Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (8)

Империята Кено

Зад завоя на реката се показа град — обкръжените с червени стени постройки се издигаха по склоновете на два хълма като вълни на море, а над тях се извисяваха пирамидалните структури на императорския дворец и на храма. Още преди два дни бяха започнали да срещат по реката лодки с рибари-кеноити, ниски тъмнокафяви хора с късо подстригани черни коси. Тераи няколко пъти опита да заговори гребците на родния им език, но в отговор получаваше кратките „да“ и „не“. После саваната отстъпи място на обработваеми полета.

Пътешествениците акостираха на един дървен пристан, на който завързаха лодките си. Между пристанището и вратите в стената, охранявани от две кули, се простираше широко голо пространство, по което от реката към града пълзяха тежки каруци, теглени от тромави грамадни животни. Бяха натоварени с риба, глина или камъни.

Тераи затегна ремъците на раницата си, метна на гръб карабината и заедно със Стела и придружаващите го ихамбе тръгна към града. Сред тълпата местни жители, които едва стигаха до рамото му, той изглеждаше още по-грамаден. Когато приближиха дървените, обковани с бронз порти, насреща им изскочиха стражници с шлемове и нагръдници. Тераи направи знак на хората си да чакат и отиде при войниците. Разговорът с тях се проточи и Стела видя, че Еенко и воините му придърпват по-удобно лъковете и колчаните си. Тя веднага освободи предпазителя на пушката си. Но геологът се върна.

— Нови усложнения! Май няма да е толкова лесно да влезем в Кинтана. Поисках да се видя с главния страж на стените, Офти-Тика, стар мой приятел. Да, сведенията на Оеми се потвърждават и това никак не ми харесва!

Докато чакаха, Стела оглеждаше и тайно фотографираше градската стена. Бе висока около десет метра, направена от големи, грубо оформени червеникави вулканични камъни и опасваше целия град. На всеки трийсетина метра над нея се извисяваха четириъгълни кули.

— Много ли хора живеят в града?

— Доколкото знам — около петстотин хиляди.

— Половин милион!

— Империята Кено е обширна и стига до самото море. Но столицата е тук, което се обяснява с желанието на кеноитските императори да са в близост до свещените си планини — хребета Етио.

— Но чак пък половин милион…

— В древен Вавилон е имало доста повече. А, ето го и Офти-Тика! Останете тук, трябва да говоря с него на четири очи.

Офицерът от стражата, истински великан сред кеноитите, вървеше към него със сияеща усмивка на скулестото си лице и святкайки с полираните си доспехи. Той приветства Тераи с вдигане на меча си. Разговорът този път беше кратък и дружелюбен — пътниците скоро преминаха под високия свод на портата, съпроводени от отряд войници, които разчистваха пътя им в тълпата.

Градът започваше веднага след портата — само пръстеновидна двайсетметрова гола ивица отделяше крайните къщи от крепостната стена. От нея към центъра водеха множество змиевидни улички, покрити с излъскан от краката на множество хора калдъръм. Сгради на два и три етажа от необработени дървени трупи и издялани греди надвисваха над уличките и ги превръщах в тесни мрачни тунели. Дълбока канавка в средата на паважа служеше да отмива нечистотиите. Отсъствието на зловоние удиви Стела. Тя разбра причината за това, след като видя, че по канавката бяга бърз поток — ту усилвайки се, ту спирайки.

— Така е! — отбеляза Тераи. — Използват тласъците на водата и това е единственият градски чистач. Разбира се, хвърлянето на предмети, които могат да доведат до задръстване, е наказуемо.

