Нощта на разузнавачите
От улицата се чу грохот, вопли и гръмогласен смях. Вратата се разтвори като от ударна вълна на експлозия. На прага, понесен от хорски поток, се появи мъж-гигант. Той спря за миг, задържа с ръце двете крила и очите му обиколиха залата. Ярката светлина биеше право в лицето му и Стела успя да го разгледа още преди да е прекрачил прага.
Беше висок поне два метра, а раменете му бяха толкова широки, че неволно възникваше въпроса как успя да мине през вратите. Заради тънката талия изглеждаше още по-плещест. Носеше туземни дрехи с ресни и бисери по шевовете. Жилетка от мека кафява кожа не скриваше огромните му ръце и мощната му шия. Но най-много я порази главата му. Черна като смола и късо подстригана коса откриваше високо мургаво чело, под което святкаха странни, почти монголоидни очи. Тези очи — много тъмни, почти черни — гледаха неподвижно и остро, както гледа хищна птица. Нос с лека гърбица и иронично извити тънки устни завършваха тази маска, цялата преливаща от сила и заплаха.
Гигантът силно изду гърди, от което жилетката едва не се пръсна по шевовете, и тръгна към барплота.
— Хей, приятел, добра нощ! Я налей на всички по чаша!
— Привет, Тераи. Имаш посетител — проговори мъжът зад бара и посочи Стела.
Гигантът се обърна и се поклони насмешливо.
— Вие ли желаехте да ме видите, мадмоазел? — произнесем той на френски. — Каква чест за мен! Може би предпочитате да говорим на английски?
— Безразлично ми е. Искам да ви предложа една работа.
— Днес не е време за делови контакти! Елате утре в моя офис. А сега… чуйте съвета ми: изчезвайте мигновено! Не ви е мястото тук. Но преди това ще пийнете с мен. Приятел, два „Тераи екстра“! — той отново се обърна към Стела. — Мое собствено изобретение са.
Лицето на младата жена се изопна.
— Днес за трети път се опитват да ме изгонят от мястото, където ми се иска да бъда! — студено каза тя. — Не съм гимназистка и мога сама да се погрижа за себе си…
— Добре — раменете на Лапрад трепнаха небрежно. — Както желаете. Опитайте специалитета ми! Същински нектар! Но не посягайте за втора чаша — моят коктейл не щади никого. Това е смес от вермут, местна туземна водка и екстракт от тукашни плодове. Една чашка няма да ви навреди. Две повалят на пода всеки човек. Освен мен, разбира се — допълни той самохвално. — За да падна, са ми нужни поне четири!
Тя отпи глътка. Питието освежи устата и обгоря стомаха. Стела веднага усети лекота и веселие.
— В този нещастен градец само аз имам правото да пия „Тераи екстра“. Само аз и моите приятели. Жозеф, надявам се, че не си го предлагал на никой друг? Нещо бутилката ми се вижда поопразнена! — изръмжа той, внезапно обръщайки се към собственика на бара.
— Не, Тераи, не, уверявам те!
— Добре, вярвам ти. Но не се опитвай да ме мамиш. Помниш какво стана с Джон Причард, нали? О, разбира се, беше си нещастен случай! Та аз дори не бях в града, когато се случи.
— Помня добре, Тераи, помня го ясно!
Гигантът се разсмя гръмогласно.
— Бедният Джон! Всичките му спиртни запаси изгоряха! Цяло състояние! Само доставката колко струва, а? Сега Причард бачка в мините за петдесет долара на ден. Просяк! Е, добре, пийнахте си, време е, пиленце, да си лягаш в легълцето… Кларк! Ей, Кларк!
Един от изследователите-геолози стана.
— Изпрати госпожицата. И да не стане нещо с нея!
— Не ми трябват придружители. Не възнамерявам да си тръгвам!
— На трети юли аз заповядвам, а другите ми се подчиняват!
— Не и аз.
— За последен път…
— Аз съм свободен човек и мога да правя каквото пожелая!
— Какво пък, толкова по-зле за теб!
