в сгъваем стол — и двата му крака бяха вече бинтовани.

— Да си платят за Лео.

— По пленници не се стреля, Тераи! И без това днес жертвите са прекалено много.

— Да мачкаш бълхи не е престъпление!

— Ти нямаш право да съдиш и да екзекутираш. Ако има гниди, аз ще ги смачкам! Не ми усложнявай задачата. Не ме карай да те смятам за враг на закона!

— Заплашваш ли ме, Джек?

— Не, Тераи. Съветвам те като приятел, по дяволите. Никакви заплахи между нас, сам го знаеш!

— По-рано трябваше да се намесиш!

— Защо не се свърза с мен по радиото? От два дни непрекъснато те викам, радистите ми станаха на папагали!

Тераи разпери ръце.

— Вече бях тръгнал. Узнах за неограничената лицензия. И какво друго ми оставаше да правя? Единственото — да докажа, че неограничената лицензия означава война!

— Не! Стига кръв! След година ще бъдем достатъчно силни и сами ще се справим с ММБ. Това сигурно ти е известно.

— О, ти знаеш за този велик план? А знаеш ли какво ще остане след година от Елдорадо? За съжаление не знаеш те какво целят. Нещо много просто — геноцид! Както винаги вие пристигате прекалено късно.

— Откъде имаш тези сведения?

— От Стела Хендерсън, дъщерята на главния директор на ММБ. Джек, ако ще се пулиш така, сложи си очила. Да, от нея! Тя ми разкри замислите им и ми донесе доказателства. Тя е с мен, в моята армия. Ще можеш ли да я вземеш под протекцията си, докато минат сраженията?

— Да, разбира се. Но ако това, което казваш, е истина, ние можем да им отнемем веднага неограничената лицензия и…

Оглушителен взрив го прекъсна. Парчета бетон се понесоха към небето изпод един танк. После от пистата на космопорта излетяха димни гейзери.

— Ще можете, а? Ето ти техния отговор, Джек! Бягай и се скрий някъде зад параграфите на законите. Довиждане, Джек… или сбогом! Кой знае? Ей, вие, след мен!

* * *

Срещнаха се на кръстовище след кратка, но яростна схватка със защитниците на поредната барикада. Тераи отново имаше затворен и жесток израз на лицето, точно като в предишните тежки дни.

— Те убиха Лео, Стела. Загубих най-добрия си приятел! Той умря, докато ме защитаваше. Но ще отмъстя за него, кълна се.

— Тераи!

— Какво?

Тя заговори на френски.

— Не бъди прекалено жесток! Много от тях не са лоши хора, просто изпълняват заповеди…

Той се усмихна горчиво.

— Ще се постарая да не го забравям. Преди да щурмувам заводите, ще пратя парламентьори. А сега ще ти дам охрана и щом разчистим пътя, те изпращам на крайцера. Там ще си в безопасност. С него можеш да се върнеш на Земята. Не зная как ще завърши всичко това, могат да ме убият, може и да претърпим поражение…

— Но защо продължаваш кръвопролитието? Капитанът на крайцера…

— Той мисли преди всичко за безопасността на кораба си, има си достатъчно проблеми. Не иска да се намесва. А хората от ММБ няма да се примирят…

— Аз не искам да се връщам на Земята, Тераи! Аз искам да съм тук, с теб!

— Ти си полудяла! Елдорадо ще бъде обявен под карантина и ще бъде отрязан от цивилизования свят за десетина години.

— И какво от това? Оставам… защото те обичам.

— Стела!

Той я хвана с ръцете си и я вдигна като играчка.

— Стела! Ти оставаш с мен? Тогава аз ще спечеля тази битка! Двамата заедно ще поведем Елдорадо по пътя на истинската цивилизация. Ще превърнем тази планета в райски кът и когато нещастните земни хора се върнат, ние ще им се надсмиваме, ние с теб — заедно с нашите деца!

Внезапно той я остави на земята.

— Иено! Патрик! — прогърмя силният му глас. — Афорате кна! Напред! Стела, къде да те скрия? Под моя дом има бронирано скривалище. Там ще си в безопасност. Само не излизай никъде! Жозеф, заведи мис Хендерсън в къщата ми. Ето ключа. Стела, там е пълно с оръжие. До скоро!

Той я хвана здраво и я целуна силно. Сетне намигна и посочи безоблачните небеса:

— Бягай, скоро ще завали и ще те измокри до костите. Аз ще ти се обаждам често по телефона.

Той изчезна зад ъгъла на пресечката, преди тя да успее да произнесе и една дума.

* * *

Сражението продължаваше пети час с неотслабваща ярост. В стените около заводите зееха дупки, пробити от оръдията на Тераи, но защитниците се отбраняваха упорито и по съседните улици лежаха доста трупове — хора, ихамбе, кеноити. Гъсти облаци дим се издигаха над горящите цехове, където се бе разлял разтопен метал от повредените доменни пещи. Над космопорта на малка височина кръжеше крайцерът. Под него изстиваха полустопените транспорти на ММБ. Тераи седеше на терасата на космопорта, където бе оборудвал командния си пункт, и се откъсваше от бинокъла само когато даваше някакви заповеди.

— Оокну! — обърна се той към офицера-кеноит, който стоеше до него. — Прати подкрепления на левия фланг! Там нашата линия е прекалено слаба, през нощта противникът може да предприеме контраатака, да пробие редиците ни и така да разруши целия фронт. Ех, да имах поне един танк! Какво е станало?

Пристигна пратеник-кеноит.

— Командирът на крайцера иска да говори с теб, Господарю! И още нещо, видели са в града Еенко с няколко негови хора.