От сводести прозорци надничаха търговци и предлагаха стоките си, изложени върху дървени плотове, прикрепени с панти към первазите. Пред пътниците лежаха камари плодове, подправки, изделия от камък и дърво, украшения от мед и бронз, инкрустирани с великолепни камъни или грубо врязани перли. В полумрака на лавките им, в бледата светлина на маслени кандила, необходими тук дори и през деня, кипеше живот — жени се занимаваха с домакинство, деца викаха, смееха се или плачеха, и навсякъде се въртяха пюши — дребни четириноги, които тук заместваха кучетата. Търговците на висок глас призоваваха купувачи, а някъде от горните етажи се носеше варварска музика и пронизително пеене.

Войниците вървяха пред пътниците и решително, макар и без злоба, разблъскваха гражданите с тъпото на копията си. Никой не протестираше и Стела реши, че този примитивен народ е добродушен и спокоен.

Улицата се изкачваше и сергиите ставаха все по-големи, а осветлението на помещенията зад тях — все по-ярко. Внезапно те излязоха на втори, доста по-широк концентричен булевард, зад който се издигаше пръстенът на вътрешните стени, малко по-ниски от външните. Над стените се показваха зелени корони на високи дървета.

— Минахме през квартала на търговците и занаятчиите — обясни Тераи. — По-точно казано през пояса такива квартали. Тук улиците нарочно са тесни — облекчава отбраната им, ако враг проникне в града, а това се е случвало пет пъти в историята на Кинтана.

— Но и да се подпали такова струпване е също лесно?

— Домовете са построени от дънерите на дърво, което е извънредно мъчно запалимо. Разбира се, пожари избухват често, но не причиняват големи щети — огнезащитната им служба е превъзходна!

Те преминаха втората стена през укрепен вход. Ескортът им остана навън, с тях влезе само Офти-Тика. Стела остана възхитена — вътрешният град беше нещо съвсем различно! Широки перпендикулярни алеи деляха парка на зелени квадратни участъци. Зад тях се криеха дълги и ниски каменни сгради с редици стройни колони по фасадата. Контрастът беше толкова поразителен, че Стела не се сдържа и извика:

— Най-после истинска цивилизация!

Тераи се обърна към нея с иронична усмивка.

— Да, наистина е цивилизация. Но на какво се държи? На робството! Подобен разкош в общество, което не знае друг източник на енергия, освен мускулната сила, може да се осигури само с робски труд. Впрочем, отношението към робите е относително меко. Поне така беше преди…

— Какво искаш да кажеш?

— После ще ти обясня. Сега ще поразпитам Тика.

Той отново заговори оживено с командира на стражата.

Лаеле се приближи до Стела.

— Лошо място. Стени, стени…

— Никога преди ли не си била тук, Лаеле?

— Не. Тераи често. Аз никога.

— Но защо?

— Защото нямаше тази възможност, мадмоазел — намеси се в разговора им геологът. — И се питам дали не постъпих глупаво, като ви взех и двете със себе си.

— От какво се опасяваш?

— Сам не знам от какво. Но виждам, че от последното ми посещение са станали странни промени. После ще поговорим за това. Ето го и моят дом.

Той посочи великолепно здание от червен камък, неотличимо по стил от останалите постройки във вътрешния град. Само дето бе издигнато на възвишение и се намираше зад плътна ограда.

— Истинска крепост! Княжеска резиденция! — подкачи го Стела, на което той почти с удоволствие отвърна:

— Този път позна! Точно така е!

До резиденцията стигнаха по дълга сенчеста алея. Посрещнаха ги мъже и жени кеноити. Като видяха Тераи, те паднаха на колене и на висок глас изразиха радостта си.

— Роби ли са? Твои?

Той се обърна и очите му блеснаха гневно.

— Аз нямам роби, мадмоазел! Да, те бяха роби, но аз ги откупих. Сега са свободни хора, също като теб и мен!

Той се изкачи по седемте стъпала на терасата, обърна се към малката група посрещачи и им заговори, като посочваше ту Лаеле, ту Стела, ту воините ихамбе. Стоящият малко настрани началник на стражата се усмихваше широко на млада прелестна кеноитка. Когато Тераи млъкна, слугите се разбягаха с радостни викове.