Тя не успя да мръдне, а той я вдигна високо и впи в устните й зла целувка. Тя се отбраняваше с удари напосоки, но все едно удряше каменна стена. Тогава се опита да нанесе болезнен удар по шията му. С рязко движение на дланта си той отби грубо ръката й и я върна на пода — побледняла от ярост и стиснала юмруци, без да е в състояние да намери подходящи думи.
— Предупредих те, маце. Тази нощ принадлежи на изследователите!
— Проклет… мръсен… настървен шопар! — извика тя накрая.
Гръмогласен кикот посрещна това жалко оскърбление. Мъжете се прививаха от смях.
— Ама джуджанка била много цапната в устичката!
— Колко жени мечтаят да са на нейно място!
— Тераи, укроти я!
— Повтори го отново, Тераи, тя само това чака!
Шеги се сипеха от всички страни. Клокочеща от злоба, Стела отстъпи и извади пистолета си.
— Веднага се извини или ще надупча дебелата ти кожа!
Той се усмихна иронично и приглади с длан късите си коси.
— Дявол да го вземе, пеперудката се оказа пчеличка… или оса? Има си и жило! — усмивката му изчезна. — А сега помисли хубаво. Ако стреляш, трябва да ме уцелиш, не ме ли уцелиш… Убиеш ли ме — приятелите ми ще ти отмъстят незабавно. Така че, дай насам тази играчка… и да забравим всичко — довърши с почти мила усмивка, но очите му продължаваха да са като топчета хематит.
Той протегна към нея ръка. Стела натисна спусъка. В същия миг екна изстрел и страшен удар изби пистолета от китката й, като едва не й изпотроши пръстите. Някой от изследователите я беше изпреварил и се хилеше, въртейки револвера си като фокусник. Тераи невъзмутимо вдигна пистолета й и изпразни пълнителя върху барплота.
— Ха, тя е блъфирала! Сини игли, приятели! Прекрасно, мадмоазел, прекрасно… вие почвате да ми харесвате. Щом желаете — останете. Обявявам ви за мой гост тази вечер и се кълна в рогата на козела, че сега сте в пълна безопасност. Чуха ли всички? Дамата е под моя закрила! — той се облегна и я загледа изпитателно, но наистина по-меко. — Но защо толкова ви сърби да сте в нашата компания, дявол да го вземе?
Стела разтриваше китката си и се съвземаше. Поколеба се само за миг.
— Аз съм журналистка от „Междупланетника“. Пиша репортаж за Порт-Метал. Мислех за едно интервю с вас…
— Охо! Че защо не ми казахте по-рано? Тогава нямаше да има недоразумения! Съгласен съм за интервюто, но с едно условие — никакви имена! За мен пишете всичко, каквото ви хареса, все ми е тая. Да вървим, момчета, нашата нощ започва! И предлагам да обявим мадмоазел…?
— Стела.
— … да обявим мадмоазел Стела за кралица на изследователите! А сега, всички в хор, встъплението! Какво е Порт-Метал?
— Ад!
— Какво е ММБ?
— Каторга!
— Кой е Хендерсън?
Хорът се разцепи на няколко групи, всяка от които подхвана по ред от куплета:
Хендерсън — гадна хиена!
Хляба ни лапа мръсникът!
Но ще дойде ден да плаща!
Под ножа ненаситния търбух!
Да, ще дойде ден да плаща!
— Хей, приятел! Пиши всичко на моя сметка. А сега, момчета, след мен към „Жълтото куче“!
* * *
На сутринта в тесния си полицейски кабинет дежурният офицер унило препрочиташе съобщението:
„Моята дъщеря Стела Хендерсън ще пристигне на Елдорадо с товарния звездолет «Сириус». Ще ви държа лично отговорен за безопасността й.
„Гледай ти, — помисли си офицерът, — безценната щерка цяла нощ се мота по града с Лапрад и диваците! Ако проклетият старец някога узнае…“
Дежурният офицер меланхолично обмисли перспективите на кариерата си, като си представи служба на някоя забравена от Бог и Сатана планета, къде-къде по-лоша от Елдорадо. И въздъхна тъжно.