Тераи се намръщи. Само отмъстителният ихамбе му липсваше в тази каша!

— Добре, предай на капитана, че ще отида при него. И прати патрул да следи Еенко.

 

 

Силвър го чакаше на първия етаж в носилка, носена от четирима астронавти. Охраняваха го дузина въоръжени офицери. Той се повдигна на лакти.

— Ти спечели, Тераи. Длъжен съм да обявя карантина! За ММБ Елдорадо е загубена. Надявам се планетата да не е загубена и за бъдещата Федерация на разумните раси.

— Федерация на разумните раси?

— Надяваме такава федерация да смени сегашната Земна империя. Възможно е ти да си прав — този жесток конфликт е бил необходим, Фландри, когото видях преди малко, ме уверяваше, че това бил единственият изход. Аз също мисля, че тукашните събития ще отворят очите на много хора от Земята, когато научат истината за Елдорадо! А сега — прекрати сражението, повече не ти е нужно. Имам достатъчно доказателства, че туземците са на твоя страна. Предай ми материалите на мис Хендерсън, за които ми говори. Благодарение на тях карантината може и да не продължи десет години.

— Оригиналните микрофилми са в моята пещера при ихамбе, но копията са у мен. Ето ги! Що се отнася до Федерацията… струва ми се добро решение. Но да спра сраженията? Ще го сторя с удоволствие, стига противникът ми да е съгласен.

— Те ще се съгласят, ако обещаеш да им запазиш живота и ако аз им го гарантирам.

— Добре. Давам заповед огъня да спре. Довиждане, Джек. Благодаря ти за всичко!

Той се качи отново на горния етаж и скоро към него се присъедини и Фландри. Постепенно стрелбата утихна. Спусна се нощ. Пожарите осветяваха отдолу облаците дим, стелещи се над града. Силвър на кола със запалени фарове и бяло знаме на нея изчезна в оцелелите врати на завода.

— Е, как е, Тераи-победителю? — обърна се към него Фландри. — Какво изпитва човек, който е успял да промени съдбата на цяла планета? Какво смята да прави след победата?

— Нищо, освен умора! А какво ще правя после? — Тераи се усмихна горчиво. — Ще се опитаме да избегнем грешките, които са извършени на Земята, макар това да е трудно. На Елдорадо има множество различни племена и зачатъчни империи, които никога не са се докосвали до хората. Те ценят своята независимост, люто се ненавиждат един друг и прекарват дните си във варварство. Ще се опитам да ги обединя, преди още да са се приобщили към техническия прогрес, иначе войните им ще се превърнат в кошмари. За щастие тук вече има ядро — силната и миролюбива империя Кено.

— И за начало ще помогнеш на кеноитите да завоюват целия континент?

— Боже опази! Никакви завоевания! Бавно културно проникване. Доброволно присъединяване на конфедеративни начала, поне като първа стъпка… Но това няма да е никак лесно!

Той въздъхна тежко.

— За подобно нещо трябват не десет години карантина, а сто, двеста, дори повече! Само да ни оставят намира. Но щом свалят блокадата… Е, тогава ще видим. А ти какво ще правиш?

— Ще се върна в Звездната гвардия. Не ме привлича много, но както казват американците, единственото развлечение в града е да се стреляме един други. Ще те посещавам от време навреме и ако ти потрябва помощ…

— Благодаря, няма да го забравя. Ще отида да позвъня на Стела и ще и съобщя добрата новина. А ти се заеми, моля те, с електроцентралата. Трябва да се осветят поне улиците.

Той се опита да се свърже със Стела, но никой не му отговори. Обхванат от страшна тревога, той се хвърли към дома си под проливния дъжд.

* * *

Стела нетърпеливо чакаше в бронираното скривалище. Жозеф, на когото Тераи бе поръчал да я пази, седеше до вратата. Той често говореше с минаващите хора, разпитваше ги и после съобщаваше на Стела как вървят сраженията. Но решително, макар и вежливо, не й позволяваше да се качи горе.

— Чакайте тук, мис. Горе сигурно е прекалено опасно, а ако нещо стане с вас, Тераи жив ще ме одере! Както се чува, наоколо често се взривяват снаряди…

Два пъти се обади Тераи, ободряваше я с някоя и друга дума и изключваше. После телефонът замлъкна за няколко часа. Тя изгуби търпение и се опита сама да му позвъни. Напразно. Беше сменил командния си пункт и дежурният по телефоните не знаеше къде да го търси. Тя взе една книга, после друга, прелистваше ги, но така и не можеше да чете.

По едно време силен взрив разтърси къщата. Отгоре се чу шум от срутване. Стела изтича нагоре по стълбата и завика Жозеф. Той не отговаряше.

Един снаряд се бе взривил на втория етаж и коридорът бе преграден от отломки. Жозеф лежеше на прага. Главата му беше пробита от парче снаряд. Стела се поколеба за миг, прислуша се. Вън беше тихо, стрелбата беше спряла. Тя изтича в мазето и се опита отново да се свърже с Тераи. Сега на другия край на телефона нямаше никой. И тогава, загубила ума и дума от безпокойство, взе един автомат от стойката, провери го дали е зареден и излезе.

Ударът я отхвърли назад. Стела така и не разбра нищо, само погледна дългата стрела с пера, която я беше пронизала под лявата й гръд, и падна на стъпалата. След миг видя над себе си жестоката усмивка на Еенко и всичко потъна в пълен мрак.

След няколко минути Тераи я намери на прага на дома си. Тя лежеше по гръб със застинали към небето очи и плисналият преди четвърт час дъжд я миеше с последните си капки, които бавно течаха по лицето й като сълзи.