— Представих ви — обясни Тераи. — Лаеле като стопанка на дома, вас като могъща принцеса от далечна планета. Тен-Шика, ела тук!

Девойката, на която така мило се усмихваше Офти-Тика, се приближи.

— Тя ще се грижи за теб, Стела. Тен-Шика е родена в Порт-Метал и знае малко английски. Тя ще ти покаже стаята ти.

— Заповядайте, принцесо! — проговори девойката със звънлив глас.

Стела я последва по дълъг белокаменен коридор с мраморен под. В нишите на стените стояха удивителни статуи, изобразяващи хора и животни. Голяма врата от черно дърво се отвори пред нея и тя влезе в определената й стая. Беше просторна квадратна зала, свързана с вътрешен двор, в средата на който шуртеше фонтан. Мебелировката се състоеше от нисък дървен креват, чиито крака бяха оформени във вид на тигрови глави, квадратна маса и два стола. Стените бяха закичени с нещо като пъстри абстрактни гоблени, подът бе застлан с дебел килим. Стела обиколи залата и забеляза закрита със завеси врата. Това, което завари оттатък, я накара да ахне от изненада — в малката стая блестеше басейнче, отразено в голямо огледало от полиран бронз зад ниска тоалетна масичка. В ниша на стената висяха различни кеноитски дрехи.

— Господарят се надява тук да се чувствате удобно. Ако аз ви потрябвам, ударете онзи гонг.

— Не си отивай, Тен-Шика!

— Както заповядате, принцесо.

— Не ме наричайте така, не ми е удобно. Искам да взема вана. Има ли сапун?

— Да, сапун от Земята. Ето го там, в онази красива кутийка.

Стела се съблече и с наслада се потопи в прохладната вода.

— Цяла седмица не съм изпитвала подобно блаженство! В Ируандике не бива да се къпеш…

— О! Там е пълно с милу и спируеки!

— Кажи ми, Тени… може ли така да те наричам? При нас не обичат дългите имена…

— Тогава ме наричайте Шика.

— Кажи, Шика, вярно ли е, че си била робиня?

— Уви, да! Когато бях съвсем малка, ме заловиха богалите — бандити от хълмовете на запад от Порт-Метал — и ме продадоха на пазара в Тембо-Хо. За щастие ми се падна добър господар, който само два пъти ме наказа с бой с камшик…

— С камшик?

— Да, защото откраднах от кухнята варено от тинда. А после господарят ми умря и ме продадоха на търговец на роби, който ме докара в Кинтана. Тук ме купи Росе Мату. Аз така се страхувах от него — толкова е огромен и страшен. Но щом пристигнахме в къщата му, той ми даде свободата.

— И ти остана при него?

— Богали убиха родителите ми. В Порт-Метал си нямам никого. А тук се отнасят добре и ми плащат добре.

— И останалите слуги ли са също свободни?

— Да, господарят не иска роби в къщата си. Той казва, че е лошо да се продават хора!

— А ти самата как мислиш?

— Господарят е винаги справедлив! Нима на Земята има роби?

— Разбира се, че не! Наистина някога ги е имало, но това е било много отдавна.

— Значи Земята е хубава планета, макар нашият господар да не я харесва. Не, той не може да греши. На Земята сигурно има и лоши неща!

Стела се разсмя.

— Така е, но и не малко неща са хубави и добри. Ти сигурно се прекланяш пред господин Лапрад?

— Той не е обикновен човек, госпожо! Той е почти бог. Може да убие всеки воин с един удар на ръката си! И бяга по-бързо от всички, вдига два пъти по-голяма тежест от всеки друг и знае всичко! Той…

— Разбира се, той е необикновен човек. А какво мислиш за жена му и приятелите му?

Шика се разсмя.

— Мога ли да съм искрена? Нали няма да кажете на господаря?

— Обещавам!

— Не познавам госпожа Лаеле. Останалите… останалите са диваци! О, не осъждам господаря! Те са надеждни телохранители. Тук всички се боят от ихамбе.

— Защо? Нима нападат Кено?

— Не. Откак господарят се сприятели с тях, те не нападат Кено. Преди горяха нашите села, убиваха мъжете и отвличаха жените. Но племето кинфу на север е още по-лошо. Никога не напада открито, дори да са десет пъти повече.

— А кой е този воин, с когото ти говори?

Младата кеноитка се изчерви.

— Той иска да се ожени за мен.

— А ти?

— Бих се съгласила, но не смея.

— Защо?

— Ако напусна господаря, ще трябва да напусна и Кинтана. Тук стана лошо, опасно. А Тика трябва да е в града, докато не стане голям началник. Тогава ще го направят наместник в някоя провинция на север и аз с радост ще го последвам.

— Нищо, че там живеят тези страшни кинфу?

— Тук сега е по-страшно. Докато господарят е с нас, аз от нищо не се боя. Но без него не бих останала да живея тук. Ако господарят поиска, сам ще ви разкаже.

— А това, че си била робиня, няма ли да ти попречи да се омъжиш за офицер?

— Не. Че защо? Родена съм свободна и сега съм свободна.

— Е, тогава ти желая щастие, Шика! Помогни ми да се облека.

— Не може да облечете вашите дрехи, госпожо — мръсни и окъсани са. Заповядайте и ще ви поръчам подобни. А засега тук има всякакви дрехи, стига да сте съгласна да ги носите.

— В багажа си имах разни дрехи, но сега с тях май се кипрят жени умбуру.

— Минали сте през страната на умбуру? С господаря?

— Да, и там загубих всичките си вещи.

— Без него бихте загубили и живота си. Това сигурно ще ви отива.

Тя показа дълга ивица тънка бледозелена тъкан и ловко я обви около Стела няколко пъти, като накрая я закрепи с бронзови игли.

— Позволете ми да среша косите ви! Ах, като червено злато са! Тук никоя жена няма такива. Но защо са толкова къси?

— Такава е нашата мода.

— Колко жалко! Кожата ви е бяла-беленичка, толкова сте висока — и защо господарят е избрал онази дивачка, а не вас?

Така, бърборейки непрекъснато, тя среса Стела, намаза лицето й с нежен крем, който миришеше на горчив бадем.

— Готово! Сега сте по-прекрасна и от жената на самия император!

Стела се огледа в огледалото. Живописните дрехи подчертаваха стройната й фигурата, косите й бяха заплетени в горд венец и тя трябваше да признае, че в такъв вид би имала успех дори на прием в Ню Йорк. Шика украси шията й с колие от зелени камъни, в които Стела с изненада разпозна — наистина грубо обработени, но великолепни — истински изумруди.

— Това е подарък от господаря.

— Не мога да го приема! На Земята тези камъни струват цяло състояние!

— И тук струват, но господарят е богат.

— Стела, готова ли си? — прогърмя зад вратата гласът на Тераи.

— Да, влез!

Той я огледа и подсвирна възхитен. После се поклони.

— Привет, принцесо от варварска страна!

— Благодаря за комплимента, но честно казано, не мога да приема този подарък.

— Не му придавай значение! — прошепна той и допълни: — Такива камъчета имам с килограми. Луд късмет и нищо повече. Преди три години в планината Кунава се натъкнах на фантастично гнездо! Жалко, че тукашните майстори нямат нито опит, нито инструменти да ги шлифоват както подобава. Но за вас това ще направят „Леви и Якобсън“ в Ню Йорк. Да идем в трапезарията. А след обяда ще трябва да поговорим сериозно.

* * *

Тераи разгъна на масата картата на Кинтана.

— Погледни, Стела, колко е удобно това място за отбрана! Между завоя на Ируандике и вливащата се в нея река Камара местността образува овално възвишение — на нея е издигнат Кинтана. Най-високото място е отредено на императорския дворец. В тесния провлак между двете реки втори хълм — Храт — почти напълно прегражда подстъпите. Външните укрепления вървят по бреговете на реките и по края на този хълм. Неговият връх е изравнен и служи за параден плац. В южната му страна се намира древния храм на богинята Беелба. Моят дом е тук, в подножието на западния склон на хълма.

— Сам ли построи този пищен дворец?

— Не, купих го от принц Софана, племенник на стария император. Както виждаш, Кинтана лесно се отбранява. Кеноитите, или кеноабите, както те сами се наричат, са странен народ. Армията им е великолепно обучена, добре въоръжена, с прекрасни офицери и военни инженери, но нямат капка войнственост. Това всъщност е нация на търговци, земеделци и занаятчии!

— Какъв е тогава общественият им строй?

— Класически робовладелски. На върха е императорът, после благородниците, всъщност вождовете, защото те нямат родова аристокрация, следват жреците, търговците, войниците, занаятчиите и най-долу — робите.

— А религията им?

— Умерен политеизъм. Много богове, но само два са главни — небесният бог Клон, повелител на мълниите, ветровете, дъждовете и разни други, и богинята Беелба, повелителка на земята, водите и плодородието на животните и растенията. Разбира се, жреците на двете божества не се понасят. Подозирам, че корените на враждата се намират в далечното минало, когато е станало сливане на древната туземна религия с вярванията на войнствените завоеватели, но това е било много отдавна. Аз съм в добри отношения, по-вярното е — бях в добри отношения — и с двете партии. Но изглежда последователите на Беелба са преминали в настъпление. Най-вероятно те са убили стария император, за да качат на престола неговия племенник Ойготан, братът на Софана. Познавам добре Ойготан и не го обичам. И накрая най-лошото — тези беелбисти са реформирали религията си и са възстановили кървавите жертвоприношения. Това ме безпокои. Никак не се връзва с духа на днешните кеноити и съм почти уверен, че не е минало без външно влияние!

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата година, след моето отпътуване, тук са започнали първите човешки жертвоприношения. И сякаш нарочно изборът паднал на семейство привърженици на мирната политика на стария император. Тази реанимация на древния култ е била съпроводена от чудеса… Така твърди Офти-Тика. Аз не вярвам в никакви чудеса, освен онези, които са възможни благодарение на развита технология.

— И кого подозираш?

Той не отговори веднага, а я загледа право в очите.

— Стела, наистина ли си тази, за която се представяш? — попита той накрая.

Дъхът й спря. Но тя отвърна твърдо и почти възмутено:

— Не разбирам!

— Наистина ли си само журналистка?

— А какво още мога да бъда?

— Очи и уши на ММБ! — отряза гигантът.

— Направо си невъзможен! Толкова пъти ти разказвах, че съм се скарала с баща си, че той ме изгони…

— О, да! Скандалът присъстваше във всички медии. Но бизнесмен като Хендерсън може да купи всеки!

— Как да го докажа?…

Тераи се усмихна иронично.

— Много просто! Преди скарването си била дясната ръка на баща си. Значи можеш да ми съобщиш какви планове е кроял по отношение на Елдорадо.

— Ти… искаш да стана предателка?

— Щом те е изгонил…

— Не предавам приятелите си, дори бившите, а още повече когато ми се падат роднини!

— А как стои въпроса с днешните приятели?

— Приятелите сама си ги избирам!

— Очевидно не влизам в това число. Не ми пука. Но ми пука за този свят и за моите истински приятели! В тази неочаквана религиозна реформа, в този ужасен преход — само за една година — от поднасяне на плодове към човешки жертви, има нещо необяснимо. Сякаш някаква мистична личност, преследвайки своите мрачни цели, се стреми да превърне мирната империя Кено в кръвожадна агресивна държава. Същата тази личност раздава карабини на умбуру! О, не се притеснявай, аз ще науча кой стои зад тези безобразия. Нима мислиш, че хората от Порт-Метал са господари на планетата? Та те контролират само няколко квадратни километра! Бих ги направил на прах и пепел за няколко дни, ако се наложи. Аз също мога да раздавам оръжие. Но никога няма да стигна до такава низост — да поддържам фалшивите чудеса на кървав култ, който в Кинтана всеки ден привлича стотици нови последователи!

— Кълна се, не знам нищо за това!

— С цялата си душа се надявам да не ме лъжеш! Но това не означава, че нищо не знаеш за намеренията на ММБ. Да ти кажа ли какво замислят? Поправи ме, ако сгреша. Не е трудно да се досети човек. Запозната си с произхода на ММБ. Преди Обединението в 2001 година Международното Металургично Бюро е съществувало при Организацията на Обединените нации за справедливо разпределение на минералните ресурси, подобно на Продоволственото Бюро и други подобни. Когато било създадено Световното правителство, ММБ естествено станало негово министерство. Когато били усвоени планетите на Слънчевата система, ММБ и там водело разработките. През 2070 година стартирала първата междузвездна експедиция. Тогава шеф на ММБ бил Дюпон. Той внесъл законопроект за разширяване дейността на ММБ — вече Междупланетно Металургично Бюро — на извънслънчевите планети. Всички му се смеели за това! Да превозва метали от планети на други звездни системи! Действително, до 2123 година тази практика е била твърде нерентабилна. Но тогава пък Ларсен изобретява космическия предавател на материя. За изучаването на далечните планети той е неприложим. Всяка организирана материя — човек, растение или машина — пристига в приемника във вид на прах. Но за сметка на това се оказал прекрасно оръдие за колонизация, защото колониите доставяли евтини суровини. В замяна всичко необходимо им се пращало с товарни звездолети и струвало скъпо. Обаче звездолетите не могли да доставят тежко оборудване, което също било изгодно, понеже задържало създаването на собствена промишленост в колониите. Сигурно по-добре от мен ти е известно как дядо ти, Тор Хендерсън, сложил ръка на ММБ. И по какъв начин — с интриги и подкупи — поставил на своето място сина си. И как ММБ се превърнало в могъща държава, почти независима от правителството на Земята. И как сега оправдава ограбването на чуждите планети, дори на онези, населени с разумни същества, обяснявайки на хората, че земните ресурси уж били напълно изтощени. На теория ММБ все още е министерство на федералното правителство, а на практика в ръцете на ММБ са всички шахти, всички рудници, всички пещи и по-голямата част от металургичната промишленост. А какво стана с Том Дъскин — изобретателят на пластмасата, която можеше да замести леките метали в почти всички области? Самоуби се, горкият, а най-важното — не забрави преди това да изгори своите записки! Просто прекрасно, нали?

— Ако народът смята, че ММБ носи вреда…

— Народът ли? Кой народ? За кого всъщност става дума? За онези същества, оглупели от пропаганда, радио, вестници, телевизия? И какво толкова да ги безпокои? Нали си имат красивите блестящи глезотии. Автомобили с хромово и златно покритие. Вертолети. Посребрени перални. Освен това заводите трябва да работят, нали? И ако за това е необходимо да се опустоши още една планета — толкова по-зле за планетата! Важното е диваците да бъдат приобщени към ценностите на цивилизацията. Та те дори не са хора!

— Съществуват планети, защитени от закона…

— Не от закона, а от Бюрото по Ксенология. Само че успяват веднъж на сто пъти! О, ксенолозите вършат огромна работа, шапка им свалям. Но с какво разполагат? Петнайсет нещастни кораба, с които да съставят звездни карти, да изследват нови планети, да установяват контакти с други разумни същества и в допълнение да не позволяват на прекалено усърдните предприемачи безсрамно да грабят Вселената. А лобито на ММБ ги овиква, че забавяли нарочно разпространението на земната цивилизация, само и само да запазят обекти за опитите на своите откачени учени. Но ще дойде време, когато ще се сблъскаме с могъща цивилизация, която също има междузвездни кораби! Може би такава раса вече ни наблюдава. Вселената е безкрайна и би било нелепо да смятаме, че сме единствените „избрани“. Добре ще изглеждаме в деня на първия контакт! Полюбувайте ни се, колко сме миролюбиви! Вижте какво сме направили на другите планети!

— И какво мога да ви отговоря? Че сте прав? И откъде знаете, че тази друга раса ще бъде миролюбива? Може би точно тогава ще благодарим на съдбата, че ММБ е толкова могъща!

— И няма да имаме нито един съюзник! Какво ще направят тиханците? Знам добре — с удоволствие ще стрелят в гърба ни!

— Тогава трябва… да ги унищожим, преди да е станало късно.

— Прелестно! Чудесен отговор! Както е станало с индианците? Но точно с тях сте направили грешка, защото днес в Мексико и Южна Америка не е останал нито един чистокръвен бял човек. Но да оставим това. Започнах с намеренията на ММБ. Основната им цел е неограничена лицензия. Те вече се опитаха да я получат, но се провалиха, Световният парламент им отказа. И не съществуват никакви надежди за повторен успех, освен ако господстващата на Елдорадо държава не помоли планетата да бъде приета в земната Федерация. Обаче тук няма господстваща държава, има само неин зародиш — империята Кено. Но за беля кеноитите не се стремят към експанзия. Какво пък толкова, ще ги дресираме! Ние ще ги събудим от мирната дрямка, ще ги цивилизоваме в края на краищата! И ще го направим така, че да ни паднат в ръцете. Какво ще каже например Световния парламент и как ще реагира скъпоценното обществено мнение, когато хората научат, че тук се принасят човешки жертви? Защото този път ММБ ще се опита да играе на физическата прилика между туземците и нас. Ти ще загубиш на ези, аз ще спечеля на тура. Както и да извърташ, все аз ще печеля. Съгласиш ли се — ние те ограбваме! Не се ли съгласиш — смачкваме те и пак те ограбваме! А ако се разгорят страсти, толкова по-зле за Елдорадо и толкова по-добре за нас: имаме повод за пряка намеса със съвсем благородна цел — да прекратим войната между ихамбе и умбуру, тоест между дивите ловци и мирните селяни на Кено! Нали правилно отгатвам, мис Хендерсън?

— Уверявам те, баща ми никога не ми е говорил за подобни намерения. Но и дори да ги има, как ще успееш да му попречиш?

Тераи се усмихна.

— Точно това няма да ти кажа. В едно семейство се карат и се помиряват. Няма да ти се доверя.

— Чуй ме, Тераи, нека бъдем сериозни. Ти си необикновена личност, признавам това, но не можеш да се бориш с цялата мощ на една технологична цивилизация! В думите ти има доста истини. Ще призная, че аз също съжалявам за изчезването на примитивните култури, които биха могли да се развият в нещо самобитно, прекрасно и добро… Но съществува опасността да се превърнат в нещо уродливо и зло. Да допуснем, че и Земята е тръгнала по неверен път, кой знае? Но сам нищо няма да промениш. И ти си земен човек. И ако Земята бъде нападната от космически пришълци, ти пръв ще застанеш в нейна защита!

— Сигурно. В зависимост от обстоятелствата. Но да оставим настрана нашите хипотези. Кажи на баща си, че аз знам или поне се досещам за плановете му и ще направя всичко, за да ги осуетя. Добре, край с това. Не зная за кого всъщност работиш, за ММБ или за парцаливия си вестник, пък и не ме интересува. Ако продължаваш да ме искаш за водач из Елдорадо — чудесно. Ако не ти изнася — мога веднага да те върна в Порт-Метал. Ще пратя радиограма и утре ще долети вертолет да те вземе. Това е всичко.

Той се облегна на дървеното кресло и насмешливо се загледа с полупритворени очи в Стела, която едва се сдържа да не се разкрещи.

— Нямам никакъв избор! — отвърна тя раздразнено. — Плащат ми да напиша репортаж.

— Добре де. Поканени сме на закуска от новия император. Гори от нетърпение да те види.

* * *

Аудиенцията отиваше към края си. В дългата тясна зала на императорския дворец от високите прозорци падаха златисти лъчи и в тях кръжаха прашинки като микроскопични галактики. От мястото, където се намираше, Стела добре виждаше дългата мраморна маса, отрупана с различни ястия, и мургавите лица на гостите, скланящи глави към съседите си, когато искаха да ги чуят в невъобразимия шум наоколо. За нейно голямо неудоволствие я бяха настанили далеч от Тераи, който беше поканен на централно място заедно с другите знатни лица на империята. Вляво съсед й беше млад вожд, който сипеше безброй пияни комплименти. За гърба й стоеше Шика, която превеждаше и явно посмекчаваше прекалено грубите изрази. Стела започваше да скучае.

Отначало варварската церемония я развличаше и вкусът на непознатите гозби я възхищаваше и удивляваше. Но да поддържа разговор с една слаба преводачка беше доста уморително, пък и какво толкова да си приказва със съседите по маса?

Тераи седеше срещу императора — малък тънък човек с тясно неподвижно лице — и оживено разговаряше с почтения старец Обмия, върховния жрец на Клон, бог-покровител на империята. На пръв поглед всеки би му се сторило, че гигантът и старецът са добри приятели. А недалеч от тях все още младолик човек с аскетичен вид ги наблюдаваше внимателно. Това беше Болор — върховният жрец на богинята Беелба.

Императорът стана и всички разговори секнаха така внезапно, че настъпилата тишина се стори на Стела като гръмотевица. Всички станаха и сведоха глави.

След минута, когато гостите отново се размърдаха, Стела видя, че императорът си беше отишъл. Тераи поговори с Обмия още известно време, после се сбогува и се приближи до Стела.

— Негово императорско величество Ойготан те хареса, Стела.

— Но той ме видя само отдалече!

— И слава богу! Ни една жена не смее да се доближава до него, освен фаворитките му. Всичко ли успя да заснемеш?

— Да. Какво ще правим сега?

— Прибираме се вкъщи и то бързо! Имам важни новини. Повикай Шика и ме следвайте!

Стела отиде до вратата, където младата кеноитка търпеливо я чакаше. Някакъв човек я закачи с лакът. Тя позна Болор, макар той да беше с наведена глава и спусната ниско качулка. Той изпусна своя жезъл, наведе се да го вдигне и Стела почувства как пъхна нещо в дясната й обувка. Веднага щом се изправи, жрецът бързо си тръгна. Тя погледна надолу и видя, че от обувката се подава бяла хартийка. Стела едва се сдържа да не се наведе, но се усети навреме — щом Болор постъпва така, значи има сериозни причини и желае тя да прочете бележката му насаме. Укротявайки любопитството си, Стела повика прислужницата си и те заедно напуснаха двореца.

Тераи вървеше бързо пред тях и внимателно се вглеждаше в лицата на срещнатите хора. Той не носеше оръжие — в пределите на двореца само хората на императорската стража имаха право да носят оръжие — и беше явно разтревожен. Стела го чу да въздъхва облекчено чак когато офицерът зад оградата му върна пистолета и ловния нож. Преди да сложи пистолета в кобура, Тераи провери пълнителя дали не липсват патрони.

— Страхуваш ли се от нещо?

— После ще говорим! Ускори крачката! Трябва час по-скоро да стигнем до вкъщи!